﻿	Алекс Кош
	Нурарихьон по неволя


	В този свят съм съвсем отскоро, но вече имам роднини, приятели, врагове и дори бизнес. Точно така, сега съм пълноправен медиум със собствена практика. За помощници имам отличен хакер — момиче-призрак, което обича да омайва момчета в чатове за запознанства, и група своенравни йокаи, способни да променят лицата си. Дори Садако сега е на моя страна, макар да не се отличава с особена съобразителност. И всичко щеше да е просто прекрасно, ако не беше едно голямо „но“ — сестра ми загина при странни обстоятелства. Да, с нея се познавахме отскоро, но Ника успя да ми стане наистина много близка. И сега трябва да направя така, че да попадна в най-добрата Академия на Обединените острови, за да разбера какво в действителност се е случило с нея.


	Глава 1

	Първи ден в училището. Надявах се, че ще протече нормално и ще мина без това клише за всички, попаднали в нов свят в по-младо тяло. Е, или поне ще започна веднага с „хайлевъла“ — някое от висшите учебни заведения. Но възникнаха специални обстоятелства — Ника загина в Златната академия. Или поне това каза единственият оцелял от нейната група, някой си Грей Донован — съдейки по снимката, зализан блондин, приличащ на пораснал Драко Малфой. Според думите му тяхната група се забавлявала в кафене в някакво градче недалеч от Академията, когато наблизо внезапно се отворил портал от Лимба от най-ниско ниво. И студентите решили да се направят на герои, като се втурнали към тройката демони, явно с надеждата, че ще успеят да се справят с тях сами или поне да ги задържат до пристигането на СБРЗО. Виктор Михайлов каза, че инициатор е била Ника, която отдавна била разкъсвана от завист от факта, че аз вече бях присъствал на затварянето на портал от Лимба, а тя — не, въпреки че е вече третокурсничка в Академията. И, честно казано, можех да повярвам в това, че наистина е била бясна, че по-малкият й брат я е изпреварил в нещо толкова интересно и важно за нея.
	Във всеки случай, който и да е бил инициаторът, за студентите нищо не се получило както трябва. Грей Донован не сподели подробности за битката, оправдавайки се със загуба на памет от шока. За съжаление всички камери на сградите наоколо бяха повредени при отварянето на портала — той влияеше пагубно на всяка електроника. Нямаше и свидетели на битката — което всъщност най-много ме разтревожи. Все пак това си беше град с доста голям брой жители и никой от тях да не види как студентите се бият с демоните?! Да, телефоните не работели, за да снимат с тях, но не вярвам, че човешкото любопитство внезапно е спряло да работи в цял един град. Когато бяхме в Орлеан и се появи разлом, хората масово надничаха навън, въпреки опасността, която ги заплашваше. А тук изведнъж всички са обърнали гръб? Хм!
	Не, определено има нещо нередно със смъртта на Ника и аз непременно трябва да разнищя тази работа до дъно. Просто е проблем да се озова в Златната академия, все пак това е затворена територия, и още по-трудно ще бъде да се добера до едноръкия Грей Донован. Въпреки че ръката му вече беше възстановена (за късмет „шокираното“ момче беше от богато семейство), по някаква причина паметта му не се възстанови така, както ръката. Затова много ми се искаше да поговоря с него под влиянието на способността на демон на измамата или, ако нямам такава, с използването на други средства за получаване на истината. И умницата Катя разбра как може да стане това — само след месец щеше да има екскурзия за завършващия випуск на училището към Златната академия. Същото училище, на което директор беше Алина Князева. Би било грехота да не се възползвам от тази възможност.
	Мислех, че ще трябва да убеждавам Князева да ми помогне, но тя се съгласи на мига, изглежда сякаш дори се зарадва на молбата ми. Първоначално ми беше съвестно, че се възползвам от познанството си с нея, но Князева като че ли искрено се зарадва. Освен това тя самата ме помоли за малка ответна услуга по моята специалност…
	Съвсем наскоро едно момиче починало в сградата на училището. Била буквално изкормена и всичките й вътрешни органи били изядени. И въпреки че комисията от Асоциацията на медиумите не могла да открие никакви следи от свръхестествена активност, Князева смяташе, че убиецът е някакво същество. А дори да не е, кой друг освен „най-добрият медиум на Барса“ може да разпита призрачните свидетели и да открие истинския виновник? Но мен ме заинтересува дори не самият факт на убийството, а това, че живеещите близо до училището хора същата нощ са чули ужасен писък, който предизвикал изключителна меланхолия, плач и душевна болка. Приблизително така описваха последствията от вика на банши в ресурсите на Асоциацията на медиумите, а аз съвсем наскоро си мислех да намеря такова същество, което е способно да усети предстоящата смърт на други хора. Това не беше важна цел, но след като се появи толкова добра възможност, защо да не опитам да си уплътня времето преди екскурзията? Разбира се, със сигурност нямах намерение да оставам в училището до края на обучението си, а и не виждах особен смисъл да влизам в Златната академия. Всичко, което бих искал да науча, така или иначе ми беше достъпно — бойни изкуства с майстора, с когото Брендън Лий обеща да ме запознае, изкуството онмьойдо под ръководството на Шики, дори за развитието на стихийните способности, за които така и нямах време, можех без проблем да си намеря учители точно тук. Така че ще разкрия убиеца на момичето, ще отида на екскурзия в Златната академия, ще намеря отговори на всички въпроси там и това беше всичко. Както се казва, не е кой знае какво — влизаш и излизаш.
	И ето че стоя пред портите на най-доброто средно училище на Златния остров и гледам как шумните тийнейджъри се стичат към входа на луксозната шестетажна сграда. Бяла, изработена от мрамор с едва видими златни жилки, с високи огледални прозорци от пода до тавана и огромна прилежаща площ, засадена с най-разнообразна зеленина, сред която имаше разположени различни люлки, шезлонги, пейки и маси. Всичко изглеждаше много уютно и явно добре обмислено, напомняше ми на Парка на Горки от моя свят, което говореше за много високо ниво на училището. А и самите ученици пристигаха в луксозни коли с шофьори, парадираха със скъпи дрехи и джаджи, така че на техния фон аз изглеждах доста невзрачен. Джен ме убеждаваше да се заеме по-сериозно с имиджа ми, но аз предпочетох по този въпрос да разчитам на Месиел. Той ме увери, че черното ще ми подхожда на лицето, въпреки че от друга страна ме караше да изглеждам по-слаб и рискувах съвсем да стана невидим, защото теглото ми все още не надвишаваше четиридесет и пет килограма.
	Потънал в мисли, не се оглеждах много и нямах време да реагирам на минаващия покрай мен як тип, който явно нарочно ме блъсна с рамо.
	— Гледай къде ходиш! — изръмжа той и с горд вид продължи нататък.
	Аз само разперих ръце в отговор, тъй като стоях напълно неподвижен на открито и заемах много малко място. Трябваше доста да се постарая, за да ме блъсне някой.
	— Така. Това са просто деца — прошепнах си тихо под нос. — И е глупаво да приемаш поведението им на сериозно.
	Но този инцидент изобщо не повиши оптимизма ми. И не, тийнейджърите изобщо не ме плашеха — това щеше да е доста странно след всичко, което бях преживял в този свят — те по-скоро ме депресираха. Не разбирах как възрастни, попаднали в нов свят в млади тела, толкова лесно се вливаха в тийнейджърските среди? Или това е много силно опростяване на сюжета, или се предполага, че героите не са много по-напред в развитието си от средностатистическия ученик. Отново, още от момента, в който се появих в този свят в ново тяло, усетих, че хормоните влияят на поведението ми много по-силно от преди, но дори те не ме правеха идиот.
	Междувременно минах през портата и се насочих към входа на сградата на училището. Оглеждайки се в търсене на нещо необичайно, почти веднага забелязах момиче-призрак, седнало на люлка под едно от дърветата. Преди да дойда тук бях проучил случая на починалото момиче, така че лесно я разпознах. Елисавета Жданова била една от най-добрите ученички в класа, спортистка, отличничка, която всъщност едва започвала да живее. Добре, че е умряла бързо и е нямала време да осъзнае целия ужас, който й се е случил, така че призракът изглеждаше съвсем нормално — сладка брюнетка с прическа „боб“, която след още няколко години е трябвало да се превърне в истинска красавица.
	Разбира се, трябваше да променя посоката и да отида да поговоря с призрака. Спрях пред люлката и се обърнах към момичето или девойката — честно казано, не съм сигурен къде точно минава тази фина граница. Вероятно на седемнадесет години тя вече можеше да се счита за девойка.
	— Здравей.
	Елизабет изобщо не ми обърна внимание, продължи да гледа в една точка пред себе си.
	Зациклена? Странно, от плътността на призрака имах усещането, че тя е запазила съзнанието си.
	— Лиза Жданова.
	Момичето трепна и изненадано ме погледна.
	— Ти на мен ли? Ти ме виждаш?
	— Виждам те — потвърдих, извадих телефона си и се престорих, че говоря по него. — Нали разбираш, че си мъртва?
	— Не съм идиотка! — раздразнено отговори момичето. — Трудно е да не се досетиш, че си станал призрак, когато никой не те вижда и можеш да минаваш през хората! Освен това там вътре при входа са закачили моя снимка с черна панделка. Не е най-добрата, между другото! Мама има отвратителен вкус, винаги съм знаела, че ще сбърка със снимката, ако нещо ми се случи.
	— Съчувствам ти. И за това, че си умряла, и за неудачния избор на снимка — може би прекалено нетърпеливо казах аз. — А помниш ли как точно умря? Кой те уби?
	Елизабет ме погледна подозрително.
	— А ти изобщо кой си? Защо ме виждаш и ми задаваш такива странни въпроси? Не си спомням да съм те срещала в нашето училище.
	— Аз съм медиум, изпратен тук да разследвам смъртта ти.
	— Толкова млад? — скептично попита момичето. — Ние сме горе-долу на една възраст.
	Не знам каква беше точната ми физиологична възраст, но външно изглеждах дори по-млад от ученичката последен клас. Но най-вероятно виновникът беше липсата на тегло, дайте ми време и нормално хранене и ще започна да изглеждам по-стар. Примерно след около година.
	— По-стар съм, отколкото изглеждам — отговорих, без да лъжа. — А и в Асоциацията на медиумите има недостиг на кадри. Но най-важното е, че мога да те виждам и да говоря с теб, това е повече от достатъчно.
	— Справедливо — призна момичето. — Но проблемът е, че не помня нищо за смъртта си. Влязох в класната стая, за да приготвя реактивите за утре, а после — мрак. Събудих се вече отвън и повече не успях да вляза в училището, нито да напусна територията му. Така че се разхождам тук-там, надничам през прозорците и наблюдавам съучениците си. Дори се научих да летя, за да имам възможност да видя какво се случва на горните етажи. Между другото научих много нови неща за съучениците си, даже не можех да си представя, че…
	Момичето говореше и говореше, а аз не можех да вмъкна нито дума. И говореше за всичко, освен за това, което наистина ме интересуваше — причината за смъртта.
	— И най-обидното е, че този ден Ада трябваше да бъде дежурна, а не аз — небрежно подхвърли тя.
	По някакво чудо успях да отделя нещо полезно от целия поток информация.
	— Какво, какво? Не е трябвало да си дежурна през онзи ден?
	— Да. Но така или иначе оставах в библиотеката, за да довърша една работа, и сама й предложих да я заместя. Просто кабинетът щеше да се освободи цели два часа след края на нашите часове и нямаше смисъл Ада да се мотае тук само заради подготовката на реактивите, което отнема едва петнайсетина минути.
	Така, това е много интересно. Първо, целта на убиеца може да е била друго момиче, и второ, преди смъртта си Лиза е прекарала известно време в библиотеката. Изглежда имаше откъде да започна да ровя.
	В същото време, застанал сам до люлката с телефона, започнах да привличам ненужно внимание, а и беше минало доста време, можех да закъснея за първия си час. Но като цяло не исках да оставя призрака на момичето тук, тя можеше да ми бъде полезна вътре, например да ми помогне да общувам със съучениците й. В крайна сметка тя познава всички тези хора от много години.
	— Какво ще кажеш да ми помогнеш да намеря твоя убиец? — предложих на момичето.
	— Какво? — сепна се тя, прекъсвайки монолога си, който аз вече дори не слушах. — Да ти помогна? Как?
	— Ще те вкарам в сградата на училището и там ще ми подсказваш какво и как. Трябва да проведа разследването, без да се разсейвам от разни дреболии като учене и взаимоотношения с другите ученици. Децата могат да бъдат доста проблемни.
	— Можеш да ме вкараш в училището?! — зарадва се момичето. — И мълча досега?!
	Като цяло Лиза лесно се съгласи да ми сътрудничи, основно защото искаше отново да бъде сред съучениците си. Скрих я в свитък, внесох го вътре и после я освободих. Опитът в болницата вече показа, че защитните руни на сградите изобщо не реагират на гофу със запечатан призрак, което според мен беше огромен пропуск. Така всеки медиум може да пренесе полтъргайст в защитена сграда и да го пусне там. Един вид призрачен тероризъм, който, като цяло, беше това, което правех и сега.
	Затова пък момичето бързо ми помогна да намеря кабинета на заместник-директора, без помощта й щях дълго да обикалям по училищните коридори. Оплешивяващият дебелак ме посрещна дори прекалено приятелски, сякаш знаеше с чия протекция ме бяха прехвърлили тук. Всъщност то така си и беше — Алина Князева все още беше в отпуск, но успя да направи така, че нейният заместник ме прие в завършващия клас без никакви въпроси.
	Заведоха ме в кабинета след началото на часа. Както се и очакваше, учениците посрещнаха появата на новодошлия с любопитство, но се ограничиха до тих шепот. Повече ме впечатли учителката — блондинка с фигура на културист и множество татуировки, които се виждаха изпод идеално изгладената бяла риза. Откога такива дами водят история в училищата?
	— О, в междучасието ще те разкъсат на парчета — предупреди ме Лиза. — Преместването на ученик няколко месеца преди дипломирането е изключителен случай, би трябвало да се е случило нещо много необичайно.
	Сложиха ме на едно от празните места. Между другото, чиновете тук бяха единични и стояха на достатъчно разстояние един от друг, както беше обичайно в някои училища в Китай.
	— Моето място — коментира Лиза, докато се носеше сред другите ученици и надничаше в тетрадките им. — Обичах да гледам през прозореца и да дремя на уроците на Белова. Нейният глас е най-съвършеното сънотворно в света, трябва да бъде патентован и продаван на аудио дискове.
	Докато течеше лекцията, бях принуден да слушам кратки характеристики на всеки един от двайсетте ученика в класа. Лично аз бих предпочел да слушам лекция по история на петнадесети век, за да я сравня с историята на моя свят, но момичето-призрак бърбореше непрекъснато. Вярно, когато учителката от злоба реши да ми зададе въпрос по вече преминатия материал, Лиза бързо намери необходимия параграф сред отворените книги на чиновете на учениците и ми го продиктува дума по дума.
	— Хм… не е зле — неохотно призна жената.
	— Зубрач — раздаде се тих шепот отзад.
	Останалата част от урока мина съвсем спокойно, но веднага след звънеца, както беше предсказала Лиза, всички ми се нахвърлиха с въпроси. И трябваше доста да се припотя, отговаряйки възможно най-честно, но в същото време без да кажа нищо. Ах, да, а някакъв глупак, чието име не запомних, се опита да изтръгне от ръцете ми тетрадката, в която си записвах руни, когато ми ставаше скучно. Онмьойдо изисква постоянна практика и аз вече го правех напълно автоматично. Наложи се да се възползвам от дарбата на Деймис и да покажа частица от истинската си сила.
	От задълбочаване на конфликта ме спасиха приятелките на Лиза, като ме взеха със себе си в столовата. Там, по време на обяда, реших да се опитам да поговоря с тях, за да разбера повече за слуховете, свързани със смъртта на момичето.
	— Това не е най-добрата тема за разговор по време на хранене — видимо неохотно отговори Адел.
	— И все пак — настоях аз. — Интересно ми е как е умряло момичето, на чийто чин сега седя аз.
	Лиза застана до мен с ръце на кръста.
	— Спри да досаждаш на момичетата! Те тъкмо се върнаха към нормалното! В деня, в който ме убиха, я откараха с линейка, а Рая още три дни ходеше със зачервени очи!
	— Какво?! — ококори се Рая. — Откъде знаеш?
	— Чух го в класната стая — отвърнах честно, без да уточнявам, че става дума за мъртвото момиче.
	— Ама че бъбривци — измърмори под нос Адел. — Да, Лиза загина преди няколко дни. Беше останала да дежури в класната стая след уроците, а няколко часа по-късно, когато пазачът минавал по етажите и надникнал в стаята, той… намерил Лиза…
	— По-точно това, което било останало от нея — присъедини се Рая. — Някаква твар я разкъсала на части. Претърсиха цялото училище, дори медиуми викаха, но така и нищо не намериха.
	— Моите съболезнования. Тя приятелка ли ви беше?
	— Разбира се, учим заедно от първи клас — потвърди Адел и погледът й се разфокусира, а очите й се зачервиха.
	— Да, главната ми съперничка още от същия този първи клас — изхихика Лиза и въздъхна тежко, рязко променяйки настроението си. — Но сега разбирам, че само тя ми е била истинска приятелка. Няколко дни я виждах да плаче тук в парка и да се укорява, че ме е оставила да дежуря вместо нея. Извиняваше се на глас за всякакви дребни гадории, които сме си правили една на друга, дори си спомни за момчето, което ми отмъкна в осми клас.
	Не издържах и хванах ръката на Ада, опитвайки се някак да я успокоя. Само сълзи ми липсваха сега.
	— Каквото и да се е случило между вас, тя не таи злоба. Независимо дали е съперничеството в класа или заради момче, това изобщо не е повлияло на отношението й към теб.
	— Какво-о?! — ококори се Адел.
	— Ти да не сваляш Ада? — възмути се Рая, гледайки изразително сплетените ни ръце.
	— Ей, решил си да се възползваш от уязвимостта на момичето?! — в тон с нея възкликна момичето-призрак. — Ама че мръсник!
	— Аз? Какви ги приказваш, да не съм някакъв педофил — махнах бързо ръката си.
	Ако питате мен, на стария ми вкус много повече отговаряше учителката по история. Вярно, тогава бях на тридесет години и в нормално за възрастта си атлетично тяло.
	— Какво-о?! — възмутено възкликнаха и трите момичета, включително и призракът.
	— Ами, знаете ли, аз харесвам по-възрастни — обясних неохотно, което допълнително вкара момичетата в ступор, примесен с възмущение и шок. — Но сега не говорим за моите вкусове. Интересно ми е що за училище сте, щом необяснимата смърт на ученичка не притеснява никого.
	— Притеснява всички! — възрази Адел. — Никой не смее да заеме мястото на Лиза до прозореца, ъ-ъ… досега.
	Поговорихме още малко, когато ни прекъсна поредния местен побойник. И неговото име не запомних, само разбрах, че е бивше гадже на Ада. Не, сериозно, що за детска градина беше това? Кой възрастен със здрав разум би искал отново да мине през всички тези тийнейджърски глупости? Лиза някъде на заден план се опитваше да ми обясни тънкостите на отношенията между учениците, но, честно казано, на кого му пука за тях?
	Малкият ми опит като медиум ми подсказваше, че различни същества обичат да се крият в мазета и за мой късмет се оказа, че библиотеката, в която Лиза е ходила преди смъртта си, се намира точно там. Това не е ли знак?
	След като се сбогувах с момичетата след училище, аз слязох в библиотеката, за щастие и поводът беше подходящ — да си взема учебници. Читалнята се оказа абсолютно празна, явно това място не беше особено популярно сред учениците в епохата на всеобщата достъпност до информация в електронен вид. Зад бюрото стоеше миловидна жена, доста над петдесетте, нещо като мис Марпъл, добродушна и всеразбираща. Но очите й я издаваха като някой друг, а не като обикновен човек — черни като нощта, донякъде напомнящи за очните кухини на Ангелите на смъртта. Въпреки че жената носеше тъмни очила, опитвайки се да ги скрие, благодарение на способностите си можех да виждам през очилата.
	— Здравейте, трябва да взема учебници за последната година — казах бързо, гледайки внимателно в очите на жената. — И също така се чудя как едно същество може да работи в училище с хора? Това не е празен интерес, имам познати йокаи и на тях им е много трудно да скрият същността си, а вие сте успели да влезете в толкова добре защитено място. Как?
	— Какво? — изненада се Лиза, която ме следваше плътно. — Нашата божа кравичка Марта не е човек?! Не може да бъде!
	Сякаш в отговор на въпроса й лицето на жената мигновено се трансформира в посмъртна маска, сякаш е познала най-страховития ужас на света. Всеки мускул на лицето й се напрегна и изкриви под неестествен ъгъл, а очилата й се пръснаха на малки парченца. И съществото скочи върху мен. Глупаво от негова страна, честно казано.
	— Аа! — изпищя Лиза, сякаш съществото можеше да й навреди по някакъв начин.
	Съществото ме хвана за шията и явно възнамеряваше да изсмуче душата ми, но аз го направих значително по-бързо, моментално обръщайки процеса. Осъзнавайки, че всичко не върви както е по план, баншито се опита да ме пусне, но сега аз се вкопчих в ръцете й. Минута по-късно всичко свърши. И тогава разбрах как точно банши е успяло да се представя за човек — то просто си е надянало кожата на друг! Мислех, че подобни работи се случват само в нискобюджетни филми, как например можеш да облечеш човешка кожа, но не — при банши някак си се беше получило! Ако не бяха очите, нямаше да я разпозная като същество.
	След изчезването на съществото човешката кожа на жената увисна върху мен, все още плътно прилепнала към шията ми, и изобщо не искаше да се отлепи. Опитах се да я сваля, но кожата само се разтегна още повече. Започвайки да се нервирам от тази мерзост, забелязах малък нож за хартия на масата и отрязах кожените пръсти, които сякаш бяха вързани в стегнат възел около шията ми. При това толкова бързах, че си одрасках шията и малко кръв потече по дрехите ми.
	— По дяволите, по дяволите — измърморих тихо, докато трескаво обмислях какво да правя сега. Да обясня защо от библиотекарката е останала само кожа ще е доста проблематично.
	— Каква гадост! — измърмори Лиза и се извърна, сякаш има намерение да си изпразни стомаха. Би било смешно да видя повръщащ призрак, но не, това, разбира се, не се случи.
	Но най-обидното беше, че след като погълнах душата на банши, научих доста интересен факт — то не е убивало хора. Никога. Но това същество в никакъв случай не беше невинно, тъй като се хранеше с душите на мъртвите, лишавайки ги от задгробния живот, било то прераждане, или Рая, или Ада. Все още не знаех къде жътварите отвеждат душите на мъртвите, но във всеки случай това беше естественият ход на нещата. А банши определено нарушаваше този ход и известният му писък беше само предвестник на вкусна храна. Съществото предвиждаше предстоящата смърт на хората и търпеливо чакаше наблизо, за да си похапне на корем. Но тогава възникна друг въпрос — защо не е погълнало Лиза, дори и да не я е убило? Е, и най-важният въпрос също оставаше отворен, защото все още не знаех кой наистина е убил Лиза?
	Потънал в мисли, не чух как вратата на библиотеката се отваря, а после беше твърде късно — Ада ме видя и най-важното — видя и това, което беше останало от баншито. Не мога да си представя защо момичето изобщо ме следва, но сега беше твърде късно да я изгоня.
	— Само не крещи — казах припряно. — Не е това, което си мислиш.
	Бързо скрих ножа зад гърба си, макар че това едва ли подобри положението.
	— Ти си убил Марта! — изпищя Ада, явно възнамерявайки да избяга, но аз успях да реагирам по-рано, като измъкнах от джоба си гофу Показване на скритото и го активирах, за да направя Лиза видима.
	Ада застина на място, ококорена към мъртвата си приятелка, появила се само на половин метър от нея.
	— Лиза?!
	— Леле, Ада, виждаш ли ме?! — възхити се момичето-призрак и недоволно ме погледна. — Можел си да го правиш и си мълча?!
	Само вдигнах рамене в отговор.
	— Лиза, ти умря! — повтори Ада, явно забравяйки, че се е канела да избяга.
	— Убиха ме — поправи я момичето-призрак. — И видя ли каква снимка са окачили долу?! Отвратителна е! Можеш ли да кажеш на мама да сложи онази снимка, която направихме на фотосесията миналото лято?!
	За разлика от Лиза, Ада беше по-събрана. Тя стоеше, хванала се за вратата на библиотеката, готова да се втурне навън във всеки един момент, и задаваше съвсем логични въпроси:
	— Значи ти си призрак? А защо ходиш с него? И защо той уби нашата библиотекарка?
	— Първо, Роман е медиум, изпратен тук да разследва смъртта ми. И ето че веднага намери виновника, представяш ли си, в Марта седеше някакво ужасно същество. Директно беше облякло кожата й! Това е толкова жестоко!
	Като цяло отне много време, за да обясня всичко на Ада, но в крайна сметка момичето ми повярва. По-точно, с голяма вероятност Лиза беше успяла да я убеди, но това нямаше голямо значение, основното е, че Ада повече не планираше да ме издаде. Докато момичетата си говореха, аз се свързах с Князева и описах ситуацията.
	— Заключете библиотеката и си тръгвайте — малко нервно каза Князева. — Не бих искала да те свържат с този случай. Малко по-късно ще се обадя на охраната и ще кажа, че там е работил медиум от Асоциацията, те ще почистят всичко.
	— Ще бъде направено.
	— Кой би си помислил, че в моето училище се крие такова същество — възмутено продължи жената. — Плащаме на църквата огромни суми за защита, а се оказва, че от нея няма смисъл. Ще трябва подобаващо да си поговоря с тях по този въпрос. Но сега всичко е наред, нали, вече няма опасност?
	Трябваше да призная на Князева, че баншито не е убило момичето и най-вероятно убиецът все още е на свобода и може би е в сградата на училището. Момичетата, които внимателно слушаха, веднага щом приключих разговора, ме попитаха:
	— Това да не беше директорката на училището?!
	— Ами, да, работя за нея — потвърдих аз.
	— Яко!
	И живата, и мъртвата ученичка се държаха по един и същи начин, много лесно превключиха от ужасните събития към нещо по-разбираемо. Това, че убиецът все още е на свобода, изглежда сега не ги притесняваше.
	Но аз от своя страна бях много нервен, защото след като получих от банши цялата налична информация за неговата природа, също така възприех дарбата да виждам знака на смъртта над хората. И нещо подобно сега се намираше точно над главата на Ада.
	— Защо ме гледаш така? — предпазливо попита тя. — Все пак смяташ да ме убиеш, както горката библиотекарка?!
	Разбира се, нямах намерение да убивам никого, но в същото време тъмната мъгла над момичето определено показваше, че смъртта вече идва за нея. Но мракът не беше толкова плътен, по-скоро приличаше на сянка. От спомените на банши знаех, че близката смърт изглежда различно, като гъсто черно мастило, тоест опасността засега беше още далеч.
	— Вече ти обяснихме всичко — отвърнах уморено. — Няма да убивам никого.
	Оставих момичетата да си поговорят още няколко минути и да се сбогуват, след което избутах Ада извън библиотеката и скъсах гофуто, което позволяваше призрака да е видим.
	— Сега Лиза винаги ли ще е в училище? — тихо попита Ада, след като заключихме библиотеката. — Ще мога ли да я видя отново?
	— Церемонията по погребението вече е извършена — отвърнах аз. — Но призракът й все още е тук, защото има някаква недовършена работа, може би точно намирането на убиеца. Така че по-късно мога да те оставя да си поговорите още.
	— Благодаря! — радостно възкликна Ада. — Но непременно трябва да кажа на Рая за това!
	— Какво? — подскочих аз. — Не! Това е тайна.
	— Не и за приятелки — радостно отвърна момичето и хукна напред по коридора.
	„Господи, каква детска градина“ — помислих си раздразнено, докато крачех след нея.
	Излизайки от училището, веднага застинах на върха на стълбите, оглеждайки се и не вярвайки на очите си.
	— Ой, това беше — изкоментира Лиза. — Видяха ви да излизате заедно след уроците от училище. Утре ще има слухове. Очаквай реакция от Лешнър.
	Дори не разбрах за кого говори момичето, а и ми беше все едно. По-скоро ме занимаваше нещо съвсем различно.
	— Какво става — напрегнато ме попита Ада. — Да не виждаш съществото?
	— Не — въздъхнах аз. — Тук има нещо друго…
	Учебният ден беше свършил, но част от учениците още не си бяха тръгнали. Някои стояха в парка, други се качваха по колите на паркинга. Също така на територията на училището имаше и няколко работници и учители. И над всеки, над абсолютно всеки човек във въздуха висеше сивия облак на неумолимо наближаващата смърт.


	Глава 2

	Постоях известно време на стълбите, гледайки сенките на смъртта, надвиснали над хората. Благодарение на обучението на Месиел получих от банши не само самата способност, но и известни знания за принципа й на действие, които постепенно изплуваха в главата ми. Така че можех приблизително да преценя дори времето до края на живота на всеки човек. Разбира се, всичко това имаше вероятностен характер — дори най-плътната „сянка“ не гарантираше мигновената смърт на човека, по-скоро показваше неизбежността на края на живота. Така по тази логика по-плътна сянка ще надвисне над човек с нелечима болест, който ще умре след месец, отколкото над някой, който с голяма вероятност ще бъде блъснат от кола зад следващия ъгъл.
	Всички тези мисли и знания, частично мои, частично идващи от душата на баншито, минаха през главата ми много бързо. Аз по-скоро усещах „сенките“ на някакво интуитивно ниво и дори можех грубо да преценя кои от тях са свързани с болести и кои — с вероятни опасности. Но, така или иначе, над абсолютно всеки човек наоколо имаше доста плътни сенки, предупреждаващи за много сериозна катастрофа. Освен това, според интуитивната ми оценка, времето до тази катастрофа беше приблизително около един и половина до два месеца.
	— Все пак си болен — гласът на Лиза прозвуча точно до ухото ми, карайки ме да трепна от изненада. — Ада ти говори от минута.
	— А? Какво? — отърсих се от унеса си аз.
	— Къде живееш? — малко смутено повтори Ада. — Мога да те закарам.
	— Извън града — отвърнах разсеяно. — Благодаря, но колата ми вече пристигна.
	Може би отговорих малко грубо, но момичето явно възнамеряваше да продължи да ме разпитва, а аз не бях в настроение за разговори. Исках да разбера по-добре способността на баншито, а за целта трябваше възможно най-бързо да се върна в имението на Михайлови при Семьонов и Шики. Тези двамата ще се радват да проучат реакцията ми към поглъщането на нова, непозната душа на същество, както и придобитата способност да виждам сенките на смъртта.
	— Хей, къде отиваш? — възмутено попита Лиза, спирайки от другата страна на вратата. — Вземи ме със себе си!
	— Не съм сигурен, че ще се получи — отвърнах й аз, с което си спечелих изненадания поглед на Ада. Тя не виждаше и не чуваше Лиза. — Имам усещането, че си привързана към това място и не можеш да се отдалечиш от него.
	Ясно виждах връзката между призрака и мястото на смъртта, това изглеждаше не като въжето, с което преди време бях привързал частицата от душата на Демис към майка му, а все едно Лиза леко се разтваря в околното пространство. Явно душата й не беше достатъчно силна, за да съществува сама по себе си. Освен това, за призрак на отмъщение тя беше прекалено спокойна и не настояваше да търсим убиеца, докато самият аз не го предложих, което означаваше, че я държи някакво друго предсмъртно желание.
	— Искаш да кажеш, че дори след смъртта си съм принудена да стоя в училище?!
	Аз само свих рамене в отговор. Разбира се, като призрак на място бих могъл да я запечатам и да я преместя, но това едва ли би помогнало. Без връзката с мястото, което подхранваше Лиза, тя бързо щеше да се разтвори, и това със сигурност не беше същото като да си тръгне с ярка светлина. Призрак, който не е приключил делата си, си отива от този свят не свободен, а с тежест на душата, и аз със сигурност не желаех това на момичето. Дори принудителното заминаване с Ангел на смъртта беше къде по за предпочитане, въпреки че не ги харесвах особено.
	— Ще се върна утре — уверих я аз. — Така или иначе без теб не мога да се справя с училищния живот. А ти остани тук и гледай дали през нощта в сградата няма да се случи нещо подозрително. Просто не прави поразии и не плаши никого, в крайна смета аз те вкарах вътре в сградата и донякъде нося отговорност за действията ти.
	— С Лиза ли говориш?! Жалко е да я оставим тук сама — намеси се Ада.
	— Можеш да останеш с нея — предложих аз. — Но не знам как ще обясниш това на охраната и родителите си.
	— Как може да си толкова безчувствен? — възмути се тъмнокосата защитничка на доброто.
	Свих рамене в отговор.
	— Призраците имат различно усещане за време. И емоциите се чувстват по-различно, по-ограничено; все пак това не са хора, а части от душата, които са останали тук по свои си причини. Така че няма нужда да се притесняваш за нея.
	— Сега пък ограничена ли ме наричаш? — възмути се Лиза.
	— О, Господи…
	В крайна сметка успях някак да успокоя момичето-призрак, да се сбогувам с Ада и да се шмугна в колата при иконома Хан.
	— Към имението? — спокойно попита той.
	— Да — потвърдих аз, въздъхнах с облекчение и се проснах на удобната седалка. — Само докато минаваме през града, карай по-бавно, ако обичаш.
	Исках да видя града през погледа на банши и да разбера доколко зле са нещата. Между другото, сянката на смъртта на иконома изглеждаше значително по-малко тъмна, отколкото на който й да е от минувачите. Сякаш той лично има много по-големи шансове да оцелее в предстоящото бедствие. По принцип беше логично, все пак той е наистина силен като боец, беше успял да удържи бащата на Дони, надарен с мощни огневи способности, без да го убие.
	Пътят до имението отнемаше около час и половина, а със спокойно каране през града — почти два. Но за мен беше много важно да видя колко близо е смъртта до жителите на Барса и очерталата се картинка не беше много приятна. Няколко пъти се натъквах на толкова черни сенки, че молех иконома да спре, но хората вече бяха изчезнали в тълпата. Вярно, не знам какво можех да направя или как да обясня интереса си, но усещането за неизбежна смърт ме притегляше към тези сенки като магнит. Може би това беше отглас от глада на самото банши, но така или иначе не можех да устоя.
	След като напуснахме града, нещата станаха по-леки. Само веднъж покрай нас профуча мотоциклетист на яркочервен мотор, след който се влачеше толкова черна сянка, колкото не бях виждал досега. Интересно, но тя сякаш леко изоставаше от човека, който летеше като куршум. Буквално видях визуализация на крилатата фраза „да бягаш от смъртта“ или „бягаш така, сякаш те гони смъртта“. И колкото и да е странно, вместо страх почувствах странен прилив на адреналин. Прииска ми се и аз да се нося по пътя така, че дори смъртта да изостане малко от мен.
	След пристигането в имението веднага слязох в лабораторията, където заварих йокаите заети с обичайните си занимания в главната зала на лабораторията: танукито Шики спореше за нещо със Семьонов, човекът-котарак Месиел ровеше нещо в таблета си, а останалите гледаха някакъв сериал на големия екран в ъгъла на стаята. Там им бяха поставили дивани, на които едроглавият Госу, китсуне, Мако и Садако прекарваха по-голямата част от времето си.
	— Как мина първият ден в училище? — незабавно ме посрещна Семьонов, гледайки над екрана на покрития си със защитни руни лаптоп.
	— Отлично — отговорих, докато оглеждах йокаите. Изненадващо, но над тях нямаше абсолютно никакви сенки на смъртта, сякаш изобщо не възнамеряваха да умират. — Запознах се със съучениците си, слушах урок по история, погълнах банши. А как е Евгений Сергеевич, не се ли е появявал?
	— Не — автоматично отговори професорът.
	Михайлов-старши отсъстваше от имението вече втори ден, опитвайки се по някакъв начин да стигне до Грей Донован и да разбере какво се е случило с Ника. Той използваше някакви свои връзки, надявайки се да окаже натиск върху семейството му и изглеждаше, че нещо започва да се получава, но това не беше бърз процес.
	— Стоп. Какво?! — опомни се Семьонов и скочи на крака. — Погълнал си банши?!
	Шики, който в началото не обърна никакво внимание на появата ми, чак подскочи от изненада.
	— Какво?! Изцяло ли го погълна?!
	— Всъщност нямах други варианти.
	— Ама кой прави така?! — възмутено възкликна танукито, притичвайки до мен на късите си крачета. Все още ми беше странно да говоря с някакво подобие на енотоподобно кученце, изправено на задните си лапички, като с нормален човек. — Не трябваше да убиваш баншито, а да го хванеш и да го донесеш тук! Това е толкова полезна способност, а и толкова чудесен образец!
	— Бегом на стола! — незабавно реагира Семьонов. — Наблюдаването на процеса на смилане на такава голяма душа може да даде много полезна информация!
	В лабораторията на професора бяха нагласили специален стол, оборудван с всевъзможни датчици, способни да четат данни от човешкото тяло — от енергетиката му и отчасти от душата му. Някои от тези датчици бяха създадени съвсем наскоро благодарение на Шики и неговите познания за руните — и точно те отговаряха за изучаването на душевната енергия. Танукито се беше развихрил в лабораторията, намесвайки се във всички изследвания на Семьонов, и последният изобщо не беше против.
	Последваха два часа на продължителни изследвания на състоянието ми, които лично на мен ми докараха единствено главоболие, но Семьонов и Шики бяха направо във възторг. Те развълнувано обсъждаха нещо, подхвърляйки неразбираеми термини. Добре поне, че по-късно ми обясниха подробно какво се случва с погълнатата душа вътре в мен. Макар че, като цяло, това ми го бяха казвали и преди.
	— Твоята душа е толкова силна, че притегля в себе си душата на съществото. След това тази част от душата се озовава в твоя сейка танден или още дан-тиен, както го наричат китайците, където постепенно започваш да я смилаш. И докато си зает с храносмилането, способностите на тази душа временно стават твои.
	— Значи трябва да благодаря на бавното си храносмилане за временното присвояване на способности? — попитах, когато чух това обяснение за първи път.
	— Нещо такова — съгласи се Шики. — На теория някой ден може да се научиш да контролираш този процес. Но за да го направиш, трябва да практикуваш много дълго време под ръководството на опитен човек. Или същество. Някой, който знае как работи това, така да се каже, отвътре, от собствен опит.
	— Или ще продължим да подобряваме нашите датчици, за да разберем по-добре процесите, протичащи вътре в дан-тиен — оптимистично отбеляза Семьонов. — Но, разбира се, това изисква много време и образци. Затова е важно, в случай че погълнеш някого, веднага да дойдеш тук.
	Всъщност точно това бях направил, и сега Семьонов буквално сияеше от щастие, записвайки множество физически, метафизични и Бог знае какви още показатели. Но това, което за него беше манна небесна и възможност да прави това, което най-много обича, за мен се превърна в доста скучна загуба на време.
	— Хей, Рома-Рома-Роман — изпя китсуне, скачайки на една от масите до мен. Тя все още оставаше в най-удобната за нея форма, тоест с глава на сребърна лисица и човешко тяло. — А кога ще защитиш душата ми?
	— Веднага щом я отвориш за мен — за сетен път отговорих аз. — Бих те нарекъл по име, но не го знам. Както, между другото, и никой друг тук не го знае.
	— Какво си се хванал за името ми? — изсумтя „лисицата“, показвайки остри зъби.
	— Кажи това в паспортната служба.
	— Ами ако изобщо на никого нямам намерение да го казвам? — раздразнено попита китсуне. — Насила ли ще ме държите тук?
	Месиел вдигна поглед от таблета си и я погледна намръщено.
	— Всеки ден започваш един и същи разговор. Ако искаш, ще те заведем някъде по-навътре в гората и живей както си искаш. Може би инквизицията не е толкова добра в намирането на такива като нас и всичко ще се нареди.
	— Между другото, това не е лоша идея — отбеляза Шики, злодейски потривайки лапички. — Чрез нея можем да разберем колко бързо ще реагира инквизицията.
	— Пфу, ама че сте и вие — обидено се намръщи китсуне.
	Изненадващо, на мимиката на „лисицата“, както и на „котарака“ Месиел, се оказа дори по-изразителна от тази на хората. Разчиташе се много по-лесно и изглеждаше някак преувеличена.
	— Не ги слушай — намеси се Мако, жената със змийския врат. — Ние те обичаме.
	Йокаите непрекъснато се караха помежду си, но го правеха или от скука, или по навик, и някак без страст. Както би казал Станиславски: „Не вярвам!“ И въпреки че им беше скучно да седят в лабораторията на Михайлови, това беше много по-приятно, отколкото да се крият под земята, освен това Шики, Месиел и Госу вече можеха да се движат свободно сред хората и периодично излизаха в града под надзора на хората на Михайлов. Вярно, танукито засега беше твърде слаб, за да приема човешка форма, и беше принуден да се преструва на екзотичен домашен любимец, което откровено го вбесяваше.
	— Свалихме основните параметри, сега опиши подробно как работи способността на банши — нареди ми Семьонов и всички йокаи също наостриха уши, като за някои от тях това дори се виждаше физически по движенията им.
	Подробно описах всичко, което бях разбрал за действието на способността, както и за всичко, което видях. Разбира се, Семьонов се отнесе доста скептично към това, че всички жители на островите били в опасност, и упорито твърдеше, че абсолютно всеки жив човек принципно е белязан за смърт. Но йокаите изобщо не се съгласиха с него.
	— Това е странно — изненада се Шики. — Ние също сме смъртни и Капа е печален пример за това.
	Всички йокаи веднага сведоха глави в знак на траур. Човекът-костенурка загина от ужасна смърт, докато защитаваше другарите си, и беше единственият, когото не успях да измъкна от подземното убежище.
	— Според нашите вярвания хората имат безсмъртни души — отбеляза Семьонов. — Може би вие сте устроени другояче? И вашата смърт е по-различна, така да се каже, затова и банши не виждат приближаването й?
	— Или просто сме извън опасност — каза китсуне, усмихвайки се с всичките си зъби. — И не ни заплашва смърт при демонско нашествие.
	— Ние принадлежим към японския свят на духовете — отбеляза Месиел. — Може би банши просто нямат връзка с нас.
	Семьонов въздъхна тежко:
	— Няма смисъл да гадаем. А едва ли някой би могъл да ни даде ясен отговор на този въпрос, така че засега нека се концентрираме върху хората. Опиши всичко, което усещаш към предчувствието за смърт, например към моето.
	Сянката на смъртта над професора беше малко по-различна от тази над повечето хора. Бледа, предупреждаваща за опасност, която ще се прояви примерно след около месец и половина.
	— А как определяш срока? — попита професорът.
	— Не знам. Просто го усещам.
	Но Семьонов не се отказваше и ме убеди да се кача в имението и да проверя сенките над всеки от служителите на службата за сигурност. И между другото, един от тях се оказа наистина опасно близо до смъртта, сянката над неговата глава беше много тъмна. Освен това в дадения случая тя сочеше именно главата.
	— Защо после не слезеш долу в моята лаборатория да ти направя пълни изследвания — обърна се Семьонов към мъжа. — Просто за всеки случай.
	След като внимателно записа всичко, което казах, професорът ме отведе обратно в лабораторията, където Шики веднага се вкопчи в ръката ми.
	— Докато не си усвоил изцяло душата на банши, можем да опитаме да преместим част от нея в скъпоценния камък, това ще бъде много полезен опит! Освен това все още не сме пробвали специално обработените и подсилени диаманти!
	— Разбира се, нека опитаме — веднага се съгласих аз. — А откъде взе диаманта? Семьонов нали отказа да харчи пари за тях.
	— Ами… аз исках да купя диамант от поне сто карата, но на него му се досвидяха парите. Така че купих малък десеткаратов за проба. Подсилих го с руни, което беше наистина трудно да се направи, защото е толкова малък! — каза той по-високо, като погледна изразително към професора, но последният се престори, че чете ентусиазирано информацията на един от екраните. — Сигурен съм, че тези руни ще са достатъчни, за да може диамантът да издържи на вътрешния натиск, създаден от духовната енергия.
	— Безполезно е — коментира Семьонов. — Кристалната им решетка е прекалено здрава.
	— Ще видим — размаха юмрук към него танукито.
	В управлението на душевната енергия ми помагаше Месиел, тъй като самият аз не бях силен в това. При това да ми въздейства му отнемаше толкова много енергия, че опитите ни бяха съвсем малко. Всички предишни скъпоценни камъни, с които бяхме експериментирали, не издържаха натиска на душата и просто се пръскаха, затова Госу стоеше до мен в готовност с телекинетичен щит.
	— Готов ли си?
	Бяха ме сложили на стола, със свързани всички датчици. Зад гърба ми стоеше Месиел, а отпред — Госу. Използвайки телекинеза, той държеше диаманта пред ръката ми, за да мога да го докосна с пръст, но да не пострадам в случай на експлозия.
	— Готов — кимнах аз.
	„Котаракът“ сложи ръка на рамото ми и в следващия момент времето около мен се забави, а аз започнах да усещам нещо чуждо в себе си. Вече се бях научил да управлявам вътрешната си енергия, но това беше нещо съвсем различно, въпреки че, отново, е трудно да се обяснят подобни усещания с думи. Затова пък ясно разбирах, че душата ми буквално отказва да освободи душата на баншито, впивайки се в нея с невидими зъби. Това беше всепоглъщащ глад, и да се справя с него се оказа доста сложно, макар и да знаех, че се боря със собствената си душа.
	Беше все едно да се опиташ да вземеш парче сочно месо от много гладен тигър, и в крайна сметка той спечели.
	— Не — уморено издиша Месиел, а по котешката му муцунка дори се появи пот. — Нищо не се получава. Нека го направим както преди, да използваме яйце на трупояд.
	Работата е там, че преди вече бяхме тествали други скъпоценни камъни точно по този начин — поглъщах фрагмент от душата на запечатано в контейнер яйце на трупояд, и веднага го пусках в тествания материал. Явно, докато „храната“ не попадне в дан-тиен, или както там се казва, душата ми се разделяше с нея много по-лесно.
	Семьонов донесе стойка с контейнер, върху която сложих ръка и, както обикновено, погълнах малка частица душа. Това беше нещо, което вече и сам правех доста добре. А после много внимателно започнах да го пренасям с другата си ръка в диаманта.
	— Май се получава — радостно възкликна Шики, когато процесът приключи, и в този момент диамантът със звън се пръсна на парченца. Благодарение на Гос те увиснаха във въздуха точно над ръката ми, а след това плавно се прехвърлиха на специално подготвена поставка.
	— Жалко — изкоментира Семьонов. — Казах ви, че няма значение какъв камък се използва, това е принципно лоша идея.
	— Но във всички легенди душите ги крият в кристали! — обидено възкликна танукито.
	— Знаеш ли, имам една идея как да съхраним душевна енергия — каза професорът, гледайки Шики с леко превъзходство. — От няколко дни работя по този проблем от гледна точка на науката и утре ще ви покажа какво съм постигнал.
	— Пфу — изсумтя танукито. — Добре, добре. Мислиш, че при мен не се получава, а при теб ще се получи? Ще видим.
	Всъщност те се джафкаха така почти всеки ден. Семьонов подхождаше към всичко от строго научна гледна точка и ако нещо не можеше да бъде измерено, тогава той искрено вярваше, че просто не е избрал правилната честота. А Шики, както и всички йокаи, предпочиташе да се доверява на усещанията си и към технологиите се отнасяше с недоверие, освен ако не се отнасяше до телевизора или таблета. Тези продукти на цивилизацията очароваха всички, дори Садако, която сега непрекъснато сърфираше в сайтове за дрехи, разглеждайки шапки и рокли. Освен това беше впечатлена от модните ревюта и предаванията, свързани с красота, така че сега те с Мако мечтаеха да попаднат в истински търговски център. Въпреки че дори това желание все още не ги беше накарало да ми се доверят напълно и да отворят душите си за нанасяне на защитни руни.
	След като прекарах още малко време с йокаите, аз се качих в трапезарията, хапнах обилно, починах малко и се насочих към фитнеса. Никакви екзотични тренировки, само най-обикновени тренажори и бягаща пътека. Засега това натоварване ми беше повече от достатъчно, за да се добирам до стаята си с пълзене. А тук Катя вече ме чакаше, буквално подскачайки, или по-скоро, летейки във въздуха от нетърпение.
	— Е, как беше там в училище? — възбудено попита облеченото в строг костюм и с кръгли очила на носа момиче-призрак.
	— Не видя ли? — отвърнах аз и уморено се строполих на леглото. — Не си успяла да хакнеш камерите?
	— Те далеч не са навсякъде — нацупи се Катя. — Освен това не предават звук. Сякаш не живеем в двадесет и първи век.
	Откакто дадохме на нашия домашен призрак достъп до компютър, тя постоянно търсеше информация за мен. И, по възможност, се стараеше да ме държи под око, когато бях извън имението, просто за всеки случай. Прекалено често ме бяха отвличали още от момента на появата ми в този свят.
	— Мисля, че това ограничение е умишлено; не на всеки ще му хареса децата му да бъдат подслушвани — отбелязах аз. — Вероятно и в съблекалните няма камери, това е нормално.
	— Пфу — обидено изсумтя момичето, потвърждавайки предположението ми. — Какво ли не съм виждала там. Само ако можех лично да се разходя из училището…
	— В училище е скучно — уверих я аз. — Старичък съм за това.
	Катя прихна.
	— Той бил старичък. Бил си само на трийсет и нещо в миналия си живот. Аз съм доста по-голяма, но бих ходила на училище с удоволствие — тя тежко въздъхна, — ако имах такава възможност…
	Смилих се над призрака и й разказах подробно как е минал денят в училище, доколкото го помнех. Мен повече ме интересуваше убийството и баншито, така че запознанството със съучениците ми мина някак покрай мен, дори не си спомнях никого, освен двете приятелки Ада и Рая, както и неприятния безименен тип, който се опита да ми вземе тетрадката.
	— З — завист — измърмори Катя. — Чувство на досада и раздразнение, причинено от превъзходството или благополучието на друг.
	След като започнах да общувам повече с нашето момиче-призрак, забелязах навика й периодично да превключва на подобни бележки под линия, при това тя го правеше, без да го осъзнава, сякаш беше някакъв речников синдром на Турет.
	— У — убийство и Р — разследване — напомних на момичето. — За нас е много важно да намерим някаква информация, преди някой друг да бъде убит.
	— Засега не съм намерила нищо — разпери ръце Катя. — Полицейската база данни е просто отвратително подредена, много е трудно да се търси нещо в нея.
	— А за Ездача на трупове?
	— Всяка информация, свързана с него, е премахната от публичните бази данни. Имам чувството, че ми липсва някаква дреболия, за да го свържа с другите личности, които е използвал, но не мога да я напипам.
	Като цяло, колкото и добър хакер да е нашето момиче-призрак, още не са измислили програми, които биха могли да проникнат и да търсят в прашни хартиени картотеки, попълнени ръчно от небрежни служители.
	— Продължавай да търсиш — помолих аз. — Това е много важно. Ездачът на трупове трябва да си плати за убийството на момчето.
	И мислено добавих: „Освен това, ако не започна да действам, за мен ще дойде недоволният Доктор, който ми поръча убийството на своя другар от Братството.“
	След като приключих разговора с Катя, се постарах да си намеря някакво занимание, за да не мисля за Вероника и за това как ние постоянно си звъняхме вечер, когато тя беше в Академията. Изгарящо чувство на загуба обземаше мислите ми всеки път, когато се отпусках и не занимавах главата си с конкретни въпроси. Така че прегледах набързо новинарските сайтове, хвърлих поглед на училищната програма, проучих информацията, която момичето-призрак беше намерило за личността на Ездача в търсене на нещо, за което да се хвана, и накрая, когато главата ми напълно спря да работи, си легнах.


	Глава 3

	Когато на следващата сутрин влязох в училището, някакъв работник тъкмо заменяше снимката на Лиза с черна лента с друга, по-артистична. Самото момиче-призрак, като видя това, толкова силно се зарадва, че буквално пред очите ми светна ярко и изчезна. Така за един миг загубих своя главен помощник и консултант в суровия и безмилостен училищен свят. Уловил момента на възнесението на момичето, спрях точно по средата на стълбите, леко объркан.
	„Сериозно?! — помислих си шокиран. — Всичко, което я е задържало в този свят, е било лошият избор на снимка за некролога?! Ще срещна ли поне един призрак с нормални предсмъртни желания?!“
	Бях разчитал, че Лиза постоянно ще ме консултира, за да избягвам проблемите в клас, а сега оставах съвсем сам срещу тийнейджъри с бушуващи хормони и всевъзможни магически способности. Да, те не са толкова силни, колкото в много филми и книги от моя свят, но въпреки това техните способности могат да бъдат опасни за мен. Разбира се, бих могъл да отвърна на всеки, за щастие сила имам достатъчно, но далеч не е факт, че при това няма сам да пострадам от разкъсани мускули и връзки. Между другото, Шики още миналата седмица предложи решение на този мой проблем, по време на пауза между експериментите с частици души на създания. Да се науча сам да контролирам силата си щеше да отнеме много време и въпреки това в даден момент инстинктивно бих могъл да ударя твърде силно, или да се опитам да бягам твърде бързо, и да получа травма, както се случи наскоро в пещерата. Затова танукито замисли да създаде и приложи върху душата ми система от руни, която принудително да ограничи силата на мускулите и да позволи тя да се освобождава в строго определени обеми, които аз сам ще мога да контролирам. С течение на времето, когато физическото ми тяло укрепне, аз ще започна да използвам повече сила без риск от получаване на травми. Шики обеща да поработи върху руните в най-близко време, но при всички случаи една от основните ми цели сега беше физическата подготовка и поддържането на диета, любезно разработена от професор Семьонов, за укрепване на мускулите, ставите и костите.
	— Хей, какво се пречкаш? — прозвуча недоволен глас и толкова силно ме бутнаха с рамо, че едва не загубих равновесие.
	— Спокойно. Те са просто деца — тихо измърморих на себе си фразата, която постепенно се превръщаше в мантра.
	По пътя към класната стая изведнъж осъзнах, че макар да бях посетил библиотеката, така и не получих учебниците си. Затова на първия урок отивах неподготвен. За щастие това беше добрата стара икономика, основните трудове по която бяха писани преди разделянето на нашите светове, така че тук можех да кажа това-онова. Но всичко се размина и никой не ми зададе никакви въпроси по време на този урок, затова пък веднага след икономиката Ада и приятелката й изтичаха при мен и насила ме завлякоха в кафенето. Дори не ми позволиха да си взема поднос с храна, а веднага ме настаниха на маса в най-далечния ъгъл на помещението.
	— Разказвай! — заповяда Рая, вперила строг поглед в мен.
	Дори не я домързя да си извади телефона, да включи фенерчето и да го насочи право в лицето ми. Изглеждаше като кукла Барби, която работи за Гестапо.
	— Какво по-точно? — попитах, присвивайки очи, докато се опитвах да не обръщам внимание на сянката на смъртта над момичето, защото способността на банши все още действаше.
	— От колко време си медиум? Наистина ли виждаш призраци и ги ловиш?! Или Ада си е измислила всичко, за да оправдае среща с теб?!
	— Среща? — повторих неразбиращо.
	— Видели са ви да излизате заедно от училище — недоволно обясни момичето. — Не знам какво сте правили в библиотеката, но според моята информация сте се появили на прага петдесет и осем минути след края на часовете. За това време могат да се направят мно-ого неща! Кажете честно — между вас е избухнала изгаряща страст, на която е било невъзможно да се устои?
	— Не си измисляй глупости — възмути се Ада. — Рома убиваше Марта, тоест баншито. Лиза ще ти потвърди всичко, когато той я призове. След училище ще останем в класната стая и…
	— О, не — престорено се ужаси блондинката. — Искате и мен да ме завлечете във вашата бездна на разврата? Тройка ли искате да правите?!
	Горката Ада се изчерви чак до корените на косата си.
	— Ама ти… аз сериозно ти казах всичко, поверих ти тайна…
	— Добре, добре — момичето успокояващо протегна длани с розов маникюр на тънките си пръсти. — Човек да не може да се пошегува. Но трябва да признаеш, че е трудно да се повярва, че ето този слабак — тя доста пренебрежително махна с ръка към мен — е медиум, работещ в училището по нареждане на директорката Князева.
	Не знам как си представяше медиумите, но аз изглеждах съвсем в стила на много млад Джон Константин. Или като младия чирак на свещеник-екзорсист от някой филм на ужасите, онзи, когото убиват пръв, като му чупят врата.
	— После ще ти покажа удостоверението си — казах, неволно усмихвайки се на мислите си. — Ако много се помолиш. Повярвай ми, за да се бориш с призраци, мускули определено не ти трябват. Само мозък.
	Рая ме погледна скептично.
	— Тук също има съмнения.
	— О, стига вече — смушка я с лакът Ада.
	— Окей — съгласи се Рая. — Тогава да говорим сериозно. Ада каза, че нашата библиотекарка, макар и да е била някакво чудовище, не е убила Лиза, което означава, че убиецът все още е някъде в училището? Това вярно ли е? Някакъв призрак е убил Лиза?
	— Не викай толкова — отвърнах тихо. — Едва ли е призрак, по-скоро е някакво мистично същество. А може и човек да е, този вариант също не бива да се изключва.
	— Аха, веднага си личи специалиста — изсумтя Рая. — Толкова конкретно.
	Ада явно се притесняваше заради шегите на приятелката си и дори ме хвана за ръката, за да ме успокои.
	— Не я слушай…
	И, разбира се, точно в този момент в столовата влезе бившият приятел на Ада. Името му така и не запомних, но е трудно да забравя тази класическа арийска красота. Острият му поглед веднага ни намери и дори видях как зениците му се стесняват и юмруците му се свиват. Няколко секунди по-късно той вече беше до нас.
	— Леле, колко бързо се развива връзката ви — каза младежът с напрегната усмивка, надвисвайки над мен като скала.
	— Добро утро и на теб, Лешнър — през зъби поздрави Ада. — Пак ли си пъхаш носа в чуждите работи?
	— Просто се притеснявам, с теб все пак не сме си чужди, каквото и да говориш. Появява се тук някакъв незнаен, и двамата с него вече сте станали толкова близки — колкото и да се опитваше да говори подигравателно, в гласа на младежа се прокрадваха нотки на обида. — Или се познавате от преди? Прекарвате много време заедно в библиотеката, държите се за ръце… странно е.
	Дори такова голямо училище всъщност е един малък свят, в който всеки познава всеки, новините се разпространяват много бързо и също толкова бързо се допълват с измислени подробности.
	— И дори да е така, теб това какво ти влиза в работата? — намеси се в разговора Рая.
	Младежът сложи ръка на рамото ми и стисна силно пръсти, продължавайки да се усмихва.
	— Просто ми е любопитно, притеснявам се за Ада. Какво знаем за новодошлия? Ами ако се окаже, че не е добър човек.
	Разбира се, хватката му ми причиняваше болка, въпреки че не го показах. След изтезанията на Орлов подобна болка едва ли можеше да ме засегне, но все пак беше твърде неприятна, за да я понасям спокойно. Затова станах от масата, принуждавайки го да пусне рамото ми, и протегнах ръка.
	— Казвам се Роман, сигурен съм, че можем да станем добри приятели — казах, опитвайки се да проявя дружелюбие.
	Младежът погледна скептично тънката ми длан и я разтърси, а аз веднага стиснах пръсти, за да му покажа малко от силата си. И не, не ми беше жал за неговите пръсти, повече се притеснявах за моите, които от усилието можеха да се счупят още по-бързо. И наистина, в този момент се чу хрущене.
	— Ау! — възкликна младежът, опитвайки се да издърпа ръката си от хватката ми. — Боли!
	Какъв женчо, а изглежда толкова здрав на вид. Мен също ме боли от усилието, но търпя.
	— О, стига — продължих да се усмихвам аз. — От подобни фрактури още никой не е умирал.
	Освобождавайки ръката си от хватката ми, младежът раздвижи пръсти.
	— Твоята хватка със сигурност е силна, но не достатъчно, за да ми счупи нещо.
	Погледнах дланта си и разбрах, че хрущенето все пак не е дошло от него, а от мен.
	— Мисля, че трябва да отида на доктор.
	— Какво? — възкликнаха момичетата. — Дейвид, ти си му счупил ръката?!
	Младежът се отдръпна от мен шокиран.
	— Аз?! Не съм си го и помислял!
	— Спокойно, няма нужда да крещиш, нищо страшно не се е случило — казах, оглеждайки мигновено посинелите си пръсти. — Имам много крехки кости.
	В крайна сметка наистина си бях счупил ръката, така че вместо да закуся, бях принуден да отида до медицинския кабинет. Мда, това ще ми е за урок, да не се излагам повече, поне докато Шики не изпълни онова, което обеща. Момичетата, разбира се, ме последваха, както и същият този Дейвид, който внезапно изгуби напереността си и буквално ме молеше да не подавам жалба срещу него.
	— Успокой се де, аз наистина имам слаби кости, сам си счупих ръката — казах за пореден път. — Отивай вече в час.
	На четвъртия път младежът най-накрая се вслуша в думите ми и си тръгна. Веднага след това Рая ме заля с порой от ехидни забележки относно работата ми като медиум. Но това си беше напълно заслужено, все пак опитът ми да демонстрирам сила беше прекалено идиотски. Нали уж казах, че около мен са само деца, а се държах точно като типично глупаво дете.
	Сестрата ми даде някакво лекарство и ме превърза с бинт, подобен на гума, като обеща, че до края на деня всичко ще зарасне. Благословена да е съвременната медицина. И най-интересното беше, че моето счупване се оказа не нещо необичайно или неочаквано — жената реши проблема за няколко минути с отработени движения, а след това буквално ме изрита от кабинета, без дори да попита за името ми.
	— Това всъщност нормално ли е? — обърнах се учудено към момичетата.
	— При нас непрекъснато нещо се чупи, макар че не си спомням някой сам да си е чупил кост — изкиска се Рая.
	— Момчетата постоянно решават споровете си с бой — присъедини се към нея Ада. — Особено по-големите.
	— И никой не прави опит да ги спре?
	— Има наказателни точки за поведение. Всеки, който натрупа десет наказателни точки, подлежи на изслушване, след което се взема решение за отстраняването или изключването му. Но обикновено не се стига до това — ще ти се скарат, може би ще ти възложат да си отработиш наказанието, и ще ти простят. Деца сме все пак.
	— Разбрах — кимнах аз. — А защо Дейвид беше толкова притеснен да не бъде обвинен?
	— Той вече има девет наказателни точки — потвърди Рая. — И обича да се бие. Между другото, относно наказателните точки, ако не искаш да ги получиш за закъснение, ще трябва да побързаш.
	Връщането ми в клас с бинт на ръката предизвика смут, но урокът беше започнал, така че до междучасието никой не ме притесни. А после аз бързо се изнесох от класната стая към столовата, за да избегна въпросите. Все пак нямах идея как да общувам със съучениците си, те ме дразнеха като досадни комари. И особено исках да се скрия от неразделната двойка — Ада и Рая. Може би някои хора биха се зарадвали на вниманието им, но аз гледах на непълнолетните момичета изключително от гледна точка на моята психологическа възраст на тридесет и пет годишен мъж. И, честно казано, се чувствах много неудобно от техните заигравания.
	И да, позорно се скрих от двете момичета и останалите ми съученици до следващия урок. А той беше по химия, с която никога не съм се разбирал добре, особено с теоретичната й част. Трябваше наистина да напрегна мозъка си, за да вникна в темата, а учителят, престарял сивокос мъж, не се стараеше много и монотонно мърмореше материала.
	Телефонът ми завибрира в най-неподходящия момент по средата на часа, но когато видях кой звъни, веднага приех обаждането, пренебрегвайки правилата на училището.
	— Здрасти, Роман, имаме второ убийство — веднага каза Князева.
	— Сигурно ли е?
	— Разбира се, че не е сигурно, аз не съм детектив. Но познати от полицията току-що ми казаха, че убийството има същия почерк и е само на няколко пресечки от моето училище. Това изключително много ме притеснява.
	Учителят ме погледна много изразително и се прокашля.
	— Михайлов, пречим ли ви?
	— Не, не, продължавайте — отговорих по инерция, а когато осъзнах на кого какво съм казал, беше твърде късно да отстъпвам. Затова реших спокойно да довърша важния разговор: — Ще ме допуснат ли до местопрестъплението?
	— Това вече не е въпрос към мен, а към полицията. Мисля, че твоят статус на медиум е отличен пропуск.
	— Добре, ще се оправя — казах аз след кратко замисляне. — Можете ли да ми изпратите адреса?
	— Разбира се. Разчитам на теб.
	Хм, кой би си помислил, че ще стана нещо като детектив. Дори ловът на призраци е по-лесен, там поне ми е ясно какво да правя. Във всеки случай сега вече ми е ясно. А как да открия убиец? Все пак не съм Шерлок Холмс. Цялата ми надежда е някъде наблизо по време на убийството да е имало осъзнат призрак, когото да мога да разпитам.
	— Михайлов! — излая учителят, който за момент беше онемял от нахалството ми, но бързо се овладя. — Как смееш да говориш по телефона по време на час?! За това можеш да получиш пет наказателни точки!
	— Виновен — сведох глава аз, докато събирах нещата си от чина. — Лош, лош Михайлов. Сам се гоня от час.
	— Какво правиш? — изсъска ми Ада, а Рая с доволна усмивка ми вдигна палец.
	— Чувствам се зле, спешно трябва да отида в болницата — продължих да говоря, докато излизах от класната стая и показвах бинтованата си ръка. — Ръката ми се възпали, всеки момент ще потече кръв и гной, ще залея всичко тук…
	Веднага щом изскочих от класната стая, проверих изпратения ми адрес на картата и се убедих, че мястото на убийството наистина е на пешеходно разстояние от училището. Излизайки от сградата, аз преминах в бяг, като се ориентирах по картата.
	Да намеря точната къща се оказа лесно — в двора й бяха спрели няколко полицейски коли и линейка, а наоколо се суетяха униформени и шепа зяпачи на различна възраст. Триетажната сграда беше изградена в английски стил, с червени тухли, очевидно нещо като триплекс или дуплекс за няколко семейства, както и всички къщи наоколо. Входът не беше преграден, затова уверено се насочих към него, надявайки се, че нахалството отваря не само градски порти.
	— Спрете, това е местопрестъпление, не може да продължите — буквално като дяволче от кутийка изскочи пред мен някакъв полицай — слаб мъж на средна възраст, със заострени мустаци а ла Еркюл Поаро.
	Извадих и показах удостоверението си.
	— Аз съм медиум.
	— А-а… от Асоциацията ли ви изпратиха?
	— Не — не можах да излъжа аз. — Но замествам Джеймс Харнет, а той сътрудничеше на полицията.
	Мъжът ме погледна със съмнение.
	— Така или иначе не мога да ви пусна, без да се консултирам с началниците. Изчакайте тук.
	— Добре — спокойно се съгласих аз и се огледах в търсене на призраци. И веднага забелязах два, които се мотаеха покрай входа на съседната къща. Мъж и жена с леко обгорени домашни дрехи се разхождаха из градината и много емоционално си говореха нещо. Съдейки по плътността на телата им, бих си помислил, че са „зациклени“, но те общуваха помежду си по много съзнателен начин. Приближих към тях и тихо ги поздравих, след което ги попитах дали са видели какво се е случило в къщата отсреща.
	— Нямам представа — изсумтя мъжът. — Не ни е до такива глупости.
	— Разбира се, за теб всичко е глупости, освен любимите ти сериали и пушенето! — възмути се жената. — Докато аз изкарвах хляба и за двама ни, ти по цял ден седеше на компютъра и пушеше наргиле!
	— Аз съм писател, това ми е работата — да седя на компютъра!
	— И колко си написал, писателю нещастен?! — излая в отговор жената.
	— Имах творческа криза…
	— Две години, увиснал на врата ми?!
	— Изкуството иска жертви!
	Жената посочи обгорените си дрехи.
	— Аз съм главната жертва на твоето изкуство, бездарнико! Апартаментът изгоря заради теб и тъпото ти наргиле!
	Явно пожарът е бил доста отдавна, тъй като къщата, в която се намираха, изглеждаше съвсем нова.
	— Ти също го използваше!
	Да, май съм излишен тук. Явно няма да получа отговори от тях, а съдейки по това, че продължават да се карат години след пожара, значи все пак са „зациклени“. Явно този техен диалог се повтаря от години.
	— Младежо! — извика ми същият полицай. — Офицер Грант ви разреши да влезете.
	По пътя писах на Катя да слуша всичко, което се случва около мен. Нейните умения й позволяваха с лекота да записва звук от телефон, но по наша договорка тя можеше да прави това само с мое разрешение — все пак не е много приятно постоянно да те следят.
	Качихме се на втория етаж, минахме под жълтата лента и влязохме в апартамент, където се бяха събрали няколко полицаи, фотограф и жена в костюм с наметнат отгоре халат. Явно работата им беше вече свършена, защото покритата със засъхнала кръв част от пода в средата на стаята беше закрита с тъмна, плътна мушама.
	— Това ли е медиумът? — учуди се снажен мъж на около четиридесет години, с очила и с черна папка в ръцете, докато ме гледаше скептично. — Толкова млад?
	— Роман Михайлов — представих се аз, показвайки превързаната си длан. — Извинете, не мога да се ръкувам. Аз съм приемникът на Джеймс Харнет и поех всички негови дела.
	Между другото, сянката на смъртта над следователя беше малко по-тъмна, отколкото над другите хора тук, но нямах представа какво да правя с тази информация. Не можех да видя никакви възможни причини за смъртта му, освен че сянката леко докосваше тялото му в областта на гърдите.
	— А, така значи — кимна мъжът. — Синът на Евгений, чух. Аз се казвам Даниел Грант и съм следовател по особено тежки престъпления в управлението на Барса. И какво ви доведе на местопрестъплението? Празно любопитство?
	— Не. Бях нает да разследвам престъпление в училището, опасявайки се, че убиецът може да е призрак или някакво същество. Тийнейджър е бил убит по особено жесток начин, като вътрешните му органи са били изтръгнати, а тялото му буквално е било обърнато наопаки. Може би тук се е случило нещо подобно?
	Полицаите си размениха погледи.
	— Може би.
	— Може ли да погледна?
	— Това не е много добра идея — намеси се жената с халата. — Начинът, по който е бил убит собственикът на този апартамент… един млад човек не трябва да вижда това.
	Въздъхнах тежко.
	— Повярвайте ми, за да получа званието медиум, трябваше да премина през много неща. Не съм от хората със слаби нерви.
	— Какво пък, нека погледне — неочаквано лесно се съгласи следователят. — Ако е виновно мистично същество, това ще облекчи задачата ни. Така че окажете максимално съдействие на нашия… — той ме измери със скептичен поглед — колега.
	Жената поклати неодобрително глава, но ме въведе в стаята и дръпна покривалото…
	Дойдох на себе си на колене в тоалетната, докато се освобождавах от съдържанието на стомаха си. Не мога да си представя как са успели да ме докарат тук, преди да съм оцапал местопрестъплението по изключително срамен начин.
	— Значи не сте от хората със слаби нерви? — леко саркастично каза жената.
	— Не нервите ми са слаби, а стомахът. Напълно различни неща — отвърнах аз, докато си бършех устата с тоалетна хартия.
	За съжаление или за щастие, предишното убийство бях видял само на снимка. Но това тук ми стигаше, за да разбера със сигурност, че тук е действала същата твар, която е била и в училището. Не вярвах, че човек може да направи нещо подобно, дори и да е толкова болен в главата като Орлов-младши, който беше свалил лицето на горкото момиче. Това тук беше съвсем друго ниво на насилие над тялото.
	— Вие сте съдебен криминалист, нали? — попитах жената, докато се надигах.
	Тя кимна в отговор и се представи:
	— Елена Фролова. Главен съдебномедицински експерт в полицейската лаборатория на Барса.
	— Какво можете да кажете за това убийство? Как е бил убит?
	В този апартамент тоалетната беше комбинирана с банята, така че за да се измия, отидох до мивката. Разбира се, на стената имаше огледало и когато автоматично погледнах в него, видях отражение на себе си, на жената съдебен експерт и на още някой. Рязко се обърнах и осъзнах, че този някой съществува само в отражението.
	— Тя — поправи ме жената. — Била е момиче. Студентка.
	— Блондинка, азиатка — казах, гледайки отражението. — С красиви кафяви очи и малък родилен белег на врата.
	Момичето се усмихваше и се въртеше пред огледалото, сякаш в банята няма никой друг. Толкова жива и естествена, че просто главата ми не го побираше, че в стаята отвън лежи това, което е останало от нея.
	— Вероятно — озадачено отговори съдебният експерт, като ме погледна внимателно. — Все още не знам такива подробности, но вие откъде ги знаете?
	Обърнах се и още веднъж се уверих, че призракът не е тук. И беше логично, защото това, което виждах в огледалото, по отношение на плътността на душевна енергия дори не се усещаше като „зациклен“. Беше като едва забележима остатъчна следа, оставена от душата.
	— Момент — помолих Елена и опитах да се обърна към обитателката на огледалото. — Чуваш ли ме? Можеш ли да отговаряш на въпроси?
	Но момичето мълчеше, като продължаваше да се движи така, сякаш просто се любува на себе си в огледалото.
	— Виждаш призрака на момичето? — досети се жената. — Какво казва?
	— Нищо. За съжаление, това е само остатъчно явление.
	Продължих да гледам момичето в огледалото като хипнотизиран. Просто не можех да повярвам, че това сладко усмихнато момиче и онова… нещо, което лежеше на пода в стаята…
	Отново ми прилоша и едва сдържах желанието си да повърна.
	— Добре ли сте?
	— Да, да, всичко е наред.
	В крайна сметка краткият „запис“ свърши и момичето изчезна. И колкото и да гледах в огледалото, тя повече не се появи.
	— Кажете ми, какво още се знае за убийството? — попитах, поемайки си пресекливо дъх.
	Честно казано, не знам какво разчитах да чуя. Може би всяка информация би могла да бъде полезна, и тогава ще помоля Катя, нашия призрак-хакер, да потърси, и ще разпитам Госу и Месиел, като специалисти по йокаи. Също така си струва да се обадя на Джеймс и стареца Макаров, може би някой от тях ще отговори.
	— В момента, без изследвания, не мога да кажа много, но е очевидно, че убийството е точно същото като в училището. Онова тяло също се озова при нас в лабораторията. Вътрешните органи са били извадени още докато е била жива, явно нарочно, за да усеща всичко.
	— Не — не се съгласих аз. — Повярвайте ми, момичето не е изпитвало болка. По-скоро ме интересува кои органи липсват. Или, може би, кръв? Някакви следи от инструменти или зъби?
	Лиза Жданова изглеждаше съвсем нормално, а и самата тя каза, че не си спомня как е умряла, което означаваше, че определено не е страдала. Това поне беше някакво успокоение.
	— Никакви инструменти, нито една следа от пръсти, камо ли отпечатъци. Сякаш тялото е било разчленено с помощта на някаква телекинеза. Липсват абсолютно всички органи, останали са само мускули, кости, кожа и нокти.
	Едва устоях на желанието отново да изпразня стомаха си.
	— Кхм… ясно.
	— И какво ще каже специалистът? — с лек сарказъм попита следователят, надниквайки в банята. — Кой е нашият убиец?
	— Има ли огледала в стаята? — попитах, игнорирайки въпроса.
	— Мисля, че да, имаше едно малко до масата — отговори мъжът след кратко замисляне. — Но е било счупено в момента на убийството. И какво?
	Мълчаливо се върнах в стаята, намерих няколко парчета на окървавения под и се вгледах внимателно в най-голямото от тях. Извадих късмет почти веднага — в огледалото се появи остатъчен образ на обитателката на апартамента, нанасяща си грим пред него. И в един момент върху нея се нахвърли тъмна сянка, а огледалото полетя надолу.
	— Какво виждате там? — попита Елена.
	— Изображение на този, който е извършил убийството.
	— И това ли можете? — учуди се жената.
	— Оказва се, че да — отвърнах неуверено. — Но тук се вижда само тъмна сянка.
	Събрах парчетата от пода едно по едно и във всяко от тях се случваше едно и също: момичето си слагаше червило, след това зад нея се появяваше тъмна фигура и я удряше по главата. Огледалото падаше и се чупеше. За съжаление, тук нямаше възможност за превъртане назад или поставяне на пауза, така че фрагментите показваха изображения само веднъж. Добре поне, че огледалото се беше счупило на много парчета, така че можех да видя спомена във всяко от тях поотделно.
	В едно от парчетата от самия край на кръглото огледало все пак успях да видя нещо, а именно мярнала се женска фигура с червена коса, миг преди огледалото да се счупи. И поне външно това определено беше човешко същество.


	Глава 4

	Не знаех дали трябва да кажа на полицията за това, което видях; все пак беше само фантом и едва ли можеше официално да се свърже с делото. Но в отговор на моя предпазлив въпрос следователят поясни:
	— Свидетелските показания на медиум имат тежест в съда и се разглеждат отделно. Същото важи и за информацията, получена чрез вашите… хм, методи, тя внимателно се записва и има определена тежест, макар и по-малка, както и изисква по-старателна проверка, отколкото веществените доказателства.
	Какво пък, не скрих нищо и му казах какво видях в огледалото.
	— Значи червенокосо момиче? — уточни следователят.
	— Да, но не видях лицето й.
	— И това е нещо. Можем да разпитаме съседите и да разгледаме записите от камерите на улицата, има вероятност това момиче да е било видяно някъде или да е идвало тук преди. Във всеки случай това е много полезна информация. А успяхте ли да разберете нещо полезно за убийството в училището?
	Може би това беше въображението ми, но гласът на полицая звучеше малко по-уважително.
	— Само това, че момичето не е страдало. Била е зашеметена, а чак след това… й се е случило всичко останало.
	Имаше още един факт, който не знаех дали да спомена, но все пак реших да го кажа:
	— И също така, в деня на убийството дежурно в класната стая е трябвало да бъде друго момиче, Аделия Майкълс. Ако убийството е случайно, това е без значение, но ако не, тогава… е възможно между жертвите да има някаква връзка.
	— Това вече е много полезна информация. Ще проверим всичко и ако разберем нещо, непременно ще ви уведомим. Вие също поддържайте връзка с нас.
	Разменихме контакти със следователя, в случай че той или аз открием допълнителна информация. Като цяло бях изненадан колко лесно полицията се съгласи на сътрудничество. Мислех, че още на входа ще ме разкарат, а тук ми показаха всичко, посъветваха ме, взеха под внимание всичко, което казах — фантастично. От друга страна, в моя свят медиумите са просто шарлатани, които пудрят мозъците на пенсионери и хора с нестабилна психика, докато тук те са пълноценни и дори много уважавани специалисти. Сертификатът от Асоциацията на медиумите се оказа стопроцентова гаранция, че думите на човека си струва да бъдат чути, колкото и налудничаво да звучат.
	След като се сбогувах със следователя и съдебния експерт, аз излязох от сградата и веднага набрах номера на Катя.
	— Всичко ли чу?
	— Естествено. Това е ужасно, Рома — бързо каза тя. — Ужасна смърт за бедното момиче. Била е толкова умно момиче, отличничка, готвела се е да влезе…
	— Стоп, стоп — казах бързо, усещайки, че отново ме завладяват емоциите и гаденето ми се надига в гърлото. — Събери цялата информация за… жертвата и, ако е възможно, записите от камерите в района. Имала ли е червенокоса приятелка? И има ли данни за подобни случаи на убийства?
	— Не, прерових всички полицейски бази данни, до които успях да се добера — увери ме момичето-призрак. — Но не забравяй, че далеч не всичко попада в официалните доклади. Освен това убиецът може да не е оставил телата в същото състояние като тези двете и тогава жертвите му просто биха станали част от статистиката за убийствата или дори да се водят безследно изчезнали.
	— Добре, направи всичко възможно — помолих аз. — Опитай се също да намериш връзка между убитото момиче, Лиза и Ада. Трябва да намерим тази твар, преди да е убила още някой.
	— Значи мислиш, че е някакво същество? — уточни Катя.
	— Дори убиецът да е човек, той си остава твар, от която трябва да се отървем.
	След като приключих разговора с Катя, известно време мислих къде да отида: изобщо не исках да се връщам в училище, а и в имението на Михайлови не ми се ходеше. Затова реших да мина през офиса на Джеймс, тоест сега вече моя, и да разбера как вървят нещата там. След като извиках такси, си помислих, и то не за първи път, че би било добре да имам собствена кола или дори мотоциклет. В главата ми все още беше червеният мотор, прелетял покрай нас вчера, който дори смъртта не можеше да догони. Трафикът в града не беше много натоварен, освен това винаги съм мечтал за спортен мотоциклет, но в миналия си живот нямах нито нужда, нито финансова възможност. Може би ще мога да реализирам тази фантазия тук?
	Джен все така седеше в офиса. Не че имаше кой знае каква голяма нужда от това, но тя подходи към въпроса много отговорно, а и освен това много документи, свързани с бизнеса на Джеймс, се съхраняваха само на хартиен носител.
	Но когато се качих на етажа, не можах да вляза в самия офис — бях спрян от двама яки охранителя в официални костюми.
	— Тук не може.
	Усещайки силно чувство на дежавю, аз се засмях.
	— Нима?
	По някаква причина охранителите не споделиха веселието ми, впрочем, аз и не разчитах на това. Разбира се, можех, както и миналия път, смирено да седна на входа и да изчакам гостите да си тръгнат, но този път не ме пускаха в собствения ми офис. А това много ме подразни.
	— Ще отида където си искам — казах твърдо, гледайки сенките на смъртта над охранителите. — А вие двамата, дори само да ме докоснете, много ще съжалявате. Не веднага, разбира се, но някой ден със сигурност. При това ти, плешивия — добавих, гледайки по-тъмната му сянка, — ще съжаляваш малко по-рано.
	Уверено пристъпих към вратата на офиса, като буквално се надявах на агресивна реакция на охранителите. След това, което бях видял в апартамента на бедната жертва на убийството, бях изпълнен с емоции, които просто не знаех накъде да насоча, и конфликт с тези две горили беше точно това, от което имах нужда — отдушник на натрупаната агресия.
	Плешивият ме хвана за гърдите, а аз вече се готвех да го ритна с всичка сила и се подготвих за болката от счупената кост…
	— Хей, ти — раздаде се гласът на Джен. — Веднага го пусни.
	Моята вече бивша телохранителка опря нож в гърлото на мъжа и веднага го поряза леко, намеквайки за сериозността на намеренията си. Вторият мъж трепна с намерение да се намеси, но беше спрян от вик:
	— Марк, спри!
	От вратата на офиса се появи вече познатото ми арогантно червенокосо момиче. Миналият път, когато се срещнахме, ситуацията беше подобна, само че този път не ме пускаха не в офиса на Джеймс, а в моя собствен. И този факт много ме вбесяваше.
	— Точно вас чакахме — заяви ми момичето с такъв тон, сякаш бях виновен за нещо пред нея.
	— Много интересно — изсумтях аз, оправяйки училищната си униформа. — И затова вашите хора ме нападат точно пред входа на МОЯ офис?
	— Това едва ли може да се счита за нападение — намръщи се момичето. — Да забравим и да влезем в офиса да обсъдим изпълнението на вашите задължения.
	Какво, по дяволите — значи сега ме канят в собствения ми офис, сякаш го притежават?!
	— А аз определено го смятам за нападение — нямах намерение да оставя нещата така. — Затова като начало бих искал да чуя извинение.
	Момичето известно време ме гледа с гневен поглед.
	— Е, добре — тя погледна към охранителя. — Шейн, извини се.
	— Извинете — механично каза плешивият мъж. Нито един мускул не трепна на лицето му. Той дори не си направи труда да избърше кръвта, стичаща се от драскотината на врата му.
	— Ако лошо обучено куче ухапе някого, вината е на стопанина му — казах възможно най-спокойно. — Така че не той трябва да се извини, а вие.
	Тук вече момичето наистина се ядоса: изчерви се до върховете на ушите си и стисна юмруци толкова силно, сякаш всеки момент ще ми се нахвърли. Но в крайна сметка се овладя, разтвори пръсти и бавно издиша.
	— Какви деца се навъдиха? Изобщо не уважават възрастните — каза тя умишлено тихо. — Е, добре, извинявай, момче, че чичкото те нарани заради неточна заповед на леля. Доволен ли си?
	Много ми се искаше да продължа в същия дух, но нищо особено саркастично не ми дойде наум, а и целият външен вид на момичето намекваше, че тя определено няма да бъде засегната от обикновени глупави шеги.
	— Напълно. Сега можете да влезете в офиса.
	Едва когато влязохме вътре, аз със закъснение осъзнах един много странен факт — над Джен нямаше сянка на смъртта! Просто я нямаше!
	— Джен? — неволно се изтръгна от мен.
	Жената се обърна и ме погледна въпросително.
	— Ъ-ъ… не, не, нищо…
	Сега явно не беше моментът за въпроси, но фактът, че над нея липсваше сянка на смъртта, ме изненада много силно. Досега знаех само една причина за такова явление — Джен не е човек. Но това звучеше прекалено налудничаво, за да е истина. Но все пак… Над червенокосото момиче висеше „стандартна“ сянка, която не предвещаваше нищо ужасно чак до предстоящата катастрофа, а Джен все едно изобщо нямаше намерение да умира.
	— Хм, за втори път идвам тук и отново се изумявам колко жалък е този офис — каза червенокосото момиче така, сякаш не се обръща към никого конкретно. — Не бива чак такава икономия за сметка на имиджа.
	Добре поне, че наглостта й не стигна дотам да заеме креслото на Джеймс до бюрото в кабинета — макар че, според мен, като нищо можеше да го направи. Впрочем, тя би изглеждала по-подходящо на това бюро от мен. И прекрасно разбирам, че е като с дрехите — повече зависи от това как ти се чувстваш в тях, а на стола на Джеймс аз самият се чувствах максимално некомфортно.
	— И така, какво ви доведе в нашия „жалък“ офис?
	— Неизпълнение на договора, поет от Джеймс Харнет — отговори червенокосата, свивайки устни.
	Разбира се, помнех с какво е свързан единият от двата случая, оставени ни в наследство. Диамантената мина на семейство Даймънд не работи от две седмици поради необяснима смърт на миньори. Джеймс обещал да се справи с проблема до един месец и благополучно се измъкна от островите. Но така или иначе оставаше повече от достатъчно време, затова не разбирах за какво неизпълнение на договора става дума.
	— Доколкото помня — Джен извади таблета си и няколко пъти докосна екрана, — до крайния срок на договора има още една седмица, пет дни и двадесет и един часа. Така че за какво неизпълнение става дума?
	— Джеймс ме увери, че ако хората не слизат в мината, няма да има жертви. Но тази нощ почина един наш работник, живеещ в градчето до мината.
	— А защо смятате, че смъртта е свързана с мината?
	— Човекът е умрял по същия начин като хората в мината — отговори момичето и внимателно ме погледна.
	Очевидно се надяваше да ме хване, че не знам за какво говори, но аз знаех. Не беше трудно да се проучи цялата информация по двата случая, оставени от Джеймс.
	— Измръзнал до смърт? — уточних. — Лицето е застинало в маска на ужас, а очите са се превърнали в диаманти?
	— Точно така — потвърди момичето.
	Всъщност описанието на смъртта беше доста специфично и търсенето в базите данни на Асоциацията и в интернет не беше проблем, но Катя така и не намери нищо. Йокаите също не можаха да назоват същества, разправящи се с хората по този начин, но те идваха от японската култура, така че познаваха само своите „колеги“.
	— Много жалко — казах, поглеждайки многозначително Джен.
	Дори без думи тя разбра какво исках да разбера.
	— В договора не е уточнено, че ние носим отговорност за евентуални смъртни случаи.
	— Джеймс ме убеди, че градът е в безопасност. И сложи защита на мината, която очевидно не се е справила и е пропуснала нещо от там.
	— Това все още трябва да се изясни — отговорих напрегнато.
	Не помнех точно всички цифри, но Джеймс беше получил много пари за тази поръчка.
	— Тогава го изяснете — отговори с готовност червенокосата. — Ще поканим външен експерт, който да определи колко добра защита е поставил Джеймс и дали вашата компания е виновна за случилото се.
	По дяволите, не ми стигат проблемите, че сега и това. Джеймс е правил нещо там, и сега аз трябва да поема удара.
	— Добре — неохотно се съгласих аз. — Но…
	— Никакво „но“, утре в 12 часа на обяд ще ви чакам при мината.
	Исках да кажа, че утре следобед имам часове в училище, но момичето вече се беше насочило към изхода. И май така беше по-добре, някак си нямаше да прозвуча много солидно.
	При рязкото ставане на момичето забелязах, че се е случило нещо странно — след уговорената среща сянката на смъртта над момичето стана много по-плътна. Исках да я спра и да се опитам да променя времето, за да видя какво ще се случи със сянката, но не успях — тя изхвърча от офиса като куршум.
	— По дяволите.
	Джен го прие лично и се извини:
	— Съжалявам, трябваше да предупредя, че Кристина Даймънд е тук. Но всичко се разви толкова бързо, че нямах време да ти се обадя.
	Значи момичето се казва Кристина. Сигурно бях попадал на името й в документите, но просто не го бях запомнил.
	— Всичко е наред — махнах с ръка. — Има ли някакви вратички в договора? Или наистина е толкова лошо?
	— Разбира се, че има — отговори телохранителката ми, тоест сега вече помощничката ми. — Доколкото разбирам, това е стандартният договор на Джеймс, с който той се застрахова срещу възможни последствия. В случай, че защитата му се провали или семейство Даймънд предявят други претенции, преди Джеймс да завърши работата, той просто ще върне цялата платена сума плюс десет процента неустойка.
	— Е, това е добре — въздъхнах с облекчение. — И каква е сумата?
	— Триста хиляди евро и съответно неустойка от тридесет хиляди.
	— Колко?! И наричаш това „вратичка“?
	— Джеймс все още е най-добрият медиум в Барса — напомни Джен. — Това са неговите цени.
	— И при такива тарифи трепереше за всеки лист енергопроводима хартия?! Ама че копеле — възмутих се аз. — Може би просто трябва да им върнем парите и да не се тревожим за това? Мога да събера тридесет хиляди от това, което получих от клиниката, СБРЗО и Князев.
	Джен поклати глава.
	— Не е толкова просто, Джеймс взе всички пари от касата със себе си, така че трябва да съберем цялата сума от триста и тридесет хиляди евро.
	— Ах, този…
	Ругах дълго, качествено и от сърце.
	— Кой би помислил, че млад човек на твоята възраст може да се изразява така — каза Джен, леко изчервявайки се, но все още с абсолютно непроницаемо лице.
	Първото нещо, което направих, след като се успокоих малко, беше да набера номера на Джеймс, но чух познатото от моя роден свят „номерът вече не се използва“. Вече нямах сили да ругая, така че само въздъхнах тежко и много внимателно, за да не го счупя, оставих телефона на масата. Триста и тридесет хиляди евро е доста сериозна сума и Евгений Михайлов вероятно би могъл да ми я предостави, например, като временен заем, но изобщо не исках да се обръщам към него за помощ. Освен това все още имах добри шансове да разреша този проблем и да не се налага да връщам нищо. Ще проуча мината и ще намеря причината за смъртта. Можех също да взема някои от йокаите със себе си, а и яйцата на трупоядите все още се съхраняваха в лабораторията, което означаваше, че мога да получа способността им да преминават през камък, което би било много полезно в мината. Накратко, ще се справим!
	— Значи утре ще се опитам да разреша проблема им, за да не се налага да връщаме нищо — обобщих аз. — Катя изрови ли нещо по този случай?
	И най-обидното е, че дори не знам каква защита е поставил Джеймс на мината. От кого, защо?
	— Събрала е някаква информация по случая, но по-добре сам я попитай — предложи Джен, посочвайки камерата в ъгъла на офиса. — Сигурна съм, че е чула целия ни разговор.
	О, да, точно така, бях забранил на Катя да се намесва в разговорите ни без разрешение, но тя следеше офиса. Кимнах към камерата и телефонът веднага иззвъня.
	— Какво искаш да знаеш? — ентусиазирано попита момичето-призрак.
	— Цялата информация за семейство Даймънд, за мината и за градчето до нея.
	— Цялата? Наистина е много, до утрешната среща дори няма да можеш да я прочетеш, само автобиографиите на работниците са няколкостотин. Има също и схеми на подземните комуникации, номенклатура на използваното оборудване, различни легенди за района около планината.
	— Тогава само това, което ти сметнеш за важно — поправих се аз. — Особено по отношение на легендите, разбира се. Ако е възможно, прочети всичко сама и довечера ми кажи съкратената версия.
	— Добре. А ако все пак потрябват пари, мога да хакна няколко банки и да прехвърля…
	— Стоп, стоп, стоп — бързо прекъснах хакерката. — Незаконните действия ще оставим за най-краен случай. Надявам се, че ще успея да се справя със собствени сили.
	След като приключих с Катя, аз се облегнах на стола си и погледнах замислено Джен.
	— Мога ли да ти задам един малко странен въпрос?
	Жената повдигна едната си вежда.
	— Толкова странен, че първо трябва да поискаш разрешение? Е, давай.
	— Ти човек ли си?
	Нито един мускул не помръдна върху скулестото лице на Джен, но въпреки това усетих мигновено появилото се напрежение между нас.
	— Имаш съмнения? — бавно каза тя. — Защо е този въпрос?
	— Ами… погълнах едно банши и от него получих способността да виждам сенките на смъртта, надвиснали над хората, но над теб няма никаква сянка. Абсолютно никаква. Сякаш никога няма да умреш.


	Глава 5

	Мислех, че тя просто ще ми се изсмее в лицето, приемайки въпроса ми за глупава шега, но по някаква причина това не се случи.
	— Сложно е за обяснение — след много дълга пауза каза Джен, сядайки на стола за клиенти, на който по-рано седеше Кристина Даймънд.
	Но официалният панталон и сако й стояха много хармонично, ясно се виждаше колко удобно се чувства жената точно в такива дрехи. А и строгото й лице с остри скули сякаш беше създадено за работа в офис.
	— Пфф, кога около мен се е случвало нещо, което може лесно да се обясни — изсумтях аз, опитвайки се поне малко да смекча неочаквано появилото се напрежение.
	Жената се усмихна слабо.
	— Не целият свят се върти около теб.
	— Понякога имам такова чувство — признах аз и бързо се поправих: — Но това е глупаво и детинско, разбира се.
	Последва нова напрегната пауза.
	— Прав си, аз не съм човек — с видимо усилие каза Джен.
	— Йокай или демон?
	— Не.
	— А каква тогава?
	— Елф.
	Бях толкова изненадан, че известно време само отварях и затварях уста, неспособен да намеря думи.
	— Какво?! — казах най-накрая. — Шегуваш ли се?!
	Елфите са вълшебни и приказно красиви същества с идеални черти на лицето и най-важното — с дълги, заострени уши. Според някои книги те също така са и вечно млади. А Джен, ами тя… не е много красива, меко казано. И не е много млада, просто е в разцвета на силите си, както се казва.
	Ох, кой да знае колко ще ми коства да се сдържа да не кажа всичко това на глас. Бяха просто титанични усилия. Сигурно кръвоносните съдове в очите ми се спукаха от напрежението.
	— Уви, това е чистата истина. Аз съм елф — с нотка на тъга каза тя.
	— Казаха ми, че на този свят няма елфи — почесах се по тила. — А и Толкин тук не е написал прочутата си творба…
	— Кой?
	— Няма значение — погледнах жената с нов поглед, който, впрочем, така и не съзря нищо необичайно в нея. — Значи не си от човешката раса?
	— Точно така. Всъщност не съм от този свят.
	Да кажа, че бях шокиран, означава да не кажа нищо.
	— А загиналият ти брат?
	— И той беше елф.
	Имах чувството, че Джен просто се шегува с мен, но днес не беше първи април, а и самата телохранителка никога не беше проявявала толкова фантастично чувство за хумор.
	— Но как? — изцедих с мъка квинтесенцията на всички въпроси, роящи се в главата ми.
	— Ние сме бежанци от свят, погълнат от Лимба.
	— От демоните?
	— Вие ги наричате демони, а ние — Умеа…
	И Джен разказа тъжната история на своя народ, унищожен от нашествието на демоните. Те дошли от свят със синьо небе, вечни горички и реки, пеещи на стария език на магията. Разбира се, елфите живеели в пълна хармония с природата, но не тази, която описват във фентъзи книгите, все пак те не били чужди на технологиите. Всъщност само благодарение на тях елфите се озовали в нашия свят — изтънили тъканта на реалността, разкъсали я и прекрачили в празнотата, надявайки се, че от другата страна ги очаква нов дом. И бягали от същите тези демони на Лимба, с които сега се сблъскваше нашият свят. При тях започнало по същия начин като при нас, с отделни малки портали, пробиви между световете, през които преминавали отделни демони. Постепенно порталите станали толкова много, че елфите просто не успявали да ги затварят, и демоните започнали да превземат земи, унищожавайки всичко по пътя си.
	Едва в последния момент загиващата раса се решила да използва експерименталната технология и да избяга в друг свят. Освен това имало много голяма вероятност именно те да са довели демоните на Земята, но това беше просто с нищо неподкрепено предположение. Никой не знаеше какви възможности притежават демоните и как намират светове за последващи завоевания, но изследователи, които са посетили другата страна на порталите на Лимба, твърдяха, че там определено не е изгубеният свят на елфите. Във всеки случай бях много изненадан, че Джен говори толкова спокойно за възможната връзка между елфите и появата на демоните, защото това правеше елфите виновници за милиони смъртни случаи. От друга страна, също толкова вероятно беше елфите да са били създадени от нечие въображение, подобно на другите същества, просто с по-развита предистория. Мнозина все още вярваха, че и демоните са се появили заради изместването на Оста на света и са формирани от човешките страхове и фобии, един вид компилирани колективно и неосъзнато.
	— И много ли елфи са се прехвърлили в нашия свят? — попитах аз, като неволно забелязах, че вече използвам местоимението „нашия“.
	— Мисля, че за теб това е ненужна информация — подсмихна се Джен. — Малко. Но във вашия свят външно ние не се различаваме много от хората, така че само малцина, които имат достъп до секретна информация на много високо ниво, знаят за нас.
	— Забелязах това. Съжалявам, ако въпросът е глупав, но не мога да се сдържа — а къде са острите уши? И… ами, не знам…
	— Че елфите обикновено изглеждат по-красиви? — саркастично попита Джен.
	Съвсем се притесних.
	— Ами, не точно… просто по-различно — избягнах отговора аз и бях удивен от този изненадващ факт. Обикновено не мога да избягам от директните въпроси и веднага изплювам истината в лицето, а тук успях да отклоня толкова чувствителна тема без никакво напрежение.
	— Вашият свят е различен — започна да обяснява Джен, без да забелязва колебанието ми. — Природата ви е друга, по-осакатена от технологиите, а ние зависим от това, което вие наричате „биосфера“. Затова нашата външност и физиология са се адаптирали и всички вродени способности са отслабнали десетки пъти. Ние изглеждаме като обикновени хора, а нашите магьосници са практически неспособни на нищо във вашия свят.
	Седях там като онемял, гледайки моята телохранителка, или по-точно помощничка, и се опитвах да си я представя как би трябвало да изглежда в нейния свят. Не се получаваше много добре, честно казано. Тук се изискваше използване на няколко филтъра от интернет, а още по-добре — обработка с ИИ.
	Разбира се, не можех да оставя Джен, преди да науча колкото се може повече за елфите и откъде идват. И техният свят, наречен Адерон, наистина бил удивителен, толкова удивителен, колкото животът им в нашия свят беше станал обикновен. След като преминали през портала, елфите моментално загубили всичките си сили, а външният им вид постепенно, само за няколко години, се променил. Вярно, тогава Джен била само на пет и помнела малко неща… Между другото, като се има предвид, че елфите са дошли на този свят няколко години след изместването на Оста на света, сега тя би трябвало да е на около осемдесет години! Те евакуирали от умиращия свят предимно деца, които не притежавали никакви специални знания, затова и нямало какво да вземат от тях. Онези, които отговаряли за прехвърлянето, разбира се, споделили всичките си знания с хората в замяна на помощ в натурализирането на елфите, но това били само трохи от информацията. А после елфите много бързо се слели с населението на земята, особено след като генетично се оказали напълно съвместими с хората.
	— Не мислех, че това ще те шокира толкова много — отбеляза Джен. — Медиумите си имат работа с демони, йокаи, призраци и много други мистични същества. На фона на всички тях ние сме най-обикновени.
	— Да, но…
	Беше ми трудно да обясня, че за моя свят елфите са специална раса. В световете на Толкин, Warhammer, Warcraft, във всяка втора фентъзи книга, във всяка първа компютърна игра — те бяха навсякъде. И тази популярна тема с двете съпруги, тъмна и светла елфийка — това си е вечна класика. Неостаряваща във всеки един смисъл.
	— Много странно — казах накрая. — Това е невероятна информация, която преобръща целия свят с краката нагоре, но в същото време не променя абсолютно нищо. Въпреки че…
	Мислите ми внезапно свърнаха в друго русло и аз със закъснение отбелязах един много важен факт.
	— Но вие сте преминали между световете физически, нали? — попитах със затаен дъх.
	— Разбира се, как иначе?
	Значи проклетият призрак на дъртия Михайлов вероятно също е знаел за елфите, както и откъде и как са дошли. И в същото време ме убеждаваше, че преходът между светове във физическо тяло е невъзможен. Какъв мръсник! Имам чувството, че при следващата ни среща ще трябва да го разпитам по-сериозно, независимо от роднинските ни връзки.
	— А технологията, която сте използвали, знае ли се нещо за нея?!
	— Едва ли. Портите останали от другата страна и били взривени веднага след тръгването ни. А в този свят попаднаха само деца без съответните знания, както и бойни магове, чиито умения на Земята станаха изцяло безполезни.
	Мда, с елфите, разбира се, не ми провървя — те се оказаха буквално антиверсия на Супермен. На Криптон той щеше да е съвсем обикновен човек, а на Земята получи способност да лети и суперсили — благодарение съответно на слънчевата радиация и земната гравитация. А елфите, точно обратното, след като се озоваха в нашия свят, загубиха не само силата си, но и красивата си приказна външност. Но по принцип, ако се замисля, съществуването на елфи на фона на случващото се около нас изобщо не е толкова изненадващо. Йокаите са много по-фантастични същества по всеки параметър, а колко още различни същества живеят на променената от изместването на оста на земята планета Земя. Да не говорим, че има и християнски демони, Ангели на смъртта, призраци и Бог знае кой още. Дяволът, между другото, вероятно също съществува.
	Но имаше нещо друго в историята на Джен, което много ме смути…
	— Значи живееш на този свят от доста дълго време — попитах внимателно.
	— По вашите стандарти, да — съгласи се Джен.
	— И рискуваш живота си като обикновен телохранител? Имаш толкова много висши образования, сама го каза.
	— За това си има причини — уклончиво отговори жената, по-точно елфийката, което беше доста странно. Да криеш нещо, след като си разкрил толкова глобална тайна? — А и не е важно. Надявам се, че всичко, което чу днес, няма да повлияе на нашите професионални отношения?
	Като цяло признанието на Джен не промени нищо за мен, освен че сега, като я гледах, непрекъснато се опитвах да си представя как би изглеждала в нейния свят със здрава, така да се каже, биосфера.
	— Разбира се, че не — уверих я аз. — Аз поглъщам души на същества и в подземието ми живеят шест йокаи, за какво говориш? Просто беше твърде неочаквано, затова така се изненадах.
	— Тогава може би трябва да се върнем към задачите си? — помоли Джен, явно не искаше да продължава темата за произхода си. И колкото и да ми се искаше да я попитам за най-различни неща, свързани с елфийската раса, бях принуден да се откажа.
	— Е, и какви са нашите задачи? — въздъхнах тъжно аз. — С мината всичко е ясно, утре ще отида да видя какво е положението. Ще взема йокаи за подкрепа, може би дори ще убедя професора да ми даде яйце от трупояд, за да погълна способността му за преминаване през камък. Жалко, че имаме само три от тях.
	— А какво става с разследването на убийството в училището?
	О, да, не бях успял да й кажа за днешното ново убийство и за разговора с призрака на Лиза. Разказах на Джен за събитията от вчерашния ден и какво видях на мястото на убийството близо до училището.
	— Е, това е доста предсказуемо — отбеляза тя. — Ако човек или същество не е съвсем глупаво и не е свързано конкретно с тази сграда, тогава няма да убие в училището втори път.
	— Но второто убийство не е много далеч от училището — възразих аз. — Освен това пак е убито момиче. Две жертви не са достатъчни за статистика, но връзка все пак може да се направи. Иска ми се да разбера кой може да се нуждае от вътрешните органи на момичетата и защо? Или това е някакъв ритуал…
	Говорейки за ритуали, не се бях сетил да се свържа с църквата по този повод. Може би в техните архиви ще има полезна информация по темата, но пък не исках да се обръщам към отец Павел и особено към Марго Морети, която мечтаеше да ме дисектира.
	Впрочем, за питане пари не вземат, така че все още имах няколко източника на информация и планирах да се опитам да използвам всеки един от тях, започвайки с най-информирания и непредвидимия. Затова, след като изпратих Джен обратно на бюрото й, хванах телефона.
	— Рецепцията на болница „Дъга“, с какво мога да ви помогна?
	— Бих искал да говоря с Дмитрий Макаров.
	— Как да ви представя?
	— Роман Михайлов. Негов ученик.
	Жената се поколеба.
	— О, момент…
	Няколко минути по-късно, за моя голяма радост, чух гласа на стареца.
	— Леле, какви хора. Цели две седмици не си ми звънял с въпроси. Нима се справяш сам с всичко?
	— Не бих казал, че се справям — отговорих честно. — Просто тези две седмици минаха доста спокойно, но сега имам много важни въпроси, от които зависи животът на хора.
	— Животът на хората винаги зависи от нещо — засмя се Макаров. — Добре, питай.
	Разказах му за убийствата на момичетата и срещата с баншито, както и за предстоящото пътуване до диамантената мина.
	— Много интересно. Аз, разбира се, съм живял достатъчно дълго, но не знам всичко. Затова пък мога да ти кажа какво си видял в огледалото и защо. Интересува ли те?
	— Разбира се!
	— Знаеш ли защо много хора покриват огледалата в домове, където някой е починал?
	— Честно казано, не съм се замислял.
	— Защото огледалата съдържат частици от душите на мъртви хора. Не за дълго. Това дори не са „зациклени“, а просто сенки, но някои хора и при определени условия могат да ги видят. А това е съмнително удоволствие за човек, който едва е преживял голяма загуба. Тук и самият ти може да опънеш петалата от страх.
	— Значи занапред, ако се наложи да разследвам убийства, да гледам и в огледалата?
	— Ако не те е страх — изкиска се старецът и патетично продължи: — Понякога от другата страна на огледалото някой също може да погледне, за да те види. И това може да е последното нещо, което ще видиш в живота си.
	— Сериозно? — попитах скептично.
	— А може това да са само приказки — неочаквано лесно се поправи Макаров. — Но лично аз се опитвам да не поглеждам много в огледалата. И съвсем не защото съм недоволен от външния си вид.
	— Ами стилът на убийствата на момичетата? Никога ли не сте срещали нещо подобно?
	— Мога само да кажа, че не грешиш в предположенията си и най-вероятно това са ритуални убийства, което означава, че убиецът е човек. Съществата не се занимават с ритуали.
	— А как мога да разбера какъв е този ритуал и кой го изпълнява?
	— Всички ритуали са създадени, за да получиш желаното, просто трябва да разбереш каква е целта им. Тогава ще намериш и убиеца.
	Капитан Очевидност, по дяволите, за това и сам щях да се досетя. Разбира се, няма да кажа това на глас…
	— Какво, как ме нарече? — попита Макаров. — Ето, значи, какво е отношението ти към един мъдър стар ментор, който споделя житейската си мъдрост.
	— Това е шега — казах бързо.
	— Тогава и аз ще се пошегувам — с видимо удоволствие заяви старецът. — Имам подозрения какво става в диамантената мина, но ще бъде по-интересно, ако ти сам разбереш.
	— И каква е шегата тук?
	— Шегата е, че с моя съвет щеше да решиш този въпрос за пет минути, а сега ще трябва подобаващо да се измъчиш. Единственото нещо, за което ще те предупредя, е, че при никакви обстоятелства не трябва да взимаш хора или йокаи в мината със себе си.
	— Защо?
	— Защото ще умрат.
	— А аз?!
	— Почти сигурно ще оцелееш.
	— Почти сигурно? Не звучи много обнадеждаващо.
	— Аз не съм застрахователна компания, гаранции не давам — засмя се Макаров. — Освен това с твоята физическа форма по пътя към мината може да се спънеш и да си счупиш врата, вероятността това да се случи е доста голяма. Но обитателите на мината едва ли ще те докоснат.
	Във всеки случай Макаров намекна, че в мината наистина живее някой. Разбира се, това вече беше очевидно, но все пак е добре да се знае със сигурност. И по някаква причина той ги нарече „обитатели“, явно това също е някакъв намек…
	— Извинявам се за шегата, която не ви хареса, но това явно не е повод така да рискувате живота на хората — опитах се да убедя Макаров. — Всъщност аз много ви уважавам и ценя всички късчета мъдрост, които споделяте с мен.
	Казах го и бях шокиран, че успях някак да… не, не да излъжа, но много силно да си изкривя душата.
	— Вече ти казах повече от достатъчно, за да се досетиш кой живее в мината — каза Макаров и аз ясно си го представих как се усмихва. — Просто помисли какво те прави различен от почти всеки човек, когото би искал да вземеш в мината със себе си.
	И старецът затвори, преди да успея да кажа нещо. От една страна, беше малко обидно, че не отговори директно на нито един от въпросите ми, но от друга страна, той ми каза по малко за всичко, което ме интересуваше. С огледалата всичко ми беше повече или по-малко ясно, това, че убиецът е човек, който извършва някакви ритуали, също беше логично. Но това, че не мога да взема никого със себе си в мината, беше много стресиращо, защото смятах да отида там с йокаи и изцяло да разчитам на тях.
	Облегнах се на стола и се замислих над всичко, което бях чул, и за първи път си помислих, че ми липсва някакъв вреден навик като пушене или пиене. Исках да правя нещо с ръцете си, или нещо да дъвча. Или пък да пия.
	— Би ли ми направила кафе? — извиках на Джен след кратко замисляне. — Ако не ти е проблем, разбира се.
	И веднага си помислих, че моля елфийка да ми направи кафе. Сюрреалистично някак.
	— Веднага ще го направя — извика в отговор Джен. — Дойдоха ти гости, мога да направя кафе и за тях.
	Гости?!
	Надникнах от кабинета и замръзнах от изненада, защото в нашата приемна стояха Дони и Лора Палмър.


	Глава 6

	— Здрасти — леко смутено поздрави Дони.
	Той не се беше променил ни най-малко от последната ни среща: същата къса, изрусена коса с червена ивица по средата, добродушно, внушаващо доверие лице и риза без ръкави, която показваше татуировките на мускулестите му ръце.
	— О, стига — изсумтя Лора, изтича до мен, буквално ме издърпа през прага и ме прегърна. — Много се радвам да те видя. Как си?
	Брюнетката също не беше изменила на стила си — тесни дънки, сако, маратонки и коса, вързана на кокетна опашка. Но дори в такъв небрежен стил тя си оставаше невероятно красиво момиче, един поглед към което спираше дъха. За момент бях изненадан, че над тях няма сянка на смъртта, но един поглед към часовника ми показа, че с Джен сме говорили твърде дълго и вече бяха изминали двадесет и четири часа, откакто бях погълнал баншито. И слава Богу, защото и ако те се бяха оказали елфи, със сигурност щях да получа инфаркт. Макар че и двамата бяха твърде красиви, за да са елфи, колкото и странно да звучи.
	— Добре съм — отговорих изненадано, неволно наслаждавайки се на приятния момент. Не всеки ден ме прегръщат толкова красиви момичета. — А вие… как сте? Къде изчезнахте?
	— Това не е много приятна история — смутено се почеса по тила Дони. — Да отидем някъде да седнем?
	Разбира се, не отказах предложението и се извиних на застаналата пред кафемашината Джен, че съм й загубил времето.
	— Аз съм твоя асистентка, ако не си забравил, приготвянето на кафе е едно от задълженията ми — вдигна рамене жената, взе вече пълната с кафе чаша и бисквитки и се насочи към бюрото си.
	Аха, асистентка, а също и елфийка! Вече не мога да гледам на Джен както преди, след като научих този влудяващ факт!
	— Е, това… приятен ден — все така объркано се сбогувах аз. — Да тръгвам?
	— Върви, върви — кимна елфийката.
	Дони, верен на стария си навик да се опитва да ме угои, ни поведе към близкия ресторант. През целия път вървяхме в напрегнато мълчание, никой не се решаваше да започне разговор на някакви абстрактни теми. И едва след като седнахме на масата и направихме поръчката си, братът и сестрата въздъхнаха и започнаха своя разказ:
	— След като Лора дойде на себе си, родителите ни искаха да те съдят…
	Семейство Палмър нямаха абсолютно никаква представа какво се е случило в болницата и никой не бързаше да им го обясни. Бащата на Дони доста сериозно беше воювал в коридора, унищожавайки огромно количество медицинско оборудване, така че не бяха посмели да хвърлят вината върху самата болница. Освен това шефката на болницата по очевидни причини беше премълчала факта, че причина за събитията са глупавите експерименти на главния лекар под ръководството на главата на призрака. Според мен свещеникът също беше прецакал много неща, но явно набожната двойка Палмър не искаше да вини църквата, така че бяха нарочили мен за главния злодей. Още по-лошо изглеждаха записите от някои от камерите, особено от стаята на Лора, където с ритник изпратих майка й в полет. Разбира се, накрая щях да бъда оправдан, защото тя беше агресорът, а аз само се защитавах, но това със сигурност щеше да отнеме доста време и щеше да ми създаде много проблеми. Затова Дони и Лора се постарали да убедят родителите си да не вдигат шум, като обещали в замяна да нямат повече контакти с мен и като цяло да се държат кротко и по-ниско от тревата.
	— Можехте да ме предупредите тайно, аз се притеснявах — отбелязах обидено.
	— Решихме да не рискуваме. Ненапразно баща ми притежава компания за разработка на софтуер, той може да проследи всеки наш контакт — виновно разпери ръце Дони. — Освен това теб дори в социалните мрежи те няма, за да изпратим анонимно съобщение.
	Кхм, да, още при появата ми в този свят Евгений Михайлов ми забрани да разкривам истинското си име и фамилия и въпреки че се регистрирах в няколко мрежи, за да съм в час, не споделих тези регистрации с никого.
	— Така че решихме да изчакаме един месец, за да се охладят родителите ни, след което да продължим да общуваме тайно — добави Лора. — Но когато разбрахме какво се е случило с Вероника, зарязахме всичките си уговорки и веднага дойдохме при теб.
	Тя отново ме прегърна и за моя радост седна до мен. Макар да разбирах, че отношението й към мен не означава нищо друго освен приятелство, пак ми беше много приятно.
	— Благодаря — казах искрено. — Но все още не сме сигурни, че Ника е загинала, и се надяваме на най-доброто.
	Е, всъщност не ние, надявам се аз. С другите Михайлови всичко е доста по-сложно.
	— Наистина? — изненада се Дони. — А какво всъщност се е случило там, ние чухме само общи приказки.
	Трябваше подробно да им разкажа официалната версия, на която ние не вярвахме много. Твърде подозрително беше поведението на онази шушумига Грей Донован, който много удобно беше забравил подробностите от битката с демоните. Освен това, по думите на Виктор, Донован няколко пъти е правил опити да ухажва сестра ми и е бил грубо отхвърлен, а характерът му изобщо не бил приятен. И най-важното, аз просто не исках да призная, че Вероника е мъртва. Дори и да е влязла в портала към Лимба, пак имаше шанс да я намеря жива. Месаря, при когото почти ме изпратиха за временно пребиваване, някак си е издържал там шест месеца, а Ника е упорито момиче, със сигурност няма да се предаде просто така. Затова докато не видя тялото й, няма да се успокоя!
	— Ако искаш, и ние можем да поразпитаме сред нашите приятели от Златната академия — веднага предложи Лора. — Те ще се опитат да се свържат с познати на този Грей.
	— Благодаря, но е по-добре да не привличаме излишно внимание, аз сам ще се добера до него и ще разбера всичко, което ми трябва.
	— Сам? — скептично вдигна вежди момичето.
	— За тези седмици си осигурих доста нови възможности и познанства. И напразно сте се притеснявали за съда, нищо не ме заплашва. На моя страна са църквата, СБРЗО и най-важното, Асоциацията на медиумите. Като пълноправен медиум съм максимално защитен.
	— Ами, не знам — все още неуверено каза Дони. — Родителите ми бяха много сериозни, канеха се да задействат всичките си връзки. Максик и семейство Шефер също обещаха да им помогнат…
	— Максик, значи — присвих очи аз. — Ще го запомня.
	Никога не съм го харесвал, така че изобщо не се изненадах, но за пореден път си отбелязах, че „Максик“ не вдъхва доверие.
	— Той просто беше много притеснен за Лора — бързо каза Дони, като видя как се намръщих. — Не го изкарвай злодей.
	— О, повярвай ми, виждал съм истински злодеи, и Максик дори не се доближава до тях — изсумтях аз. — Но така или иначе не е приятно, разбира се. През толкова много опасности минахме заедно, а после такава реакция.
	— Между другото, ние така и не знаем всичко, което се е случило в болницата — отбеляза Лора. — Само откъслечните факти, които директорката на болницата мис Кацуги е споделила с родителите ни.
	Разбира се, разказах им всичко, което се беше случило, без да крия нищо. За мутиралия вирус и за впечатляващата битка в коридора, за това как сам погълнах целия вирус от Лора и дори за приключението под земята в търсене на частици от душата на Алина Князева.
	— Значи нямаш проблеми с църквата? — облекчено въздъхна Дони. — Щом вече си работил с тях?
	— По принцип да — кимнах аз. — Между другото, исках да попитам какво ти правиха при тях? Защо те задържаха толкова дълго?
	— Беше трудно — някак абстрактно обясни Дони и целият потръпна.
	— Какво по-точно?
	— Разпитите. Измъчваха ме с часове: задаваха стотици въпроси, извършваха някакви ритуали, питаха за теб.
	— За мен? Мислех, че просто са се уверявали, че в теб не са останали следи от демона след обсебването — казах аз, усетих се и погледнах косо към Лора, но тя изобщо не беше изненадана, което означаваше, че вече знае. Кой знае защо си мислех, че Дони ще се притеснява да разкаже как за малко не продаде душата си, за да излекува сестра си.
	— И това също, но преди всичко ги интересуваше как сме се запознали, какво си правил в болницата, как си общувал с Ездача и въобще всичко, което съм видял, докато съм бил с теб. Затова думите ти, че църквата ще те защити, някак не ми вдъхват голямо доверие.
	— О, повярвай ми, ще ме защитят — уверих го аз. — Прекалено силно искат да запазят такъв ценен актив за себе си, както, между другото, и СБРЗО.
	По принцип нямах кой знае какво да крия, така че накратко им разказах за всичко, което ми се е случило: как станах пълноправен медиум, специален консултант на Златната болница и СБРЗО, а също така придобих цяла група йокаи като помощници. Споделих и с какво се занимавам в момента.
	— Чух за убийството в училището, но не мислех, че е било толкова ужасно — тъжно каза Лора. — Това е брутално. Самите ние преди учихме там.
	— Хайде да ти помогнем — веднага заяви Дони. — Ще потърсим информация за убийства и ритуали, ще дойдем с теб до мината в Даймънс и…
	— Мислех, че сте обещали на родителите си, че ще спрете да контактувате с мен — напомних им аз. — Може би не е добре да се конфронтирате с тях толкова скоро, а?
	Казах им не защото се почувствах обиден, просто се притеснявах, че Дони и Лора отново ще започнат да излагат живота си на опасност. Досега всеки в този свят, с когото дори малко се сближавах, много бързо се оказваше на границата между живота и смъртта.
	— Не ми пука — лекомислено отвърна Лора. — Ако не могат да ти навредят, тяхното мнение повече не ни интересува.
	Да, май сам им развързах ръцете, убеждавайки ги, че съм под закрилата на Асоциацията, църквата и СБРЗО.
	— Не, не — настоях аз. — Вие и така вече пострадахте заради мен. Това няма да се повтори. Освен това моят наставник ме увери, че трябва да отида там сам.
	Дони се ухили.
	— Доколкото разбрах от думите ти, твоят наставник е казал да не взимаш никого с теб в мината, за градчето не е казал нищо.
	Замислих се, прехвърляйки наум целия ни разговор с Макаров.
	— Хм… по принцип да, но…
	— Отлично! — зарадва се Лора. — Значи утре отиваме да разглеждаме забележителностите в Даймънс, никога не съм била там! И едновременно с това ще отпразнуваме нашето събиране!
	— Аз отивам там да работя — напомних раздразнено. — Това е сериозно, умират хора. И като цяло животът на нищо ли не ви научи вас двамата? Последния път едва оцеляхте! Помислете за безопасността си!
	Младите Палмър се спогледаха.
	— Не ни пука.
	— Ти изобщо гледа ли последните новини? Сега порталите на Лимба могат да се отворят навсякъде, за каква безопасност говориш?! — саркастично попита Дони. — Освен ако не искаш да прекараш целия си живот в подземен бункер.
	— Точно така — радостно потвърди Лора. — И аз с удоволствие ще запиша интервю с медиума, спасил града, след като ти се справиш с всичко! И за теб ще бъде добра реклама. Нещо не видях опашка от клиенти пред офиса ти.
	В някои отношения беше права — откакто Джеймс си тръгна, при нас не беше дошъл нито един клиент, без да броим няколко продавачи на козметика и случайни минувачи, търсещи адвоката от съседния етаж. Джен много подробно докладваше всичко, което се случваше в офиса.
	— Видео едва ли ще можеш да направиш, в договора със семейство Даймънд има клауза за неразгласяване — аз се почесах по тила. — Която аз май вече наруших. Предполагам, че ако дойдете с мен, ще трябва да ви регистрирам като временни служители… Ще трябва да се консултирам с Джен.
	— Звучи страхотно! — зарадва се Лора. — Може дори да го добавя към автобиографията си! Сигурна съм, че за един журналист това е само плюс. Така че без повече спорове, утре идваме с теб.
	Като цяло прекарахме страхотно няколко часа и благодарение на разговора ни дори се отпуснах малко. Но веднага щом се разделихме, в главата ми нахлуха мисли за предстоящото пътуване. Трябваше да се подготвя подобаващо, а времето напредваше. Като се има предвид, че пътуването до Даймънс би трябвало да отнеме около пет часа, трябваше да тръгнем много рано.
	Икономът все още работеше като мой шофьор и Джен успя да го предупреди да не ме посреща пред училище, така че той чакаше в офиса. Може би единственото нещо, което не ме устройваше в имението на Михайлови, беше отдалечеността му от града — в крайна сметка прекарването на няколко часа в път всеки ден е безпрецедентен лукс за човек, за когото всяка минута е от значение. Но поне по пътя успях да проуча някои от материалите, изпратени от Катя, и по-специално историята за възникване на мината и града около нея.
	Първоначално в планината Маккинли се добивали само обикновени каменни въглища, но един ден група миньори пропаднали през слой скала и се озовали в необичайно красива естествена пещера, чиито стени били обсипани с диаманти. Оттогава диамантите били добавени към въгледобива и семейство Димейн ударило джакпота, а в чест на това събитие променили фамилното си име на Даймънд. После малкото градче до мината започнало да се развива с луди темпове благодарение на инвестициите на същото това семейство, което осигурявало всичко необходимо за многото работници, и сега всъщност беше станало тяхна собственост, тъй като за кмет на града единодушно избирали член от семейството, което спонсорира целия град.
	Катя беше успяла да намери и карта на мината, която очевидно беше секретна, както показваше съответният червен печат в ъгъла. Като цяло картата създаваше усещането, сякаш процесът на добив на диаманти се състои основно в търсене на естествени пещери. И това навеждаше на мисълта, че някой или нещо може да живее в тези пещери и да бъде много недоволно от дейността на хората. За всеки случай аз дори отидох на уебсайта на Асоциацията на медиумите и потърсих информация за същества, живеещи в планините: йети, коболди, великани, джуджета, дракони, грифони. Отделно имахме и нашата родна легенда за господарката на Медната планина, както и нейните аналози при други народи, като Момичето от планината от Германия. Като цяло имаше повече от достатъчно възможни убийци и да стесня радиуса на търсене можех само като проуча местопрестъплението. Не можех да забравя и намеците на Макаров — с какво съм по-различен от всеки човек, когото бих могъл да взема със себе си в мината? Да, бях различен в много отношения — аз съм от друг свят, виждам призраци, за демоните изглеждам като ходеща „апетитна хапка“, мога да поглъщам души. Но това би било прекалено просто, вероятно намекът на стареца не беше толкова очевиден.
	В крайна сметка след кратък размисъл реших да изпратя на Катя съобщение, като я помолих да състави таблица с основните признаци за присъствието на едни или други същества, за да мога да ги изключвам, докато изследвам мината. Сигурен съм, че ако Ника можеше да чуе какво ми предстои утре, щеше да изпадне във възторг — да изследвам диамантена мина в търсене на мистериозен убиец, какво би могло да е по-интересно…
	И тогава ме удари. Беше много странно състояние, докато вършех разни неща и се концентрирах върху някакви действия, всичко беше наред. Затова и се носех без спиране като бясна катерица, за да не мисля за нищо друго. Но щом се отпуснех дори малко, веднага ме обхващаше ту истерия, ту ярост, ту пълна апатия. Но всички тези състояния бяха придружени от убийствена болка в гърдите — не исках да повярвам, че Ника е мъртва и е била разкъсана от демони. Просто не можех да се съглася с това!
	— Евгений Сергеевич още ли не се е върнал? — попитах иконома, издишвайки бавно, за да не затрепери гласът ми предателски.
	— Не — както винаги лаконично отговори азиатецът.
	Да го питам за делата на Михайлов-старши беше напълно безполезно — дори и да знаеше нещо, едва ли щеше да каже. Но имаше още един човек, към когото можех да се обърна с този въпрос. Вярно, никога не сме общували нормално, но, както се казва, трудните времена изискват трудни мерки.
	След кратко колебание все пак се реших и набрах номера на Виктор Михайлов.
	— Да, слушам — отговори той след няколко сигнала.
	— Здравей, Роман е. Твоят, така да се каже, брат.
	— Пфф, знам. Има едно такова магическо чудо — идентификация на обаждащия се.
	Аха, само че с теб никога не се знае — нищо чудно и да не си ме запазил в контактите си.
	— Исках да попитам дали има някакви новини за Ника.
	— А какви новини може да има за нея? — раздразнено попита Виктор след кратка пауза. — Тя е мъртва. Или още си правиш илюзии по този въпрос?
	Бях разговарял с Виктор само веднъж след онова съдбовно обаждане. Беше в имението на Михайлови, и тогава той не беше в съвсем адекватно състояние. Нахвърли ми се с юмруци, обвинявайки ме, че аз съм виновен за смъртта на Ника, като съм й напълнил главата с моите разкази за работата си със СБРЗО. Тогава Евгений Сергеевич го озапти, като му напомни, че за случилото се знаем само от думите на единствения оцелял студент, чието семейство съвсем не беше в добри отношения с Михайлови. Възможно е всичко да е било съвсем различно и дори да е останал — макар и нищожен — шанс Ника все още да е жива.
	— Дали това са илюзии или не, ще разберем по-късно. Исках да попитам дали Евгений Сергеевич успя да стигне до Донован?
	— Не, разбира се. Грей не напуска защитеното си имение, а ако го направи, в Академията няма да позволят на никого да го докосне. Баща ми се опитва да окаже натиск върху това подло семейство по всички канали, но те изглежда отдавна са се подготвяли за война с нас. Макар че, защо се учудвам, семейство Донован винаги са си сътрудничили с Орлови.
	— Ще може ли да ме уведомиш, когато той се върне в Академията?
	— Защо ти е?
	Разбира се, не му бях казал за плана си, все пак не го чувствах чак толкова близък. Но така или иначе щях да имам нужда от неговата помощ в Академията, така че това все някога трябваше да се направи, така че защо не сега? Така че му разказах.
	— Значи всичко, което трябва да направиш, е да погълнеш демон на лъжата и после да говориш с това копеле? Какво пък, прав си, на теория това може да стане дори на територията на Академията… Ще помисля и ще се свържа с теб по-късно.
	И Виктор затвори, без да се сбогува. Какво пък, досега това беше най-дългият и ползотворен разговор помежду ни.
	Пристигайки в имението на Михайлови, веднага слязох в лабораторията. Вече ми стана навик да прекарвам много повече време долу, отколкото в самата къща. Йокаите все още си живееха там, с изключение на това, че Месиел и Госу бяха отишли в града по работа, но те трябваше да се върнат скоро.
	— Най-накрая! — радостно ме посрещна Семьонов. — Чакахме те!
	— Нима? — попитах подозрително, спирайки до вратите на асансьора. — Защо?
	— Измислих начин за съхраняване на душевната енергия! — доволно заяви вечно разчорленият професор, хвана ме за ръката и ме повлече към масата, където танукито търпеливо пристъпваше от крак на крак. — По-точно, бях го измислих преди много време, но днес най-накрая го реализирах.
	— Ние го реализирахме! — поправи го Шики.
	— Ами да, ние — неохотно се съгласи Семьонов. — И дори разработих прототип на устройството. Гледай!
	Той ми подаде широка стоманена гривна, която покрива почти половината ми предмишница, отгоре с няколко бутона и малък екран. Изглеждаше проста, но доста стилна.
	— И как работи?
	— Вътре има три ампули с концентриран разтвор от прах на различни скъпоценни камъни и X-електролит, който нарекох „семьоний“ — обясни професорът, отвори малко капаче на гривната и показа тънки стъклени съдове с гъста бяла течност, проблясваща с всички цветове на дъгата. Всяка от ампулите беше покрита с цяла лигатура от сложни руни.
	— Скромно име — подсмихнах се аз.
	И звучи доволно съмнително, честно казано.
	— „Семьоний“ позволява да съхраняваш душевна енергия на същества, а материалът на самите ампули я запечатва плътно, като не й позволява да се разсее преждевременно — продължи професорът, без да обръща внимание на насмешката ми.
	— И да не се привлича излишно вниманието на тези, които могат да усетят чуждата душевна енергия — добави Шики, гледайки ревниво към професора. — Това стъкло го създадох аз и се нарича „шикел“.
	— Как, как?
	— Ами като никел, само че производно от моето име — измърмори танукито. — Трябваше да отговоря по някакъв начин на глупавото му „семьоний“.
	Според мен понякога е по-добре изобщо да се замълчи, отколкото да се отговаря на подобни наименования.
	— При натискане на бутона — започна демонстрацията Семьонов — ампулата се отваря и можеш да абсорбираш в себе си душевна енергия и да придобиеш необходимата способност. Постарахме се да направим гривната малка, изцяло механична и достатъчно здрава. „Семьоний“ тепърва ще се подобрява, но по всички изчисления би трябвало да издържи душевната енергия без особени проблеми. Просто те чакахме да направим тест.
	— Но Госу още го няма — отбелязах аз. — Без него е малко рисковано…
	— Гривната ще издържи дори ако ампулата експлодира, разчетена е и за това — нетърпеливо каза танукито. — Така че можем да проведем теста и без Госу. Хайде, давай, слагай гривната и се хващай за яйцето.
	А беше съвсем наясно, гадината, че думите му звучат двусмислено. Но аз се престорих, че не забелязвам глупавата шега, и послушно допрях длан до стоящото на плота до нас каменно яйце от трупояд. След като вече по навик прелях душевна енергия в дланта си, аз започнах да я преливам в една от трите ампули. В този момент екранът примигна и по него пробягаха някакви числа. Бях поел малко енергия, защото се опасявах, че ампулата ще избухне, така че процесът приключи бързо. Накрая гривната показваше числата „20% 10:25:56“.
	— А екранът за какво е? — попитах. — Казахте, че всичко е механично.
	— Да, активирането на ампулите е механично, в случай че електрониката откаже. А екранът е за справочна информация. Времето за усвояване на чуждата душевна енергия е приблизително изчислено и след като активираш ампулата, ще започне обратно броене.
	— Гениално! — искрено се възхитих аз. — А доколко точно е изчислено времето?
	— Ами… плюс-минус десет до петнадесет процента — след кратко замисляне отговори професорът. — Точно сега показва, че ампулата е пълна на двадесет процента, което дава малко повече от десет минути използване на способността.
	Това вече не беше много добра новина. Едно е, ако съм погълнал телекинезата на Госу, и съвсем друго — възможността да преминавам през камък. Малка грешка в изчисляването на времето и мога да остана завинаги в стената на мината.
	— Всичко това изисква множество тестове, трябва да проверим стабилността на „семьония“, качеството на екранировка на ампулата, по-точно да се изчисли времето на действие на способността — предупреди ме Семьонов. — Не си мисли, че гривната вече е готова за използване, до това има още много време…
	— Е, тя ще ми трябва още утре, затова предлагам да не отлагаме и да се заемем с това веднага — казах решително.
	— Какво?! Да не си се побъркал?! — в един глас възкликнаха професорът и танукито, за първи път стигайки до единодушие за нещо.


	Глава 7

	Останалата част от вечерта прекарахме в проучване на възможностите на състава за съхраняване на душевна енергия: пълнехме ампули, активирахме и засичахме времето на действие на способностите, опитвах се да поглъщам една способност върху друга. Уви, така и не успях да постигна достъп до две способности наведнъж; просто се активираше последната погълната. Това го знаехме и преди, но сега разнообразихме експериментите, като променяхме обемите на душевната енергия, за да разгледаме всички възможни варианти. Госу и Месиел се върнаха от разходката из града и взеха активно участие в изследването, дори китсуне изглеждаше заинтересована от тази тема, но, разбира се, тя отказа да сподели способността си, така че все още не знаех каква е. По някаква причина промяната на лицето на Месиел не се смяташе за основна способност и не ми се предаваше; от него получавах само вече познатото влияние върху йокаите. Затова пък душевната енергия на Мако отговаряше точно за промяната на лицето, въпреки че всъщност не си представях как да използвам тази способност при утрешното пътуване, но в бъдеще определено можеше да ми бъде от полза. Освен това беше много интересно усещането да застана пред огледалото и да опитвам да оформя лицето си в нечие друго, въпреки че засега успявах да създам единствено известни злодеи от филми на ужасите. Садако ми предаде своята „бойна коса“, но тя не можеше да се удължава безкрайно, само няколко пъти спрямо оригинала, така че с моята къса прическа способността беше практически безполезна. Танукито… имаше много интересна способност за илюзии, която му позволяваше да заблуждава хората, но той никога не я беше използвал пред мен, а и по думите му тези илюзии действали само за кратко и то единствено върху един човек.
	— Това е и причината да започна да изучавам руни — неохотно обясни той. — Моите вродени способности са много слаби.
	Така изяснихме един интересен факт — не успявах да използвам погълнатите способности на по-високо ниво, отколкото можеше да ги използва техният източник. Или поне това важеше по отношение на петимата йокаи. Честно казано, не разбирах защо другите йокаи толкова се страхуваха от танукито, че чак го бяха заключили за много години в килия.
	— Просто имам много добра регенерация, а и съм много силен — с неприкрита гордост отговори Шики, докато се опитваше да демонстрира бицепса на късата си лапичка. — Казват, че в рода ми е имало язовци, а те са истински психопати.
	— Само ако можех да се науча да контролирам процеса на поглъщане, регенерацията щеше да ми е полезна — въздъхнах замечтано. — Или способността да остава завинаги след пълно поглъщане на душата. Шики, може би ти ще измислиш нещо?
	— Пфф, няма проблем.
	— Наистина?!
	— Разбира се, че не! — избухна танукито, яростно размахвайки лапички. — Ти какво, идиот ли си?! Това са толкова сложни неща, че дори да се говори за тях на глас е смешно!
	— Но ние вече имаме груба представа за това как протича процесът на поглъщане… — опитах се да споря аз.
	И отново Семьонов беше напълно съгласен с танукито.
	— Виж сега, нали знаеш как работи храносмилането? В стомаха протеините се разграждат до аминокиселини и с кръвта се разнасят из цялото тяло. Ние се раждаме с този процес, но по някаква причина не можем да го контролираме със силата на мисълта. А колко удобно би било, нали? Сам да решаваш кои аминокиселини къде да отидат, да ускориш възстановяването на мускулите, да произведеш повече тирозин и глицин, така че мозъкът да работи по-добре.
	— Справедливо — признах аз. — Въпреки че според легендите майсторите на бойните изкуства можели да правят всичко това дори и без X-тела в кръвта си. Йогите пък практикуват самолечение с помощта на своите мудри и медитации.
	— Да, дори това да е вярно, подобни трикове изискват десетки, ако не и стотици години тренировки — закова ме професорът. — А ти искаш просто ей така, хоп, и веднага да се научиш да управляваш душевната енергия. Разбира се, ние ще продължим да проучваме този въпрос, но изобщо не разчитай на бързи резултати.
	— И да помечтая ли не може — промърморих аз.
	Разбира се, подготовката за утрешния ден не се ограничаваше до експерименти с поглъщане на душевна енергия. Също така разпитах йокаите дали знаят нещо за същества, свързани с диаманти и планински пещери. Сред японските йокаи имало много подземни и планински същества, и много от тях обичали скъпоценни камъни, и точно поради тази причина никога не биха забили диаманти в очите на убити хора. Имало и ледени вещици, нещо като нашата Снежна кралица, само че сто пъти по-страшни. И те наистина обичали да замразяват враговете си, но предпочитали да живеят сред хората, защото те самите обичали топлото.
	Във всеки случай решихме, че Месиел и Госу ще ме придружат в пътуването и на място ще ми помогнат да разбера какво се случва. Разбира се, нямаше да слизат в пещерите, както ме беше посъветвал Макаров — йокаите определено не смятаха да пренебрегнат съвета на ужасния Господар. Въпреки че самият Госу принадлежеше към планинските отшелници, той не притежаваше никакви специални способности, свързани с пещерите. Просто йокаи от неговия вид обичаха да се заселват в слабо населени местности, за да не влизат в конфликт с хората.
	Тази вечер се случи и друго важно събитие: Мако и Садако откриха душите си пред мен и ми позволиха да нанеса защитни руни. Изглежда мечтата им да посещават търговски центрове и да си купуват модерни дрехи толкова ги увлече, че просто забравиха за недоверието си към мен и към хората като цяло. Вярно, ако Мако изглеждаше като обикновена жена, а и можеше да променя лицето си, то Садако притежаваше, меко казано, не много приятна външност. Въпреки детската й наивност, лицето й представляваше застинала маска на ужас, изкривяваща буквално всеки лицев мускул. А във филмите от моя свят я представяха като не чак толкова страшна жена, само с малко повече бял грим и набръчкани очи.
	— Това, разбира се, е проблем — съгласи се Семьонов. — Но винаги можем да поканим професионален гримьор. Просто трябва да намерите някой, на когото можете да се доверите на сто процента, и да подпишете споразумение за неразкриване.
	— Грим — възхитено прошепна Садако. — Козметика!
	— Не ни трябва гримьор — възрази Мако. — Аз самата навремето бях доста на ти с гримовете, дори играех в театъра. А през последните две седмици гледам уроци по съвременен макиаж. Просто трябва да купите всичко нужно по списък, а аз ще направя останалото.
	Като цяло нашите момичета се подготвяха психически и физически за излизане на бял свят, което силно подразни и без това недоволната китсуне.
	— Добре, това е! — каза тя недоволно. — Вярвам ти напълно, приложи проклетите си руни!
	Разбира се, въпреки думите й, отново нищо не ми се получи. Не знам какво се беше случило с „лисицата“ в миналото, че тя така да не се доверява на никого, а може просто това да е изначална черта на характера й, но руните изчезваха веднага след нанасянето им.
	— А може би просто ти си некадърен? — изсъска китсуне след поредната неуспешна сесия.
	— Разбира се — съгласих се. — Тогава си потърси друг, по-кадърен онмьоджи, имаш огромен избор. Ще ти кажа адреса на болницата, в която лежи Макаров, може би той ще те поеме…
	— Искаш да ме предадеш на Господаря?!
	Китсуне се опита да ме хване за врата, но Госу спря ръката й с телекинеза.
	— Успокой се, китсуне — смъмри я Месиел, — не е нужно да обвиняваш други за личните си проблеми.
	— О, вървете по дяволите всички! — изсумтя тя раздразнено. — Въртите си задниците като мръсни юджьо*.
	[* юджьо (яп.) — събирателно име за проститутки и куртизанки, но не и за гейши.]
	Проклетата „лисица“ за пореден път развали настроението на всички и с чувство за изпълнен дълг гордо се оттегли в стаята си.
	— Рано или късно ще ти се довери — увери ме Месиел. — Между другото, тя сега дори не извади ноктите си, когато те атакува, и това вече е напредък.
	В паузите между експериментите се качвах горе в имението, за да хапна нещо и да направя ежедневната си тренировка във фитнеса. Не можех да си позволя да пропусна нито ден, защото физическата подготовка беше твърде важна за оцеляването ми. Не исках да разкъсвам мускули и връзки с всяко прекалено рязко движение, защото не беше известно кога Шики ще завърши руните си, за да ограничи силата ми. Бедното тануки и така имаше море от задачи за вършене, въпреки че изглеждаше, че изпитва истинско удоволствие от това. Освен това трябваше да ме научи как да рисувам руни направо във въздуха, както се бяхме разбрали първоначално. Всъщност аз мислех, че са нарисувани във въздуха, а се оказа, че руните са нанесени върху най-горния слой на „обратната страна“! За съжаление до това обучение не бяхме стигнали — нито аз имах време, нито танукито.
	В крайна сметка някъде около два часа сутринта бях напълно готов за сутрешното пътуване до Даймънс. Заредихме и трите ампули в гривната: две със способността на трупоядите и една с телекинеза. Всичко на максималната възможна продължителност на действие — по един час, въпреки че Семьонов ме убеждаваше да не се доверявам на тези числа на сто процента, а най-добре да се опитам изобщо да не използвам тези способности. Илюзиите, промяната на лицето и „бойните коси“ решихме да не вземаме — прекалено специфични бяха и едва ли щяха да ми бъдат полезни. Първоначално исках да взема повече ампули с различни способности, но когато Семьонов каза производствената цена на своя „семьоний“, който освен това беше за еднократна употреба и губеше свойствата си след употреба, реших, че и три броя ще са ми достатъчни.
	Освен това имах със себе си стандартен набор гофу: защитни, атакуващи, търсещи, запечатващи, плюс много празни листове енергопроводима хартия в резерв и боя. Е, и на хълбока си сега носех пет малки метателни ками, които автоматично уцелват целта си, дадени ми от Князев в замяна на изгубените. Много полезно нещо, тъй като абсолютно нямах време да тренирам с обикновени ками.
	След кратка консултация с Джен по телефона решихме, че не си струва да вземам с нас иконома на Михайлови, все пак той е на служба в семейството и не може да напуска имението за дълго, особено в отсъствието на Михайлов-старши. За моята защита напълно достатъчни бяха двамата йокаи — едва ли щяхме да срещнем нещо, с което те да не могат да се справят, а икономът Хан да може. Госу и Месиел вече бяха получили официални документи, така че Джен ги регистрира като мои телохранители, а двамата Палмър ми бяха прикрепени като ученици. Забавно, защото доскоро самият аз бях такъв ученик, а сега, само месец и половина по-късно, вече уча други, пък дори и само на хартия засега. С тези мисли заспах.
	Рано сутринта до имението спря колата на Дони: сиво-черно чудовище на огромни колела и с мощна турбина на капака. Запознанството с йокаите мина доста непринудено — Дони и Лора вече бяха имали опит с Хухлик и с някои призраци, така че не показаха страх или изненада. Въпреки че Лора гледаше Месиел много странно, може би защото в човешка форма той изглеждаше като захаросана азиатска филмова звезда, сигурен съм, че момичето харесва точно такива. Госу, за разлика от „котарака“, не можеше да променя външния си вид, така че когато излизахме на публично място, слагахме висок цилиндър на огромната му глава. Разбира се, трябваше да подбираме останалите му дрехи според него, така че сега старецът изглеждаше като английски джентълмен.
	Решихме да пътуваме до Даймънс с две коли, за да не се тъпчем, така че йокаите получиха собствена кола с шофьор, а аз заех задната седалка в чудовището на Палмърови.
	— Нека аз да карам — предложи Лора, когато се качвахме в колата.
	— Вече сто пъти ти казах, че моето бебче го карам само аз — недоволно се намръщи Дони.
	— И аз бих си карала моята кола, ако някой не я беше разбил — отбеляза Лора, като погледна многозначително брат си.
	— Аха, демонът — изобщо не се смути той. — Нищо не знам, в тази кола ти си просто пътник.
	Това изглежда беше честа тема за спор и имах чувството, че репликите им са по познат сценарий.
	— Седни отпред — предложи ми Лора. — Там е по-удобно, има масажор в седалката. Не искам да говоря с този досадник.
	Интериорът отдавна беше почистен от кръвта на кралицата на гномите, но по някаква причина не исках да сядам на предната седалка — в паметта ми веднага изникваше образът на окървавената глава. Разбира се, това не беше страх, а по-скоро отвращение — ако можех да не седя там, където всичко беше залято с кръв, то бих предпочел да не седя.
	— Не, не, аз ще седна отзад — казах бързо.
	— Защо? — подозрително присви очи Лора, долавяйки нотки на отвращение в гласа ми.
	Ох, как ми се искаше да се сдържа и да не отговоря на въпроса й, но…
	— Отпред всичко беше покрито с кръв от отрязаната глава, моята приятелка Мъгливата котка уби кралицата на гномите и хвърли трофея си тук.
	— Какво?!
	— Хей, сменил съм целия салон! — увери я Дони. — Тук няма абсолютно нищо, по което да е имало кръв.
	Лора скептично прокара пръст по седалката.
	— Наистина ли?
	— Честна дума!
	Но Лора, както се оказа, я вълнуваше нещо съвсем различно.
	— А поне снимка на главата направихте ли?
	— Разбира се, че не!
	— Как е възможно! — възмути се момичето. — Ако в Даймънс ще има трупове, непременно трябва да снимаме всичко! Особено такива с диаманти в очите!
	Честно казано, странните наклонности на момичето вече започваха да ме плашат.
	— Конфиденциалност — напомних аз. — Никакви снимки.
	— Трябва да добавиш клауза към договора, позволяваща публикуването на информация след приключване на работата, а може и по време на нея. Като за целта ще направиш някаква отстъпка — предложи Лора. — Дори може да спретнем такъв канал.
	— Ще помисля върху предложението ти — обещах честно.
	Никога не съм планирал да заставам пред камера, но в моя свят инфлуенсърите имаха огромно влияние, на което не можех да не завиждам. Така че не можех напълно да изключа по-нататъшно развитие в тази посока. Както и да използвам музиката от моя свят, все още събираща прах на твърдия диск, който получих от професор Семьонов. Между другото, бащата на Ада е свързан с „Глобал ТВ“, може би си струва да го подпитам за евентуално сътрудничество?
	Предстоеше ни дълго пътуване, така че имахме време да се подготвим подобаващо и да обсъдим цялата достъпна информация за семейство Даймънд и тяхната мина. Те добиваха диаманти от почти трийсет години и живееха щастливо в малкото си градче, където Хенри Даймънд — главата на семейството, беше избран за кмет. Синът на престарелия глава на семейството, Виктор, се занимаваше с икономическите въпроси, докато съпругата му предпочиташе благотворителността, организирайки в столицата приеми в подкрепа на различни малцинства. Двойката имаше три деца: Кристина, която вече познавах, средният син Рей и най-малкият Сам. Не съм сигурен, че цялата тази информация ще ми бъде полезна, но все пак трябваше да имам поне груба представа с кого ми предстои да работя. Кристина беше завършила Златната академия и сега работеше на висока позиция в „Даймънд корпорейшън“, най-малкият беше още в училище, а средният, осемнадесетгодишният Рей, току-що беше влязъл в Академията и беше единственият в цялото семейство, за когото имаше нелицеприятни записи в полицейското управление на Барса. Дребно хулиганство, превишена скорост, участие в нелегални гонки — типично разглезено богаташко хлапе.
	— Между другото, Дони, исках да попитам колко трудно се взима книжка за кола и мотоциклет. И колко време ще отнеме?
	Младежът се замисли.
	— Е, ако се мине по каналния ред, около два месеца. Ако е през познати, тогава, разбира се, е по-бързо. На теб ще ти е по-лесно да се обърнеш към баща си, той вероятно бързо ще разреши този проблем. А защо ти е мотоциклет?
	— Криза на средната възраст — изтърсих аз.
	— На шестнайсет? — саркастично попита Лора, обръщайки се назад.
	— Развивам се бързо — намигнах й аз.
	— Между другото, възможно ли е точно възрастта да е нещото, което те отличава от всеки друг, когото би могъл да вземеш със себе си? — предположи Лора, продължавайки темата. — Или пък, ако продължим логическата връзка още малко… може би девствеността?
	— Какво? Аз не… — започнах, но веднага спрях.
	Нямаше значение какво се е случвало в моя свят с тялото ми, тук аз наистина съм девственик. Но как това може да е свързано с мината и опасността? Не е като там да живеят еднорози, които допускат до себе си само девственици.
	— Теорията ти е доста странна, все едно да бъркаш с пръст в небето, от друга страна, други засега нямаме — смутено кимнах аз. — Трябва да проучим дали има мистични същества, които реагират по някакъв начин на невинността на хората, по подобие на еднорозите.
	— Аз всъщност се шегувах — изкиска се Лора. — Но дори да е така, какво не харесваш в еднорозите? Много бих искала да видя истински еднорог, ако изобщо съществуват.
	— До теб те дори на топовен изстрел няма да се доближат — ухили се Дони и веднага получи удар с юмрук по рамото от сестра си.
	— Ще се доближат! И дори ще ми позволят да ги пояздя!
	Дони само се захили в отговор, което още повече ядоса сестра му.
	— Всъщност много неща ще станат по-ясни, след като огледам телата и поставената от Джеймс защита — побързах да сменя темата аз. — Може и да не разбирам много от защити, но ще поддържам връзка с танукито и професора, те ще помогнат.
	Лора въздъхна тежко.
	— Ех, така и не ни показа нито танукито, нито другите йокаи.
	— Това не ти е зоологическа градина — обади се Дони, — за да ти ги показват като животни.
	— Ще се запознаете — уверих я аз и погледнах часовника си. — Между другото, не закъсняваме ли?
	— Освен ако не се случи нещо извънредно, като пробив от Лимба, ще пристигнем навреме — отговори Дони.
	— Пепел ти на езика!
	— По дяволите, това би било страхотно — възхитено завъртя очи Лора. — Никога досега не съм виждала демони отблизо — но като видя погледите, които й хвърлихме с Дони, се смути: — Шегувам се, не съм толкова луда!
	За наше щастие засега непланирани пробиви не се случваха често. Всеки такъв случай се превръщаше в истинско бедствие, но за последния месец имаше само седем, включително този, при който изчезна Ника, и отворилия се на Бронзовия остров, когато бяхме там с йокаите. Така че шансовете да се натъкна на демони, дори и с моя късмет, на практика клоняха към нула.
	Когато вече наближавахме града и отстрани на пътя започнаха да се появяват самотни къщи, изведнъж видях натрошена фигура на призрак, седнал сам отстрани на пътя.
	— Спри! — извиках и Дони веднага послушно спря.
	— Какво става?
	— Там има призрак, искам да пробвам да поговоря с него.
	Изскочих от колата и изтичах до мъжа:
	— Здравейте. Бих искал да знам какво се е случило с вас? Как умряхте?
	Всъщност въпросът беше доста глупав, тъй като по вида на човека беше очевидно, че го е блъснала кола. При това с много висока скорост, създаваше се впечатлението, че в тялото му не е останала нито една здрава кост. И си личеше, че не е умрял веднага, успял е да почувства всички получени травми. Наистина е било ужасна смърт.
	— Ти да не си идиот? — раздразнено изхриптя призракът.
	— Добре, прав сте — признах аз. — Глупав въпрос. Но как така ви е блъснала кола толкова далеч от града?
	— Рей Даймънд — изграчи мъжът. — Подло хлапе… нарочно ме блъсна с максимална скорост.
	Дони и Лора бяха отворили прозорците на колата и внимателно слушаха всичко, което казвах. Йокаите спряха малко по-назад. Месиел излезе, за да разбере причината за спирането, но още щом го видя, призракът опита да се потопи в „обратната страна“.
	— Чакай, спри! — бързо му извиках аз. — Никой няма да се доближи до нас.
	Веднага изкрещях на йокаите да останат в колата, както и Палмърови.
	— Не вярвам на никого, може да работят за семейство Даймънд.
	— Всъщност и аз работя за тях — изтърсих неволно и изругах под нос. Сега призракът определено ще избяга. — Аз съм медиум, наеха ме да разследвам убийство в мината.
	— И на глупака е ясно, че си медиум, щом можеш да ме видиш — неочаквано спокойно реагира призракът, като отново стана максимално видим. — Но виждам твоята светлина, ти не би могъл да си заедно с тези мръсници.
	Хм, за „светлината“ вече бях чувал, включително и от отец Павел, това е силата на моята душа, която кара призраците да ми се доверяват, а при съществата и демоните от Лимба предизвиква повишено слюнкоотделяне и желание да ме изядат.
	— А откъде знаете, че именно Рей Даймънд ви е убил? — продължих да разпитвам плашливия призрак.
	— Всички в града познават малката гадинка и колата му.
	— Някъде наблизо ли живеете? Как се казвате?
	— Джон Рукър, живея недалеч оттук.
	— Може би… трябва да предадете нещо на някого? Имате ли нещо нерешено в този свят?
	— Живеех сам, роднини не ми останаха… Но знаеш ли, може би има нещо, което можеш да направиш за мен — призракът сякаш опита да се усмихне, но не можех да съм сигурен, прекалено смачкано беше лицето му. — Бих искал Рей Даймънд и цялото му гадно семейство да умрат. Можеш ли да уредиш това?
	Не сдържах усмивката си.
	— Едва ли, аз не съм убиец.
	— Жалко. Ами ако ти кажа ужасната тайна на Даймъндови, заради която ме убиха? Ще можеш ли да я използваш, за да унищожиш тези гадини?
	— Ако е нещо незаконно, то вероятно да — отговорих колебливо.
	Разговорът взе много странен обрат, аз просто исках да разпитам призрака за мината и за града, а се забърках в някаква много тъмна история. Какво ще правя, ако работодателят ми внезапно се превърне във враг?
	— Това е нещо, което е не само противозаконно, но и противоестествено, и дори отвратително…


	Глава 8

	_Училището към Златната академия_
	— Той не дойде! — възмутено възкликна Ада, когато с нейната приятелка напуснаха класната стая след първия час. — Ти си виновна!
	Рая изсумтя в отговор.
	— Защо пък аз? Твоят бивш му счупи ръката и нашият медиум сигурно се е уплашил: вчера избяга от часовете, а днес изобщо не се появи. Представяш ли си какво ще му направи заместник-директорът за такива номера?
	— Той разговаря по телефона с директорката Князева — напомни Ада. — Малко вероятно е нещо да му се случи. Освен това го чух да говори за местопрестъпление, преди да напусне класа, а татко каза, че вчера точно до училището е извършено убийство.
	— Ами да, без него полицията изобщо няма шанс да се справи — подразни приятелката си Рая. — Кажи още, че е специален или, още по-лошо, избран. Любовни романи ли чете?
	— Не знам дали е специален или не, но Роман Михайлов наистина е в базата данни на Асоциацията на медиумите. И, между другото, под номер шест хиляди шестстотин и шестдесет.
	Блондинката погледна изненадано приятелката си.
	— Леле, направила си цяло проучване. Толкова ли го харесваш?
	— Това е публична информация — отговори Ада и се изчерви. — Знаеш ли защо казах номера му? Действащите медиуми в Асоциацията са общо малко над четиристотин, и само единици са успели да стигнат до пенсия.
	— И какво?
	— Това означава, че статистически девет от десет медиуми умират.
	— Пропорцията ти не е съвсем вярна — изкиска се Рая. — От любов си започнала да имаш проблеми с математиката. Но като цяло разбрах мисълта ти, той не е лъжец, той е самоубиец.
	— Или герой, който рискува живота си, за да се бори със злото — възрази Ада. — Може би в момента е някъде там и проследява убиеца на Лиза.
	— Или просто се мотае някъде из града, вместо да учи. Между другото, той така и не ми показа призрака на Лиза — гласът на момичето съдържаше нотки на негодувание. — И аз искам да поговоря с нея и да се сбогувам.
	Ада най-накрая разбра защо приятелката й е толкова саркастична — Рая просто беше обидена, че не й бяха позволили да види призрака на приятелката си.
	— Може би сега е до нас и чува всичко, което казваш.
	— Или шпионира момчетата под душовете във фитнеса — отново се подсмихна блондинката. — Ако аз бях призрак, определено щях да се възползвам от ситуацията — тя се огледа. — Лиза, чуваш ли? Ако още не си го направила, направи го за мен.
	— Ами да — възмути се брюнетката, — нека Лиза зяпа момчетата, вместо да търси своя убиец.
	Приятелките вървяха по коридора и се шегуваха една с друга, без дори да подозират, че Лиза вече е напуснала този свят. Но някой все пак наистина подслушваше разговора им, но това изобщо не беше призрак, а съвсем жив човек, който изобщо нямаше интерес да бъде открит.

	_По същото време, на входа на Даймънс_
	Мда, разбира се, Даймъндови са замесени в нещо мръсно, няма как да не са. С моя късмет проблемите в работата започнаха още преди да се заема със самия случай.
	— За какво изобщо става дума? — попитах уморено.
	— Семейство Даймънд се занимават с…
	Изведнъж в небето над нас се раздаде странен звук, наподобяващ бръмчене. Вдигайки глава, с изненада видях малък дрон с четири витла и кръстообразно тяло, в центъра на което зееше око на камера, а точно под нея се виждаше дуло на миниатюрен пистолет.
	— Внимавай! — извика Лора, отвори вратата на колата и замахна с ръка, но дронът вече беше успял да стреля.
	Дони буквално изскочи от прозореца на колата и се опита да ме прикрие с тяло, но, както се оказа, дронът изобщо не стреля по мен, а по призрака. Куршумът удари натрошеното му тяло и отвори дупка в него, от която тръгнаха пукнатини, и миг по-късно призракът буквално се пръсна на малки парченца. И веднага след това дронът падна разполовен на земята.
	Йокаите изскочиха от колата и се втурнаха към мен, но изглежда дронът беше само един и опасността беше изчезнала заедно с него.
	— Ти добре ли си?!
	Месиел и Госу застанаха от двете ми страни и предпазливо се заоглеждаха.
	— Да, добре съм — успокоих ги аз.
	— Аз също — напомни за себе си Дони, стана от земята и се изтупа. — Благодаря, че попитахте.
	— И какво беше това? — озадачено попита Лора, прикляквайки до разполовения дрон. — Опитваше се да те убие ли?
	— Колкото и да е странно, не. Стреля по призрака.
	— Откога дроновете убиват призраци?
	Бих започнал с това, че за първи път виждах дрон в този свят. Изглеждаше донякъде подобен на добре познатите ми „мавик“*, но традиционно беше покрит със защитни руни.
	[* DJI Mavic — компактни дронове на китайската компания DJI Technology Co. — Б.пр.]
	— За първи път виждам такова нещо — отвърнах аз. — И колко навреме атакува, точно в момента, когато призракът се канеше да ми каже нещо важно за семейство Даймънд.
	— Много подозрително — съгласи се Лора, продължавайки да разглежда миниатюрното чудо на техниката. — Тук има камера. За всеки случай ще я покрия с дъвка.
	— Лора, не си пъхай носа където не трябва, ами ако там има функция за самоунищожение — помоли я Дони.
	Момичето изписка и отскочи от дрона. Е, ако имаше такава функция, вече щеше да е пострадала.
	След случилото се йокаите дълго ме убеждаваха да продължа в тяхната кола, тъй като телекинезата на Госу определено щеше да ме защити от куршуми. Но аз бях уверен, че лично мен не ме заплашва нищо и това се потвърждаваше от факта, че дронът беше въоръжен не с огнестрелно оръжие, а с въздушен пистолет. Жалко, че не успях да разбера с какво точно беше стреляно, защото патронът беше само един. Но все пак решихме да вземем дрона, така че по-късно професор Семьонов евентуално да успее да измъкне нещо от него. Освен ако, разбира се, това нещо наистина не избухне в багажника ни.
	Не можехме да останем дълго, за да не закъснеем за срещата, така че трябваше да продължим. Не знаех с какво точно беше разпръснат призрака и каква е силата му, може би след известно време той ще се появи отново, а може би не. За всеки случай запомнихме мястото, за да го потърсим на връщане. Освен това изпратих съобщение на Катя да потърси информация за Джон Рукър от Даймънс — наистина ли е починал и свързан ли е по някакъв начин с моите клиенти.
	— Лора, откога можеш да създаваш толкова силни въздушни остриета? — обърна се Дони към сестра си, когато отново потеглихме. — С лекота разряза машинката.
	Между другото, да, ако може да прави така, защо тогава не използва същото умение по-рано срещу Прокажената хрътка? Щеше да й отреже главата и нямаше да се налага да лекуваме Дони от отровата й.
	— Хм… след комата способностите ми някак станаха много по-силни от преди — смути се Лора.
	— Защо не ми каза досега? — намръщи се Дони.
	— Ами не е ставало дума… — момичето видимо неохотно продължи: — Зъбите ми също се възстановиха напълно, пломбите ми изчезнаха, както и малките белези.
	Хм… по принцип имаше логика в това, нали вирусът се опитваше да защити своите носители, а в Лора беше Алфа вирусът. Очевидно той не само е излекувал тялото й, но и по някакъв начин е развил способностите й.
	— Надявам се, че девствеността ти не се е върнала — подразни я Дони. — Или…
	Лора се изчерви до върховете на ушите си.
	— О, наистина ли?! — възкликнахме и двамата в един глас.
	— Ето защо си сигурна, че еднорог би ти позволил да го яздиш! — Дони се закикоти толкова силно, че без малко да излезе от пътя. — А някои хора за такива операции се ръсят с дебели пачки!
	Интересно, дали и другите заразени са получили подобни бонуси? Тоест, майката на Дони и Лора сега също е… Бррр, дори не искам да мисля за това.
	— Ето защо не ти казах нищо — измърмори момичето и се нацупи. — Сега никога няма да го забравиш.
	— О-о, да-а-а — радостно възкликна младежът. — Такова нещо трудно се забравя.
	Влязохме в град Даймънс сред шегите на Палмърови. И той изглеждаше, трябва да призная, доста добре. Луксозни три и четириетажни градски къщи с прекрасни градинки, плодови дървета и дори фонтани заемаха голяма част от улиците, само от време на време се смесваха с малки търговски центрове. Хотелът, до който имахме среща с Кристина Даймънд, се намираше на пешеходен булевард в самия център на града, сред множество магазини и кафенета. Изненадващо, но спретнатите, чисти улици в центъра на Даймънс изглеждаха не по-малко пренаселени от тези на Барса, въпреки че градчето изглеждаше малко.
	— Хей, трябва да внимаваш с тези Даймъндови — със закъснение отбеляза Лора. — Ако средното синче е убиец, то и останалите сигурно не са много приятни хора. В крайна сметка кой ще ги арестува, камо ли да ги съди в град, който всъщност им принадлежи? Тук могат да правят каквото си искат.
	— Да, каката е направо икономическа акула — съгласих се аз. — На такава не слагай пръста си в устата й. Но тя не прилича на убиец.
	— И дронът също е странен — напомни Дони. — Не се знае кой и защо е унищожил призрака. Как мислиш, трябва ли изобщо да го споменаваме?
	— Зависи от ситуацията — свих рамене аз. — На призраците също невинаги може да се вярва, може всичко да е точно обратното и Даймъндови да са най-милите хора на света.
	Много ми се искаше да е така, но дълбоко в себе си знаех, че няма шанс, и с това семейство ще бера ядове до степен „о, я се разкарай“.
	Кристина Даймънд ни чакаше пред входа на хотела. Три огромни, дори за стандартите на този свят, джипове заемаха цялата улица и другите коли бяха принудени да ги заобикалят, като се качват на тротоара. Изглежда, точно както каза призракът, семейство Даймънд се чувстваха тук като абсолютни господари.
	— А тези кои са? — попита вместо поздрав Кристина Даймънд, сочейки Палмърови и спокойно излизащите от втората кола йокаи.
	— Моите помощници и телохранители — спокойно отговорих аз. — Добро утро и на вас.
	Момичето трепна.
	— Нали сте наясно, че работата ви тук е строго поверителна и ще има сериозни глоби за разпространяване на каквато и да е информация?
	— Разбира се — уверих я аз, като неволно погледнах към Лора, а тя се престори, че е видяла нещо интересно в краката си. — Всички те са проверени… служители.
	Не можех да изтръгна от себе си думата „хора“, колкото и да опитвах.
	— Добре, ще ви осигурим още две стаи в хотела — отвърна Кристина Даймънд. — Настанете се и след десет минути ви чакам тук, ще отидем до полицейския участък, а след това и до мината.
	Е, ние сме хора послушни, не възразихме. Хотелът се оказа не лош, дори по-добър от онзи, в който преди живеех в Барса, и ни дадоха стаи на един етаж. За да не се изсипем цялата тълпа в полицейското управление, беше решено да се разделим — Дони и Месиел отидоха да се поразходят из града и да събират информация, а Лора и Госу ми правеха компания в полицията. Госу, защото имаше добри познания в мистичните области и анатомията, а Лора просто се включи доброволно и не успях да я разубедя.
	— Там ще показват ледени трупове с диаманти в очите, такова нещо няма да пропусна! — веднага се заинати тя.
	— Само не си и помисляй да правиш снимки — предупредих я аз. — Не ми трябват допълнителни проблеми.
	— До-обре — отвърна Лора някак прекалено сговорчиво и веднага ми се прииска да проверя дали не е скрила камера някъде в копчетата на деколтето.
	В резултат на това Дони и „котаракът“, под надзора на един от хората на Даймъндови, тръгнаха да разглеждат града, а ние се отправихме пеша към местното полицейско управление, което заемаше доста внушителна сграда, в която моята работодателка влезе като в собствения си дом, като на практика отвори вратата с крак. На Кристина дори не й се наложи да казва „те са с мен“ на охраната, която просто застана мирно при нейната поява.
	След това ни заведоха в моргата, която, разбира се, по стара традиция беше разположена в мазето. Май вече започвах да се чувствам като у дома си на такива места. Този студ дори ми действаше успокояващо.
	— Покажете им замразените — нареди нашата работодателка на служителя в моргата.
	Слабият мъж, толкова бледен, че сякаш самият той беше труп, издърпа от стоманения шкаф две носилки с покрити с плат тела. Какво да кажа, двете тела приличаха повече на ледени скулптури от градски парк, отколкото на човешки трупове. Включително и защото и двамата бяха доста млади и добре сложени. Но, интересно, дрехите им бяха останали нормални, в лед се бяха превърнали само самите тела. А очите… вместо тях на светлината наистина блещукаха прозрачни диаманти.
	— Хм… интересно…
	Госу се наведе над носилката и започна внимателно да оглежда първото тяло.
	— Яко! — прошепна Лора и за малко да забие нос в надничащите от очните кухини диаманти. — И двамата са били красиви мъже… много е тъжно, че са умрели.
	От името на всички „не красиви“ се почувствах малко обиден, но гордо премълчах. Без да се преструвам, че разбирам нещо от подобни неща, просто хвърлих бърз поглед на двете тела за всеки случай. От каквото и да бяха умрели, очевидно е било едно и също явление или същество. Но ако първият беше умрял в мината, то вторият го беше направил в апартамента си, което беше и основната причина за недоволството на семейство Даймънд от работата на Джеймс.
	— Е, някакви идеи? — попитах Госу, когато изглеждаше, че е приключил огледа си.
	— Те са заледени — лаконично отговори йокаят, което предизвика пренебрежителна усмивка от служителя на моргата. — При това процесът е тръгнал отвътре навън и все още продължава. От тях се излъчва студена енергия, затова ледът не се топи.
	Колко само ми пречеше публиката, дори не можех да му задам въпросите, които ме интересуваха. Но все пак бих могъл и сам да направя някои изследвания, за да установя дали душите наистина са напуснали тези тела. Всичко се случва, може пък те също да са запечатани в леда и всъщност хората да са още живи. Използвайки гофу за търсене на души, аз се убедих, че телата наистина са празни.
	— А диамантите? — попитах Госу. — Те истински ли са?
	— С тях всичко е ясно — намеси се патологът. — Очите са били изрязани и на тяхно място са поставени диаманти. И чак тогава телата са били замразени.
	— Точно така — съгласи се Госу.
	— Значи вътре в тях има нещо, което генерира студ? — уточних аз.
	— Много вероятно — отговори йокаят и погледна към патолога. — Правихте ли аутопсия?
	Лекарят само сви рамене в отговор, сякаш искаше да каже, че и така се вижда — телата са непокътнати.
	— Чакахме вас. Не се знае какво може да се случи, ако въздействаш на тялото, може да е опасно.
	Искаше ми се да знам защо Джеймс не се беше заел. Съдейки по записите, той просто дошъл тук, погледнал тялото, поставил защита на мината и веднага си тръгнал.
	— Добре, хайде да я направим заедно — предложи Госу.
	Лора толкова доволно потри ръце, сякаш винаги е мечтала да присъства на аутопсия. Макар че може и да е точно така.
	— Не искате ли да почакате отвън? — обърнах се аз към Кристина Даймънд. — Ще отнеме известно време, а и гледката може да не е много приятна.
	Момичето ме погледна надменно.
	— Мисля, че мога да се справя.
	— Може и да е опасно — опитах се да настоя аз.
	— Но вие сте тук именно за да се справите с опасностите — подигравателно се ухили момичето.
	— До-обре.
	Приближих се до Госу и шепнешком попитах:
	— Не е опасно, нали?
	— Аз мога да се справя с всякаква физическа опасност, но от останалото по-добре да се подсигурите с руни.
	След като помислих малко, извадих чантата си, взех няколко преградни гофу и ги закрепих към трупа, чиито дрехи Госу вече беше успял да среже. Какво пък, моите бариери бяха успели да спрат дори трупоядите, така че ще се справят и с това, което би могло да излезе от замръзналите тела.
	Патологът взе хирургически трион, подобен на ъглошлайф, и започна да реже гръдната кост. Не разбирам много от анатомия, но процесът протичаше учудващо лесно и равномерно, сякаш разрязваха хомогенен лед, а не човешко тяло. И в един момент точно по средата на гърдите на мъжа плъзна пукнатина, която буквално раздели тялото наполовина. От изненада патологът отскочи назад, изпускайки триона на пода, и той започна да стърже по плочките.
	Кристина Даймънд ахна, но бързо се престори, че не е тя. Веднага след това от тялото изскочи яркосиня топка енергия, удари се в преградата, отскочи обратно на масата между двете половини на трупа и започна да се оформя в някакъв малък фрагмент. Моите преградни гофу изгоряха, но студената енергия вече не се опитваше да избяга, а сякаш се успокои, превръщайки се в триъгълно парченце от огледало. Освен това самото тяло буквално пред очите ни започна да се топи и да възвръща нормалния си вид. Ако, разбира се, може да смятаме за обичайно човешко тяло, разцепено по средата. Едва когато то се върна в нормалното си състояние, всички вътрешности се изсипаха на масата…
	Лора се обърна и изпразни стомаха си в много подходящо поставена урна, докато аз приех видяното съвсем спокойно. Човекът е такава гад, че с всичко свиква.
	Госу вдигна странния фрагмент с телекинеза и го пренесе на масата.
	— И какво е това? — попита пребледнялата Кристина Даймънд, без да бърза да се приближава към масата.
	— Знаете ли, мисля, че имам идея — озадачено казах аз, сам не вярвайки на своята догадка. — Това е парче от огледало.
	— Виждаме — нетърпеливо казаха момичетата буквално в един глас.
	— И какво? — недоволно ме пришпори Кристина.
	Госу погледна първо фрагмента, а след това и мен.
	— На мен също не ми говори нищо.
	— Ама вие никога ли не сте чели приказки? — възмутих се аз. — Парче от магическо огледало в сърцето. Това е Снежната кралица.


	Глава 9

	Кристина Даймънд ме погледна така, сякаш съм пълен идиот.
	— А защо не приказни гномчета?
	— Вече имаше летящи гноми, това си е дежавю — отговорих автоматично, което предизвика у нея още по-силен пристъп на недоволство и неразбиране. Явно момичето интуитивно почувства, че й се подигравам.
	Докато се разсейвахме, патологът, който беше вдигнал триона от пода и го беше изключил, протегна ръка да докосне фрагмента.
	— Не! — извика Госу, но вече беше късно.
	Щом пръстът докосна огледалната повърхност, по него премина ивица скреж. Госу отблъсна мъжа с телекинеза, но пръстът му се отчупи по средата на фалангата и остана върху огледалото.
	Писъците на бедния човек отекнаха по цялата морга и трябваше да го изпратим горе за лечение. За щастие на патолога, след като Госу откъсна парчето пръст с телекинеза, то се върна в органичната си форма, така че с нивото на местната медицина повторното му прикрепване не би трябвало да представлява проблем.
	— Ама че идиот — въздъхна тежко Кристина Даймънд. — Уж възрастен човек, а така и не се е научил, че не може да си пъха пръстите, където му скимне.
	Лора кимна в знак на съгласие и за всеки случай веднага махна ръката си от електрическия трион. Изглежда тъкмо обмисляше сама да направи втората аутопсия, въпреки че преди малко беше повърнала само при вида на човешка плът. Вярно, ние прославяме в песни лудостта на смелите, и в случая на Лора това явно ще е нещо в стила на „Рамщайн“.
	— Правилно ли разбирам, че във втория ще има същия фрагмент? — предположи тя, поглеждайки първо триона, после леденото тяло.
	— Очевидно — съгласих се аз.
	Всъщност нямах голямо желание да правим аутопсия на второто тяло, но, за съжаление, трябваше, тъй като в него имаше много опасен фрагмент, бях длъжен да го извадя и изолирам. В крайна сметка ни осигуриха друг патолог и операцията по изваждане на фрагмента мина успешно. Когато и двете парчета се озоваха на масата, стана ясно, че страните им могат да бъдат съединени.
	— Изглежда това са части от овално огледало — отбелязах аз. — Ако то е било счупено на приблизително равни части, би трябвало да има още шест или седем подобни.
	— Тоест да очакваме още толкова жертви? — намръщи се Кристина Даймънд. — Как изобщо тези неща попадат в телата на хората?
	— В приказката парченцето попада в окото на Кай и започна да изкривява възприятието му за света — отговорих аз, след като помислих малко. — Или в сърцето, честно казано, не помня много добре. Мисля, че Снежната кралица е търсила сродна душа със същото студено сърце като нейното.
	Лора се подсмихна.
	— Е, жената не си е поплювала — все мускулести хубавци си е избирала. А уж в приказката беше по децата…
	Госу погледна момичето неодобрително.
	— С такива неща по-добре не се шегувайте на глас. Собственикът на тези парченца явно е доста могъщо същество, често те могат да усетят, когато се говори за тях.
	— Много странно — прекъсна го Кристина. — Нека ви напомня, че Джеймс Харнет ни увери, че в града няма никаква опасност. А сега се оказва, че някакво могъщо създание пъха парчета от магическо огледало в сърцата на хората?
	Тук можех само да разперя ръце. Не знам за какво е мислел Джеймс, когато е правел разследването си, въпреки че като правило всичките му действия винаги са били повече от рационални.
	— А очите? — намеси се Лора. — Предишният патолог каза, че са били поставени, преди тялото да бъде покрито с лед? Тоест някой е извадил очите и е сложил диаманти вместо тях. Едва ли това го е направила Снежната кралица.
	— Едва ли — съгласих се аз. — И като говорим за диаманти…
	Толкова се бях увлякъл от фрагментите, че дори не проверих диамантите в очните кухини, а поне тях можех да извадя и огледам. Така че помолих патолога да го направи и няколко минути по-късно четири покрити с кръв скъпоценни камъка лежаха пред мен върху стоманен поднос.
	Взех парцал, избърсах един от тях и внимателно го огледах. За първи път държах естествен диамант в ръката си и той изглеждаше доста непретенциозен — стъкълце с неопределена форма и неравни ръбове. Но нещо в този камък не беше наред, изглеждаше леко топъл на допир, а един от ръбовете имаше привидно естествена, но доста структурирана шарка.
	— Между другото, кой определи, че това са диаманти? — попитах, опитвайки се да разгледам на светлината едва различимите чертички. — Ако това беше кварц например, аз дори нямаше да забележа разликата.
	Лора също грабна един от камъните и започна да го разглежда, без дори да си направи труда да го почисти от кръвта.
	— Вие се намирате в град за добив на диаманти — високомерно ме погледна Кристина Даймънд. — Тук всеки втори само с един поглед може не само да различи диамант от другите камъни, но и да определи приблизителната му стойност.
	— Ами да, логично — признах аз. — И колко струва един такъв камък?
	— Повече, отколкото ви беше платено за работа, която още не сте свършили — доста рязко отговори червенокосото момиче и взе камъните от Лора и мен. — Така че не протягайте мръсните си пръсти към тях.
	Исках да възразя, че за разлика от диамантите пръстите ми всъщност са чисти, но отново се сдържах. Мисля, че започвах да разбирам защо Джеймс е поставил толкова високи цени за услугите си, това беше като да работиш във вредно производство — трябват допълнителни суми за мляко, а в случая с моя избягал учител, за много скъпо уиски. И аз скоро ще трябва да измисля някакъв ритуал за успокоение, за да не пратя един прекрасен ден работодателя си по дяволите.
	— Възможно е диамантите да са били поставени в очните кухини с някаква причина — издишах и търпеливо казах аз. — Заслужава си да бъдат старателно проучени.
	— С това ще се заеме наш специалист — твърдо каза момичето. — По-добре кажете какви са по-нататъшните ви планове?
	— Искам да проуча местата, където са намерени двете тела. Първото е било намерено в мината, доколкото разбрах, а второто?
	— В апартамента му — отговори момичето. — Добре, да отидем там. А фрагментите?
	— Ще ни трябва стоманено куфарче — казах аз, след като помислих малко. — Сигурен съм, че в болницата ще има нещо подобно. Ще опитам да го защитя от студа, за да може спокойно да се пренася.
	Изпратих ново съобщение на Катя да потърси всичко, свързано с ледени парчета в сърцето и по-конкретно — със Снежната кралица. После се обадих на танукито, за да се посъветвам относно прилагането на защитни руни върху куфар. Като цяло и аз самият знаех какво трябва да се направи — бариерни руни с конкретизиране към студена енергия, но ми се искаше да го уточня, за да съм абсолютно сигурен. Все пак за първи път всичко случващо се зависеше изцяло от моите решения.
	Двайсетина минути по-късно нанесох руни върху стоманеното куфарче и обилно ги захраних с душевна енергия. С телекинеза Госу прехвърли фрагментите вътре и като се помолих мислено, затворих куфара и го взех в ръка. Всичко се получи добре, навън изобщо не изтичаше студ.
	— Имайте предвид, че тези фрагменти също са наша собственост — предупреди ме Кристина Даймънд. — Както и всичко, което можете да намерите в мините.
	Исках да се възмутя на какво основание, но реших да не се караме и й подадох куфарчето.
	— Тогава си го вземете.
	Момичето се отдръпна назад.
	— Не, не, засега нека останат при вас. Нашият специалист ще ги вземе по-късно.
	— Между другото, къде е той? — опомних са аз. — Защо не участва в аутопсиите?
	— Той ни чака в работния център до мината. Налага се да следим оттам да не се измъкне онова… или сега вече тази, която е виновна за смъртта на хората, ако това наистина е някаква си Снежна кралица.
	Е, може пък да е за добро. Все още не бях сигурен, че медиумът, нает от Даймъндови, няма да може да види Госу и Месиел като японски демони. Доколкото разбрах, всеки медиум използваше свои собствени методи на работа и на какво ще е способен конкретно този човек беше напълно непредвидимо. Още повече че досега практически нямах никаква комуникация с колегите си в Асоциацията, с изключение на Джеймс и Макаров, и дори не знаех какво да очаквам от тях в случай на конфликт на интереси.
	— Тогава да отидем в апартамента на починалия — казах решително.
	Бях запознат с картата на града и знаех в каква посока се намира мината. А апартаментът на превърнатия в лед мъж се намираше в съвсем друга част на града. Докато пътувахме с колите към мястото, попитах прикрепения към нас полицай за загиналите, дали са се познавали приживе, дали са работили заедно или дали са имали нещо друго общо. Уви, между тях сякаш нямаше връзка, работели са в напълно различни структури. Засега единственото общо помежду им беше приблизително еднаквата им възраст и това, че според Лора са красавци.
	Скоро дойдоха и първите съобщения от Катя, свързани със срещнатия на пътя призрак. Джон Рукър наистина бил открит край пътя, но за това кой точно го е блъснал историята мълчала. Работил в завод за обработка на диаманти, тоест съвсем очевидно ужасната тайна на семейство Даймънд, спомената от призрака, беше свързана по някакъв начин с тях. Имайки предвид колко бързо Кристина Даймънд грабна диамантите от ръцете ни, с тях наистина можеше да има нещо нередно. Благодарение на добрата си памет, която вече беше станала професионална, се опитах да възпроизведа рисунката от диамантената фасетка и я изпратих в лабораторията на професор Семьонов, за да се опитат да разберат с танукито дали това е естествена шарка или руна, нарисувана от някого.
	Успяхме да влезем в апартамента на мъртвия без особени проблеми — полицаят, който ни придружаваше, отключи запечатаната врата и ни въведе вътре. Там аз минах през всички помещения и се уверих, че тук няма призраци, след което минах покрай огледалата. Тук имах малко повече късмет — огледалото в коридора показваше замръзналата жертва все още жива. Както каза Лора, приживе нашият труп, чието име беше Дейвид Хо, е бил истински красавец, какъвто обикновено виждаме в рекламите за скъпи часовници или парфюми. Ако тук в Даймънс имат такива миньори, тогава ме е страх дори да си представя кой работи в стриптийз клубовете. Интересно, дали в този идеален град изобщо има подобни заведения?
	Мъжът стоеше пред огледалото в елегантно сако и бяла риза и гледаше отражението си с яркосините си очи. Цветът им беше толкова ярък, че дори изглеждаше неестествено. След като постоя пред огледалото няколко секунди, той влезе в спалнята и с това „записът“ приключи.
	— Какъв цвят са били очите на Дейвид Хо, преди да ги заменят с диаманти? — попитах аз полицая.
	Той се разрови из документите.
	— Кафяви.
	Хм… а в огледалото малко преди смъртта очите му определено бяха с друг цвят.
	— А на първата жертва?
	— Зелени.
	Не знам какво означаваше това, но определено означаваше нещо.
	— И човекът е бил женкар — отбеляза Лора, която също с любопитство се разхождаше из апартамента.
	— Какво те кара да мислиш така? — изненадах се аз.
	— Има подсказки — уклончиво отговори момичето. — Осветлението в спалнята, различни видове шампанско в хладилника, планини от презервативи в чекмеджето до леглото. А и тук има общо усещане за… разврат, или нещо такова.
	Кога е успяла да намери всичко това? Ама че е чевръста.
	— Добре, разбрах всичко, което исках — обобщих аз, след като още веднъж обиколих целия апартамент.
	— Значи сега отиваме в мината и най-накрая ще започнете да работите? — нетърпеливо попита Кристина Даймънд.
	Тук вече леко ме засегна. Лично аз имах чувството, че вече работя здраво, с пот на челото, а и не само на челото, особено като се има предвид, че прекарахме почти пет часа в път.
	— Първо, бихме искали да хапнем малко — казах с нотка на дребнаво злорадство. — Трябва да се консултираме с колегите, да обсъдим цялата получена информация.
	— Това информацията за Снежната кралица ли? — скептично изсумтя червенокосото момиче. — Добре, добре.
	Но повече не каза нищо и, о, чудо, дори отказа да ни прави компания. Отвън пред ресторанта, където се събрахме с Дони и Месиел, Кристина Даймънд дълго и емоционално говори с някого по телефона, а след това, явно неохотно, взе от мен куфарчето с парченцата огледало и замина нанякъде. Не ми се искаше да й давам толкова опасни артефакти, но тук нямах никакви права, силно ограничен и обвързан от доста строг договор.
	Но поне най-накрая можехме спокойно да обсъдим всичко по време на обяда, отделени в самостоятелна зала. Щом седнахме, веднага направихме поръчката, изчакахме сервитьорките да донесат всички ястия и едва тогава започнахме да обменяме информация. Първо ние с Госу и Лора им разказахме какво сме научили в моргата. Предложението ми за Снежната кралица накара Дони да изпадне в някакъв детски възторг, а на Месиел и Госу трябваше да преразкажа накратко приказката на Ханс Кристиан Андерсен, за да им стане напълно ясно всичко.
	— Тогава може да ви е интересно да научите, че в града са се появявали и още едни приказни герои — заяви Дони с доволна усмивка, когато ние свършихме.
	Оказа се, че те с Месиел са се разхождали из местните кафенета и разговаряли с местните хора, от които научили доста интересни неща. Разбира се, на първо място, както се бяхме разбрали, те се интересували от местните легенди, истории за планините и мините, както и за общото отношение към семейство Даймънд. И първият изненадващ факт беше, че семейството на собствениците на мината, с изключение на вече познатия ни от думите на призрака среден син, се радвало на искрено уважение в града. Те наистина правели всичко за развитието на Даймънс и, между другото, това си личеше и по самия град.
	— Разбира се, това не означава, че не са замесени в някакъв сенчест бизнес — отбеляза Месиел. — Може би просто са достатъчно умни, за да не изхвърлят боклука там, където живеят.
	— А за героите от приказките? — попитах нетърпеливо.
	— Гноми — ухили се Дони.
	— Наистина?! Пак ли?!
	Младежът вече беше участвал с мен в схватката в школата по бойни изкуства, когато гномчета с крила завладяваха хора и ги контролираха, криейки се в косите им. И сега отново сме изправени пред тези същества?
	— Не гномчета, а истински джуджета — поправи ме той. — Планинският народ, едни такива ниски, брадати създания.
	— А някой виждал ли ги е всъщност в града? — заинтересува се Лора. — Има ли снимки или видеоклипове?
	— Не, няма.
	— Тогава мога да бъда първата! — радостно възкликна момичето.
	Като цяло сред миньорите се разказвали легенди, че в мините живеят истински джуджета. Едни видели силуети, на други от чантите им изчезвали дребни предмети, които нямало как да загубят. Даймъндови правели всичко възможно, за да пресекат всякакви слухове за съществуването на планинските обитатели, но това само карало хората още повече да се интересуват от джуджетата. Някои миньори дори им оставяли храна на скрити места в мината, и тя изчезвала, въпреки че ако бях в родния си свят, просто щях да го припиша на плъхове.
	— Е, ако в мината има джуджета, мога да ги намеря — уверено заявих аз. — Но все още остава загадка защо Макаров каза, че всеки човек, който влезе с мен в мината, може да умре.
	— Изобщо не бих искал да отиваш там сам — отбеляза Месиел. — Твърде опасно е.
	— Макаров, разбира се, си е особен, но не мисля, че се шегуваше — отбелязах аз. — Така че нека не изкушаваме съдбата. Ако там има нещо опасно, просто ще мина през камъка.
	Изведнъж вратата на ВИП залата, която бяхме заели, се отвори като от удар и на прага се появи слаб, рижав тип. Той прекрачи вътре, сякаш е собственик на мястото, и хвърли недоволен поглед към нашата компания.
	— Плюскате, значи?
	От изненада всички леко се стреснахме и първото нещо, което направих, беше да уловя погледите на Дони и Лора и яростно да поклатя глава, за да не решат да се намесят. Те със сигурност нямаха нужда от проблеми с това семейство.
	— Плюскат прасетата — с достойнство отговори Месиел. — А хората просто ядат.
	Трябва да призная, че йокаят заговори много навреме, защото самият аз исках да пратя Рей Даймънд, а това беше именно той, по дяволите, и не се съпротивлявах особено на това желание. Но той все още си оставаше син на собственика на корпорация Даймънд, а освен това зад гърба му се извисяваха няколко бодигарда, вероятно готови да изпълнят всяка негова заповед.
	— И то какви прасета — младежът напълно игнорира Месиел, упорито втренчен в мен. — Заради вашето бездействие вече умря човек, а вие тук седите и плюскате. Ако не прасета, тогава какви?
	Бях виждал снимка на тази особа в информацията, която Катя беше събрала, и на живо той изглеждаше много по-неприятен. Както за някои хора се казва, че е по-добре да си държат устата затворена, за да минат за умни, така и Рей изглеждаше доста приятен човек, докато на лицето му не се появи тази гадна усмивка. Да благодари на гените си за красивото скулесто лице и да проклина характера си, че го превръща в толкова неприятна личност.
	— Уморени хора? — предположих аз. — Хора, разследващи убийства, които са направили пауза, за да обсъдят събраната информация? Или хора, които са стигнали до града и, о, чудо, не са блъснали никого по пътя насам?
	Червенокосият се канеше да отговори нещо, но тогава думите ми стигнаха до него и той застина с отворена уста.
	— Какво? — изпелтечи най-накрая.
	— Какво? — разбрах, че вече съм казал твърде много, както обикновено се случва, така че нямаше смисъл да мълча повече. — Просто казах, че ние караме много внимателно по пътищата. Наскоро чух история за това как един човек бил блъснат с голяма скорост недалеч от града. Такъв кошмар.
	— О, Боже, какви глупости — направи гримаса младежът. — Добре, стига сте седели, сестра ми ме изпрати да ви взема и да ви заведа в мината. И не се притеснявайте, аз ще платя обяда.
	Той хвърли няколко смачкани банкноти на масата.
	— Ние не се притесняваме — свих рамене аз, докато продължавах да седя на масата и демонстративно да ровя с лъжичка в десерта. — Сега ще си допием кафето и ще тръгнем. Можете да ни изчакате отвън.
	Като цяло младежът в известен смисъл беше прав, наистина трябваше да побързаме и да се заемем с разследването, преди някой друг да е умрял, но такова отношение не можех да оставя без отговор. Има такива хора, които само като ги погледнеш и разбираш, че те дразнят и ще направиш всичко, за да им лазиш по нервите и ти.
	— Ти работиш за нас! — излая Рей Даймънд. — Така че си вдигай задника и ме последвай!
	— Интересно. Нека помисля, с кого е подписан договора за услугите на фирма „Джеймс Харнет — най-добрият медиум в Барселона“? — направих се, че размишлявам. — Спомням си, че там като представител на корпорация Даймънд фигурираше Кристина Даймънд. Каква позиция заемате вие?
	Знаех много добре, че средният син все още учи и няма нищо общо с корпорацията.
	Червенокосият младеж стисна юмруци.
	— Не става въпрос за длъжност, а за това кой има власт. А в този град властта — това е нашето семейство!
	— В такъв случай това е първият случай, в който властта не разваля човека — изкикоти се Лора. — Защото вече няма какво повече да се разваля.
	Ох, как се надявах Палмърови да не се намесват, но това си остана просто една несбъдната мечта.
	— Ти пък коя си? — присви очи Рей. — Хилавият е медиум, тези двамата явно са му помощници, но защо мъкне мацка със себе си? Или си му гадже?
	Съдейки по физиономията на Дони, той вече се канеше да се намеси най-радикално в разговора, а и Лора беше готова да отвърне със съвсем обоснована, макар и никому ненужна агресия. Затова рязко станах от масата.
	— Сега вече се наядох. Отиваме в мината.
	Червенокосият явно искаше да се заяде за нещо и да продължи спора, но аз минах покрай него и се насочих към изхода.
	— Нали не искаме да пострада още някой — подхвърлих през рамо.
	Разбира се, много добре осъзнавах, че конфликтът с този младеж може да ескалира до нещо много неприятно. Но и да го избегна така или иначе нямаше да се получи, което означаваше, че няма за какво да се притеснявам. Главното сега е да не позволя всичко това да прерасне в откровена агресия.
	Отидохме до мината със собствените си коли, така че успяхме да избегнем комуникацията с този индивид. Той караше пред нас, за да ни показва пътя, а след това ни преведе през контролно-пропускателните пунктове, като през цялото време ни подхвърляше язвителни забележки. Разбира се, това място беше добре охранявано; имаше и ограда с бодлива тел, и наблюдателни кули с пазачи, и бетонни квадратни постройки, пълни с пазачи. В крайна сметка бяхме отведени точно в една от тях.
	— Запознайте се, това е специално поканеният специалист, който ще оценява лошо свършената от вас работа — заяви Рей Даймънд, без да крие сарказма си, докато ни въвеждаше вътре.
	Много исках да уточня, че не аз съм свършил работата, но, уви, като представител на фирма „Джеймс Харнет — най-добрият медиум в Барселона“, наистина трябваше да отговарям за всичко пред… професор Ксавие*?!
	[* професор Ксавие — герой от вселената на Марвел, и по-специално от поредицата „X-мен“. Телепат, в инвалидна количка, защитава хората с необикновени способности и ги обучава как да ги използват. — Б.пр.]
	Плешивият слаб мъж в инвалидна количка, оборудвана по последна дума на техниката, се усмихна топло.
	— Здравейте, казвам се Леонард.


	Глава 10

	Честно казано, първоначално бях много предубеден към втория медиум, нает от Даймъндови, но добродушно усмихващият се мъж в инвалидна количка не предизвикваше никакви негативни чувства. Както Рей Донован още от пръв поглед и дума демонстрираше цялата си отвратителна същност, така медиумът веднага се чувстваше като приятен и топъл човек. Той огледа групата ни, като задържа малко по-дълго погледа си върху йокаите, и ми протегна ръка.
	— Роман Михайлов — представих се аз, отвръщайки на ръкостискането.
	Хватката на Леонард беше силна и уверена, въпреки че ръката му беше по-скоро изящна, отколкото голяма. Възрастта на мъжа беше някъде между тридесет и четиридесет, трудно беше да се определи по-точно и, по дяволите, той много приличаше на Ксавие не само с футуристичния си стол, но и с външния си вид като цяло. Разбира се, онзи младия професор X, изигран от Джеймс Макавой, а не по-възрастният Патрик Стюарт.
	— Радвам се да се запозная с най-младия медиум в историята на Асоциацията — усмихна се той и изразително се огледа. — Макар и в доста… необичайна обстановка.
	Очевидно голямото, приличащо на хангар помещение, в което ни доведе Рей Даймънд, беше нещо като контролен пункт за охраната, с многобройни монитори по стените и служители, които внимателно ги наблюдаваха. Освен медиума тук имаше още шестима души, както и самият среден син, който беше дошъл с нас, така че явно не можехме да говорим открито. Явно за това намекваше медиумът, за да не изтърся случайно нещо излишно.
	— Наистина ли си най-младият медиум в историята? — изненада се Лора, предизвиквайки ехидна усмивка от Рей Даймънд, който все още стоеше зад нас. Не знам какво толкова го развесели. — Яко!
	Аз самият не бях чул подобно нещо, но от друга страна, все още дори не съм бил в самата Асоциация, въпреки че знаех къде точно в Барселона се намира представителството им. Най-младият? Ами да, при обичайни обстоятелства едва ли някой би тръгнал да присъжда звание „пълноправен медиум“ на шестнадесетгодишен тийнейджър. Аз наистина бях изключение, благодарение на способностите си, както и на принудително получения опит и на обучението от Джеймс и Макаров, разбира се.
	— Джеймс трябваше много да се постарае, за да убеди Съвета да издаде карта на непълнолетен — потвърди мислите ми медиумът.
	Аха, и всичко това, за да прехвърли цялата работа върху мен и да избяга.
	— Познавате ли Джеймс? — попитах аз.
	— Разбира се, в Барса работят само осем, тоест сега вече шест медиума, и всички се познаваме добре.
	— Сега? — вдигна вежди Лора.
	— Ами за последните два месеца умряха двама, така че останахме шестима — медиумът протегна цялото си тяло и погледна другарите ми. — Знаете ли, заседях се на закрито и бих искал да подишам малко чист въздух. Нали нямате нищо против, ако двамата с колегата ми се поразходим малко сами?
	Рей Даймънд избухна в смях.
	— Бил се заседял, ох, не мога. Нали разбирате? Инвалидите така или иначе винаги седят.
	Работниците пред мониторите послушно се засмяха с него, въпреки че не бих казал, че беше искрено.
	— Идиот — тихо измърмори Лора, но за щастие червенокосият не я чу.
	— Ще ви дам пет минути — милостиво позволи той. — А после се захващайте за работа, ние всъщност ви плащаме пари за това, и то много.
	Всъщност думите на Леонард явно бяха проява на добро възпитание и със сигурност не се отнасяха за червенокосия идиот. Беше очевидно, че медиумът иска да поговори с мен насаме, включително без йокаите и Палмърови, и им се извиняваше.
	Подобно на стола на професор X, средството за придвижване на Леонард беше автономно и се управляваше с джойстик. Излязохме навън и се отдалечихме на десетина метра, до малка полянка с пейки, явно използвани от пазачите за цигарени паузи — кофата, използвана като пепелник, беше пълна догоре.
	— Искате да поговорим за нещо? — попитах веднага.
	— Първо, исках да изясня, знаеш ли, че в твоя екип има два японски йокая?
	— Знам, разбира се — отвърнах предпазливо. — Защо, това да не е проблем?
	— Само ако не ги контролираш.
	— Те са абсолютно безобидни и напълно лоялни към хората — уверих го аз.
	— Тогава няма проблем, веднага се вижда, че си ученик на Джеймс, той също винаги е използвал помощта на същества — медиумът се огледа и заговори по-тихо: — Но аз исках да поговоря с теб за нещо друго: семейство Даймънд явно знаят нещо за случващото се в мината и причините за смъртта на хората, но не искат да споделят тази информация. Вероятно и Джеймс го е разбрал, затова и не е бързал да влезе вътре и да реши проблема, а просто е запечатал входа.
	— Но вие сега проверявате работата на Джеймс — уточних аз. — Мислите ли, че е направил нещо неправилно?
	Досега тази проверка ме напрягаше повече от всичко друго, защото ако семейство Даймънд поискат парите си обратно, ще загазя много. Дори срещата със Снежната кралица, ако тя наистина съществува, ме плашеше много по-малко от финансовите проблеми. Освен това самият Макаров ме увери, че лично мен със сигурност не ме грози никаква опасност в мината, така че не се притеснявах особено за безопасността си.
	— Изглежда още не си запознат с негласното правило на Асоциацията — никога не компрометирай работата на колега — неочаквано ме успокои Леонард. — Освен това не мисля, че Джеймс е направил нещо неправилно, освен че е взел парите предварително. Между другото, това е първото и най-важното негласно правило, което той по някаква причина е нарушил.
	Как „по някаква причина“? Съвсем ясно е, за да вземе парите и да избяга от Обединените острови, оставяйки ме аз да разчиствам кашата. Между другото, не бих казал, че оттогава е имало сериозно нахлуване на демони, само няколко пробива, които бързо бяха затворени от отрядите на СБРЗО. Въпреки че, разбира се, според документите на Михайлов-най-старши, тези пробиви ще нараснат едва ли не в геометрична прогресия.
	— А има ли и други негласни правила на Асоциацията? — реших да задоволя малко любопитството си аз. — Така и така сме на темата, бих искал да знам за в бъдеще.
	— Не вземай пари предварително, за да можеш да се откажеш от случая по всяко време, не компрометирай действията на други медиуми от Асоциацията; не се намесвай в делата на клиентите повече, отколкото е необходимо за изпълнение на поетия ангажимент.
	— Тогава как смятате да проверите работата на Джеймс, ако има второ правило?
	— Отначало ме наеха да изчистя града от призраци, ако намеря такива. Изобщо не е ставало дума за оценка на работата на Джеймс. И, между другото, ще ти разкрия една тайна: никой не харчи толкова много пари, за да се отърве от напълно безобидни призраци. Даймъндови знаеха, че тук ще идва медиум, способен да разговаря с неупокоени души, и явно са решили да играят на сигурно, за да не научиш нещо, което не трябва. Наясно си, че блуждаещите призраци могат да разкажат много интересни неща не само за живота си, но и за това, което се е случило около тях след смъртта им.
	Уау, толкова ли са предвидливи Даймъндови? Дори са успели да съберат информация за мен лично и за моите способности?
	— След смъртта на втория миньор Даймъндови съвсем се притесниха и отначало се опитаха да ми окажат натиск да продължа работата на Джеймс, а когато това не проработи, се прехвърлиха на теб. Аз обещах единствено да се уверя, че сложената от Джеймс защита на входа на мината все още работи правилно.
	— И тя работи ли?
	— Разбира се. Каквото и да е запечатал там, то определено никога не е излизало, защитните руни са непокътнати.
	— Но човекът все пак умря. Направихме аутопсия и установихме, че…
	— Правило номер три — прекъсна ме Леонард. — Не искам да знам нищо за това.
	— Но аз си мислех, че ще работим заедно.
	— Не-е, нямам намерение да се забърквам с това, което е в мината. Първо, изобщо не се нуждая от тези проблеми и второ, аз използвам техника за лов, която под земята не работи, там няма връзка. И като говорим за техники, бихте ли ми върнали дрона, който свалихте, или това, което е останало от него? — смутено помоли мъжът. — Работата е там, че по определени причини производството им изисква огромни усилия от моя страна.
	— Значи това е бил ваш дрон?! Няма проблем, сега е в багажника ни, но защо нападнахте призрака точно под носа ми? — попитах подозрително. — Не помислихте ли, че може да е опасно? Появява се непознат дрон и веднага започва да стреля.
	— Ами… както вече казах, бях нает да унищожа призраците. Дронът извън чертите на града работеше в полуавтоматичен режим и твърде късно видях, че стоите до призрака. В допълнение, той стреля с куршуми, направени от пресована енергопроводима хартия с нанесени върху нея руни онмьойдо; на човек най-много да оставят синина.
	— Онмьойдо?
	— Ами да, между другото, поръчвах ги от Джеймс. Сега, когато го няма, това може да е проблем. Ще можем ли да се разберем за доставки от теб?
	— Ако се знае какви руни е използвал, тогава защо не — съгласих се аз. — А как вашите дронове могат да виждат призраци, след като при нормални условия техниката не ги засича? Ако това, разбира се, не е тайна.
	— Не е тайна, тъй като подобен метод едва ли е достъпен за друг, освен за мен — с усмивка отговори Леонард. — В оптиката на камерите им е вграден ирис от очите ми.
	— Какво, какво?! — ококорих се аз.
	— Аз мога да виждам призраци, точно заради тази способност станах медиум. Но тъй като за мен е доста проблематично сам да ги преследвам — той удари ръце по подлакътниците, — отлепям частици от ирисите на очите си и ги вграждам в оптиката на дроновете, които после въоръжавам с куршуми, направени от пресовани онмьоджи.
	— Ама така изобщо може ли?! — изненадах се аз.
	Започвайки с това, че не знаех, че ирисът може да се отлепя, и приключвайки с това, че с негова помощ може да се снимат призраци — всичко беше много неочаквано. А и идеята за куршуми от гофу беше много добра, сякаш специално за мен са я измислили. Ще трябва да говоря със Семьонов, може би той ще успее да направи нещо подобно.
	— Това не е проста операция, но благодарение на изследванията на един учен, мисля, че фамилията му беше Тумс, нараненият ирис може да бъде възстановен. За съжаление оптиката, създадена по този начин, има малко ограничение: в изображението, предавано от камерите, само аз мога да видя призраците.
	— А други медиуми?
	— Джеймс не можеше. Но той никога не е разчитал на зрението.
	— Ами да, с тази негова превръзка…
	— Не съм правил експерименти с други колеги, защото така или иначе не планирам да създавам подобни камери за някой друг. Дори въпреки лекарствата, които ускоряват заздравяването на очите, този процес не е бърз и е много неприятен. Но това са все второстепенни въпроси, които по никакъв начин не са свързани с нашия случай.
	Много исках да кажа на Леонард какво сме научили, но медиумът отново отказа:
	— Правило номер три. Аз съм нает само да прочистя града от призраци и да проверя защитата на входа на мината, останалото не ме интересува. Интуицията ми подсказва, че с Даймъндови може да има проблеми, те с лекота биха пожертвали и мен, и теб, само и само да защитят тайните си. Така че по възможност предпочитам да стоя настрана от всичко това.
	Като цяло можех да го разбера. Ние с него дори не се познавахме, защо да иска да се забърква с моите проблеми? Особено като се има предвид неговата… ситуация, така да се каже. Между другото, с нивото на медицината в този свят, наистина ли е невъзможно да се реши този проблем? Ето, благодарение на моя познат учен, вече покойник, но продължаващ да работи в областта на науката, те дори са се научили да възстановяват ириса на окото, между другото, вероятно с помощта на някакви същества. Въпреки че и нараняванията в този свят също могат да бъдат по-сериозни, а и са свързани не само с физическото тяло.
	— Какво пък, благодаря за предупреждението — съвсем искрено благодарих аз. — И на мен поведението на Даймъндови ми изглежда подозрително, така че ще бъда нащрек.
	— Предлагам да се върнем в центъра за наблюдение, преди Даймънд-младши да започне да се изнервя и да прави глупости — с усмивка каза медиумът.
	Но когато се върнахме, се оказа, че червенокосият младеж вече е успял да направи нещо глупаво, тъй като носът му кървеше, а охраната беше насочила оръжията си към Палмърови и йокаите.
	— И какво става тук? — уморено попита Леонард.
	— Едно малко лайненце не внимава за езика си — без изобщо да се смути, отвърна Лора. — Така че получи малък урок като част от безплатната програма „как да не бъдеш глупак и да носиш отговорност за думите си“.
	— Ти, отвратително същество — изръмжа Рей Даймънд, внимателно докосвайки отеклия си нос. — Ще те заровя на дъното на тази мина и никой няма да разбере.
	— Ами опитай — намеси се Дони. — Мислиш ли, че въоръжената охрана ще те защити, ако реша да ти извия врата?
	Лора сложи ръка на рамото на брат си.
	— Защо са ни тези дребни конфликти? Ще го направим по-просто, записах думите му и сега ще ги изпратя на баща ми. Сигурна съм, че той ще се радва да дойде тук и да изгори този малък изрод жив, защото ако ще имаме конфликт, нека да е голям.
	В този момент червенокосият мъж леко се напрегна.
	— Значи се криеш зад татенцето?
	Момичето хвърли многозначителен поглед към въоръжените пазачи.
	— Кой ми го казва това?
	Госу пристъпи към мен и тихо попита.
	— Може би трябва да ги обезоръжа?
	Поклатих отрицателно глава и пристъпих напред, заставайки между охраната и Палмърови.
	— И така, слушай ме внимателно, малка гадинке… — и тогава ми просветна и не можах да сдържа радостната си усмивка. — Ако след секунда те не свалят оръжията си, ще считам това за нападение, което означава, че ще бъда освободен от всякакви задължения по сключения между нас договор.
	Не се страхувах от охраната. Уверен бях, че Госу ще може да ни защити с телекинеза, а агресията към мен наистина можеше да ме освободи от поробващия договор и необходимостта безплатно да рискувам живота си. Джен много подробно ме беше инструктирала за това какви нарушения на договора може да има от моя и от тяхна страна и как мога да се възползвам от това.
	За съжаление, червенокосият младеж нямаше време да задълбочи конфликта, защото в помещението нахлу Кристина Даймънд. Виждайки, че охраната ни държи на прицел, тя повтори въпроса на Леонард:
	— Рей, какво става тук?!
	— Тези изроди си позволяват прекалено много — направи гримаса младежът, опитвайки се да се държи уверено, което не беше лесно с разкървавен нос. — Помощничката на медиумчето ме нападна.
	Кристина погледна въпросително към Лора, явно познавайки характера на брат си и осъзнавайки, че той не е бил ударен по носа без причина.
	— Братчето ви ме заплашваше, опитвайки се да ме склони към интимни отношения — сви рамене Лора. — Освен това постави ръцете си там, където не трябваше. И си го получи по наглата…
	— Разбрах — процеди през зъби Кристина Даймънд, приближи се до брат си и му удари звучен шамар. — Просто те помолих да доведеш тук медиума и хората му. Какво му е толкова трудното?
	— Сестро, аз…
	— Махай се оттук!
	Тя сграбчи червенокосия младеж за врата и рязко го изблъска през полуотворената врата.
	— Надявам се, че ще забравим за този идиот и за всичко, свързано с него — положи усилия да се държи уверено тя. — И бих искала да разбера какви са по-нататъшните ви планове?
	Бях малко объркан от разигралата се пред нас сцена, но бързо се опомних.
	— Отивам в мината, ще огледам и ще проуча мястото, където е загинал миньорът.
	— Сам? — вдигна вежди момичето и кимна към Палмърови и йокаите. — А всички тези хора?
	— Те не са тук за това.
	Лицето на момичето ясно показваше въпроса: „а за какво тогава?“, но след конското към брат си не посмя да влезе в конфликт с мен. Но тя както и да е, мен повече ме притесняваше дали докато съм в мината няма да започнат проблеми с червенокосия идиот. Може би трябва да позволя на йокаите да действат малко по-агресивно в случай на опасност, така че никой повече да не посмее да насочва оръжие към тях и Палмърови.
	— Дори и да е така, нашата охрана при всички случаи ще влезе в мината с вас — твърдо каза Кристина Даймънд. — Освен това ще ви трябва водач.
	Е, да, тя не знаеше, че Катя вече ми беше намерила карта на мината, защото беше очевидно, че това е секретна информация.
	— Мога да се справя и без водач, просто трябва да ми покажете на картата мястото, където е умрял миньорът — казах честно.
	— Дори да ви дам карта, пак няма да ви пусна без охрана!
	— Разбира се, това си е ваша работа, но всеки, който тръгне с мен, най-вероятно ще умре.
	— Какво?! — подскочи момичето. — Що за глупости?!
	Аз само вдигнах рамене. Ако разкажа за Макаров и че съм споделил с него информация по случая, определено веднага ще бъда разпнат. И разбира се, заради моя синдром да казвам винаги истината, много исках да го направя, но за щастие ме спаси телефонно обаждане.
	— Момент, това е важно — радостно казах аз.
	Обаждаше се танукито, който никога не пишеше съобщения, защото имаше лапи. С тях беше прекалено неудобно да натиска по екранната клавиатура.
	— Мисля, че разбрах каква е шарката върху диаманта! — незабавно заяви танукито. — Това са скандинавски руни. Очевидно на камъка от второто око е нарисувана същата, и най-вероятно те би трябвало да запечатат силата на ледените парченца, за да не излезе навън.
	— Да запечатат? Хм…
	Звучеше логично. Но тогава излиза, че диамантите са поставени в очите на хората на по-късен етап, след като вече са били заразени. Тоест тук вероятно действат две сили — някаква Снежна кралица, която по някакъв начин обстрелва с парченца от огледала, и друг, който запечатва ледените сърца на хората вече след смъртта им.


	Глава 11

	Не изразих мислите си на глас, Кристина Даймънд и така вече слушаше прекалено внимателно думите ми. Ако наистина крият някаква информация за мината, няма смисъл да проявявам излишно осведомеността си. Въпреки че все още не разбирам на какво решение на проблема разчитат, ако упорито се опитват да пазят в тайна от мен всичко, което се случва тук. Но все пак прекъснах разговора с танукито, за да го продължа малко по-късно, когато наблизо няма да има допълнителни уши.
	— Нещо важно за нашия проблем? — малко напрегнато попита момичето.
	Как бих искал да кажа, че няма, но не можах да се сдържа.
	— Нищо, за което да не знаете — успях някак да изкривя истината аз.
	Момичето ме погледна много подозрително, но не продължи темата.
	— Добре. Значи сега най-накрая ще се захванете с работата? Ще отидете ли в мината и ще убиете ли съществото, което живее там?
	— Това не става така — отвърнах, намръщвайки се. — Изисква се време, за да разберем кой или какво ни се противопоставя. А после да измислим как може да се унищожи или запечата… самото това нещо.
	Поне аз така си представях процеса, тъй като това беше първият ми официален случай.
	— Струва ми се, че усложнявате нещата — стисна устни в тънка линия Кристина Даймънд. — Ако не можете да се справите сами, просто намерете причината и нашите хора сами ще решат проблема.
	Леонард, който слушаше разговора ни, тъжно поклати глава и целият му вид сякаш казваше: „Първо правило — никога не вземай пари предварително.“ Уви, благодарение на Джеймс, дори не можех да кажа на Даймъндови да вървят по дяволите с всичките им опити да контролират действията ми.
	— Ако вашите хора тръгнат с мен, само ще пречат. Освен това ще трябва да изразходвам от силите си, за да ги защитя, а това вече ще ме постави в опасност. В договора има ясна клауза, че мога да откажа работата, ако по ваша вина съм изложен на смъртна опасност.
	— Тогава просто върнете получените пари и сте свободен — неочаквано лесно се съгласи момичето.
	Зелените й очи ме гледаха с много неприятна насмешка, която ясно показваше, че тя някак си знае — пари със сигурност нямам. И няма с какво да я контрирам.
	— И все пак не бих съветвал никого да влиза в мината, докато не реша проблема.
	Йокаите и Палмърови не се намесваха в разговора ни, но ме подкрепиха със съчувствени погледи.
	— Съдейки по всичко, не бързате да го решавате. Затова предпочитам да играя на сигурно и да изпратя хората си с вас. И не се притеснявайте, те могат да се погрижат и за себе си, и за вас, и за дебнещата в мината твар.
	Прозвуча някак твърде двусмислено. Много ми се прииска да кажа, че в такъв случай те отдавна са можели да се справят с всичко сами, но по някаква причина все пак са наели медиум. Но беше очевидно, че сега всяко неизгодно за Кристина развитие на диалога ще доведе до: върнете парите и ще сте свободен.
	Момичето едва ли не насила ме принуди да изляза на улицата, където вече се беше събрал нейният боен отряд. Явно за тези хора беше отишла, оставяйки ни на грижите на по-малкия си брат. Петимата добре въоръжени мъже бяха във военни униформи и с доста необичайни оръжия в ръцете си. Приличаха на автомати, но такива никога досега не бях виждал — по-футуристични, по-гладки, с някакви сензори и екрани. Стана ми много любопитно какво е това, но ситуацията не беше особено благоприятна за задаване на въпроси. Освен необичайното оръжие, те носеха каски с очевидно нестандартна оптика и цял набор от различно оборудване, имащо абсолютно неразбираеми функции и което, поне според мен, не се повтаряше. Изглежда тези бойци са се подготвяли да посрещнат всичко възможно, събрали са цялата достъпна екипировка и са я разпределили помежду си приблизително поравно.
	— Това са нашите специалисти — представи ги Кристина Даймънд. — Осигурихме им цялата налична защита и те са готови да посрещнат всяка опасност — после махна с ръка към мен. — А това е Роман, медиумът, който зае мястото на Джеймс Харнет, той ще дойде с вас в мините.
	О, така значи, дори не те са с мен, а аз — с тях.
	— Радвам се да се запознаем — кимна един от мъжете без сянка от усмивка и ми протегна ръка. — Казвам се Григорий, може и просто Гриша. Надявам се на ползотворно сътрудничество.
	Погледнах скептично в очите на този Григорий и той като че ли беше напълно сериозен. Слабото, загоряло лице, според мен, беше създадено да остава възможно най-безизразно, като каменна глава от Великденския остров. За пореден път през този ден съжалих, че нямам ампула с душевна енергия от демон на измамата, за да проверя искреността на военния, а и да поразпитам подобаващо Кристина Даймънд. Колко само щеше да улесни живота ми!
	— Аз също — отвърнах, въздъхвайки тежко.
	Запознах се с целия екип и, естествено, не ги запомних от първия път, затова мислено започнах да ги наричам Гриша, Каската, Дебелия, Плешивия и Петия. Очаквах да се отнасят с мен пренебрежително заради възрастта ми, но всички се държаха съвсем коректно. И поради това още повече ми се искаше да не влизат с мен в мината. Щях много по-лесно да понеса принудителната им компания от смъртници, ако бяха задници.
	Разбира се, преди да влезем в мината, аз отново се обадих на танукито и се опитах да разбера повече за руната, изчертана върху диаманта. Какво може да запечатва и ще мога ли да я повторя, ако се наложи? Но танукито ме увери, че нашите запечатващи руни работят не по-зле, разбира се, без да броим факта, че диамантите могат да съхраняват няколко пъти повече душевна енергия от енергопроводимата хартия. Също така внезапно заяви, че е чувал за японска версия на Снежната кралица, те се наричали Юки-онна, ледени вещици или понякога ледени вампири. Според някои легенди те изсмуквали кръвта и топлината от хората, а според други просто се разхождали по студените земи и понякога убивали хора, ако душите им не били достатъчно чисти. По правило не закачали добрите хора и това малко успокояваше. От друга страна японската Юки-онна определено не била свързана с никакви огледала, което означаваше, че най-вероятно става дума за андерсоновата Снежна кралица. Във всеки случай, след като я видя лично, веднага ще разбера коя е: тъмнокосата девойка в бяло кимоно е японски йокай, а белокосата европейка е Снежната кралица. Но ако нашият противник изглежда различно, тогава могат да възникнат сериозни усложнения, въпреки че те така или иначе няма да ни се разминат.
	Именно за да се справя с евентуални проблеми, Шики ми изпрати няколко рисунки на руни, свързани със студа. Никога преди не ми се беше налагало да уча нещо подобно, така че тази помощ беше много полезна. Печатите за защита от мистичния студ и изхвърлянето му от тялото можеха реално да ни потрябват. Разбира се, ако сработят както трябва. Освен това се разбрах с танукито, че ще му се обадя, ако възникнат проблеми с руните, които Джеймс е сложил на входа, но според Леонард там нямаше нищо сложно.
	Когато приключих разговора с танукито, Месиел приближи до мен и започна да рисува гофута с руните, изпратени от танукито, за да може веднага да ги активира в случай на опасност. След като постоя известно време до мен, „котаракът“ тихо попита:
	— Може би Госу и аз също трябва да влезем с вас в мината? Не ми харесва всичко това.
	Потупах предмишницата си, където се намираше гривната с душевна енергия.
	— Няма страшно, във всеки един момент мога да вляза в земята. Повече се притеснявам, че смъртта на тези войници може да легне на моята съвест. Изглеждат добри момчета.
	— Тяхната работа е да рискуват живота си. Освен това не ги погребвай преждевременно, възможно е да успееш да ги защитиш. А може и Макаров напълно да греши или по някакъв начин да е изкривил информацията.
	— А и изглеждат добре оборудвани — съгласих се аз. — А ако добавя и гофу със защитата, изпратена от Шики, може да е достатъчно — тогава си спомних разговора с танукито. — Между другото разбрах, че в японската митология има някаква Юки-онна, аналог на нашата Снежна кралица. А вие не ми казахте нито дума за нея.
	— Няма да повярваш, но не всички йокаи се познават — сви рамене Месиел. — Ние дори общ чат нямаме, нали знаеш. Госу живееше в планината, докато Господарят не го намери, аз и китсуне бяхме в града, Садако седеше в кладенец, а Мако играеше в театъра. Всъщност цялата ни компания се събра само благодарение на Макаров и дотогава не знаехме нищо един за друг.
	Ами да, логично, а аз кой знае защо си мислех, че всички йокаи се познават, но едва ли си организират партита заедно или нещо подобно. Изглежда единственото място, откъдето можеха да разберат за други йокаи, бяха справочниците и легендите, написани от хора. Особено като се има предвид, че йокаите са се материализирали само благодарение на човешките легенди.
	— Ще те чакаме тук до утре — предупреди Месиел. — След това влизаме да те търсим. Сестра ми няма да ми прости, ако нещо ти се случи, а и пред Макаров ще ме е срам.
	Между другото, откакто напуснахме подземното село, това беше първият път, когато заговори за сестра си. Въпреки че, както подозирам, Мес и Госу често напускаха имението на Михайлови именно за да я търсят, но по някаква причина не ми казваха нищо за това. Е, това си е тяхна работа, не искам да им се меся.
	Разбира се, преди да влезем в мината, опитах още веднъж да убедя Кристина Даймънд да се откаже от ескорта, но тя упорито настояваше на своето. Успокояваше ме единствено, че това ще е първото ми влизане в мината и изобщо не е задължително веднага да се хвърлям с рогата напред, достатъчно беше първо да проуча мястото, където беше загинала първата жертва. Възможно беше там да намеря нещо повече, отколкото в апартамента.
	— Не разбрах защо сте довели толкова много хора със себе си, ако никой от тях няма да влиза в мината с вас? — недоволно попита Рей Даймънд, когато видя, че останалата част от екипа ми остава в лагера. — Какъв е смисълът?
	Игнорирах го, дори не си направих труда да отговоря, а той така или иначе нямаше да чуе, тъй като бързо се отдръпна под намръщения поглед на сестра си. Но изобщо не ми хареса начинът, по който този малък мръсник погледна Лора, преди да си тръгне. Въпреки че самата тя прекрасно можеше да се погрижи за себе си, а и йокаите бяха там, така че сякаш нямаше за какво да се притеснявам, но все пак… Ще е по-добре да не се бавя много в пещерата.
	— Това е специално защитен таблет с карта на мината и кодове за достъп до вътрешните помещения — Кристина Даймънд ми подаде устройството. — Ще трябва да го върнете веднага след излизането. Такъв има и всеки от петимата ви придружители. Вътре няма покритие, скалата пречи на сигнала, но във всеки лагер има стационарен телефон, при пристигането си веднага докладвайте по него.
	Както и да е, в крайна сметка се насочихме към входа, който представляваше големи стоманени порти, поставени директно в скалата. Вече бях видял „секретната“ карта на мината, затова знаех, че това не е единственият вход към мрежата от пещери в планината. Всъщност това дори не можеше да се нарече мина в пълния смисъл на думата, тъй като ставаше дума не за добив, а за търсене на диаманти. В моя свят за извличането им изкопаваха огромни кариери, дълбоки до половин километър, а тук просто пробиваха дълги тунели в ниската, но много дълга планинска верига, от една пещера до друга, и тази мрежа от тунели излизаше на повърхността на още няколко места. Много се надявах Джеймс да ги е издирил и запечатал, защото напоследък професионализмът му будеше някои въпроси в мен.
	Между другото, работата в пещерите трябваше да се извършва доста внимателно — без използването на експлозиви и тежка техника, тъй като в тези места съществуваше сериозна опасност от срутвания. Затова трудът тук беше предимно ръчен, а за удобството на миньорите в дълбините на тунелите бяха изградени малки стаи за почивка с душове и столови. Каквото и да се каже, Даймъндови се грижеха за своите работници — което им правеше чест. И благодаря на Катя за толкова полезната информация, изровена някъде от недрата на техните сървъри.
	Руните, които Джеймс беше използвал за запечатване на портите, изглеждаха съвсем обичайни и ми бяха много добре познати. И да, те все още бяха активни, но не разбирах защо Джеймс беше решил, че обектът с кодово име „Снежната кралица“ може да излезе от мината само през официалните изходи. Със сигурност някъде имаше цепнатини или излази, недостъпни за миньорите, но удобни за същество с магически способности. Или може би Джеймс е направил и нещо друго в самите пещери, нали е ходил там да проучва, и чак след това е казал, че градът е в безопасност. Въпроси, въпроси… и никакви отговори.
	— Успех — пожела ми Леонард, а йокаите и Палмърови се присъединиха към него.
	Кристина Даймънд подхвърли на гърба ми:
	— Имайте предвид, че след излизането ви от мината всички ще бъдете претърсени, така че дори не си помисляйте да се опитвате да изнесете нещо от там.
	— Леле, толкова много доверие — не можах да не кажа саркастично.
	Портите се отвориха без скърцане и ние прекрачихме в изкуствено изкопан тунел с ширина около четири метра. Това веднага се разбираше от геометрично правилния свод, подсилен с анкери и стоманена мрежа, към която бяха прикрепени лампи на интервали от приблизително три до четири метра. Естествените пещери бяха добре осветени от добрия стар светещ мъх, често срещан във фантастичните книги, и който най-вероятно точно оттам беше дошъл. Защото истинският светещ в тъмното мъх не можеше да освети нищо, а само зеленееше на петна. И тук също благодарности на Катя, която незнайно защо беше добавила обща справка към информацията за мината. Съдейки по картата, на която най-накрая ни бяха отбелязали мястото на смъртта на миньора, ни предстоеше около час ходене. Но можехме и без карта, защото Плешивия се оказа служител на службата за сигурност на мината и ни служеше за водач.
	— Ако някой види или усети нещо странно, незабавно ми кажете — предупредих петимата бойци. — Това може да е важно.
	— Тъй вярно — с готовност потвърди Гриша и останалите четирима се присъединиха към него.
	Е, щом са толкова възприемчиви, вероятно няма да е трудно да ги убедя да приемат моите защитни гофу. Така ще ми е много по-спокойно.
	— И също така, сега ще ви дам няколко листчета хартия, трябва да ги поставите под дрехите си така, че да докосват тялото ви — казах аз, активирах и раздадох гофута със защита от студ.
	И отново те изобщо не възразиха, а мълчаливо пъхнаха листовете хартия под дрехите си. Удивително. Заради отстъпчивостта им се чувствах все по-отговорен за тях. Може би трябваше да разбера по-добре на какво са способни самите бойци и тяхното оборудване, за да знам на какво мога да разчитам в случай на опасност.
	— Не знам доколко можете да разкривате възможностите на вашето оборудване — предпазливо започнах аз разговора с Гриша. — Но бих искал поне приблизително да разбера с какво бихте могли да ми помогнете.
	— Имаме огромен списък с оборудване — старателно започна да отговаря боецът. — Семейство Даймънд похарчиха огромни суми пари за закупуване на най-модерните оръжия, включително и такива, продавани от техно-медиумите.
	Хм, за първи път чувах това название, макар че звучеше съвсем логично. Познатият ми Леонард може да се нарече техно-медиум, точно както и най-добрият медиум на Барса номер две, който умря от ръцете на Селена Леони. Спомням си, че Джеймс каза, че срязаният на две медиум е използвал собствени изобретения, за да лови призраци.
	За чест на Гриша и останалите бойци, те наистина разказаха накратко за цялото си снаряжение. Честно казано, далеч не всичко запомних: светлинни гранати с ултравиолетова светлина, капани за призраци в стила на „Ловци на духове“, миниатюрни огнехвъргачки, защитни полета, електрошокови пистолети, хладни оръжия от стомана, сребро и дори злато. Огнестрелните оръжия бяха заредени с различни видове куршуми, превключваха се автоматично и всеки от тях имаше усъвършенстван комплект за първа помощ в раницата си, способен да се справи с почти всяка рана, стига да не е отрязана глава. Двама от тях имаха със себе си и оборудване за скално катерене: въжета, стоманени куки, жумари и дори осигурителни системи. Но това, което наистина ме притесни, беше големият обем експлозиви и не защото се страхувах от експлозии, а просто защото ако Даймъндови бяха готови да взривят толкова ценна мина, значи наистина бяха уплашени.
	— Извинете, че задавам такъв странен въпрос, но защо ме оставяте да командвам? Аз всъщност съм тийнейджър, а също и медиум.
	— Точно защото си медиум — спокойно отговори Гриша. — Всички ние, по естеството на нашата професия, многократно сме се сблъсквали с различни същества, призраци и дори полтъргайсти. Много повече служители по сигурността са загинали от подобни срещи, отколкото от сблъсъци с хора, и ние знаем, че е много трудно да се защитим от нещо такова. Затова можем само да се радваме на компанията на медиум. А възрастта… разбира се, направих справка по моите канали и знам, че си работил с хората на Князев и че си участвал в няколко сериозни задачи. Всичко това е достатъчно, за да оценя способностите ти по достойнство.
	Щом дори обикновените бойци са изровили информация за мен, то Даймъндови — още повече. Дори не знам дали това е хубаво или лошо.
	— А за това, че си се разправил с Орлови, само респект — включи се в разговора ни Дебелака. — Дъщеря ми е на двайсет години, а той убиваше момичета на същата възраст. Дори не искам да си помисля как са се чувствали родителите им.
	— Надявам се, че е страдал преди смъртта си? — попита Петия. — И като цяло, ако не е някаква тайна, може ли да разберем по-подробно какво се случи там.
	По принцип не бях подписвал никакви документи за неразгласяване, така че по пътя разказах на петимата бойци историята на Орлов-младши. Отначало вървяхме бавно, но постепенно ускорихме, осъзнавайки, че засега не ни заплашва нищо. И точно когато завърших разказа си, се появи първата естествена пещера. Можеше да се опише с една дума — приказна. Високият свод изглеждаше като произведение на природното изкуство, където всяка неравност беше точно на мястото си и създаваше усещане за хармония, като алпинеум, обърнат с главата надолу. Светещият мъх или изначално беше израснал върху камъните по такъв начин, че да осветява пещерата равномерно, или е бил разпределен по някакъв начин от работниците. Имаше и нещо като беседка с пейки за почивка. Засега се създаваше усещането, че вървим по типичен туристически маршрут, нещо като пещерата на Жълтия дракон в Китай, и определено не изглеждаше като действаща мина.
	— Това преди го нямаше — неочаквано каза Плешивия, сочейки стената.
	Бях толкова погълнат от свода, че не забелязах руната, нарисувана на една от стените на пещерата. Работата очевидно беше на Джеймс и благодаря на танукито, че ми изпрати рисунките на руни, свързани със студа. Така сега не ми беше трудно да разбера принципът на действие на онмьойдо: той трябваше да привлече към себе си магически източници на студ и да ги запечата. Тоест, ако правилно съм разбрал, Джеймс беше разпръснал капани из цялата мина, които би трябвало да улавят и запечатват прелитащите покрай тях парчета от леденото огледало. Хитро, дявол да го вземе.
	Нямах оплаквания от паметта си, така че без проблем запомних това онмьойдо, но за всеки случай направих и снимка с телефона си.
	— Работа на Джеймс Харнет — обясних аз. — Едно от нивата на защита.
	Нататък неволно започнахме да вървим по-внимателно, спомняйки си за възможната опасност, и безпроблемно стигнахме до първия лагер. Той се намираше в също такава естествена пещера, но няколко пъти по-голяма, и оттук в различни посоки тръгваха цели шест тунела. Лагерът се състоеше от удобни високи палатки, наподобяващи юрти по размер и дизайн, със столова, душове, тоалетни и всичко необходимо, за да се приведе човек в ред. Тук за първи път видях техниката, използвана за прокопаване на тунелите — малки автоматични бурове, приличащи на бронирани машини с размерите на АТВ, и също толкова малки самосвали с ремаркета. От информацията на Катя знаех къде изчезват изкопаните камъни и пръст — изхвърляха ги в дълбоките кухини, които се срещаха в пещерите. И аз всячески се опитвах да прогоня мисълта, че по някаква причина ще се наложи да слизам там — честно казано, наистина не исках. Но интуицията ми подсказваше, че с моя късмет екипировката за скално катерене на Петия и Каската със сигурност няма да остане неизползвана.
	— Много странно — замислено каза Плешивия, докато внимателно оглеждаше пробивните машини. — Резервоарите са напълно празни. Всички — той се приближи до триметрова цистерна и я удари с приклада на автомата си. — И тук е празно, въпреки че по правилник винаги трябва да е пълна. Аз бях в групата, която последна тръгна оттук, затова съм сигурен, че всички резервоари и цистерната бяха пълни.
	Вътре в палатката за хранене шкафовете за съхранение на храна също се оказаха празни.
	— Тук имаше запас сухи дажби за спешни случаи, както и различни продукти за дългосрочно съхранение. Всичко е изчезнало — продължи Плешивия. — Дори солниците са празни.
	По някаква причина той сега ми напомни за таткото мечок, който се е върнал у дома и се оплаква, че Машенка и тук е лежала, и там е изяла всичко.
	— Може би просто сте забравили някой от работниците тук? — предположи Дебелия. — И той е изял всичко.
	— Да бе, и е изпил всичкия бензин — сопна се Плешивия. — Не, тогава все щеше да има някакви следи от човешко присъствие. А тук всичко си е на мястото, просто абсолютно цялата храна е изчезнала. Много странно.
	Съвестно обиколих целия лагер, но не забелязах нищо особено, освен поредната руна на Джеймс, оставена на една от стените. И тя изглеждаше наситена и недокосната, тоест все още не е била активирана.
	Гриша се обади по телефона, докладва местоположението ни и своите наблюдения, след което продължихме. След около четиридесет минути стигнахме до следващия лагер, където беше умрял миньорът. Тук имаше същите палатки като в първия лагер, както и същата ситуация — резервоарите бяха празни и абсолютно цялата храна беше изчезнала.
	Загиналият миньор беше получил леденото си парче точно в столовата и тук нямах късмет — душата му или беше изчезнала, или някой я беше погълнал. Търсещите гофу не реагираха на нищо, следи в отражения също не открих, то тук нямаше и кой знае в какво да се отразява.
	— Аз не бях тук, но ми казаха, че той просто се хванал за гърдите и се свлякъл на пода, а след това се покрил с лед — обясни Плешивия.
	След като внимателно огледахме палатката, открихме в нея дупка, сякаш изрязана с нож, явно точно оттам беше влетяло парченцето от огледалото.
	— И какви са по-нататъшните ни планове? — обърна се към мен Гриша.
	Тримата бяхме претърсили лагера, докато Дебелия и Петия пазеха отвън.
	— Мисля, че най-простият вариант е да начертаем линия от дупката в палатката до тялото и да видим откъде точно е дошло парченцето — изказах аз най-очевидното предположение. — Ще се опитаме да стигнем до там, а нататък аз ще продължа търсенето с моите методи.
	И тогава някъде отдалеч чух яростен, дори бих казал истеричен женски писък, а след това и звук от счупващо се стъкло.
	— Чухте ли? — настръхвайки, попитах другите.
	— Какво? — озадачено попита Гриша.
	— Писък. И звук от счупено стъкло.
	— Не — озадачено отговори Плешивия и в същия момент нещо много бързо проблесна във въздуха и се заби в гърдите му. За щастие, парченцето влезе плитко и се заби в защитата, оформена от моето гофу.
	Плешивият падна на пода като подкосен.
	— Гори-и!
	Очевидно гофуто под дрехите му гореше, но това беше най-малкият ни проблем. Извадих запечатващо гофу, сложих го върху парченцето и го изритах настрани, тъй като докосването му с ръце определено не беше добра идея. Фрагментът остана да лежи на пода, а прилепналият към него лист с руни дори не димеше, което означаваше, че печатът е стабилен и здрав.
	— Надявам се, че е само едно — каза Гриша, докато предпазливо се оглеждаше. — Трябва да проверим Ник и Руслан, отвън може да са в по-голяма опасност.
	Изскочихме от палатката и Гриша извика:
	— Ник! Рус! Насам!
	Но никой не ни отговори. Освен това, след бързо претърсване на пещерата не открихме и следа от тях. Щях да разбера, ако бяха улучени от осколки, но не, двамата просто бяха изчезнали.


	Глава 12

	— Това е невъзможно — уверено заяви Григорий. — Ник и Руслан са професионалисти, не могат да бъдат хванати неподготвени. А и да си тръгнат просто така — също.
	Освен това бойците бяха защитени с мои гофу, а както показа опитът на Плешивия, те се справяха доста добре с парченцата, във всеки случай — с едно със сигурност. А и дори да бяха улучени, телата им трябваше да са тук. Претърсихме целия лагер, но така и не ги намерихме. Дори огледахме началото на всеки тунел, надявайки се да видим някакви следи, но всичко бе напразно.
	— Това не ми харесва — каза Гриша, докато оглеждаше напрегнато пещерата, стиснал здраво оръжието си. — Тук явно има някой, а никой не ни е предупредил.
	— Ама ти сериозно ли? — нямаше как да не кажа нещо саркастично. Винаги съм се изумявал от глупави фрази като тези във филмите на ужасите. Хората изчезват, кръв блика, наоколо се търкалят отрязани крайници, а някой казва: „Това не ми харесва“. Вярно ли?! Сега ни остава само да се разделим и да тръгнем в различни посоки. — Извинявай, но това си беше очевидно още след първия лагер и липсващата храна.
	— Ти си медиум — без раздразнение, но все пак с недоволство ми напомни онзи, когото наричах Каската. Той беше единственият, който носеше кръгла военна каска с прибор за нощно виждане. — Пошаманствай там нещо и ги намери.
	— Да! — каза тежката си дума Плешивия.
	Между другото, това не е най-лошата идея. Разбира се, не би било възможно да се намери конкретен и най-важното, жив човек с помощта на онмьойдо, поне аз не знаех такива руни, но без проблем можех да настроя търсенето просто на човешка душевна енергия.
	Начертах руна върху енергопроводима хартия, направих от нея малко самолетче и го пуснах във въздуха. И то веднага полетя уверено напред, показвайки ни пътя… точно до руната на Джеймс на стената. Изглежда, че това беше нейният страничен ефект — да улавя не само ледени парчета, но и други артефакти, съдържащи душевна енергия.
	И самолетчето се залепи за каменната стена. Но най-изненадващото беше, че там вече имаше привлечени други неща — руната на Джеймс някак си беше успяла да събере всички останали фрагменти от огледалото, с изключение на този, който улучи Плешивия. Овалната сребриста повърхност беше почти перфектна, с изключение на едно липсващо парченце отстрани, около една седма от цялото огледало, както бях предположил първоначално.
	— Това ли е? — зададе доста риторичен въпрос Гриша. Очевидно бяха посветени в детайлите на този случай, може би дори по-добре от мен.
	— Очевидно. Огледало, направено от лед, чиито фрагменти по някаква причина се опитват да убият хора.
	— А какво ще стане, ако се събере изцяло? — попита Каската.
	— Не знам, но ще ми е много интересно да проверя.
	— А може би не трябва? — малко нервно попита Плешивия.
	„Трябва, Плешивия, трябва“, отговорих му мислено аз.
	Върнах се обратно в палатката, взех запечатаното парченце от пода с помощта на импровизиран инструмент, направен от поднос, покрит с руни за защита от студ, и го занесох до руната на Джеймс. Веднага щом свалих запечатващото гофу от него, парченцето беше привлечено към огледалото на каменната стена. Повърхността на овала се съедини така, сякаш никога не е била чупена.
	— Какво стана? — тихо попита Каската.
	Не бързах да поглеждам в огледалото, спомних си случайно или нарочно казаните от Макаров думи, че в отговор някой може да ме погледне от другата страна. От друга страна той ме уверяваше, че лично мен нищо не ме заплашва в мината. Така че може би напразно се притеснявам?
	Да оставя цялото огледало просто така би било пълна глупост, така че в крайна сметка погледнах в него… и видях отражението си. Нищо друго.
	— Хм, като че ли нищо страшно — казах с леко разочарование.
	Плешивия също се приближи и погледна в огледалото, но веднага отскочи с крясък.
	— Какво? — попитах учудено, пак погледнах в огледалото и отново видях изпитата си физиономия.
	— Лицето ми в огледалото е напълно обезобразено! Дори не мога да опиша как изглежда. Като отвратителна маска.
	— Хм… интересно — обърнах се към Гриша. — Я погледни и ти.
	Мършавият мъж се приближи и известно време се вглежда в огледалото без особени емоции.
	— Да, моето лице също е в белези, но не изглежда толкова зле.
	Каската също приближи и погледна в огледалото.
	— При мен половината ми лице е в белези от изгаряне. И какво означава това?
	Така, сещах се за два варианта: първият, че огледалото показва същността на човек и аз съм добър, а тримата бойци, начело с Плешивия, са истински мръсници, и вторият, че показва как хората възприемат себе си. Във всеки случай огледалото показваше само отрицателните качества на човек, и фрагментите се опитваха да ги обезвредят, замразявайки сърцето. Вярно, нямах обяснение защо хората се превръщат в ледени трупове, а не в студени, във всеки един смисъл, маниакални убийци, защото Кай от приказката, след като получи парченце огледало в сърцето си, се превърна в безчувствен мръсник и виждаше само лошото около себе си. Всъщност във всички предположения винаги има и трети вариант, който звучи просто „дявол го знае“.
	Честно казано, нямах идея какво да правя с огледалото. Определено нямаше смисъл да го мъкна със себе си, а се страхувах да го запечатам на стената, за да не наруша действието на печата на Джеймс. Като цяло то си висеше тук и не изглеждаше да притеснява някого, може би ще разбера какво да правя с него по-късно, когато се справим с основната опасност? Да, това май е най-оптималният вариант.
	— А ако този знак се махне, търсенето ти ще проработи ли? — попита ме Гриша, гледайки замислено прилепналото към скалата хартиено самолетче.
	— Може би. Или просто ще отлети до следващата руна на Джеймс. Във всеки случай има голям шанс огледалото да направи нещо, ако руната спре да го удържа. Така че не бих поел този риск.
	— И какво ще правим сега? — намусено попита Плешивия.
	Добър въпрос. Бях се надявал, че ще успея да намеря нещо полезно на мястото на убийството на първия миньор, а то мистериите само станаха още повече, и нямах идея какво да правя сега. Моят въпросник, който трябваше да ми помогне да разбера кой живее в мината, засега също се оказа безполезен.
	И тогава отново се раздаде яростен писък и звук от счупено стъкло.
	— Внимавайте — извиках на бойците аз. — Сега ще се появят фрагменти, отдалечете се от руната на стената, за да не се окажете на пътя им. И гледайте откъде точно ще дойдат.
	Скоро фрагментите наистина се появиха, прелетяха покрай нас и се удариха в стената, възстановявайки формата си на огледало. Изглежда руната на Джеймс ги привличаше повече, отколкото хората. А аз го обвинявах в непрофесионализъм. Какъв само капан е измислил! Единственото странно нещо беше, че нямах никаква информация за това, дори Даймъндови не ми казаха нито дума. Не вярвам Джеймс да е направил всичко това тайно и да не им е казал нищо.
	— Появиха се оттам — посочи с пръст Гриша към единия от тунелите, потвърждавайки наблюдението ми.
	Аз също ясно бях видял откъде точно идват.
	— Значи отиваме там — реших логично.
	— А Ник и Рус? — раздразнено попита Каската. — Просто ще ги изоставим ли?!
	— Ние не знаем къде са — отговори Гриша вместо мен. — Може би ще намерим отговор там, откъдето идват фрагментите.
	Като цяло лично аз не се интересувах особено от мнението на моите придружители, можех да отида да търся и сам. Дори щеше да ме е по-спокойно да се придвижвам през скалите, без да разчитам на тунелите. Но не исках излишно да демонстрирам способностите си, особено ако тези петимата бяха изпратени, за да ме отстранят накрая.
	— Да тръгваме — изкомандвах аз, като неволно прокарах ръка по гривната с ампулите. Дали не трябва да погълна душевната енергия на Госу, за да получа телекинеза? Тя би ми помогнала в екстрена ситуация. Или способността да минавам през камък все пак би била по-полезна? Тази дилема ме принуди да отложа активирането на гривната.
	Съдейки по картата, се насочвахме към една от най-големите естествени пещери, която, разбира се, беше свързана с кухина, в която миньорите изхвърляха отпадъчната руда. Ох, усещах, че ще ми се наложи да слизам точно там.
	Следващият женски писък ни застигна в тунела. Наблизо нямаше от руните на Джеймс, така че леко се напрегнах, и ненапразно: фрагментите атакуваха и тримата бойци, като отново се забиха в защитата на моите гофу, които изгоряха много бързо. При това, ако Гриша и Каската бяха улучени само от по един фрагмент, то Плешивия беше улучен от цели пет наведнъж. И като се замисля, първия път от всички бойци осколката също избра точно него. Това навеждаше на известни подозрения… Аз от самото начало предполагах, че петимата бойци ми бяха прикрепени не само и не толкова да ми помагат, а за да се отърват от мен, ако разбера нещо забранено. Или може би просто да се отърват от мен, независимо от резултата от работата ми. Но ако само един от тях е убиец, то към него, като най-лош, логично ще полетят по-голямата част от парчетата.
	Вече знаех какво да правя, така че запечатах всички фрагменти, поставих ги в огледалото и сложих допълнителни гофу. Не ми се искаше да оставям огледалото точно там, затова реших да го занеса при руната на Джеймс, която, по логика, би трябвало да е в следващата пещера. Направих същото и със следващите фрагменти, които още два пъти се появяваха.
	— А защо парченцата атакуват само нас, но не и теб? — недоволно попита Плешивия.
	Въпреки че моите гофу защитаваха от парченцата, те все пак бяха нанесли плитки рани, така че сега плешивият боец целият беше покрит с бинтове.
	— О-о, отговорът ми няма да ти хареса — реших да кажа подозренията си аз. — Мисля, че фрагментите са насочени към злото в сърцето на човека.
	— Що за глупости? — възмути се Плешивия.
	— И някои хора имат повече от това зло, отколкото други — продължих аз.
	— И ти, значи, си много добричък? — направи гримаса Плешивия.
	— Точно така. Между другото, за вашата защита изразходвам много скъпа енергопроводима хартия, за която никой не ми възстановява парите. И тя далеч не е безкрайна.
	В този момент и тримата се напрегнаха.
	— А какво ще стане, когато свърши?
	— Очевидно е — парченцата ще пронижат сърцата ви и ще ви превърнат в ледени трупове.
	— Тогава по-бързо рисувай листчетата си! — излая Плешивият.
	— Разбира се — отвърнах, усмихвайки се. — Веднага щом ми кажете защо всъщност ви изпратиха с мен.
	— Що за глупави шеги? — възмути се Гриша. — За да ти помагаме, разбира се!
	— Може би за вас двамата е така. Но за него не съм сигурен — посочих Плешивия. — Скоро ще има нови фрагменти, но аз няма да нарисувам нови защитни руни, докато той не признае какви инструкции е получил от семейство Даймънд.
	Плешивия погледна притеснено Гриша и Каската.
	— Момчета, той е луд! Не съм получавал никакви специални инструкции.
	Ако можех да излъжа, бих блъфирал, че съм чул поредния женски писък и сега ще долетят парченца огледало, но това всъщност наистина се случи.
	— Сега ще долетят — предупредих аз. — Затова те съветвам да побързаш.
	Честно казано, не бях сигурен, че наистина е изпратен да ме убие. Може би Плешивия просто е много лош човек в живота, но все пак реших да играя на сигурно и да го притисна. Разбира се, гофуто за него вече беше приготвено и лежеше в джоба ми, готово да го използвам всеки момент.
	— Добре! — възкликна той. — Добре! Да, получих заповед да се отърва от теб, след като изпълниш задачата. Дай ми бързо това твое листче!
	Активирах гофуто, подадох го на Плешивия и веднага традиционните пет фрагмента се забиха в него.
	— Мамка му! — изрева той.
	Мисля, че един от фрагментите беше успял да се забие доста дълбоко в рамото му, преди да го извадя. Сякаш колкото по-навътре навлизахме в мината, толкова по-силни ставаха.
	— Е, какво да правя с теб сега? — попитах Плешивия.
	Колкото и да е странно, Гриша и Каската застанаха на моя страна, бързо обезоръжиха другаря си, извиха му ръцете зад гърба и го взеха на мушка.
	— Ние ще се погрижим за него — уверено каза Гриша. — Мисля, че ти имаш по-важни неща за вършене.
	— Справедливо — съгласих се, въпреки че все още не бях сигурен дали мога да се доверя на останалите бойци. Да, „проверката с фрагменти“ показа, че те са по-малко гнили от Плешивия, но все пак… Освен това аз бях решил, че става дума за злото в сърцето, базирайки се на приказката за Снежната кралица, но ако парченцата избират целите си по друг начин?
	Ние обаче вече бяхме стигнали до голяма, ярко осветена пещера. Веднага видях руната, нарисувана от Джеймс; тя беше значително по-голяма от предишните и достигаше около пет метра височина. И най-важното, цялата стена беше буквално отрупана с абсолютно идентични овални огледала, имаше повече от тридесет от тях. Руната пулсираше леко със синя енергия и когато се приближих до нея, забелязах, че някои от огледалата изглеждаха като частично разтопени. Изглежда руните на Джеймс не само прихващаха летящите фрагменти, но и постепенно ги поглъщаха, използвайки ги за набавяне на енергия. И след това Даймъндови твърдят, че той не е направил нищо друго, освен да запечата мината? Що за глупости?
	— Отидете до огледалата — наредих на тримата бойци. — На теория руната трябва да ви защитава от фрагментите, като ги привлича към себе си.
	— На теория?! — възкликна Каската.
	— Върви — побутна го Гриша. — Не рискуваме нищо, нали имаме и защитни листчета.
	И наистина, следващите фрагменти бяха привлечени към руната и никой не получи нови рани. Затова реших да ги оставя и тримата тук и сам да отида да изследвам пещерата. Да, да се разделяме не беше най-добрата идея, но гофутата ми не бяха безчет, а не можех през цялото време да мъкна тримата бойци със себе си.
	Не знам какво очаквах да намеря в празна пещера с няколко маси и пейки за почивка, но удавникът се хваща и за сламка. А и в противоположната част на пещерата забелязах някакви сенки в един от тунелите. Може би си въобразявах, но реших да проверя и да надникна навътре, въоръжен с един от ножовете.
	И в този момент в пещерата проехтя самотен изстрел. Хуквайки обратно към руната, станах свидетел на много странна картинка: черни сенки влачеха Плешивия право в стената, а още няколко от същите сенки бяха накацали върху Гриша и Каската. Бяха ниски, облечени изцяло в черно, с качулки и черни превръзки на лицата, като истински нинджи. Само дето тези нинджи не надвишаваха четиридесет сантиметра височина. Забелязвайки ме, един от тези дребосъци хвърли нещо в краката на цялата им компания и със силен трясък от пода се издигна гъста димна завеса, която скри хората и мини-нинджите. А когато се разсея, аз бях останал съвсем сам в пещерата.
	Какво?! Нали не ми се е сторило и това наистина бяха джуджета-нинджи?!


	_По същото време на повърхността_
	Изминаха няколко часа, откакто Роман и петимата бойци бяха влезли в мината. Кристина Даймънд остана в базата в отделна къщичка с всички удобства, където се намираше личният й кабинет, и оттам следеше всичко, което се случваше, благодарение на постоянна връзка със стаята на охраната. Цялата информация, включително изображения от видеокамерите около входовете на мината, се изпращаше на нейния компютър, а шефът на охраната докладваше на всеки половин час. Изглеждаше, че всичко е под контрол, но въпреки това по някаква причина момичето беше нервно.
	Когато телефонът иззвъня и на екрана се изписа телефонът на баща й, тя стана още по-нервна.
	— Да, тате.
	— Някакви новини?
	— Още не, медиумът и петима бойци слязоха в мината и стигнаха до втория лагер, където загина първият миньор. Там по някакъв начин изгубиха двама човека, тръгнаха да ги търсят и оттогава не са се обаждали.
	— Кой е изчезнал?
	— Обикновени бойци — намръщи се момичето. — Двамата чистачи все още са с медиума.
	— Добре. Ако той открие твърде много, трябва да бъде отстранен, преди да излезе от мината.
	— Разбира се.
	Момичето въздъхна тежко. Ако младежът не е сляп и глух идиот, той така или иначе ще научи нещо ненужно, тоест съдбата му вече е решена.
	— А ако той не реши проблема?
	— Тогава плати на този Леонард колкото поиска. Ще прокараме кабели в мината, за да може оборудването му да работи там. Да, ще отнеме време, но ако няма други варианти…
	— А наистина ли нямаме други варианти?
	— Не знам защо, но останалите медиуми, включително и тези от други градове, отказаха да дойдат, въпреки предложените им хонорари от милиони долари.
	Кристина неволно подсвирна. За да похарчи баща й такава сума, ситуацията наистина трябва да е критична. Въпреки това, за какво изобщо може да се говори тук, щом самото съществуване на мината и целият доход на семейство Даймънд са изложени на риск? Тук дори и стотици милиони нямаше да са много.
	— А няма ли да е по-лесно да платим на Михайлов да си мълчи, ако се справи с проблема, отколкото да го убиваме? — предпазливо предложи момичето.
	— Не вярвам, че ще си държи езика зад зъбите. Прекалено е млад и глупав, не му е дошъл акъла. Погледни Рей — на същата възраст е, а в главата му само вятър вее.
	— Не всички са като Рей — възмути се Кристина. — Той е абсолютен боклук.
	— Не говори така за брат си — сопна се баща й. — Просто още не си е избил всичките глупости от главата.
	— По-скоро не ги е изпушил. И не е изнасилил всички красиви момичета в града — измърмори момичето. — Не мога да те разбера, понякога се грижиш за репутацията на семейството, а понякога си затваряш очите за неговите лудории.
	— Когато станеш майка, тогава ще разбереш. Между другото, той с теб ли е сега?
	— За съжаление, да. Мотае се някъде в лагера. Мисля, че пак е намислил нещо, дори е извикал приятелите си идиоти тук.
	— Дръж го под око, да не направи още някоя глупост. Поне днес.
	След като приключи разговора с баща си, момичето остана известно време, гледайки в една точка пред себе си. Какво облекчение щеше да е, ако някое от онези ледени късове беше улучило Рей… Колко хора в Даймънс щяха да въздъхнат с облекчение, а някои дори искрено щяха да отпразнуват погребението му. Самата тя щеше да празнува на това погребение.
	— Поканете Леонард Айнс да дойде тук — обърна се тя към телохранителя си и пет минути по-късно медиумът влезе в кабинета й.
	— Искали сте да говорите с мен за нещо? — меко попита той.
	Кристина винаги се чувстваше неспокойна под погледа на плешивия мъж в инвалидна количка, сякаш той можеше да чете мислите й и знаеше какво точно си мисли. Най-вероятно причината за това беше погледът на медиума — пронизващ, спокоен и леко насмешлив.
	— Да. Ние не сме сигурни, че Михайлов ще се справи с нашия проблем — предпазливо започна момичето. — Затова исках да ви предложа договора му, ако той не успее. Може дори да привлечете и някои от вашите познати да участват. Ще им платим добре.
	— Не мисля, че моята помощ ще е необходима — уверено отговори медиумът.
	— И все пак…
	— Освен това нито един медиум от Асоциацията няма да работи с Даймъндови.
	По гърба на Кристина пробягаха студени тръпки, но тя се опита да се вземе в ръце.
	— Имате ли право да говорите от името на цялата Асоциация?
	— О, да, като един от членовете на Съвета имам пълното право на това.
	Момичето съвсем се обърка.
	— Но… нали не се шегувате с мен? Защо му е на член на Съвета да поема рутинна работа по унищожаване на призраци?
	— Нека да ви обясня нещо — усмихвайки се мило, каза Леонард. — Когато вие отказахте да прекратите договора на Джеймс Харнет, въпреки факта, че той беше обезопасил града и предостави цялата информация за случващото се в мината, той трябваше да се обърне към Асоциацията и да опише цялата ситуация…
	— Но нали има договор за неразкриване на информация?! — възмути се момичето.
	— Явно не сте чели внимателно документите. При възникване на спорна ситуация с клиента или сериозна опасност за живота на голям брой хора, медиумът е в правото си да се свърже с Асоциацията, и е съвсем очевидно, че е длъжен да разкаже всички подробности по случая.
	Кристина седеше на масата ни жива, ни умряла, без да знае как да реагира.
	— Но ако вие сте знаели какво се случва в мината, тогава защо позволихте на Михайлов да отиде там?
	— Джеймс ме помоли да не се намесвам и да видя как ще се държи младежът в такава трудна ситуация — обясни Леонард Айнс. — Може да се каже, че е нещо като тест за новоизлюпен медиум.
	— Но ако той не може…
	— Ако член на Асоциацията умре по време на изпълнение на договор, аз ще проверя внимателно всички обстоятелства и ако се окаже, че семейство Даймънд са виновни за смъртта му… — Леонард направи драматична пауза. — Въпреки че, какво говоря, вие вече при всички случаи сте виновни, тъй като не сте предоставили цялата информация, която ви е известна, и по този начин сте изложили медиума на опасност. Така че, ако той не се върне, ние просто ще запечатаме мината завинаги и семейството ви ще попадне в черния списък на Асоциацията пожизнено. Знаете, както се казва, всичко може да се случи в живота, и с това „всичко“ никой медиум на островите няма да ви помогне.
	Кристина постепенно осъзна пълния ужас на ситуацията. Тоест дори Михайлов да реши проблема и чистачът да го премахне, те пак ще загубят мината?! Що за глупости?!
	Тук погледът й се спря на плешивия мъж. Може би ще е по-лесно да се отърват от него? Въпреки че е медиум и дори член на Съвета на Асоциацията, той е просто един ловец на призраци в инвалидна количка.
	— И не ви съветвам да се опитвате да се отървете от мен — каза Леонард, сякаш прочел мислите й. — Аз контролирам не само моите дронове, но и цялото оборудване в радиус от километър, и за това не ми трябва никакво оборудване. Освен това абсолютно всичко, което се случва в този лагер, включително и този разговор, както и всяко ваше телефонно обаждане, се записва и ще бъде внимателно проучено по време на разследването на този случай в Асоциацията. Така че на ваше място бих се молил за това онези, как ги нарекохте, „чистачи“, да не се справят със задачата си и Михайлов да се върне от мината цял и невредим.


	Глава 13

	Вече нямаше смисъл да отлагам използването на ампулата с душевна енергия на трупояд. Така че натиснах бутона на гривната и погълнах през китката плисналата енергия, придобивайки способността да преминавам през камък. Беше по-лесна за използване от телекинезата и, както показа практиката, когато изцяло поглъщах едно същество, придобивах значително повече знания за самата способност. Затова в камъка се чувствах почти като риба във вода, движех се уверено и се ориентирах в пространството, а също така различавах душевната енергия на хората и джуджетата на доста голямо разстояние.
	След като си поех дъх и пристъпих в каменната стена на пещерата, веднага видях празно пространство, водещо някъде в дълбините. Подземният тунел не превишаваше половин метър, явно беше проектиран спрямо ръста на малките нинджи. Тръгнах покрай него, докато не настигнах дребосъците, които влачеха тримата вързани мъже със себе си. Разбира се, те не ме забелязаха, така че можех спокойно да вървя през скалата паралелно с джуджетата-нинджи до крайната им дестинация, като периодично изкарвах главата си в тунела, за да вдишам нова порция въздух. А на дребосъците им трябваше много време, за да пристигнат. Нещо повече, след подземния тунел, те използваха хитроумен механичен лифт, за да се спуснат стотина метра надолу в поредната огромна пещера, подобна на онази, в която доскоро живееха йокаите.
	Вече имах достатъчно опит, за да извадя от камъка само главата си и да се огледам, оставайки незабелязан под самия свод на пещерата. Какво да кажа, под мен имаше съвсем истинско градче, със симпатични двуетажни къщички като от илюстрация в детска книжка, с площади, паркове, фонтани и скулптури. Червените керемиди, белите стени и кръглите прозорци правеха къщите да изглеждат като кукленски, но още повече за това допринасяше размерът им, около три до четири пъти по-малък от този на нормалните човешки домове. Подозирах, че таваните им едва ще стигат до кръста ми.
	— Хей-хоо! — се разнесе из градчето и множество джуджета, облечени в обикновени, разбира се, по стандартите на приказните джуджета, дрехи, се изсипаха по улиците, посрещайки малките нинджи и техните пленници.
	Транспортираха тримата мъже на някакви големи платформи с малки колелца. Съдейки по всичко, пленниците бяха в безсъзнание, тъй като дори не правеха опити да се съпротивляват. Поне така се надявах, иначе можеше да се окаже например, че джуджетата се хранят с човешка плът и днес се планира голямо барбекю. Най-малкото щеше да ми е жал да загубя Гриша по този начин, той изглеждаше свестен човек, а колкото до Плешивия — да си го ядат.
	Тълпите по улиците приветстваха джуджетата в черно като герои, като крещяха радостно и хвърляха шапките си във въздуха. И тази тяхна радост не вдъхваше особен оптимизъм за евентуалната съдба на заловените хора. Интересното е, че преброих точно седем джуджета в черно, не знам означаваше ли нещо това, но определено кореспондираше с известна приказка. И, между другото, сега тук под планината се пресичаха две прочути приказки — „Снежната кралица“ и „Снежанка и седемте джуджета“. Вярно, все още нямах идея как могат да бъдат свързани.
	Отгоре не можех да чуя за какво говореха джуджетата или на какъв език, затова пък видях как триото пленници бяха завлечени някъде в покрайнините на града. Когато ги последвах по тавана, видях няколко големи стоманени клетки, в които вече седяха наскоро изчезналите Дебелака и Петия. Като цяло, след като се убедих, че мърдат и са все още живи, интересът ми към тях се изчерпа. Нека си седят в клетките, докато не оправя всичко, така дори ще ми бъде по-спокойно.
	Но какво да правя сега? Определено трябва да установя контакт с джуджетата, но как да го направя, без да предизвикам агресия в тях? Тяхната мотивация и връзка с летящите ледени фрагменти за мен бяха напълно неясни, но по някаква причина те не изглеждаха зли. Може би най-простият вариант за мен би бил да хвана един от тях и да опитам да поговорим, но аз не съм супер агент или шпионин, за да правя нещо подобно. Впрочем, с умението си да минавам през стени, мога поне да опитам, при всички случаи ще успея да избягам.
	След като набелязах къща, която беше далеч от другите и същевременно най-близо до стената, аз се спуснах от тавана и след като няколко пъти коригирах позицията си, накрая излязох от скалата до нея. И тогава възникна друг проблем: не бях взел предвид, че къщата е твърде малка, за да се промъкна незабелязано. Едва ли изобщо можех да се побера там! Изглежда, че планът ми за улавяне на „език“ се провали още на първия етап. Наложи се да търся сграда с моите размери и единствената горе-долу подходяща се оказа нещо като църква в самия център на градчето. Стигането до там щеше да е много по-трудно, но поне бих могъл да се побера вътре целия.
	Наложи се да се придвижвам под града, като периодично надничам от земята като риба в търсене на кислород, макар че принципно трябваше да дишам по някакъв начин, така че приликата беше максимална.
	Изглежда в църквата течеше някаква литургия, защото отвътре се чуваха хорови викове:
	— Да се слави Джей! Да се слави Джей!
	Какъв е този Джей? За какво изобщо става дума?
	За мой късмет виковете в църквата спряха доста бързо и от нея започнаха да се изсипват джуджета. Такива едни класически семейства — мама, татко, деца. Последните по размери и пропорции напомняха повече колекционерските фигури Funko POP с големите глави.
	Аз различавах душевната енергия на джуджетата, така че изчаках, докато в църквата остане само един техен представител. Може би дори ще е по-добре да се опитам да се разбера със свещеника, те обикновено са доста миролюбиви. Освен това сега ми беше интересно какъв е този Джей, когото прославяха?
	Излязох на повърхността директно в църквата, разхвърляйки шумно дървените пейки, което моментално провали плановете ми за незабележима поява.
	— Човек?! — шокирано възкликна плешивото джудже-свещеник в бяло расо. — Как се озова тук?
	Е, поне говорят нашия език. Вярно, гласчето на плешивото джудже в расо беше, разбира се, много смешно, едно такова тъничко, все едно върху човешки глас е насложен анимационен ефект.
	— Идвам с мир — уверих го аз, като разперих ръце настрани, при което съборих някакви съдове и свещи по олтарите в краищата на залата. Загасянето на пламналата покривка отне известно време.
	По дяволите. Дори тук мястото е много по-малко, отколкото си мислех.
	— С мир? Вие, хората, с много малки изключения, не сте способни на мирно съществуване дори със себеподобните си — обвинително ме посочи с пръст джуджето. — Какво да кажем за такива като нас?
	Но като че ли свещеникът не бързаше да крещи и вика за помощ, което означаваше, че имах възможност да поговоря спокойно с него. Трябваше само да блокирам входа на църквата поне за малко. За целта бързо залепих преградни гофута по стените и тавана, но какво не прави човек в името на спокоен разговор.
	— Е, аз съм точно такова изключение — казах аз, докато с интерес оглеждах храма. И, между другото, на пиедестал в самия център имаше бяла статуя на жена, очевидно същата тази Снежна кралица. — Приятел съм с различни същества, а и самият аз притежавам определени способности.
	— Но ти нахлу тук.
	Трябваше да седна в поза лотос, за да говоря спокойно със свещеника. Въпреки че главата ми опираше в тавана, но поне не стоях клекнал.
	— Но не нападам, въпреки че бих могъл. Просто искам да разбера какво правите тук, в планината? И защо пленихте хората ми? Какво смятате да правите с тях?
	В този момент отвън се раздадоха викове и някой се опита да проникне в църквата, но моите печати надеждно издържаха.
	— Хората идват в нашите пещери, но го правят без уважение — тежко отвърна свещеникът, отпускайки се на стол до амвона. — Затова избраните седем пазят нас и нашата кралица Снежанка.
	— Кралица Снежанка?
	Каква е тази смесица от два приказни персонажа? А и седемте джуджета също някак се замесиха.
	Свещеникът посочи статуята зад себе си.
	— Кралица Снежанка е нашата богиня.
	— Тя ли е тази, която чупи ледените огледала, които убиват хора? Чух яростния й писък в пещерата.
	— Да, тя страда, а вие, хората, ни пречите да я спасим.
	Тук малко се обърках.
	— Ние? Как така?
	— Крадете диамантите, които трябва да запечатват силата на кралица Снежанка.
	Хм… общо взето разбираемо. Подозирах нещо подобно, след като всички диаманти, добити от семейство Даймънд, бяха покрити с руни, както и тези, намерени в очите на убитите от фрагментите. Това явно не беше направено просто така.
	— Първо, аз нямам нищо общо с кражбата на диамантите, и второ, ако хората знаеха, че диамантите са толкова важни, нямаше да ги вземат. Трябваше да се свържете с тях и да им обясните всичко…
	— Всъщност ние се опитахме да преговаряме с хората — недоволно отбеляза джуджето. — Но никой не ни слушаше. Освен че започнаха да ни преследват, за да ни принудят да им даваме диаманти.
	— Чакай, спри! — изненадах се аз. — С кого сте се опитвали да преговаряте?
	— Главният човек, вие наричате семейството им Даймънд, лично дойде в пещерите и ние му обяснихме всичко. Беше преди много години, когато за първи път започнаха да крадат диаманти. Казахме му, че това не бива да се прави и ако печатите отслабнат, то кралица Снежанка ще започне да сее смърт по целия свят.
	Седях там в лек шок. Значи семейство Даймънд от самото начало са знаели за джуджетата и за тази кралица Снежанка, и въпреки това са събирали диаманти с гравирани върху тях запечатващи руни. Очевидно във фабриката за обработка са били заети с премахването на тези руни… и чак след това са продавали тези камъни. Може би това е тайната, която срещнатия на пътя призрак искаше да ми каже?
	— Хайде да започнем отначало — помолих аз, въздъхвайки тежко. — И, между другото, как се казвате? Че не върви някак. Аз се казвам Роман Михайлов и съм медиум, това е човек…
	— Знам за медиумите! — прекъсна ме свещеникът, усмихвайки се радостно. — Джеймс ни го обясни! И също така ни предупреди, че неговият ученик Роман ще дойде и ще спаси кралица Снежанка!
	— Джеймс? — подскочих аз. — Той и тук ли… Значи в негова чест викахте „Да се слави Джей“?
	— Да се слави Джеймс — поправи ме свещеникът. — Той беше единственият човек, който разбра нашия проблем и прояви загриженост. Джеймс ни защити от огледалните парчета на кралицата и забрани на злите хора да влизат в нашите пещери!
	Значи той е знаел за джуджетата, говорил е с тях, но не ми каза нищо?! Наистина нямаше нито дума за тях. За семейство Даймънд е ясно, те са безскрупулни мръсници, но защо собственият ми учител мълча?!
	Като цяло нататък разговорът със свещеника, чието име беше Успокойн, тръгна още по-лесно. Между другото, джуджетата получавали имената си въз основа на чертите на характера си, както и в класическата приказка, затова нямаше нищо изненадващо, че свещеникът общува с мен толкова спокойно. Макар че оставаше въпросът кое е първо — характерът или името. Успокойн ми разказа за опитите да се договорят с Даймъндови да не вземат диамантите. Джуджетата дори обещали да им правят малки доставки от камъни, които няма да бъдат използвани за запечатване на кралица Снежанка, но хората отхвърлили предложението и дори започнали да ги преследват. Джуджетата били мирен народ, неспособни на насилие, затова, за да се противопоставят на нашествениците, те решили да изберат седемте най-агресивни по характер джуджета, които били специално обучени като истински нинджи. Нужни били много години, но сега тези седем са се превърнали в истински воини в сянка, способни да се промъкнат навсякъде, включително в град Даймънс. Именно те открили тялото на втория човек, убит от фрагмент от огледалото на кралица Снежанка, и поставили диаманти с руни в очите му, за да запечатат ледената енергия.
	— Ако нямате нищо против, бих искал да успокоя нашите защитници отвън — помоли ме свещеникът. — Ние чакахме появата ви и никой никога няма да ви нарани.
	Честно казано, още не му вярвах напълно, но може би просто трябваше да направя първата крачка, за да изпитам честността му.
	— Добре — съгласих се и деактивирах руните.
	Веднага от всички страни нахлуха джуджета в черно и мигновено ме атакуваха с миниатюрните си ками.
	— Спрете! — извика свещеникът. — Не го докосвайте! Това е човекът, за който ни говореше Джеймс!
	Един от черните воини вече беше успял да хвърли кама по мен, която ме улучи в рамото и, за моя голяма изненада, дясната ми ръка моментално и изцяло изтръпна.
	— Клане! — извика му Успокойн. — Стига!
	Клане? Ама че име си има това джудже. Впрочем, останалите от тази седморка бяха с не по-малко интересни имена: Сянка, Токсин, Касапин, Отрова, Убиец и Саботьор. Намръщените малки нинджи бяха въоръжени до зъби и ме гледаха с толкова кръвожадни погледи, че сериозно се притесних. Добре, че този Клане извади камичката си от мен и ръката ми възвърна подвижността си. И май разбрах защо толкова лесно са успели да обезвредят супер коравите бойци на Даймъндови — с такива умения, няма как.
	— Успокойн, а ти сигурен ли си, че точно за него е говорил Джеймс? — попита един от нинджите, играейки си с меч с назъбено острие. Вероятно беше Убиеца. Или Касапина. Или Отрова, ако тези зъби са отровни. Беше невъзможно да се различат заради напълно еднаквите им дрехи и маски. — На хората не може да се вярва.
	— Да, сигурен съм — успокои го свещеникът. — Джеймс каза, че ученикът му ще дойде и ще спаси кралица Снежанка.
	— А какво всъщност става с нея? — попитах, като предпазливо раздвижих ръката си. — От какво да я спасявам?
	Историята на кралица Снежанка се оказа още по-интересна. Разбира се, тя отчасти повтаряше оригиналната приказка, но доста повърхностно. Кралицата била местна богиня, която защитавала планините от човешкото нашествие. Била невероятно красива и мила, но и много самотна, защото всяко нейно докосване превръщало всичко живо в лед. Джуджетата й се кланяли и й принасяли дарове, но с течение на времето самотата започнала да тежи на богинята и тя решила да излезе при хората. Разбира се, не свършило добре, хората умирали от всяко нейно докосване, но някак си тя разбрала, че с нея може да бъде само човек с толкова топло и добро сърце, че то да може да устои на нейния студ. И така кралицата се научила да създава ледени огледала, за да може с тяхна помощ да си намери половинка. Онова „огледалце, огледалце, я кажи…“ просто показвало на огледалото красиви мъже, чиито сърца биха могли да бъдат достатъчно горещи за нея.
	— А защо тогава чупи тези огледала?
	— Често в огледалата самотната кралица вижда щастливи двойки, гледката на които я кара да ревнува, да се ядосва и отчайва — обясни свещеникът. — Освен това ледените огледала винаги показват истинските лица на хората, покварени от злото в сърцата им, което също разочарова кралицата. И тогава в яростта си тя разбива огледалото и неговите парчета политат, насочвайки се към сърцата на омразните й несъвършени мъже.
	„Ето това наричам аз войнстващ феминизъм! — не можах да се сдържа от шегата аз, макар че не посмях да го кажа на глас, джуджетата така или иначе нямаше да разберат. — Тя се нуждае от добър психолог, а не от всичко това.“
	Сега поне стана ясно защо спътниците ми изглеждаха не много приятно в огледалото. Кралица Снежанка търсеше мъж, чието лице би изглеждало напълно нормално. И този факт започна истински да ме притеснява, защото аз изглеждах съвсем нормално в леденото огледало. Но и засега не планирах да се женя, особено за ледена богиня.
	— А какво общо имат диамантите?
	— Кралицата ден след ден се оглеждаше в огледалата, завистливо наблюдаваше хората и постоянно търсеше своя принц. Но всяко мъжко лице беше изкривено от следи от зло в сърцето и постепенно тя започна да губи надежда за щастие и да полудява… И тогава нашият най-мъдър магьосник на име Магистър измисли руни, които могат да бъдат нанесени върху диаманти, за да запечатат силата на кралица Снежанка и да задържат парченцата от огледалата.
	И до определен момент всичко работело като часовник. Дори когато семейство Даймънд започнали да „добиват“ диаманти, джуджетата все пак успявали да компенсират броя на запечатващите руни, поне за известно време. Постепенно обаче диамантите станали твърде малко, за да задържат силата на кралицата. Освен това там вътре в нейната пещера имало прекалено много напукани огледала и в един момент всички те можели да се пръснат, и тогава дори поставената от Джеймс защита нямало да се справи и хиляди фрагменти щели да се изсипят в града, което очевидно напълно щеше да унищожи мъжкото население на Даймънс.
	— А Джеймс случайно не ти ли е казал как точно да спася Снежанка?
	— Това е очевидно — сви рамене Успокойн. — Намери й съпруг, чието горещо и добро сърце ще разтопи леда.


	Глава 14

	Е, досега още не съм работил като сводник. Или се казва сватовник? Намирането на съпруг с идеално добро сърце за кралица Снежанка ще е доста трудна задача. Разбира се, веднага се изключвам от списъка с кандидати, на мен определено ми е рано да се женя. Освен това не е много ясно какво ще се случи с мъжа й по-нататък? Ще заживее с нея в планината? И какво ще прави тук? Интернет няма, телевизия няма, а ако тя се окаже и ревнива? Тук дори няма с кого да си общуваш. И какво ще стане, ако на нея не само краката й са студени, както на всички момичета, но и цялото й тяло? Как ще спиш с такъв човек? Не, не, не, това определено не е за мен.
	— Трябва да помисля — отговорих уклончиво на джуджето. — А вие как общувате с кралица Снежанка? Тя къде и как живее? И, не знам… но с какво се храни? Има ли някакви хобита? Или страница в мрежата? Снимка, между другото, също би била полезна за показване на кандидатите.
	Успокойн ме погледна с напълно празен поглед.
	— Нали трябва да й намеря съпруг? — опитах се да обясня. — Трябва ми повече информация.
	— Кралицата живее в леден замък в най-дълбоката пещера — отговори той след кратка пауза. — Тя изглежда… като богиня. Хоби… гледане на външния свят през огледала?
	— Едва ли ще успеете да говорите с нея, кралицата отдавна не реагира на околните — присъедини се един от нинджите. — А пръв да я заговориш не бива, ако ти се живее. Тя унищожава всичко, което я разсейва от преглеждането на гледките от огледалата. Но можем да ти покажем замъка и покоите й. Тъкмо наближава време да й носим храна.
	— А с какво всъщност се хранят богините?
	— Със същото като нас — незнайно защо се смути свещеникът. — Но за нея това не е необходимост, тя рядко яде от нашите ястия, основно за удоволствие. И ако в момента, когато й се прииска да хапне, наблизо няма прясна храна, тогава става лошо.
	Мда, определено булка-мечта. Е, поне си има собствено жилище, факт…
	— А Джеймс каза ли и нещо друго за това, което трябва да направя? — попитах с надежда. — Някакви подробности, може би?
	— Не, само това, че вие трябва да намерите жених за кралица Снежанка — Успокойн се замисли. — Но тук мога да помогна малко. Първото нещо, което нейният бъдещ избраник трябва да направи, е да оцелее след попадение на парченце огледало в сърцето. И второто — да се яви след това пред кралицата и да й предложи брак.
	Ами да, изобщо нищо сложно. Но къде да намеря такъв искрен глупак? А имаше и добра новина: първото условие ме изхвърляше от това глупаво уравнение, защото фрагментите изобщо не реагираха на мен.
	— О, Джеймс също така каза, че оставащото време за това е до десето число — изведнъж си спомни свещеникът. — После защитата ще започне да се разпада и фрагментите ще се разлетят из целия град. Ние също ще пострадаме, макар и по-малко от хората.
	— Фрагментите и вас ли преследват?
	— Не специално. Но те могат да влязат в града и да причинят огромни щети. Нас фрагментите дори не ни забелязват, просто ни замразяват и летят нататък.
	— Ясно. А десето число по какъв календар?
	— По вашия, разбира се — сви рамене Успокойн. — Ние също го използваме.
	Извадих телефона си и погледнах днешната дата. Осми. И защо ли изобщо не се учудвам? Добре, че имам цели два дни, а не един. Въпреки че, дори и месец да ми дадете, пак няма да мога да намеря човек, готов доброволно да отиде в подземен затвор с ледена жена. Ако беше лесно, Джеймс вероятно щеше да го направи сам.
	— Ако този човек е дошъл да ни помогне, то какво да правим с останалите? — попита Клане. Запомних го по тънката кама. — Облечени са в униформи на Даймънд.
	— Даймъндови са наши врагове — каза друг нинджа. — Мисля, че трябва да ги хвърлим в пропастта, като другите.
	— Другите?! — шокирано попитах аз. — Имало е и други?
	— Разбира се — потвърди третият нинджа. — Преди няколко дни дойде цял отряд. Опитаха се да стигнат до кралицата и да направят нещо с нея, но почти всички умряха от огледалните парчета. Само няколко души избягаха от пещерата, дори не ги довършихме, така или иначе щяха да умрат по-късно. Снежната кралица не пуска никого, който идва в нашите пещери със зло в сърцето си.
	— Преди два дни?! Сигурни ли сте?
	Джеймс беше забранил на Даймъндови да влизат в мините и Кристина ме увери, че хората й са изпълнили всичките негови указания. А сега се оказва, че са организирали цели експедиции, пренебрегвайки всички предупреждения, а след това дори обвиниха Джеймс в недостатъчен професионализъм. Изглежда, когато се измъкна оттук, ще трябва изцяло да предоговорим договора, а може направо да го хвърля в… в шредер за хартия.
	— Разбира се, сигурни сме! Дори мога да покажа къде стоят ледените скулптури на много изненадани въоръжени мъже — каза нинджата с двата широки ножа за рязане на месо, очевидно Касапин. — Между другото, предлагам и тези петимата да ги пратим не в пропастта, а в същата пещера. Лично аз обичам да се разхождам сред заледени мъртви хора. Това ме успокоява и ме настройва философски.
	— Но първо ще им прережем гърлата, така че да застинат в смъртна агония — радостно потри кукленските си ръчички едно от джуджетата-нинджи, подозирах, че се казва Убиец, макар и да не бях сигурен. Можех да ги различа само по оръжията в ръцете им, в останалото седмината изглеждаха абсолютно еднакви.
	„Толкова малък и толкова кръвожаден“ — помислих си изненадано. Но какво друго може да се очаква от най-агресивните обитатели на подземното градче? Едва ли едно добро джудже биха го нарекли Убиец или Токсин.
	Като цяло не ми пукаше за хората на Даймъндови, но въпреки това не можех да позволя на джуджетата да ги убият. Дори Плешивия. Все пак те влязоха в мината с мен, което означаваше, че аз нося отговорност за тях. Затова трябваше да вляза в конфронтация с нинджите, но за щастие Успокойн успя да успокои кръвожадните си другари и те обещаха да оставят цялата петорка живи. Решихме да ги държат в безсъзнание, а после да ги върнат в пещерата заедно с мен, след като приключа с всичко тук.
	И първото нещо, което направих, колкото и да е странно, беше да се запозная с останалите жители на града. Успокойн ме изведе на улицата и организира нещо като малък митинг, на който ме представи като ученик на Джеймс. Почувствах се като Гъливер в страната на лилипутите, въпреки че джуджетата ме посрещнаха много по-приятелски и дори организираха малък пир в моя чест. Направо не можех да си представя как медиумът е успял да спечели толкова много доверието им — та те направо го боготворяха — но бях благодарен, защото това отношение се разпростря и върху мен. Но все пак, познавайки Джеймс, реших да уточня:
	— Кажете ми, а вие случайно да не сте споделили диамантите си с моя учител? — попитах свещеника, когато представянето на любимия мен пред хората и малката общоградска трапеза приключиха. — Може би ги е използвал по някакъв начин, за да създаде защита срещу ледените фрагменти?
	Успокойн поклати глава.
	— Той не ни поиска нищо, но, разбира се, в знак на благодарност за свършената работа, ние му се отплатихме със скъпоценни камъни. В крайна сметка Джеймс цели две денонощия поставяше руните, които да улавят фрагментите. Благодарение на него градът ни вече е в безопасност, така че трябваше да му се отблагодарим по някакъв начин.
	По някакъв начин? Интересно, колко ли диаманти е получил? Сигурен съм, че на фона на цената на тези камъни тристата хиляди, получени от семейство Даймънд, са просто джобни пари.
	— А моят учител общувал ли е със самата кралица Снежанка? — със закъснение зададох аз доста логичния въпрос.
	— Не, разбира се, той каза, че сърцето му не е достатъчно чисто, за да оцелее при срещата с нея. Затова и чакахме вас, неговия ученик с чисто сърце, който няма да се притеснява от ледените късове.
	— Тоест… вие можете да ме заведете в ледения замък и да ме представите на кралицата? — попитах предпазливо.
	Честно казано, и аз самият не бях напълно сигурен дали искам да се срещна с кралица Снежанка. Ами ако тя реши да ме задържи в замъка си? Или сърцето ми се окаже не толкова чисто, колкото си мислеше Джеймс? Въпреки че фрагментите не реагираха на мен по никакъв начин, което означаваше, че уж съм в безопасност.
	— Ако го искате — кимна джуджето. — Но не съм сигурен, че трябва да го правим.
	— Аз също — съгласих се. — Но въпреки това ще поема риска.
	Първо, надявах се, че ще мога да избягам във всеки един момент, като потъна в камъка, и второ, наистина ми беше интересно да видя тази приказна богиня на студа. Спомнях си я само от съветския анимационен филм и от „Леденото кралство“ на Дисни, а двата образа много се различаваха. Освен това се надявах в нейния замък да открия някаква полезна информация, която да помогне за разрешаването на проблема.
	— Но нашите тунели не са предназначени за хора, така че може да ви е много неудобно — гледайки ме замислено, каза свещеникът.
	— Може би ще е по-лесно да го транспортираме на колички — предложи един от нинджите, очевидно не изпитвайки особено благоговение към мен. — Можем дори да го приспим.
	— Благодаря, но няма нужда. Това не е проблем — уверих ги аз. — Вие се движете по вашия проход, аз сам ще сляза. Просто ми покажете накъде да вървя.
	Свещеникът, разбира се, ме беше видял да излизам от пода, но способността ми свободно да се движа в плътната планина доведе него и другите джуджета до неописуем възторг. Очевидно с моя помощ те, както и всички миньори, биха могли да улеснят много работата си. Само дето за нищо на света не бих повярвал, че джуджетата не познават тези планини като пръстите си.
	Пещерата със замъка на кралица Снежанка се оказа доста далеч от селището на джуджетата, наложи ни се да вървим почти час. Вече започнах леко да се изнервям, че с тази скорост ще трябва да използвам и втората ампула с душевна енергия на трупояд, а тя беше последната. И тогава, ако в бъдеще възникне опасна ситуация, за самозащита ще трябва да се задоволя само с телекинеза.
	Леденият замък беше впечатляващ. Не знам как го е построила кралицата, но изглеждаше наистина красиво: островърхи кули, орнаменти на всеки прозорец, старателно оформени ледени тухлички. Замъкът най-много приличаше дори не на замъка на Дисни, а на онзи, който е послужил за вдъхновение — немския Нойшванщайн.
	— Красиво — казах с възхищение, неспособен да се сдържа.
	— О, да — съгласи се Касапина. — Нашите бащи са ни разказвали, че навремето, когато кралица Снежанка още не била загубила ума си, тя често устройвала приеми в замъка за нас и правела снежни представления. Целият замък преливал в различни цветове, а в главната зала танцували ледени фигури.
	И седемте нинджи, като куриери за доставка от моя свят, бяха натоварени с квадратни чанти, съдържащи множество ястия за кралицата.
	— Значи невинаги е била обсебена от огледалата? — уточних аз.
	— Разбира се, че не! — възмути се Убиеца. — Това се случи преди няколко десетилетия, когато самотата започна да тежи много на кралицата. Ако тя беше в нормално състояние, никакви Даймъндови нямаше да могат дори крачка да направят в нашите пещери, камо ли да добиват скъпоценни камъни. Тя щеше да ни защити.
	— О, значи така стоят нещата — кимнах разбиращо.
	Това наистина обясняваше много. А аз се чудех защо джуджетата боготворят същество, което не им носи нищо добро. Но явно в миналото кралица Снежанка наистина е била тяхна защитничка и покровителка.
	— Имай предвид, че ако се опиташ да навредиш на кралицата по някакъв начин или да откраднеш нещо, ще отрежа всичките ти крайници — заплаши ме Касапина. — Бъди изключително внимателен в замъка, не докосвай нищо и не вдигай шум.
	Това не съвпадаше съвсем с казаното от свещеника по-рано, но аз не възразих. А щом влязох вътре, чух вече познатия ми женски писък, после звук от счупено стъкло и парчета лед прелетяха покрай нас. Нинджите, които вървяха до мен, буквално се разлетяха, прилепяйки се към тавана и стените. Може би трябваше и аз да се отдръпна, но фрагментите просто прелетяха покрай мен.
	А после влязохме в огромна тронна зала. Кралица Снежанка изглеждаше изненадващо млада. По някаква причина смятах, че създание, живяло много десетилетия, трябва да е по-близо до възрастна жена, но пред мен седеше реалната версия на Елза от анимационния филм — стройно, красиво момиче с дълга бяла коса и светлосини дрехи. Десетки огледала висяха във въздуха пред нея, като монитори в стая за наблюдение, и всяко от тях излъчваше изображения… не, не на животите на някакви абстрактни двойки и хора, както каза Успокойн, а различни мелодраматични сериали, включително и азиатски сапунки, а тук-там дори виждах цветни анимета.
	Значи тя просто е станала фен на анимета и телевизионни сериали?! Джуджетата явно не знаеха какво е телевизия и затова не разбираха какво всъщност гледа кралица Снежанка. Наивници, мислели са си, че е самотна и си търси половинка…
	— Как смее да не й каже, че я обича! — възмутено възкликна белокосото момиче, махна с ръка и огледалото се пръсна на парчета, но на негово място веднага се материализира точно същото.
	Хм… според мен тя няма нужда от годеник, а от курсове за управление на гнева. Е, и от лечение на зависимостта от сериали.
	— Как само страда от самотата — тъжно поклати глава един от нинджите.
	Не знам, според мен кралицата им се чувства прекрасно. Има си две дузини екрани с телевизионни сериали, носят й храна, какво още й трябва, за да е щастлива? Удивително е, че с такъв начин на живот е запазила толкова перфектна фигура.
	— И от колко точно години седи така? — уточних аз.
	— Шестдесет и две.
	Ами да, логично. Някъде по това време по телевизията започват да излъчват първите сериали. И излиза, че е със сериозен стаж като маниачка.
	Джуджетата разчистиха празните подноси от плодове, напитки и закуски от масата пред кралица Снежанка, сложиха нови, поклониха й се и ме измъкнаха от залата. Много исках да пробвам да заговоря леденото момиче, но интуицията ми подсказваше, че не трябва да го правя само от любопитство. Да, преди да притесняваш някого по работа, трябва три пъти да помислиш. Сигурен бях, че ако джуджетата можеха да се обърнат към нея за помощ заради появата на хората на Даймънд в техните пещери, отдавна щяха да са го направили.
	— Да вървим, да не пречим на тъгата на кралицата.
	Ами да, добре, да. Да пречиш на момиче да гледа сериал — това си е все едно да ходиш по много тънък лед над пропаст, пълна с прегладнели крокодили. Но преди да тръгна, аз я снимах с телефона си, в случай че наистина трябва да я покажа на потенциален жених. А на връщане ми стана горещо и свалих няколко ледени огледала от стената, внимателно ги опаковах в руни и ги прибрах в една раница. Може би, след като ги проучат, Шики и Семьонов ще успеят да измислят някакво решение. Основното тук е да се формулира точно самия въпрос — дали просто да екранизираме напълно замъка и да оставим кралица Снежанка да седи и да гледа сериалите си до края на времето, или наистина да й намерим годеник, към когото да прехвърли вниманието си. Но със сигурност не възнамерявах да я убивам, въпреки че с моите способности шансовете за това бяха доста големи. И, между другото, за в бъдеще, ако тя се върне в адекватно състояние, аз бих запечатал част от нейната душевна енергия в ампули; способността да се контролира студа със сигурност няма да е излишна.
	С джуджетата напуснахме замъка и се върнахме в града при Успокойн. А после, съвсем очевидно, пътят ми беше обратно към лагера. Трябваше спешно да обсъдя цялата получена информация с йокаите, да предам образците в лабораторията на танукито, а също така и сериозно да си поговоря със семейство Даймънд. Нямах търпение да кажа всичко, което мисля за Кристина и нейните претенции относно професионализма на Джеймс.
	— Ще се върна утре — обещах на свещеника. — Надявам се да успея да намеря някакво решение.
	— Просто влез в пещерата, ние ще те посрещнем — ми обеща Убиеца, което от устата на свирепия миниатюрен нинджа прозвуча малко зловещо.
	Джуджетата ме заведоха в пещерата с втория лагер на миньорите и разтовариха петимата мъже, както си бяха в безсъзнание, след което изчезнаха в тунелите си, преди те да се свестят.
	— Ще те държим под око — отново някак излишно ми обеща Убиеца, докато бавно потъваше в сенките. Вярно, зрението на трупоядите ми позволяваше да видя душевната енергия дори през камъка, да не говорим за най-обикновен мрак. — Ако тези хорица се опитат да ти навредят, просто ни извикай.
	Пръв се събуди Гриша. Той скочи на крака, огледа се трескаво и започна да проверява екипировката си.
	— Какво стана?! Някой ни нападна. Къде са?
	— Тръгнаха си — отвърнах лаконично. — Аз спасих всички ви.
	Виждайки останалите четирима мъже, той изтича до тях и започна да проверява пулса им.
	— А те?
	— И те са живи. Скоро трябва да се свестят.
	Той ме погледна подозрително.
	— А ти защо си добре?
	— Защото съм медиум. Обитателите на пещерите са много по-благосклонни към мен, отколкото към хората, които работят за Даймъндови. Не беше трудно да се споразумея с тях.
	— И за какво се споразумяхте? — Гриша хвана автомата и го насочи към мен. Честно казано, не очаквах това от него, той изглеждаше доста приятен. — Проклетите джуджета са те подкупили?
	Изглежда, че за джуджетата знаеха всички освен мен.
	— За съжаление, не — не можах да сдържа насмешката си. — Аз работя за идеята.
	Честно казано, не се сетих да извадя куршумите от оръжията им, така че да продължа разговора под дулото на автомат беше твърде рисковано и най-важното, всеки момент джуджетата-нинджи можеха да убият Гриша. Един от тях вече се приближаваше към него по тавана. Затова бързо се гмурнах в земята, излязох зад Гриша и го ударих по врата. И, между другото, никога не съм разбирал как хората удрят така, че веднага нокаутират противниците си. Що се отнася до мен, имам толкова много сила, че повече се притеснявах да не му откъсна главата с удара. Но като че ли всичко беше наред, главата му остана на мястото си, а Гриша се свлече на земята.
	Изобщо не ми харесваше случващото се. Ако и петимата са дошли с мен, за да ме убият, тогава как да ги измъкна оттук? А трябва и от огледалните фрагменти да ги защитя. Между другото, на какво ли е разчитал Гриша, когато ме заплаши с оръжие? Ако нещо се случи с мен, те едва ли ще се измъкнат оттук живи, дори без да се вземат предвид кръвожадните джуджета-нинджи.
	Все пак намерих решение. Можех просто да ги обезоръжа, но и петимата носеха със себе си толкова много оборудване, че щеше да ми отнеме много време.
	— Казах ти, че ще е по-лесно да ги убием всичките — долетя от тъмнината гласът на Убиеца. — Може би трябва да изпратим Саботьора навън с теб? Той е нашият специалист по външния свят, поне ще те пази там.
	— Отвън имам кой да ме пази — уверих го аз. — По-добре направете така, че те да не идват в съзнание още няколко часа. Също така, колко далеч отнесохте горивото от колите?
	— Ще го донесем — изсумтя Убиеца и по негова команда двама нинджи изчезнаха в един от подземните тунели. Скоро се върнаха, уверено влачейки двайсетлитрова туба, въпреки че самите те тежаха максимум четири килограма. Те да не са мравки? Могат да вдигат товари десет пъти повече от собственото им тегло?!
	В крайна сметка джуджетата изляха в устите на бойците някаква отвара и ги натовариха на ремарке, закачено за АТВ. След като се сбогувах със седемте нинджи, този път окончателно, аз подкарах ескорта си към изхода.
	Пред стоманените порти не се наложи да чакам дълго, отвориха ги веднага щом се появих. Навън вече беше късна нощ, но районът на лагера беше добре осветен от прожектори. Намерил връзка, телефонът ми веднага извибрира и започна да получава пропуснатите съобщения, но нямах време да ги погледна. На изхода от пещерата охраната веднага ме взе на прицел.
	— Какво е това? Да не ме заплашвате?
	Охранителите явно се смутиха, но въпреки това не свалиха оръжията си. Впрочем, те бързо се обадиха на Кристина Даймънд и тя се появи само няколко минути по-късно.
	— Какво им е? — попита, посочвайки петимата бойци.
	— Спят — отвърнах спокойно. — Двама от тях се опитаха да ме убият, така че реших за всеки случай да ги приспя всичките, за да не ми се пречкат.
	За моя голяма изненада, момичето въздъхна облекчено и незнайно защо погледна някъде нагоре.
	— Аз ще се оправя с тях. Сега ми трябва пълен доклад за случилото се в мината. Отървахте ли се от проблема?
	— О-о, да, имаме какво да обсъдим — отвърнах злорадо и отново насочих вниманието си към телефона. — Но първо трябва да се консултирам за някои неща с адвоката си…
	Основният екран беше пълен със съобщения от танукито и „брат ми“, но интуицията ме накара първо да прочета съобщенията от Дони и от тях целият изстинах вътрешно:
	„00:02 Лора изчезна, излезе от хотела заедно с Месиел и двамата ги няма вече час.“
	„02:03 Изминаха два часа, а телефонът на Лора все още е извън обхват.“


	Глава 15

	По дяволите, знаех си, че е твърде опасно да ги вземам със себе си.
	— Трябва да знам какво стана в мината — настоятелно повтори Кристина Даймънд. — Веднага!
	— О, я се разкарай — не издържах аз.
	Момичето се ококори от такава наглост.
	— Какво?
	— Казвам, че поради нарушаване на договора за предоставяне на услуга нашето сътрудничество приключи — съвестно се постарах да се върна в културното русло аз, въпреки че не беше лесно. — По-нататъшното обсъждане на всеки наш въпрос ще се проведе в присъствието на моя адвокат и представители на Асоциацията на медиумите.
	При споменаването на Асоциацията момичето потръпна и това ме убеди, че съм се държал правилно. А и за какво сътрудничество можем да говорим, когато семейство Даймънд ме бяха лъгали на всяка моя крачка, а после се опитаха и да ме убият? И между другото, какво им пречи да го направят точно сега?
	— Вие не сте изпълнили препоръките на Джеймс и сте изпратили хората си в мината след нейното запечатване, а след това обвинихте нас за смъртта на един от тях — продължих да оказвам натиск върху Кристина Даймънд, за да не изгубя инициативата. — Не споделихте информация за това, че обитателите на мината са се свързали с вас и са се опитали да преговарят. Не съобщихте, че „добиваните“ в мината диаманти са покрити с руни, които трябва да предпазват от същество, живеещо в дълбините на планината. И за капак на всичко ми прикрепихте убийци в мината, които трябваше да се отърват от мен, ако разбера нещо от гореизброеното. Пропуснах ли нещо?
	Очите на червенокосото момиче блестяха от ярост, но тя не бързаше да отговори, явно подбираше думите си, за да не каже нещо излишно. Но поне не даде заповед на въоръжените пазачи да ме нападнат, въпреки че аз бях готов да се гмурна в земята, използвайки способността на трупояда.
	— Между другото, след няколко дни създадената от Джеймс защита ще спре да работи и градът ще бъде обсипан с ледени парчета. Ако не разрешим този проблем, може би ще трябва да се започне евакуация — подхвърлих така, сякаш намеквам, че само аз мога да помогна на Даймъндови.
	И едва не се хванах за главата. Не се бях сетил да попитам джуджетата колко далеко могат да стигнат фрагментите. Въпреки че може би и самите те не знаеха. Може би Джеймс би могъл да знае, но той така или иначе няма да отговори на обаждането ми. Във всеки случай за това ще мисля по-късно, точно сега трябва спешно да намеря Лора и Месиел.
	— А къде са моите помощници? — подозрително попитах момичето.
	— Те… изпратих ги в хотела, тъй като тук се допускат само служители на компанията — предпазливо отговори Кристина Даймънд. — Какъв е проблемът?
	— Двама от тях са излезли от хотела и са изчезнали, в това число и момичето, което разкървави носа на брат ви. Между другото, можете ли да ми кажете къде е той сега?
	Кристина бързо разбра хода на мислите ми и като че ли се изнерви още повече.
	— Той отдавна се прибра вкъщи, какво да прави тук?
	— За него е по-добре наистина да е така — казах мрачно. — Ако някой се опита да нападне моите помощници, телохранителите ми ще използват сила и може да няма оцелели. И ако брат ви има нещо общо с това…
	Интуицията ми подсказваше, че не може да има друга причина за изчезването на Лора. Само не разбирах как е могла да изчезне заедно с Месиел? Той би трябвало да може да се справи с всеки проблем, нали точно затова двамата йокаи дойдоха с нас. Очевидно Лора е решила да се поразходи из града и Мес е решил да я придружи, а после нещо им се е случило. Но какво точно?
	— Към разговора за мините ще се върнем, след като намеря изчезналите си помощници — погледнах многозначително към въоръжените пазачи, които продължаваха да ми преграждат пътя. — Сигурна ли сте, че искате да започнете конфликт?
	— Ние не ви задържаме — явно неохотно каза момичето, махайки с ръка към охраната. — Но аз ще дойда с вас. В нашия град хората не изчезват просто така и ако това наистина се е случило, аз лично ще реша проблема.
	И отново имах усещането, че тя всъщност тръгва с мен не за да ми помага, а за да ме държи под око — да не си пъхам носа, където не трябва. Но всъщност сега изобщо не ми пукаше за това.
	— Да отидем в хотела и да разберем какво е станало — вече по-уверено каза червенокосото момиче. — Мисля, че напразно се тревожите.
	За щастие йокаите и Палмърови бяха тръгнали оттук с една кола, а шофьорът на Михайлови беше останал да ме чака. Така че не ми се наложи да се возя в една кола с Кристина Даймънд, щеше да изглежда доста неудобно поради възникналия конфликт.
	Докато вървях към колата, на паркинга неочаквано се появи Леонард в бронираната си инвалидна количка.
	— Роман, как мина? — попита ме той и веднага уточни: — Без подробности, разбира се, не искам да се забърквам. Само крайния резултат.
	Кристина Даймънд, която тъкмо се канеше да се качи в колата си, спря и започна да ме гледа свирепо, явно притеснена да не споделя излишна информация с колегата.
	— Накратко, разбрах „какво“ и „защо“, сега остана да реша как „да го поправя“ — постарах се да отговоря с общи думи аз. — Но, така или иначе, за всичко вината е на семейство Даймънд.
	Мъжът се намръщи.
	— Това вече са излишни подробности. А за къде така сте се разбързали?
	— Двама от моите хора са изчезнали от хотела, спешно трябва да ги намеря.
	— Знаете ли, мога да помогна с това — внезапно предложи той. — Моите технически умения ще ми позволят бързо да получа информация от камери, ако има такива в хотела и около него.
	— А какво стана с вашия принцип на ненамеса? — изненадах се аз.
	— Това е различно — сви рамене медиумът. — Може да се каже, че моята тясна специализация е намирането на хора, за разлика от борбата с разни непознати същности.
	Кой съм аз, че да споря с човек, който предлага помощта си? Имах само един въпрос — как да вкарам него и огромната му стоманена количка в колата, но, както се оказа, медиумът беше дошъл със своя собствена. Макар че не бих нарекъл кола тази огромна БМП, на чиято броня можеха да завидят дори колите на СБРЗО, използвани за борба с демоните. Самият Леонард с лекота се придвижи по автоматично спусналите се от задната врата водачи и аз, неспособен да устоя, погледнах вътре: колата се оказа оборудвана с множество монитори и някаква непозната за мен техника, както и вече познатите ми дронове.
	— А къде е шофьорът ви? — попитах изненадано, забелязвайки празната кабина.
	— Не ми трябва — отвърна Леонард, когато столът му се плъзна в специалните жлебове пред мониторите. — Колата се управлява оттук. Докато стигнем до хотела, вече ще имам цялата информация от камерите, така че да побързаме.
	Вратата автоматично се затвори пред носа ми и аз побързах към моята кола, като наредих на шофьора да кара към хотела. По пътя се свързах с Дони, за да науча подробности за изчезването на сестра му, но младежът не можа да ми каже много: момичето решило да се поразходи, за да се ободри, тъй като нямали намерение да спят, докато не се върна, а Месиел тръгнал с нея за всеки случай, а после изгубили връзка с тях.
	Дони и Госу вече ни чакаха на паркинга пред входа на хотела.
	— Как мина? — веднага ме попита Палмър.
	Обърнах се, за да се уверя, че Кристина тъкмо излиза от колата, и бързо казах:
	— При мен всичко е наред: видях Снежната кралица, която всъщност се нарича кралица Снежанка, посетих града на джуджетата, срещнах джуджета-нинджи, хората на Даймъндови се опитаха да ме убият, но все още нямам дори драскотина. А вие как успяхте да загубите Лора и Месиел, и то в града?!
	— Ами те сами тръгнаха и се изгубиха — смути се младежът. — Все пак това са възрастни, хм… хора. Не можех да ги спра, макар сега да си мисля, че трябваше поне да опитам.
	— Къде изобщо беше тръгнала Лора в единайсет през нощта?
	— Просто да се поразходи. Лора по принцип обича вечерните разходки, а тук цял нов град. Освен това Месиел отиде с нея, той нали е… — Дони погледна към Кристина Даймънд и излизащия от бронираната си кола Леонард. — … телохранител. С него тя със сигурност няма от какво да се страхува, дори ако онзи глупак, на когото счупи носа, реши да й досажда. Нали така?
	В гласа му имаше толкова много надежда, че разбрах колко е притеснен всъщност Дони. И бях напълно съгласен с него, Месиел е йокай, би могъл да се справи с няколко човека без проблем. От друга страна, човекът-котарак нямаше никакви изключителни способности, за разлика от Госу с неговата телекинеза. Да, Месиел беше ловък и бърз като всяка котка, и дори въоръжен с нокти, но основната му сила си оставаше въздействието върху другите йокаи. Ако, както подозирах, малкото братче на Кристина имаше пръст в изчезването на Лора, той вероятно щеше да използва помощта на някои хора със силни способности, а Даймъндови имаха финансовите средства да наемат почти всеки.
	— Може би просто купонясват някъде? — предположи Кристина Даймънд. — Не ми харесва, че се опитвате да обвинявате някого без никакви доказателства.
	Леонард се прокашля, за да привлече вниманието към себе си, и посочи големия и покрит със защитни руни таблет на коленете си.
	— Вече събрах цялата информация от камерите и дори я компилирах в малка презентация — каза той. — Предлагам да не губим време и да видим какво всъщност се е случило.
	— Презентация? — шокирах се аз. — Сериозно?
	— Добрата презентация значително улеснява разбирането на информацията — поучително каза гологлавият медиум и обърна екрана към нас. — Да видим.
	Първо започна с видео от камерата, монтирана във фоайето на хотела. Тук нямаше много хора, така че не беше трудно да забележим Лора и Месиел, макар че за по-сигурно те бяха осветени със зелени квадратчета. Как, по дяволите?! До хотела пътувахме около тридесет минути и за това време Леонард беше успял не само да влезе в чуждите системи и да намери необходимите видеозаписи, но и да добави графика към тях? При това беше карал и колата, защото нямаше шофьор. Много странно. Както и да е, видеото ни показа как Лора и Месиел спокойно напускат хотела, след което доста дълго време вървят безгрижно по улицата, докато накрая не се качват в някаква черна кола и не потеглят.
	— Ето, те сами са отишли някъде, никой не ги е отвличал — доволно заяви Кристина Даймънд.
	— Това е само първата половина на видеото — спокойно отговори медиумът. — А сега да видим една друга сюжетна линия, която се развива паралелно.
	Видеото се премести някъде в града, а надпис на появилата се в ъгъла на екрана карта поясни, че това е улица недалеч от хотела. И там се виждаше Рей Даймънд заедно с още трима души, застанал до същата черна кола, в която се бяха качили Лора и Месиел. Двама от тях бяха младежи като него, докато третият беше доста странен мъж с неестествено бледа кожа. Дори през екрана ми изглеждаше много подозрителен. А още по-подозрителни бяха странните действия, които извършваше, докато гледаше право пред себе си в една точка — плавни движения на ръцете, придружени от мърморене или дори пеене под нос. За съжаление уличните камери не бяха оборудвани с микрофони.
	— Това е колата, в която се качи Лора — навъсено отбеляза Дони.
	— Предполагам, че няма смисъл да записвам номера, и така е ясно на кого е колата? — казах аз, като погледнах към Кристина Даймънд.
	— Това все още нищо не означава — възрази момичето.
	Междувременно четиримата от видеото се качиха в колата, потеглиха към Лора и Месиел, взеха ги и потеглиха.
	— Това изглежда много подозрително — напрегнато каза Дони. — Защо Лора ще се качва в кола с тези изроди? Освен това тя излезе от хотела и целенасочено тръгна натам.
	— Това може да се обясни много просто — отвърна Леонард. — Чували ли сте нещо за вампирите?
	С Дони се спогледахме.
	— Вампири?
	— Ето този бледен мъж. Гледайте внимателно страничното стъкло на колата, когато те стоят заедно до нея — Леонард върна видеото с минута назад и увеличи изображението. — На отражението се виждат само трима души, а между тях има празно пространство.
	По дяволите, определено не очаквах да срещна вампир тук. Не ми стигаха кралица Снежанка и джуджетата, сега и кръвопиец се появи в града.
	— Много вампири притежават „призива“ — способност, която принуждава жертвите сами да отиват в лапите им — обясни Леонард. — При това те не са зомбирани или нещо подобно, а се държат съвсем адекватно. Просто в тях възниква непреодолимо желание да отидат някъде.
	— Значи така той… — неволно прошепна Кристина Даймънд, докато безуспешно се опитваше да се обади на някого по телефона, явно на брат си, но бързо млъкна.
	— „Значи така той“ какво? — веднага я попитах аз, като се обърнах към нея и я погледнах настоятелно в очите. — Довършете.
	Кристина определено не искаше да отговаря на въпроса ми, това си личеше и по изражението на лицето й, и по стрелкащите й се очи, но след като помисли малко и претегли всички „за“ и „против“, тя все пак призна:
	— Рей няколко пъти беше обвиняван в изнасилване, но момичетата винаги бяха идвали при него по собствено желание. Рей настояваше, че те просто се опитвали да спечелят пари от него, но аз никога не го повярвах. Но никога нямаше достатъчно доказателства, а и татко винаги беше на негова страна…
	Дони пребледня.
	— В какво са го обвинявали?!
	— Спокойно, Месиел е с нея — опитах се да го успокоя аз.
	Но като цяло ситуацията и мен започна сериозно да ме притеснява, особено като се има предвид, че от изчезването на Лора бяха изминали почти три часа.
	— Успяхте ли да проследите къде точно отиде колата? — напрегнато попита Дони.
	— В момента я търся — отговори медиумът, изненадвайки ме за пореден път. — Посоката е ясна, но в този район няма камери.
	— Тогава за какъв дявол стоим тук и си чешем езиците? — възмути се Дони. — Да тръгваме!
	Кристина Даймънд ме хвана за ръката.
	— Роман, моля те, запомни, каквото и да се е случило, няма да позволя да се случи нещо лошо на брат ми. Ако е виновен, нека да решава закона.
	Да бе, особено като се има предвид, че тя самата каза как брат й постоянно го оправдават в съда. Вярвам, да, вярвам в закона.
	— Ако е направил нещо на Лора, дори само с пръст да я е докоснал, той е труп — изкрещя Дони.
	В този момент по някаква причина си спомних думите, които Джеймс каза на вече покойния шеф на СБРЗО.
	— Аз, като екстрасенс, виждам възможно бъдеще, в което тялото на Рей Даймънд ще бъде намерено в ужасно осакатен вид — намесих се аз, поглеждайки изразително Дони, за да се успокои. — Но няма да бъде убит от човек. Може би парче лед, въпреки че това би било прекалено лека смърт.
	Произнасяйки тези думи, осъзнах, че съм успял да избегна ограничението за лъжа. Това не беше чиста лъжа, в този момент наистина си представях младежа обезобразен, но беше само предположение, много далеч от истината.
	— Вие заплашвате семейство Даймънд? — някак по-скоро безпомощно, отколкото заплашително, попита Кристина.
	— Просто виждам възможни версии за развитие на събитията — избегнах отговора аз. — В клона, където вашият брат се оказва изнасилвач, той умира в ужасни мъки. Ако това не е правилната версия на реалността, тогава нищо няма да му се случи.
	И отново така затънах в термините, че сякаш сам се излъгах и казах неистина. Или това наистина беше вярно, но просто аз не го осъзнавах?
	— Елате с мен — предложи Леонард. — Така ще бъде по-бързо.
	Разбира се, Кристина Даймънд също се включи в нашата компания, като заповяда на хората си да ни следват с колите си. Лично аз бих предпочел тя да пътува отделно или още по-добре, да се изгуби някъде по пътя и да не ни се пречка.
	Докато вървяхме към колата на медиума, аз тихо попитах йокая:
	— А вие не можете ли да се усещате от разстояние?
	Старецът поклати глава.
	— А способността на Месиел само върху йокаи ли действа или ще действа и върху вампира?
	— Първо, в Япония също има вампири — отговори старецът. — И второ, Месиел със сигурност е по-силен от някакъв си кръвопиец. Ако това е единственият проблем, то момичето е в пълна безопасност.
	— Защо тогава още не са се свързали с нас?
	— Не знам — призна йокая. — И мен ме притеснява.
	Със сигурност не се почувствах по-спокоен след разговора с Госу, но от лошите мисли ме разсея Леонард. Медиумът караше колата, без дори да гледа екраните, и това изглеждаше много необичайно. В същото време на няколко екрана пробягваха изображения от камери от целия град, докато той търсеше колата на Рей Даймънд.
	Скоро стигнахме до покрайнините на града и спряхме пред някакво оградено място.
	— Колата е скрита някъде зад оградата, не мога да съм по-точен — каза Леонард. — Ще пусна дронове да огледат всичко отгоре.
	— Това всъщност е затворена производствена територия — намеси се Кристина Даймънд. — Външни лица нямат право да влизат и тук не могат да се пускат дронове.
	— Какво има вътре? — попитах раздразнено.
	Знаех си, че не трябваше да я вземаме с нас.
	— Фабрика за обработка на диаманти — много неохотно отговори момичето.
	Ами да, разбира се, какво друго да е с този мой късмет.
	И внезапно в същата тази затворена територия се раздаде взрив, от който бронираната кола на Леонард едва не се преобърна, а зад бетонната ограда към небето изригна огромна огнена колона.


	Глава 16

	_Три часа по-рано. Месиел._
	На йокая не му хареса, че ги изгониха от лагера до мината, но нямаше никакво желание да спори. Въпреки външната си увереност и спокойствие, след принудителното си заточение под земята той се чувстваше неудобно сред хората. Затова предпочиташе да се оглежда внимателно, да слуша и да мълчи. Може би тук оказваше влияние и това, че йокаите по принцип бяха свикнали да се крият от хората и да действат в сенките. Дори с приятелите на Роман „котаракът“ далеч не веднага успя да намери общ език. Колкото и да е странно, помогна това, че докато седяха в лабораторията на Семьонов, йокаите гледаха много телевизия и по-специално — сериали. След като намериха някаква обща тема, те постепенно се отпуснаха и се почувстваха много по-свободни, а накрая отговаряха с удоволствие на въпросите на Лора и Дони за времената, когато Асоциацията на медиумите все още не е съществувала и Обединението на островите тъкмо се е формирало.
	Връщайки се обратно в хотела с двама от приятелите на Роман, Месиел не можеше да си намери място заради обзелото го лошо предчувствие, и това нямаше нищо общо със слезлия в мината медиум. Четиримата седяха в предоставената им стая и вяло обсъждаха истории от минали години, или по-скоро Госу споделяше спомените си от онези времена с хората. Като погледна по-отблизо брата и сестрата Палмър, „котаракът“ усети присъствието на едва различима тъмна енергия, смътно позната и предизвикваща неприятни спомени. Тази енергия обгръщаше Лора Палмър, сякаш я призоваваше да я последва.
	— Дони, ще се поразходя на чист въздух — каза русото момиче.
	При това изглеждаше съвсем нормално, нямаше признаци за някаква преструвка или неестественост, но Месиел усещаше, че това не е нейно собствено желание.
	— Хайде да излезем заедно — веднага скочи от леглото брат й.
	— Ще се разходя сама — бързо каза момичето и очите й за миг помръкнаха, сякаш някой друг беше погледнал от тях, но само Месиел го забеляза. — Не се притеснявай, телефонът ми е с мен и няма да се отдалечавам от хотела.
	Лора бързо напусна стаята и „котаракът“ веднага я последва, като увери Дони, че ще се погрижи за безопасността на сестра му. Той ли, като по-голям брат, който е загубил по-малката си сестра, не знае колко е важно това.
	След като настигна момичето до асансьора, той спокойно тръгна зад нея, без да привлича вниманието й. Лора вървеше толкова целеустремено, че дори не погледна в неговата посока. Йокаят не се опита да говори с нея, защото беше убеден, че някой й влияе и я притегля към себе си, и ако застане на пътя й, може да привлече вниманието на мистериозния кукловод и да провокира агресията на момичето. Месиел съжаляваше единствено, че изскочи прекалено бързо от стаята и не успя да сподели подозренията си с Дони и Госу. Освен това беше забравил да си вземе телефона, тъй като все още не беше успял да си изгради подобен навик. Така че сега „котаракът“ беше принуден да върви плътно до момичето, надявайки се бързо да се справи с източника на така наречения Зов и да се върне обратно.
	Първоначално обаче момичето наистина започна безцелна разходка из града, което леко смути йокая. Но когато след близо час ходене на едно безлюдно място момичето хвърли телефона си на асфалта и го счупи с крак, той беше убеден, че предчувствието му не го е излъгало. И когато след още десетина минути скитане из града той видя червенокосия Рей Даймънд и бледокожото същество до него, йокаят веднага разбра всичко. Вампир, значи? Сега беше ясно откъде идва този Зов.
	— Ето я, идва! — радостно възкликна червенокосият младеж и веднага се намръщи. — А за какъв дявол с нея има телохранител? Трябва да се отървеш от него!
	Вампирът явно искаше да отговори нещо, усещайки в Месиел същество, но „котаракът“ успя да реагира по-бързо и да въздейства на вампира със способността си от разстояние. Това беше доста трудно и му отне много сила, заради което той едва не загуби равновесие, но все пак успя да се задържи на крака.
	— Не се тревожете, просто Зова е хванал и него — отговори вампирът по заповед на Месиел. — Не мога да спра способността сега, така че ще го вземем с нас и ще се справим с него на място. Той е абсолютно безопасен.
	За щастие йокая не трябваше да говори вместо вампира, а само да му внуши нужната мисъл, и той даде обяснение със свои думи, за да не събуди подозрение.
	— Добре — съгласи се Рей Даймънд. — Но ти сам ще го убиеш, това е твоя грешка.
	Месиел обмисляше да се справи с всички още сега и да освободи Лора от Зова, но вниманието му със закъснение беше привлечено от още двама души, които стояха наблизо. И двамата буквално излъчваха сила, значително по-голяма от тази на вампира и червенокосия Даймънд.
	„Дали ще успея да се справя с тях така, че Лора да не пострада?“ — замисли си Месиел.
	Той все още усещаше слабост от използването на способността, а освен това имаше твърде малко опит в битки с подобни противници, все пак през всичките тези години йокаите не бяха имали никакъв контакт с хора. Освен това „котаракът“ винаги предпочиташе да решава проблемите не със сила, а с хитрост, затова реши да не бърза и да остави да ги отведат там, където искат. И вече на място да избере подходяща ситуация и да избягат. Освен това, бидейки близо до противниците си, той можеше постепенно да изследва енергията им и да разбере с какви стихии са свързани, за да използва тази информация в своя полза. Например сега вече беше разбрал, че Рей Даймънд притежава много слаба способност, свързана с огъня, и изобщо не представлява опасност.
	Колата беше с три реда седалки и Лора и Месиел бяха настанени най-отзад, така че „котаракът“ можеше през целия път спокойно да изучава бъдещите си противници. На вампира Месиел просто внуши да не им обръща никакво внимание и да се държи както обикновено. За щастие, това беше доста слаб екземпляр, неспособен да окаже никаква съпротива, след като вече е попаднал под въздействието.
	— А ти сигурен ли си, че няма да има проблеми с този медиум? — попита един от хората на Рей Даймънд, азиатец с дълга тъмна коса, прибрана отзад на опашка. — Все пак тя е негова приятелка.
	„Този изглежда може да контролира желязото, опасен противник“ — отбеляза си наум Месиел.
	— Ох, не ме разсмивай, Хиро. Медиумът е нает да извърши конкретна работа, той не е нищо повече от дребен слуга. Освен това тези двамата просто ще изчезнат и никой няма да разбере за това. Изобщо не се притеснявай.
	— Искаш да ги убиеш? — скептично попита вторият, рус мъж с внушително атлетично телосложение и огромни юмруци. — Смяташ ли, че рискът си заслужава?
	„А този май е свързан с елемента огън.“
	— Няма никакъв риск, Джо. В един от цеховете на завода има голяма пещ, от тях дори прах няма да остане.
	— И самият аз мога да ги изгоря — потвърди мислите на „котарака“ блондинът. — Ще е дори по-забавно.
	— Не е ли прекалено жестоко? — намръщи се азиатецът.
	— Тази мръсница ме удари в лицето — направи гримаса червенокосият. — Пред свидетели. Тя трябва да умре в агония, но първо, разбира се, ще се позабавлявам с нея.
	„Интересно, а дали да не ги убия всичките? — сериозно се замисли «котаракът», докато седеше до Лора с напълно безизразно лице. — Доколкото разбрах, семейството на този отвратителен човек е много богато и Роман може да има сериозни проблеми. Но пък и Михайлов също не е кой да е, а и всичко може да се представи така, сякаш ние с Лора изобщо не сме били тук.“
	Като цяло, на страната на йокая бяха елемента на изненадата и възможността да настрои вампира срещу неговите господари. Минус беше, че Лора щеше да има нужда от време, за да се възстанови от Зова, което можеше да я остави объркана и изложена на риска да попадне под нечий удар, а и самият Месиел все още чувстваше слабост, след като пое контрола над вампира. От друга страна, всичко, което трябваше да направи, беше да неутрализира двамата най-опасни противници, и при правилен избор на момент това нямаше да е трудно.
	Междувременно те стигнаха до висока бетонна ограда с масивни блиндирани порти, които се отвориха и колата беше пусната вътре без никакви проблеми. Сега Месиел реши да изчака, докато ги заведат до помещението със споменатата от Рей пещ, и да започне да действа там.
	След като паркираха близо до висока тухлена сграда в самия край на затворената територия, тримата мъже и вампирът изкараха двамата отвлечени и ги въведоха вътре. И това, което Месиел със сигурност не очакваше да види, бе, че цехът работеше на пълни обороти, независимо че беше нощ. Но обяснението беше съвсем просто — тук работеха дружките на вампира, който беше хванал Лора със Зова, въпреки че бяха по-малко развити. Нещо като нисши упири. Бледите немъртви стояха зад машините и работеха нещо с епруветки, прахове и химикали.
	— Доста е страшно да ги гледаш — отбеляза дългокосият азиатец, мръщейки се отвратено.
	— Но пък не трябва да им се плаща — ухили се Рей Даймънд. — И няма профсъюзи. Ако някой получи травма, просто го изпращаме в пещта и поставяме нов на негово място. Освен това те работят само в специалното производство, където е по-добре да не се допускат излишно хора.
	Азиатецът и едрият мъж се спогледаха и Месиел буквално с кожата си усети излъчвания от тях лепкав страх.
	— Благодаря за доверието… предполагам — промърмори азиатецът.
	Но червенокосият младеж изобщо не обърна внимание на тона му.
	— Да отидем да пийнем по нещо — предложи той на другарите си. — Отдавна направих стаята за почивка своя територия, на тях — той махна с ръка към упирите — определено не им трябва почивка. Ако искате, можем да накараме момичето да танцува гола пред нас.
	Азиатецът хвърли поглед към Лора и поклати глава. Изглежда случващото се не му харесваше, но не посмя да спори с Даймънд.
	— Нека първо да пийнем, после ще видим — предложи той.
	Месиел облекчено въздъхна. Мислено той вече се подготвяше за битка, не искаше да им дава възможност да издевателстват над момичето.
	— Дръж ги под око — нареди червенокосият на главния вампир и поведе другарите си в стая в ъгъла на цеха. — Ще се върнем скоро.
	Веднага щом изчезнаха зад вратата, Масиел приближи до вампира, докосна го, за да засили въздействието, и попита:
	— Какво става тук?
	— Това е цех за производство на „стим“ — забранено вещество за усилване на X-способностите.
	„Котаракът“ не разбра нищо, но мислено си отбеляза по-късно да се поразрови в темата. След това заповяда на вампира да освободи Лора от Зова. Момичето дойде на себе си доста бързо, което лесно се разбра по все по-свързаните и витиевати ругатни, излитащи от сладката й уста. После те заедно продължиха да разпитват вампира:
	— А ти кой си? И защо тук работят упири?
	— Аз съм слуга, назначен тук, за да създавам работници и да ги ръководя.
	— Слуга? — Масиел се напрегна. — Чий?
	— На Ветал, моят господар.
	— Къде е той сега и как е свързан с Даймъндови?
	Като цяло вампирът на име Гибс не знаеше много. Даймъндови работели с някакъв „господар“, който разпространявал някакво вещество, наречено „стим“, и го произвеждали в тази сграда. Защо, ако те и така притежаваха изключително печеливша диамантена мина? Може би Даймъндови бяха разбрали, че диамантите далеч не са безброй и че по-нататъшните конфликти с обитателите на пещерите могат да доведат до най-неочаквани последици? А може би имаха други причини да се занимават с незаконни дейности, самият вампир не знаеше. Господарят на Гибс, който беше и негов създател, почти не се появявал тук, което определено успокои Месиел. Съдейки по описанието, той определено не би могъл да се справи със същество с подобна сила.
	— Научихме достатъчно — обобщи „котаракът“. — Предлагам да изчезваме от тук.
	— Какво искаш да кажеш с „изчезваме“? — възмути се Лора. — Тези копелета щяха да ме изнасилят! Да бягаме сега и после да се опитаме да решим въпроса според закона?! Що за глупости?!
	— А ти какво предлагаш?
	— Да ги убием още сега — уверено заяви момичето. — Никой няма дори да си помисли за нас. Главното е след това да напуснем територията на завода незабелязано.
	Месиел въздъхна тежко. Знаеше си, че ще е по-добре да остави момичето под Зова, щеше да му е много по-спокойно.
	— Както кажеш…
	Той се огледа, пресмятайки броя на упирите. Оказаха се около четиридесет. Доста. Но най-хубавото беше, че управлението им не изискваше почти никакви усилия. Благодарности за този, който беше решил да създаде упирите без ни най-малък проблясък на разум, само с набор от основни рефлекси и минимални умения за самообучение. На Месиел му беше достатъчно да мине през целия цех и да докосне всеки, за да станат те негови марионетки. Той би предпочел просто да заповяда на упирите да унищожат всичко наоколо и да избягат шумно, но Лора явно жадуваше за отмъщение и искаше да го види лично.
	Тъкмо обсъждаха различни варианти какво да правят по-нататък, когато вратата на стаята за почивка изскърца и се чу гласът на Рей Даймънд. Те бързо се върнаха на местата си и застинаха с безизразни лица, сякаш все още са под влиянието на Зова.
	— Също така упирите са много послушни — на висок глас каза червенокосият младеж, очевидно беше доста пиян. — Гледайте — той се приближи до един от упирите и му заповяда: — Ей ти, отвори работещата пещ, влез вътре и затвори вратата след себе си.
	— Ъъ… може би не трябва? — притесни се азиатецът. — Все пак той е работник в завода.
	Упирът послушно се приближи до стигащата до тавана пещ, отвори стоманената врата, пристъпи в пламъците и я затвори след себе си с вече горящата си ръка.
	— На кого му пука, в хладилника имаме още много от тях — махна пренебрежително с ръка Рей Даймънд, затваряйки до край вратата на пещта.
	Лора погледна изразително Месиел, едва сдържайки доволната си усмивка. Това беше идеалният момент.
	„Тръгнете бавно към хората“ — заповяда „котаракът“ на всички упири в помещението.
	Упирите започнаха да напускат работните си места и бавно да се насочват към Рей Даймънд.
	— Хей, мисля, че спряха да работят — отбеляза светлокосият здравеняк. — Идват към нас.
	Рей Даймънд махна с ръка.
	— Невъзможно, те не действат без команда — той се обърна към вампира. — Гибс, контролираш ли упирите?
	— Не — лаконично отвърна вампирът. — Но…
	Макар вампирът да беше слаб, Месиел беше изразходвал силите си да даде команда на упирите и за момент той се беше освободил от влиянието му. „Котаракът“ трябваше доста да се напрегне, за да го накара да замълчи и да остане на място.
	— Те наистина идват към нас — присъедини се азиатецът към другаря си.
	Червенокосият младеж вече и сам беше разбрал, че се случва нещо странно.
	— Какво става, по дяволите?! — възмути се той. — Хей, твари, връщайте се на работа!
	Разбира се, упирите не го послушаха и продължиха да се приближават към него, монотонно плъзгайки краката си по мръсносивите плочки.
	— Може би са се разстроили, че накара онзи упир да влезе в пещта? — предположи азиатецът.
	— Те не могат да се разстройват! — възмути се червенокосият младеж, а в гласа му се доловиха истерични нотки. — Това са безмозъчни зомбита! Гибс, веднага ги спри!
	Месиел не се сдържа и нареди на всички упири да покажат на младежа неприличен жест със свит лакът. При това те го направиха толкова рязко и в съвършен синхрон, че изглеждаше по-скоро заплашително, отколкото обидно.
	— Според мен те те разбират — още повече се напрегна азиатецът. — Предлагам да бягаме от тук!
	— Те са извън контрол! — каза вампирът по команда от „котарака“. — Вие ги ядосахте.
	— Що за глупости?! — възмути се червенокосият младеж, който явно дори беше изтрезнял. — Гибс, направи нещо с тях, ти си им господар!
	— Аз ще се справя с тези зомбита без никакви проблеми — намеси се здравенякът, създавайки огнена топка върху дланта си. — Ще ги изгоря!
	— Спри — хвана го за ръката Рей Даймънд. — Недей!
	— Но нали сам каза, че имате цял хладилник с такива — обидено напомни здравенякът.
	— Кхм… ами… да — смути се червенокосият, но бързо се съвзе: — Но знаеш ли колко струва оборудването и стоката в този цех? Може да е взривоопасно!
	„Нападнете ги! — заповяда Месиел на упирите. — Вземете всичко по масите и го хвърлете по хората, а след това ги разкъсайте!“
	Ако в началото упирите се движеха умишлено бавно, то сега движенията им станаха много по-бързи, почти като човешки. Към Рей Даймънд веднага полетяха инструменти и всевъзможни реактиви от масите, и под прикритието на този „артилерийски огън“ останалите упири се хвърлиха в атака.
	Месиел и Лора бавно отстъпиха настрани и се скриха зад един от стоманените рафтове, откъдето с удоволствие започнаха да наблюдават случващото се. Рей Даймънд моментално се озова зад другарите си, а те влязоха в неравна битка с упирите. Разбира се, силата тук все още беше на страната на хората. Азиатецът веднага започна да прихваща всички стоманени инструменти още във въздуха и да ги изпраща обратно към упирите, превръщайки ги в истински игленици, а здравенякът създаде огромно огнено кълбо и го хвърли право в центъра на бързащите към тях ходещи мъртъвци.
	— Не! — извика Рей Даймънд — Недей!
	Но беше късно. Само едно огнено кълбо беше достатъчно, за да се възпламенят реактивите на масите, а по тях огънят се разпространи до ъгъла на помещението, където имаше подредени бидони с някакви реактиви. За щастие експлозията се оказа насочена право нагоре и проби покрива, но основната част от лабораторията остана цяла. Смрадлив дим обгърна всичко, а огънят започна да се разпространява по рафтовете покрай стените, но видимостта все още оставаше добра.
	— Сега вече се махаме — доволно прошепна Лора, прикривайки с ръка устата и носа си. — Чувствам се отмъстена.
	Противопожарните системи се задействаха и от тавана пръсна вода, но това изобщо не спря упирите и те упорито продължиха да атакуват тримата мъже. Азиатецът успешно се защитаваше със стоманените части на рафтовете, като ги държеше във въздуха пред себе си като щитове, а здравенякът уверено работеше с покритите си с яркочервени пламъци юмруци, но и двамата доста сериозно пострадаха от упирите. Червенокосият Даймънд продължаваше да се крие зад гърбовете им, дори не се опитваше да внесе своята лепта в битката и, съдейки по всичко, все още не беше получил нито една рана.
	Изведнъж покривът на цеха буквално отлетя, сякаш някой го беше разкъсал като картонена кутийка, и отгоре плавно се спусна слаба мъжка фигура в черни дрехи. Дългото наметало се вееше на вятъра, а димът създаваше такъв фон, сякаш Месиел беше станал участник в някой от любимите сериали на Мако и Садако. За съжаление, помпозната поява на вампира беше леко развалена от пръскачките, които моментално намокриха дрехите му.
	— Какво става тук? — попита мъжът, оглеждайки се. — Кой се е осмелил да поеме контрола над моя слуга? — погледът му прекоси стаята и веднага намери Месиел. — Ти?
	Косата на тила на „котарака“ моментално настръхна от усещането за опасност. Това същество беше много силно, може би дори беше Висш вампир.
	Вампирът, когото наричаха Гибс, мигновено се освободи от контрола на „котарака“ и изкрещя:
	— Господарю, той подчини мен и упирите!
	Мъжът го погледна с отвращение.
	— Боклук.
	И в следващия миг главата на Гибс се пръсна като диня. А след това и главите на другите упири започнаха да експлодират, пръскайки кръв, кости и мозъци наоколо.
	— Като преброя до три, бягай — прошепна Месиел на момичето. — Ще се опитам да го задържа.
	— Няма начин — възрази Лора. — Ще го накълцам на парчета.
	На Месиел му се искаше да обясни, че дори да е нарязано на парчета, подобно същество така или иначе ще успее да се възстанови, но мястото за лекция беше прекалено неподходящо.
	— Значи всичко е заради телохранителя! — изкрещя Рей Даймънд. — Господин Ветал, те нападнаха нашия цех, за да навредят на общото ни дело! Моля ви, убийте ги!
	Вампирът плавно се спусна на пода пред Месиел и Лора. И двамата усетиха как невидими клещи започват да ги притискат от всички страни.
	— Разбира се, те ще умрат в страшни мъки. Но първо искам да разбера кой ги е изпратил тук…
	Изведнъж от пода под вампира се появиха две ръце, хванаха го за краката и той мигновено потъна надолу.


	Глава 17

	Щом видях експлозията в затворената територия, реших да не чакам разрешение от Кристина Даймънд, което можеше и да не последва, и мълчаливо напуснах колата. Постарах се да се скрия от любопитни очи в сенките, гмурнах се в земята, с лекота преминах под оградата и продължих под земята, заобикаляйки множество комуникации, докато не се приближих до горящата сграда. Още малко време ми отне да се измъкна внимателно от една от тухлените стени вътре и да се огледам. Като цяло ситуацията беше абсолютно неясна, но поне успях без проблем да разделя присъстващите в сградата на добри и лоши, защото за мен всички с изключение на Месиел и Лора бяха врагове. Малко ме смущаваха някакви зомбита или упири, които явно бяха на страната на приятелите ми, но способността на Месиел да въздейства на същества обясняваше всичко съвсем логично. Вече размишлявах как най-добре да обезвредя Рей Даймънд и приятелите му, когато през покрива влетя още един вампир. Висш или просто по-силен, но на него, изглежда, „котаракът“ не можеше да влияе по никакъв начин, така че побързах отново да се скрия, преди вампирът да ме забележи. Само с крайчеца на ухото, в най-буквалния смисъл на думата, изслушах разговора му с по-малкия му събрат:
	— Господарю, той подчини мен и упирите! — извика вампирът, потвърждавайки предположението ми за Месиел.
	— Боклук.
	Последваха няколко пукота, когато главите на упирите започнаха да се пръскат, като се започне с вампира, който беше хипнотизирал Лора. Както се казва, кармата в действие.
	— Значи всичко е заради телохранителя! — изкрещя Рей Даймънд. — Господин Ветал, те нападнаха нашия цех, за да навредят на общото ни дело! Моля ви, убийте ги!
	Ама че хитра гадинка.
	— Разбира се, те ще умрат в страшни мъки — надуто каза увисналият във въздуха вампир и се спусна долу при приятелите ми. — Но първо искам да разбера кой ги е изпратил тук…
	Като цяло имах голям късмет. Веднага ми хрумна щастливата мисъл, че вампирът не е живо същество, поне според повечето легенди. Освен това упирите и помпозният летящ мъж, гледани със специалното зрение, което получих от трупоядите, изглеждаха малко по-различно от другите хора и дори от йокая. И въпреки че не можех да пренасям със себе си през стените живи организми, успявах да го правя много добре с предмети, които не надвишаваха с много собственото ми тегло, което многократно бяхме тествали в лабораторията на Семьонов. Затова реших да рискувам и да се опитам да завлека появилия се вампир с мен под земята и да го оставя там, главното е той да не тежи много повече от мен.
	И се получи! Вампирът дори да изписка не успя, преди да се окаже издърпан в пода, където веднага го пуснах и тялото на опасното същество мигновено стана част от бетона. Зрението на трупояд не показа и следа от душевна енергия или органична материя на това място, което означаваше, че току-що бях открил нов гарантиран начин за убиване на вампири освен слънчева светлина и кол през сърцето — молекулите на съществото се бяха смесили с бетона, буквално ставайки част от него. От вампира не беше останало абсолютно нищо и дори да можеше да се регенерира от кръв, тя също вече не съществуваше.
	След като се уверих, че с вампира е свършено, аз се преместих в една от стените и отново надникнах в залата. Тук цареше напрегната тишина, нарушавана само от съскането на водните пръскачки и тежкото дишане на покритото с рани трио. Искаше ми се и тях да ги дръпна в пода и да ги убия, точно като вампира, но за разлика от него и тримата очевидно тежаха много повече от мен. Освен това едно е да убия някаква си твар, а съвсем друго — човек, дори да знам, че той си е истинска твар.
	Но и просто така да стоя и да гледам също не можех, трябваше да отвлека вниманието на тримата от Месиел и Лора. Затова плавно изплувах зад Рей Даймънд и тихо казах:
	— Ти ще умреш!
	Подозирах, че някой от тримата ще реагира агресивно на появата ми, затова веднага потънах обратно в пода и успях да видя как над мен прелита нещо блестящо.
	— Кой е тук?! — с треперещ глас извика червенокосият младеж.
	— Ще умреш! — извиках отново, премествайки се към другата стена.
	— Рей Даймънд, ти ще умреш! — повторих вече от трето място.
	И, между другото, изобщо не лъжех, защото всички хора рано или късно умират.
	— Никой да не мърда! — раздаде се гръмка заповед и в залата на цеха се втурнаха множество хора, начело с Кристина Даймънд.
	Подозирам, че охраната реагира далеч не веднага само защото са ги държали настрана от това място поради някаква особеност на производството, например използването на труд на упири. А може би дори са правили нещо забранено тук. Кой знае?
	Госу и Дони, разбира се, не бяха допуснати тук. Аз реших да остана в стената и да наблюдавам какво ще последва, без да разкривам присъствието си.
	— Какво е станало тук? — изстреля Кристина към по-малкия си брат.
	Браво на нея, много се сдържа. Аз на нейно място веднага щях да започна да бия братчето си. С ритници. Много дълго. И едва тогава, може би, но далеч не със сигурност, щях да изслушам обърканите му обяснения. Кристина се държеше толкова спокойно, сякаш е успяла някъде по пътя от колата до сградата да погълне конска доза успокоително.
	— Вампирите полудяха и ни нападнаха! — излая в отговор Рей, докато трескаво се оглеждаше. — И още някой ме заплашваше! Но не знам кой! Беше някакъв мъжки глас!
	Последните му думи прозвучаха някак съвсем не на място.
	— От теб вони на алкохол от километър — направи гримаса червенокосото момиче и посочи Месиел и Лора. — По-добре ми кажи те какво правят тук?
	Тук очите на Рей започнаха да се стрелкат, но той изненадващо бързо се взе в ръце и намери доста логичен отговор:
	— Откъде да знам? Вампирът ги взе под контрол и ги доведе тук. И нас също! Сигурно е искал да изяде всички!
	Кристина Даймънд известно време мълчаливо гледаше брат си.
	— Знаеш ли, не си чак толкова глупав. Кой би си помислил — тя обърна поглед към двамата приятели на брат си. — И вие ли бяхте под контрола на вампира?
	— Да!
	— Разбира се!
	— Отлично — кимна момичето. — Придържайте се към тази версия.
	Е, какво друго да очаквам? Сега можех да изскоча от стената и да заявя, че знам всичко, но беше по-добре да не издавам способността си. Все още разполагахме със свидетелствата на Лора и Месиел, а те със сигурност нямаше да мълчат. Но за да не може никой нищо да им направи в суматохата, аз бързо се върнах до входа на цеха и влязох през вратата.
	— Какво става тук? — попитах настоятелно.
	Кристина Даймънд явно се канеше да каже, че не трябва да съм тук или дори да ме отпрати, но навреме се опомни. Не беше в положение да се кара с медиум. Освен това до мен се появи и Леонард с неговата инвалидна количка.
	— Да, кажете, и на мен ми е интересно — каза той.
	— Не знаем какво точно, ако знаехме, че това… — объркано започна Кристина Даймънд, поглеждайки предпазливо Леонард, но бързо се взе в ръце. — Очевидно вампирите са превзели тази сграда и са довели брат ми и вашите помощници тук с помощта на хипноза.
	— Да бе, очевидно — изсумтях аз, гледайки подозрително плешивия медиум. Защо появата му смути момичето толкова много? — Интересно, какво ли ще кажат моите помощници за тази история?
	— На думите им не може да се вярва, те са били под въздействието на Висш вампир — припряно каза Кристина Даймънд. — Може да им е внушено всичко.
	— А защо решихте, че това е бил Висш вампир? — попита Леонард. — И къде е той сега?
	— Явно е избягал — неуверено отвърна момичето. — И само Висш вампир би могъл да поеме пълен контрол над толкова много хора. Между другото, собственият ми брат е пострадал от това!
	Да, разбира се, че ще прикрива задника на брат си, сякаш можеше да е иначе. И отново, колко жалко, че нямам ампула с душевна енергия на демон на измамата, щях да ги разоблича всички. Но истината е, че дори и да разбера истината от Рей Даймънд, къде трябва да отида с тази информация? Целият град така или иначе е под контрола на това семейство. Разбира се, имам връзки в полицията на Барса, в църквата и съм член на Асоциацията на медиумите, но към кого от тях мога да се обърна с такъв въпрос? Не и към Леонард, разбира се.
	Всъщност какво пречи на Даймъндови да се отърват от нас още тук, за да не изтече информация? Предполагам, че не трябва да си търся проблеми, докато не се свържа с Джен и баща ми и не им разкажа всичко, което се случи тук. Все някаква застраховка ще е.
	Оставих Кристина с Леонард и се насочих към Лора и Месиел.
	— Добре ли сте?
	— Да — уверено кимна Лора и посочи с поглед мястото, където бях завлякъл вампира в бетона. — Това си ти, нали?
	С едва забележимо кимване продължих да ги разпитвам и научих кратка, но изчерпателна версия на случилото се тук от Месиел. Лора все пак през голяма част от времето е била под въздействието на вампирския Зов. След като научих подробностите за плановете на Рей Даймънд за момичето, наистина много съжалих, че не се опитах да го издърпам в пода. Може би не целия, но да го оставя без крака и онова, което беше между тях, би било точно подходящото наказание.
	Кристина поглеждаше в нашата посока с голям интерес, но ние говорехме тихо, а и многобройните служители на компанията, които разчистваха развалините и гасяха отделни локални пожари, вдигаха много шум. Накрая момичето не издържа и само дойде при нас.
	— Много съжаляваме, че сте попаднали в такава ужасна ситуация — обърна се тя към Лора. — Но всички виновни ще бъдат наказани, а вие непременно ще получите подобаващо обезщетение.
	— Значи абсолютно всички виновни? — язвително уточни Лора.
	— Хората, попаднали под влиянието на вампир, не са виновни за нищо, те не са действали по собствена воля — някак абстрактно отговори Кристина. — Ще проведем задълбочено разследване, ще разберем кой е позволил незаконно окупиране на нашия цех и какво точно се е случило тук — тя ме погледна многозначително. — Но това ще отнеме време, а междувременно трябва да решим проблема с мините.
	— Нали и двамата сме наясно, че това са глупости? — уточних аз, като реших да не играя игричките на Кристина Даймънд. — А и след това, което се случи тук, за никакво сътрудничество и дума не може да става.
	— Но нали никой не е пострадал — отбеляза момичето, гледайки Лора и Месиел. — Сигурна съм, че ще можем да удовлетворим всички претенции от страна на вашите помощници.
	— Лично аз искам Рей Даймънд да бъде кастриран — ухили се Лора. — Ако краят е такъв, ще бъда напълно удовлетворена.
	— Сега във вас говори стреса — намръщи се Кристина. — Сигурна съм, че след като си починете и внимателно осъзнаете всичко случило се, ще промените мнението си.
	Е, така или иначе не разчитах особено на адекватна реакция от нейна страна.
	— Сега ще се върнем в хотела, а утре си тръгваме оттук — предупредих момичето аз. — Ще изпратя цялата информация относно детайлите на поръчката на Асоциацията. Нека те да решат какво да правят по-нататък със заплахата от мината.
	Момичето явно беше недоволно, но не рискува да спори с мен. Подозирам, че тя просто нямаше ясно разбиране как да се държи сега — да заплашва или да се опитва да преговаря. Но, така или иначе, сутринта определено трябва да се очакват някакви действия от страна на Даймъндови, след като напълно осъзнаят заплахата от мината.
	Извън завода Дони и Госу напрегнато ни чакаха близо до колата на Леонард. Виждайки сестра си жива и здрава, младежът облекчено въздъхна, а и възрастният йокай очевидно се зарадва от завръщането на Месиел.
	— Добре ли си? — притеснено попита Дони, прегръщайки сестра си.
	— Да, благодарение на Мес — потвърди момичето и отново разказа всичко от напускането й на хотелската стая.
	По някое време с тих шум от колелата на инвалидната му количка към нас се приближи и Леонард.
	— „Стим“, значи? — попита той. — Това вече е много интересно.
	— Тоест това, че упири работят в производството не е толкова интересно? — попитах аз.
	— Законът не го забранява — сви рамене медиумът. — Няма прецеденти, за разлика от производството на наркотици. Определено ще докладвам за това на съответните органи.
	Разбира се, първото нещо, което направих, беше да попитам къде точно трябва да се докладва това? Очевидно не на полицията в Даймънс.
	— В ОСС — отговори медиумът. — Островната служба за сигурност, те се занимават с наркотиците.
	— За първи път ги чувам.
	— О, те са корави момчета — разбиращо кимна Лора. — По-добре да не ги срещаш, но сега ще се радвам да ги видя тук.
	— Но за йокаите е по-добре да не пресичат пътищата им и да си тръгнат оттук утре — отбеляза Леонард. — А сега, ако нямате нищо против, ще ви закарам до хотела. Както се казва, тясно, но удобно.
	— О, да, определено не искам да пътувам с хората на Даймъндови — съгласи се Лора.
	В този момент от територията на завода излязоха тримата младежи, начело с Рей Даймънд, и се насочиха към колите. Изглеждаха уморени, но изненадващо доволни. Изглежда си мислеха, че са се измъкнали от бъркотията и вече нищо не ги заплашва. Червенокосата гадинка дори се ухили, когато видя групата ни, и изпрати въздушна целувка на Лора.
	— Ще го докопам — навъсено заяви Дони. — Тук е под закрила, но в Барса мръсникът няма да ми избяга.
	— Шегуваш ли се?! — възмутих се аз. — Няма да чакаме толкова дълго. Ще измисля нещо много по-рано. Обещавам, че няма да живее дълго.
	Казвайки това, разбрах, че не само казвам истината, но и искрено искам, и най-важното, мога да имам пръст в смъртта на човека. И при това се чувствах съвсем нормално, никакви съмнения или чувство за вина. Може би някой ден ще имам, но засега наистина исках да убия Рей Даймънд.
	— Мога да обиколя покрайнините на града и да потърся агресивни същества — предложи Месиел. — Малко внушение и всички ще започнат да преследват този подъл човек.
	— Не е лош вариант — съгласих се аз. — Може би ще се заемеш с това утре.
	— Ще се престоря, че не съм го чул — направи гримаса Леонард. — По-добре ми кажи какво смяташ да правиш със съществото от мината?
	Подозрително погледнах медиума.
	— А какво става с принципа за ненамеса?
	— Вече се намесих достатъчно много — усмихна се мъжът добродушно. — Така че кажи какво мислиш да правиш със заплахата от дълбините на планината?
	За начало трябваше да разкажа на него и моите „помощници“ за приключенията си в мините.
	— Първоначално наистина мислех да намеря някой подходящ за кралица Снежанка — признах аз. — Имам огледала със себе си, исках да ги подобря и да ги използвам, за да намеря най-добрия кандидат. Но сега единственото ми желание е да оставя всичко както си е и да оставя фрагментите да летят където си искат. Добивът ще спре, а градът с времето ще опустее, но това вече няма да е мой проблем.
	— Но ти не би го направил, нали? — с усмивка попита Лора. — Тогава ще загинат обикновени хора, а и джуджетата очевидно също ще пострадат. А ти обеща да им помогнеш.
	— Да принудиш човек, при това с добро сърце, да стане съпруг на ледено същество също е доста съмнително решение — отбеляза Дони. — Аз определено не бих се зарадвал.
	Аз свих рамене.
	— Да убивам кралица Снежанка също не ми се иска. Освен това, без нейната защита Даймъндови просто ще хванат всички джуджета и ще ги принудят да работят за тях.
	— Мога да се опитам да й въздействам — неуверено предложи Месиел. — Вярно, ако това същество е толкова силно, колкото казват джуджетата, най-вероятно ще се проваля.
	— А що за сериали всъщност гледа? — попита Лора. — Може би това по някакъв начин ще ти даде някакви идеи как може да се разбереш с нея? Често неадекватните хора реагират добре на теми, които предизвикват силни емоции.
	— Ами разни женски сериали, драми — отговорих, след като помислих малко и си припомних образите от многобройните ледени огледала. — Гледала ли си „Наруто“?
	— „Наруто“? — заинтересува се Лора. — Какво е това?
	— Популярно аниме.
	— За първи път го чувам — озадачено каза момичето. — Аз гледам много анимета — тя влезе в телефона си и известно време търси в него. — Няма такова аниме.
	Хмм… но аз определено видях Наруто в оранжевия му гащеризон, а и сцената ми беше много позната и се разиграваше някъде около Световната война на Шиноби. Тоест, поне четиристотин епизода са били заснети, което означаваше, че анимето трябва да е известно.
	— А мангата за човека, който искаше да стане Хокаге?
	Помислих, че може би просто името е променено, но дори по сюжета нищо подобно не беше известно в този свят.
	— Това е много странно — казах озадачено.
	Но тя не би могла… Не, не, това не може да бъде. По принцип дълбоко в планината тя явно няма нито сателитна, нито кабелна телевизия, така че кралица Снежанка би могла да получава сигнала отвсякъде, дори и от моя свят.
	— И така, какви са плановете ти занапред? — напомни за основния проблем Леонард.
	— А вие нямате ли идеи?
	— Все пак това е твоя работа и ти решаваш — отвърна медиумът. — Вече казах, че специализирам в малко по-различни неща.
	— Честно казано, много ми е интересно как ще се държат Даймъндови утре — признах аз. — Тогава ще реша какво да правя по-нататък. Разбира се, ще възложа на моите хора да търсят възможни решения на този проблем, може би ще имат някакви идеи.
	В резултат на това, след като се върнах в хотела, веднага се свързах с танукито и Семьонов, които търпеливо чакаха завръщането ми от мината, и подробно им описах всичко, което се случи, включително срещата с вампира. Последното особено зарадва Семьонов и той веднага поиска достъп до онази част от бетонния под, в която бях вградил летящия кръвопиец. Дори беше готов да дойде лично с плазмен трион, за да изреже нужното парче, и аз трябваше да обещая, че ако все пак реша да помогна на Даймъндови, задължително ще впиша тази клауза в новия договор. Също така помолих Джен да направи подробен списък на точките от вече подписания договор, които Даймъндови бяха нарушили, и едва след това най-накрая си взех душ и си легнах. Йокаите доброволно решиха да стоят на стража, в случай че възникнат още някакви проблеми, и аз не спорих с тях.
	Докато заспивах, си мислех каква е вероятността кралица Снежанка наистина да е гледала аниме от моя свят? И дали не може да се включи не някой сериал, а примерно новини? А ако връзката не е еднопосочна, възможно ли е да се влезе и в интернет? Ще е нужен само рутер, който да преобразува сигнала от „леден формат“ в Wi-Fi? Макар че… това вече ще е отвъд границите на фантастиката, разбира се.
	До сутринта никой не ни обезпокои, но след закуска до хотела приближи цяла делегация от коли, изпълвайки улицата. Изглежда самият глава на семейство Даймънд беше дошъл да ме види, и май ни предстоеше доста интересен разговор.


	Глава 18

	_Малко по-рано, имението на семейство Даймънд_
	Кристина седеше в тъмния кабинет пред баща си и се чувстваше така, сякаш тя, а не глупавият й брат, беше объркала нещата. Но, ако се мисли логично, то от всеки изискват според възможностите, и от нея баща й явно беше очаквал много повече, отколкото от глупака Рей.
	— С медиума ще трябва да се договаряме — бавно каза пълният плешив мъж, барабанейки с дебелите си пръсти по масата. — Не ме интересуват старите уговорки, трябва да му предложим достатъчно голяма сума, така че алчността да надделее над злопаметността и предпазливостта… — той се намръщи. — А и този Леонард Айнс сега се мотае тук…
	— С неговите възможности той може да подслушва всеки телефон, да се свързва с камери, а може би дори с компютри — напомни момичето. — Трябва да сме много внимателни.
	— Точно затова разговаряме тук, в моя кабинет, където няма нито камери, нито друго оборудване — Ейдриън Даймънд удари с юмрук по масивната дъбова маса и тя обидено изскърца, но все пак издържа удара. — По дяволите, кой би си помислил, че при нас ще се появи член на Съвета на Асоциацията на медиумите! Колко ненавреме…
	— Има и едно момиче, което Рей едва не уби — напомни Кристина. — С нея също трябва да оправим нещата.
	— Тук става още по-сложно, Палмър е достатъчно известно семейство в столицата, освен това баща й е много силен Майстор на огъня. Ако този идиот беше довършил започнатото, щяхме да имаме по-малко проблеми, но сега момичето сигурно вече се е оплакало на татенцето. Ако той реши да отмъщава, а на негово място аз определено не бих простил подобно отношение към дъщеря си, то в един „прекрасен“ ден може да намерим шепа пепел вместо Рей.
	Кристина само сви рамене. Може би като пепел брат й ще е малко по-полезен — да натори цветя или каквото там друго правят с пепелта.
	— Е, и какво ще правим?
	— Опитай се да замажеш нещата. Както обикновено, предлагай скъпоценни камъни и пари. Много пари.
	— Тя лично ми каза, че ще се успокои само ако Рей бъде кастриран — момичето трябваше да положи усилие, за да сдържи усмивката си. — Като цяло това е доста евтин начин да оправим нещата.
	— След днес бях готов сериозно да обмисля този вариант — призна мъжът. — Но все пак… резултатът от случилото се в цеха се оказа доста удачен.
	— Удачен? — вдигна вежди червенокосото момиче. — Наистина ли?
	— Нали знаеш, че Ветал, макар да беше Висш вампир, беше много млад и слаб? Той значително отстъпва на по-възрастните си роднини. Това е единствената причина, поради която си сътрудничеше с нас в производството на „стим“, интересуваше се от изследването на това вещество за собственото си подобряване. Кръвта на хора, които са взели „стим“, му позволяваше временно да придобие техните способности.
	При споменаването на вампира тъмнината в кабинета сякаш стана по-плътна и за момент стана по-трудно да се диша. Кристина се прокашля и напомни на баща си:
	— Ама че сътрудничество. Тогава защо не ни помогна с кралица Снежанка?
	— Мисля, че въпреки целия патос, той не беше сигурен, че може да се справи с нея. Сред Висшите вампири рейтингът му наистина беше много нисък.
	— Въпреки това, все още не разбирам как е бил убит — призна Кристина. — Те са неубиваеми като хлебарки, дори от отрязана ръка биха се регенерирали…
	И отново момичето почувства тежест в гърдите, сякаш нещо я притискаше, а в стаята стана по-тъмно.
	— Значи от него дори това не е останало — спокойно отвърна Ейдриън Даймънд. — За съжаление решихме да не слагаме камери и електронни системи за сигурност в производството, така че не можем да разберем кой и как го е направил.
	— Явно все пак е бил Михайлов. Той напусна колата няколко минути преди Ветал да се появи и буквално се разтвори във въздуха. Между другото, той и в мината с лекота неутрализира нашите хора. Явно младежът има някакви специални способности.
	Ейдриън Даймънд сви рамене.
	— Не ми пука какви способности има, стига да ни помогнат да се отървем от кралица Снежанка. А след това…
	— Какво след това?
	— Всеки вампир, с изключение може би на първия, има прародител. И на прародителя на Ветал изобщо не му хареса, че детето му е убито.
	Кристина изненадано погледна баща си.
	— Ти си го извикал?
	И в този момент мракът в ъгъла на кабинета безшумно се оформи в гъвкава тъмна фигура.
	— Аз дойдох… сама — произнесе натрапчив женски глас. — Малкият Ветал беше глупав и арогантен, но въпреки това аз съм го създала. И не обичам, когато някой унищожава играчките ми. Затова ми е много интересно да видя този ваш медиум в действие…

	* * *

	Делегацията от десетина коли окупира цялата улица пред хотела. От най-голямата излезе огромен плешив мъж в бял костюм, ширината на раменете му можеше да съперничи само с размера на корема му. И, по дяволите, точно така си представях Кингпин — злодеят от вселената на Марвел, истински ходещ гардероб с надстройка.
	— Изглежда големият шеф пристига за преговорите — отбеляза Лора. — Ще се справиш ли без охрана?
	Момичето намекваше, че сутринта отпратихме йокаите извън града, за да не провокираме ОСС. Леонард още вчера ни предупреди, че ще им се обади възможно най-бързо, така че семейство Даймънд да нямат време да заметат всички следи в завода.
	— Не мисля, че ще тръгнат да проявяват агресия, по-скоро обратното, ще са сладки като котенца — усмихнах се аз, като много силно се надявах наистина да е така. — Ще направят масаж с лапички, ще мъркат и ще предложат много пари.
	Изобщо не се притеснявах за безопасността си, семейството се нуждаеше твърде много от мен. Освен това, въпреки че ефектът от душевната енергия на трупояда да приключи, все още имах подръка силата на Госу, така че във всеки един момент можех да получа телекинеза. Виж Лора и Дони с удоволствие бих изпратил извън града, но животът сякаш на нищо не беше научил момичето и тя старателно се преструваше, че с нея нищо не се е случило.
	— Къде си виждал такива котенца? — попита Дони, гледайки през прозореца към главата на семейство Даймънд.
	— Да видим какво ще каже този котарак за сина си — изсумтя Лора. — Ще бъде много интересно да чуя.
	— А ти самата как се чувстваш? — попитах притеснено. — Може би щеше да е по-добре да те изпратя заедно с Месиел и Госу? Така щях да съм по-спокоен.
	Видях Дони да кима в знак на съгласие, но Лора се намеси:
	— Що за глупости! — възмути се тя. — Искам да съм в центъра на събитията!
	Погледнах момичето леко предпазливо, притеснен за психичното й състояние. Все пак вчера едва не я бяха изнасилили и убили и само намесата на Месиел я спаси от ужасна участ. Но се създаваше впечатлението, че Дони и дори аз бяхме много по-гневни от ситуацията. Лично аз прекарах половината нощ, обмисляйки различни варианти за убиване на подлия мръсник и дори разглеждах възможността да привлека джуджетата-нинджи, а Лора през цялото време се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Като се замисля, всъщност никога не съм я виждал наистина уплашена, дори в най-опасните ситуации тя излъчваше само вълнение и интерес.
	— Ще трябва да изчакате тук, докато говоря с Даймънд — предупредих ги аз. — Бъдете готови да тръгнете веднага, ако нещо се обърка.
	— С удоволствие — вдигна палец Дони.
	Оставих ги в трапезарията и се насочих към пристигащата глава на семейство Даймънд. Бях добре подготвен за нашия разговор. Тази сутрин Джен ми изпрати подробно резюме с правната информация за договора, както и откъси от правилата на Асоциацията на медиумите, според които нищо добро не очакваше семейство Даймънд, след като се бяха държали така с мен.
	Опитах да се обадя и на Шики, за да разбера дали той и професорът имат някакви идеи за кралица Снежанка, но танукито отговори нещо от рода на „не пречи, ще говорим след час и половина“. Явно работеха под пара и съдейки по вълнението в гласа, вече бяха близо до решение.
	Около двадесет минути по-късно вече седях в луксозен ресторант на последния етаж на хотела срещу същия този „квадратен“ Даймънд. Разбира се, освен нас двамата, многобройна охрана и сервитьори, в залата нямаше никой друг.
	— Радвам се да се запознаем — веднага започна с лъжа Ейдриън Даймънд. — И трябва да се извиня за поведението на моите деца, те са още млади и често правят грешки.
	Само повдигнах изразително вежди. Точно на мен ли ще ми разправя за младост?
	— Предлагам да забравим за стария договор. Парите са платени, работата е свършена — спокойно продължи мъжът. — Сега трябва да обсъдим нови условия и как по-бързо да пристъпим към решаване на нашия проблем. Доколкото разбирам, всички жители на града са в опасност и не остава много време.
	— За това, че мен планираха да ме убият, след като свърша работата, също ли ще забравим? — попитах аз.
	Мъжът се намръщи.
	— Дъщеря ми си е позволила известна волност. Видяла е във вас опасност за семейството и е направила всичко, за да го защити.
	— Интересно. Значи когато има опасност за членовете на семейството, тя трябва да се отстрани с всички възможни средства? Трябва да кажем за това на семейство Палмър.
	Знам, че преговори не се водят така, но не можах да се сдържа. Това семейство ме вбеси твърде много, а конкретно Ейдриън Даймънд се държеше толкова самоуверено и арогантно, че буквално ме вбесяваше. Въпреки че реално той седеше много спокойно, говореше учтиво и дори с уважение, но от него се усещаше… дори не знам как да го нарека, може би „аурата на подъл човек“? Или просто в главата ми върху него се е насложил образът на Уилсън Фиск от комиксите?
	— С Лора Палмър аз ще разреша въпроса отделно — изобщо не се смути Даймънд. — Моят син е бил под въздействието на вампир и не е разбирал какво прави. Но, разбира се, това не ни освобождава от отговорност за безопасността на гостите на нашия град и със сигурност ще компенсираме всички неудобства.
	О, значи все пак е решил да се придържа към тази линия. Добре, добре. И изопачава всичко, за да прехвърли отговорността към гостите на града като цяло, а не към творенията на откаченото си синче.
	— Ето, това е новият договор, може да се запознаете — продължи той, като ми подаде няколко листа хартия. — Сигурен съм, че всичко ще ви удовлетвори, този документ вече е одобрен от член на Съвета на Асоциацията на медиумите, ето подписа му. Той ще бъде и гарант за изпълнението на всички условия.
	— Кой е той?
	— Леонард Айнс.
	Той е член на Съвета?! Ама че тиха вода, на мен изобщо не го спомена! Въпреки че това вече обясняваше реакцията на Кристина Даймънд при появата му, очевидно червенокосата е била наясно с високия статус на медиума. Но какво беше накарало такава „клечка“ да отиде при Даймъндови, за да лови призраци? Възможно ли е да е дошъл тук специално заради случващото се в мината?
	Когато видях сумата, посочена в договора, леко се ококорих. Два милиона? Да, знаейки цялата сложност на задачата и предишните „заслуги“ на Даймъндови, дори това не е достатъчно, но аз никога, в нито един от двата си живота, не бях виждал такива пари.
	— Разбира се, това е заплащане не само за работата, но и за причиненото ви по-рано неудобство.
	— Интересно — подсмихнах се аз. — Неудобствата се плащат само ако изпълня задачата, така ли?
	— Половината сума се изплаща авансово, ако се заемете с решението на нашия проблем — поправи ме мъжът.
	— А какво ще смятаме за решение? — уточних аз, докато внимателно проучвах договора. — Нямам планове да убивам кралица Снежанка или да извършвам геноцид над джуджетата.
	— Трябва да се направи така, че кралица Снежанка повече да не представлява никаква заплаха за града. И, разбира се, моите хора трябва спокойно да могат да слизат в мините, без да се страхуват за живота си. С джуджетата ние сами ще се справим.
	Думите „ще се справим“ в неговата уста изобщо не ми харесаха, но реших да не задълбавам повече в тази тема, защото ако успея да върна кралицата в адекватно състояние, планината отново ще бъде под нейна защита. А формулировката в договора сякаш беше направена специално за мен и изглеждаше доста неясна. Никъде дори не се казваше, че трябва да обезпеча работата на диамантените мини. Нали ако кралица Снежанка се опомни, тогава на джуджетата повече няма да им се налага да разпръскват диаманти из пещерите. Освен това те могат да съберат обратно всичко, което е било поставено по-рано, и тогава за Даймъндови изобщо нищо няма да има.
	— Значи един милион превеждате веднага, а още един милион, след като се отърва от основната заплаха — ледените парчета? — уточних аз.
	— Точно така — потвърди Даймънд-старши. — Но Леонард Айнс трябва да потвърди от страна на Асоциацията, че проблемът е напълно решен. Той действа като гарант и за двете страни.
	— А къде е самият Леонард?
	— Той помага на ОСС да проучи завладяния от вампирите цех — едва забележимо се намръщи Даймънд, проявявайки за първи път от началото на разговора отрицателни емоции. — Изглежда там са произвеждали нещо забранено, не знам какво точно.
	Да бе, да, не знаеш, разбира се. Вярвам ти. И медиумът също е хитра лисица! Не само не ми каза, че е член на Съвета на Асоциацията на медиумите, но и предварително беше успял да обсъди всичко с Даймънд и да изчезне.
	Известно време се преструвах, че мисля. Всъщност не можех да си позволя да си тръгна оттук просто така, след като обещах да помогна на джуджетата и разбрах, че кралицата може да улови сигнал от моя свят или от свят, много подобен на моя. За Даймъндови изобщо не ми пукаше, щеше да е достатъчно, ако просто не ми се пречкаха. Затова да взема милион от тях предварително беше много добре, а втората част… майната й.
	— Добре, ще подпиша договора, след като моят юрист го проучи — казах накрая. — Но повече никакви придружители в мините. Не мога да ви се доверя.
	— Няма проблем — веднага се съгласи Даймънд.
	— И трябва да разрешите въпроса със случилото се с Лора Палмър.
	— Задължително. Смятам да говоря с нея веднага, след като приключим тук.
	Погледнах го скептично. Някак твърде лесно се съгласяваше на всичко, сякаш вече е решил как точно ще ме измами. Вярно, и аз самият планирах да го измамя, но го правех с добри намерения, а това е съвсем различно.
	Изпратих договора на Джен и след нейното одобрение го подписах. Лора не говори дълго с Даймънд, но се върна от ресторанта с доволна усмивка.
	— Глупава ситуация — коментира тя. — Той разбира, че аз разбирам, че историята за влиянието на вампира са лъжа. Аз разбирам, че той разбира, че при всички случаи ще отмъстим на сина му. Но за да запази достойнството си, той продължава да лъже, а аз се преструвам, че му вярвам.
	Момичето ми намигна.
	— Затова пък сега ще си купя нова кола в замяна на онази, която брат ми съсипа.
	— Толкова спокойно говориш за това? — не можах да устоя. — Едва не те изнасилиха и убиха!
	— Предпочитам да живея в настоящето — изсумтя момичето. — Всичко може да се случи, не е нужно да се концентрирам върху това. И от всяка ситуация трябва да се извлича максимума. А на онази гадинка определено няма да простя, сигурна съм, че баща ми ще измисли нещо, за да се добере до него.
	Ако се абстрахирам от емоциите, бях напълно съгласен с нея, но подобно ниво на абстракция беше равносилно на „дзен“, аз до такова определено още не съм стигнал. От друга страна, за опита да ме убият Даймъндови платиха толкова много, че самият аз вече можех да си купя кола, мотоциклет, а може би дори малък апартамент в Барса. И изобщо не ме притесняваше, че съм взел тези пари. Така че вече бях някъде на половината път към същия този „дзен“ като Лора.
	В резултат на това, когато Даймънд и цялата му свита си тръгнаха, ние се събрахме с Дони и Лора в стаята, където аз отново започнах да набирам танукито.
	— Потърпи още пет минути! — почти веднага отговори Шики. — Вече наближаваме!
	— Къде наближавате? — попитах озадачено.
	— До мястото, където сте отседнали, разбира се. Мес и Госу ме срещнаха и заедно идваме в хотела.
	— Как се озова тук?!
	— С кола, разбира се, що за глупав въпрос — изсумтя танукито. — Семьонов ми даде бус с оборудване, както и едно яйце на трупояд. Доколкото разбрах, си изразходвал всички ампули с тяхна душевна енергия.
	Да, тук бях постъпил много глупаво, разбира се. Времето беше повече от достатъчно да се огранича до една ампула, но в един момент си спомних думите на Семьонов за възможните рискове и инстинктивно усвоих втората. Така че възможността за попълване на запасите беше много навременна, но как ще се оправяме с ОСС? Ако се заемат с йокаите, аз едва ли ще мога да им помогна.
	Но тъй като танукито вече беше пристигнало, беше късно да разсъждавам дали това е добра идея или не. А и останалите йокаи кой знае защо се бяха върнали, без да успеят да се отдалечат много от града.
	От прозореца на стаята видяхме огромен бус, по-скоро брониран кемпер, който спираше на паркинга. Вътре бусът се оказа натъпкан с оборудване и най-важното — там беше камерата с яйцето на трупояд, така че скоро гривната ми отново беше пълна с ампули със способност да преминавам през камък.
	— Измислих няколко решения, но за това ми трябват самите огледала! — заяви вместо поздрав танукито, още щом влязохме вътре. — Затова и дойдох. Давай ги тук, да видим какво може да направим с тях.
	И танукито започна да изучава ледените огледала, а аз дори не можех да му помогна с това. Работеше твърде бързо, нанасяше ту една, ту друга руна, записваше нещо и мърмореше ругатни под носа си. Можех само да седя до него и да не го разсейвам от работата му, но след около час търпението ми беше възнаградено:
	— Роман, ти чувал ли си нещо за инверсията? — радостно попита Шики.
	— Разбира се — усмихнах се аз. — По-скоро съм изненадан, че ти си чувал за нея.
	— И така, кралицата търси съвършено добър човек с чисто сърце, а ние, напротив, ще подберем за нея най-злия и отвратителен. Да не ни е жал, че й го даваме.
	— Това някаква шега ли е? — недоволно попитах аз. — И какво ще стане тогава? Тя ще го целуне и той ще се превърне в ледена скулптура?
	— Не-е, не говори глупости. Това ще бъде план на три етапа: първо намираме най-завършения мръсник, след това инвертираме огледалото на кралица Снежанка и забиваме фрагмент от него в сърцето на намереното нищожество, а накрая докарваме получения ангел при жадуващата човешка топлина жена.
	— А какво общо има тук инверсията?
	— Е, нали разбираш от математика. Минус по минус дава плюс. Чувал си, нали?
	— Да, но какво общо има това с…
	— Разбира се, предварително малко ще поработим върху този фрагмент. Така че той да не убие човека, а само да унищожи цялото зло в сърцето му.
	Да кажа, че бях малко изненадан от предложението му, значи нищо да не кажа.
	— Това изобщо възможно ли е?
	— Не знам — радостно се ухили танукито. — Но определено трябва да опитаме! На някого, за когото няма да ти е жал, разбира се.
	— Няма да повярваш — ухилих се и аз. — Точно в момента имам подръка идеален кандидат. Най-добрият възможен.


	Глава 19

	— Давай го тук — милостиво разреши танукито.
	— Е, няма да е толкова лесно — признах си честно. — Първо трябва да го намерим и отвлечем.
	Шики направи физиономия.
	— Защо такива усложнения? Толкова много хора живеят в този град, да изберем някой друг.
	— Отмъщение — отвърнах лаконично.
	— Уф, защо не каза веднага. Това е важен въпрос — съгласи се танукито. — Казвай кой е този смъртник и в какво се е провинил?
	В общи линии той вече знаеше за случилото се от Мес и Госу, така че аз само уточних кого точно и защо искам да използвам като участник в експеримента.
	— А може би е по-добре просто да го убием? — подхвърли танукито, след като ме изслуша внимателно. — Е, не от раз, а бавно, методично. За да страда подобаващо. Унищожаването на злото в сърцето е по-скоро акт на милосърдие, отколкото на наказание.
	— А това няма ли да се превърне в убийство на личността? — попитах аз. — В сърцето на всеки човек има зло, ако го изтриеш, той вече ще бъде друг човек.
	— Това е философски въпрос — за първи път се намеси в разговора Госу, който през по-голямата част от времето предпочиташе да рови в телефона си. Мисля, че четеше някаква художествена литература. — Човек, това са преди всичко неговите спомени, а те никъде няма да изчезнат. Той просто ще оценява миналите си действия от различна гледна точка и може би това ще се окаже дори още по-ужасно наказание, отколкото мъченията и смъртта.
	— Звучи чудесно — признах аз.
	— Вътрешно мъчение, това звучи скучно — не се съгласи танукито. — От такова наказание няма да получиш никакво удовлетворение. Тук трябва кръв, вътрешности, крясъци на болка и молби за прошка. За да страда човекът и да разбере за какво точно го наказват.
	Да, въпросът наистина беше философски. Включително и защото не бях сигурен дали съм готов за такъв радикален метод на наказание. Едно е да убиеш човек в момента, когато ти или твоите приятели сте застрашени, а съвсем друго — да го издириш и целенасочено да му отмъстиш със собствените си ръце.
	— Като цяло не разбирам за какво спорим, та той може да не оцелее — продължи танукито и изведнъж му просветна: — Хей, а ако направим някакъв тест, за да разберем дали фрагментът ще работи или не? Хм… мисля, че имам няколко идеи…
	Шики се върна на масата и започна да рисува нещо. Съдейки по неговия ентусиазъм, процесът на разработка вървеше с ударни темпове, но въпреки това можеше да отнеме известно време.
	— А ние междувременно какво да правим? — обърнах се към танукито аз.
	— Ами заемете се с доставянето на този изнасилвач — предложи той, без да се откъсва от работата си. — Дори да се окаже, че не става за опита, ще го разфасоваме като прасе — ще направим подарък на приятелката ти.
	Като цяло беше прав, но само в първата част на предложението. Наистина можехме да отделим малко време и усилия, за да заловим Рей Даймънд, а съдбата му можехме да решаваме и по-късно.
	— Ние с Месиел можем да помогнем — неочаквано предложи Госу. — Да отвлечем Рей Даймънд няма да е проблем, освен това Мес може временно да заеме мястото му и никой дори няма да забележи изчезването на младежа. Така може да си осигуриш алиби.
	По дяволите, разбира се! Направо забравих, че Мес може да променя външния си вид. В битка не е много полезно, но за скрито проникване и заблуда — просто перфектно!
	С Госу оставихме танукито да се оправя с фрагментите и се качихме в стаята при другите, където споделих нашия план с Месиел и двамата Палмър.
	— Страхотна идея! — веднага се съгласи Лора. — Да се използва копелето като лабораторен плъх с възможност за летален изход. Аз съм „за“!
	— Но първо трябва да разберем къде се намира — отбеляза Госу.
	— Сигурна съм, че татенцето го е скрил в някое от семейните имения под охрана — каза Лора, очите й буквално светнаха от вълнение. Или може би беше радостта от това, че се е появила възможност да отмъсти на Рей Даймънд. — Някъде в покрайнините на града, а може би дори извън Даймънс. Но намирането му определено няма да е лесно.
	— Леонард ни помогна миналия път, може би трябва да го попитаме? — предложи Дони. — Той е супер хакер, може да получи достъп до всяка камера.
	— Не мисля, че това е нещо, в което да участва член на Съвета на Асоциацията на медиумите — казах замислено. — Но аз имам собствен… специалист, не по-лош, а може би дори по-добър от Леонард.
	Катя много се зарадва на обаждането ми, въпреки че в началото беше доста обидена, че не съм се обърнал по-рано към нея.
	— Бих могла да помогна за намирането на отвлечената Лора Палмър! — обидено каза тя. — Защо ви трябваше да се обръщате към някакъв непознат?! Ами ако се беше оказал човек на Даймъндови?!
	Фактът, че Катя знае какво се е случило с Лора, говореше за нейните възможности, защото не бях общувал с нея от вчера вечерта. Въпреки че момичето-призрак можеше да научи всичко от Джен — те изглежда започнаха да общуват доста близко, и то не само по работа.
	— Е, сега можеш да ни помогнеш. Трябва да разбереш къде е Рей Даймънд и да помогнеш на Месиел и Госу да стигнат до него.
	— Няма проблем! Ще се заема веднага! — радостно възкликна момичето. — И също… Не исках да те разсейвам, но след като се обади, има лоши новини. Вчера е извършено още едно убийство в близост до училището.
	Напрегнах се.
	— Отново момиче?
	— Да. Полицията се постара да го запази в тайна, за да не предизвика паника, но аз следях внимателно цялата информация вътре в отдела. Между другото, очаквай скоро с теб да се свърже следовател. Обсъждаха възможността да те привлекат да им помогнеш на местопрестъплението.
	По дяволите, но сега съм твърде далече и едва ли ще мога да им помогна. Освен ако не помоля Леонард да изпрати някой от Асоциацията, нали е някаква важна клечка там. Но не знаех възможностите на другите медиуми, дали ще могат да видят същото като мен?
	— А коя е жертвата? Знаеш ли името й.
	— Училищната медицинска сестра, Девона Лоурънс.
	Името ми беше непознато, но след като помолих Катя да ми изпрати снимка, веднага разпознах жената — точно тя лекуваше счупената ми ръка. И така, първо ученичка, после бивша възпитаничка, а сега и медицинска сестра. Очевидно беше, че убиецът е свързан с това училище, може би дори учи там, което означаваше, че новите ми познати момичета също може би са в опасност. Значи трябва спешно да приключа нещата тук и да се върна в Барса, защото макар и косвено, сега аз съм отговорен за тези смъртни случаи. Ако бях по-бърз, може би убиецът вече щеше да е заловен.
	— А има ли нещо по камерите? Къде е убита?
	— Не в училището, а в дома си — отговори Катя, разбирайки хода на мислите ми. — Но това е по-скоро добра новина. За да знаеш къде живеят жертвите, трябва да ги познаваш лично или да имаш достъп до такава информация в училище. Това значително стеснява кръга на заподозрените, така че в момента съставям списък, проверявам алибитата на хората и преглеждам записите от всички камери в рамките на няколко километра от училището. Но дори за мен това е прекалено голям обем данни.
	— Добре. А Рей Даймънд, можеш ли да отделиш малко време и да го намериш?
	— Вече го направих. Той е в едно от седемте извънградски имения на Даймъндови. Сега ще намеря плановете на къщата, ако ги има, както и снимки и видеозаписи отвътре. Така… младежът си е правил купони там и гостите са снимали видеоклипове за социалните мрежи, така че можем да ги използваме за по-добро изучаване на вътрешната обстановка — Катя мълча известно време. — Хм, имат система за видеонаблюдение, но е напълно затворена. Ако се промъкнеш в сървърната стая и сложиш предавател там, мога да получа пълен контрол над нея.
	— Какъв е този предавател и откъде мога да го взема?
	— Има такива в буса, с който пристигна Шики, професор Семьонов ги сложи там по моя молба.
	— Трябва също така да получим информация за охраната и обслужващия персонал — включи се Месиел. — За да знам за кого да се представям, когато вляза вътре.
	Катя успя доста бързо да намери цялата необходима информация и ни я изпрати на телефоните. В крайна сметка тя беше права, трябваше веднага да се обърна към нея за помощ, а не да разчитам на Леонард. Да, разбира се, той ни помогна много, но изобщо не исках да общувам прекалено тясно с представител на Асоциацията на медиумите. Никога не знаеш какъв въпрос може да зададе внезапно, при което аз няма да мога да го пренебрегна и ще се издам. И като цяло появата на такава важна клечка тук сама по себе си изглеждаше много подозрителна.
	— Мога да вляза в сградата и да заема мястото на Рей Даймънд без никакъв проблем — уверено заяви Месиел.
	— Какъв е смисълът да се безпокоим? — внезапно ми просветна. — Мога да те запечатам в нематериална форма и да те пренеса вътре в сградата под земята.
	— Тогава всичко е още по-просто — съгласи се „котаракът“. — Остава само един проблем: как после да го измъкнем оттам?
	Всички се замислихме над този въпрос, но на никого нищо не му хрумна. Хрумна ми идея да инжектирам младежа с нещо, което да го убие, да го транспортирам през земята, а след това да извърша спешна реанимация, но това звучеше твърде нереалистично. Освен това Рей тежеше много повече от мен, така че може би трябваше да му отрежа единия крак, за да сме горе-долу еднакви по тегло? Не, това са глупости, какъв ти крак. При него ще трябва да отрежа и двата крака, а не съм сигурен, че на кралица Снежанка ще й трябва такъв принц.
	После погледнах Госу и ми хрумна друга, не по-малко „гениална“ идея:
	— А не можеш ли просто да го пренесеш с телекинеза, като го вдигнеш по-високо? Или да прелетиш заедно с него? — предложих аз.
	— Няма да мога да го удържа толкова дълго във въздуха — поклати глава Госу. — А и аз самият, за съжаление, не мога да летя. За да използвам телекинеза, трябва да стоя здраво на краката си.
	— Силата на земята? — пошегувах се аз.
	— Да, как се досети? — изненада се йокаят.
	— Кхм… интуиция. Добре, а ако човекът не бъде преместен плавно, а е хвърлен?
	— Не разбирам — каза Дони.
	— Ще зашеметим Рей Даймънд и Госу ще го изстреля с телекинеза от покрива на сградата. А аз ще го хвана извън имението, също с телекинеза.
	— Като цяло харесвам идеята този изрод да бъде подхвърлян като нечия омръзнала парцалена кукла — призна Лора. — Но цялата зона вероятно е покрита с камери, а и самите охранители едва ли ще пропуснат човек, прелитащ над оградата. Но ако изчакаме да се стъмни, тогава може и да имаме някакъв шанс.
	— Нямаме време да чакаме до вечерта — възразих аз, като си спомних, че изобщо не исках да се задържам в Даймънс. — Моят хакер може да ни помогне с камерите, ако сложа предавател в сървърната им стая, но за останалото ще трябва да се посъветваме с Шики, може би той ще даде някоя идея.
	И танукито наистина предложи решение — доста сложна комбинация от руни, която изискваше голямо количество вложена енергия, но пък позволяваше за кратко време обектът да стане невидим. Така че ако намерим нещо от рода на голям килим, поставим отгоре му руни и след това увием тялото в него, всичко трябваше да се получи.
	Друг проблем беше, че хората на Даймъндови вероятно ни следяха и за да извършим отвличането, трябваше първо да се отървем от тях. Макар че това също се решаваше с помощта на способността на трупоядите. Лора и Дони бяха оставени за заблуда на наблюдаващите хотела, а аз запечатах двамата йокаи в гофу и се измъкнах от микробуса на Шики през специално изрязан люк в пода. След като се придвижих под земята на достатъчно разстояние, аз се качих в предварително преместената по-далече кола на Михайлови, с която бяха дошли йокаите. Шофьорът ни увери, че никой не го следи, и бяхме принудени да се доверим на уменията му. По логика Даймъндови би трябвало да се интересуват повече от мен и моите помощници, отколкото от обикновен шофьор в празна кола. Но за всеки случай ние известно време обикаляхме града, за да се уверим, че наистина не ни следят.
	Накрая, благодарение на информацията на Катя, се приближихме към имението, където се криеше Рей Даймънд, от страната на малка горичка. Колкото и да е странно, цялата операция протече много леко и гладко, точно както и очаквахме: аз влязох в къщата под земята, използвах плана на къщата, за да вляза в сървърната стая, удобно разположена на първия етаж, и поставих предавателя там. Катя се включи към системата за видеонаблюдение на къщата и ни каза къде точно се намира Рей Даймънд. Младежът почиваше в стаята си след напрегната нощ, говореше с някого по телефона и играеше на някаква конзола.
	Тъй като сега Катя имаше достъп до камерите вътре, аз успях съвсем спокойно да избягна всички работници в къщата и, като се озовах пред вратата на стаята му, освободих йокаите от гофуто. Месиел веднага прие образа на един от пазачите, почука на вратата и влезе.
	— За какъв дявол влизаш без разрешение?! — възмути се червенокосият младеж и скочи от леглото.
	— Имам много важна работа — каза Месиел, приближавайки до Рей Даймънд. Последва рязък скок напред, удар, и младежът се отпусна обратно на леглото.
	— Чудесно — казах с облекчение, внимателно затворих вратата на стаята зад нас и погледнах през прозореца. — Балконът наистина гледа в нужната посока.
	Нямахме точен план на къщата, така че Катя трябваше да го състави въз основа на външния вид на къщата и няколко снимки от социалните мрежи. Но бяхме изчислили всичко правилно и паркирахме колата точно където трябва. Остана само да нарисуваме руна на килима и да подготвим нашето момче за експресна доставка. Добре, че на пода на стаята имаше мъхест бял килим, който беше идеален за нашите цели. Отне ми около двадесет минути да нанеса и заредя руните, след което той наистина стана невидим за йокаите. Аз така или иначе виждах изпълнените с енергия руни, но това беше само в наша полза, иначе как щях да успея да хвана пакета ни извън имението.
	Върнах се под земята в колата, активирах ампулата с телекинеза и дадох команда по телефона. Увитият в невидим килим младеж излетя от балкона по възможно най-високата траектория, насочвайки се право към мен. Аз все още не владеех телекинезата на достатъчно високо ниво, тя беше най-трудната от всички достъпни ми способности, така че хванах младежа, но приземяването му се получи не много меко. Впрочем, Рей Даймънд все още беше в безсъзнание, а и като цяло си беше заслужил всяка възможна травма, която би могъл да получи в процеса на нашия експеримент.
	Доставката на увитото в невидим килим тяло до буса с танукито също беше доста трудно, но благодарение на помощта на двамата шофьори, предоставени от семейство Михайлови, всичко мина успешно. Във всеки случай Катя, която подслушваше разговорите на хората на Даймъндови, ни увери, че никой не ни е забелязал. Танукито все още не беше приключил работата над фрагмента, така че имах време да попълня запасите от ампули с душевна енергия на трупояд и да отговоря на телефонните обаждания. По някаква причина точно в този момент абсолютно всички решиха да се свържат с мен.
	Пръв, както предсказа Катя, ми се обади следователят, Даниел Грант, с молба да огледам мястото на новото престъпление. За съжаление се наложи да му откажа, въпреки че се разбрахме да се свържа с него веднага след като се върна и заедно да огледаме къщата.
	Но следващото обаждане беше по-неочаквано, позвъни ми Ада Майкълс.
	— Михайлов — каза тя съвсем официално, макар и с колеблив глас. — Обажда се Аделия Майкълс, президента на твоя клас.
	— Ада, здравей — отвърнах изненадано. — Защо толкова официално?
	— Кхм… — тя прочисти гърлото си. — Не идваш на училище, затова бих искала да знам причината. Ако причината е заболяване, трябва да представиш съответния болничен, в противен случай могат да възникнат сериозни проблеми.
	— Е, по принцип, мога и да представя — веднага си спомних, че съм нещо като консултант в най-добрата болница на острова. — Но защо толкова официално?
	— А ти къде изчезна? — не издържа момичето. — Имаме убиец, който се разхожда из нашето училище! И не показахме призрака на Лиза на Рая, сега тя не ми вярва!
	А-а, ето за какво всъщност става дума.
	— Съжалявам, нямах време да ти кажа, но Лиза си тръгна. Нейният призрак приключи всичките си дела и отиде в друг свят.
	— Ама как така?! — едва не се разплака момичето. — А издирването на убиеца?!
	— Нея това не я интересуваше.
	— А защо тогава не си беше тръгнала досега?! Чела съм, че призраците винаги имат някакви важни цели! А какво може да бъде по-важно от това да накажеш своя убиец?
	Дяволското проклятие, заради което не мога да лъжа. Сега ми се искаше да кажа, че Лиза не си е тръгнала, защото е искала да се сбогува с приятелката си. Да, лъжа е, но момичето щеше да е доволно и щеше да се притеснява по-малко.
	— Ами… явно й е било неприятно, че за траура използват снимка, която тя не харесва. Днес снимката беше сменена и Лиза мирно си отиде от този свят.
	— Сериозно?! — изкрещя момичето. — Заради това?!
	— Видях я как погледна снимката и изчезна — уверих я. — Ти ли помоли да сменят снимката?
	— Да, но не знаех, че… тя ще си отиде след това.
	— Не ще си отиде, а ще намери покой — поправих разстроеното момиче аз. — Ти изпълни предсмъртното й желание. Това е добро дело.
	Аделия известно време мълча.
	— Добре, с Лиза всичко е ясно. Но защо пропускаш уроци?
	— Работа. Ще се постарая да се върна утре.
	— В събота? — недоволно попита Ада. — По-скоро чак в понеделник.
	— Още по-добре — въздъхнах с облекчение.
	Момичето известно време продължи с опитите да ме разпитва, но не й се получи. И всичко това, защото, както се оказа, желанието ми да казвам истината може лесно да бъде победено с навременно закриване на микрофона на телефона. Така че абсолютно честните ми отговори на нейните въпроси бяха чути единствено от рисуващото руни тануки.
	— Ще се видим в понеделник — сбогувах се най-накрая с Ада и въздъхнах с облекчение.
	— Приятелка? — без да вдига поглед от работата си, попита танукито.
	— Може и така да се каже, но в най-невинния смисъл на думата.
	— Все ми е тая за подробностите — махна с лапичка йокаят. — Но на Мес може да не му хареса, че се заиграваш с някоя, въпреки че принадлежиш на сестра му.
	— Какво значи „принадлежа“? — възмутих се аз. — От къде на къде?
	Танукито изсумтя.
	— Тя те е маркирала като свой самец, което означава, че й принадлежиш. Но като цяло не ме интересува какви ви са отношенията — йокаят потърка радостно лапички. — Има по-интересна тема за разговор — завърших обработката на фрагмента! Предлагам да направим експеримента веднага!
	Рей Даймънд все още лежеше в безсъзнание на пода до цялото оборудване — вече не зашеметен, а упоен с някакво успокоително.
	— Добре, да опитаме — съгласих се леко колебливо. Не защото ми беше жал за младежа, просто ми се искаше и Лора да е тук.
	— Но първо нека се обадим на твоята приятелка — внезапно предложи танукито. — Тя ще се радва да наблюдава процеса, независимо от крайния резултат.
	Десетина минути по-късно Лора и Дони бяха в буса и в тяхно присъствие танукито поднесе парченце ледено огледало до бузата на Рей Даймънд и леко го одраска.
	— Ако е достатъчно лош, парченцето ще стане червено — обясни Шики. — Този тест не е точен и дори парчето да стане червено, това не гарантира стопроцентов успех. Но бялото парче гарантира пълна липса на шансове за инверсия на личността.
	Парчето проблесна и бавно започна да порозовява, докато накрая не придоби яркочервен цвят.
	— Предсказуемо — отбеляза Лора. — В този изрод няма нищо добро.
	— Е, тогава ти предоставям тази чест — подаде й парченцето йокаят. — Забий го право в сърцето му.
	Мислех, че момичето ще се поколебае, но Лора с видимо удоволствие внимателно се прицели и нанесе бърз удар. На лицето й нямаше и капка съмнение, въпреки че Дони не изглеждаше много доволен и дори се извърна от лежащия на пода червенокос младеж. Парченцето се удари в гърдите и моментално беше засмукано в тялото, без да оставя никаква следа по кожата.
	— А колко време трябва да чакаме резултат? — попита Лора. — Може би трябва да забия още едно парче в него. Мога да го правя цял ден.
	— Процесът не би трябвало да отнеме много време — уверено отговори танукито. — О, вижте, изглежда отвори очи!
	И наистина, Рей Даймънд лежеше на пода, вперил поглед в тавана на микробуса, а по бузите му се стичаха сълзи.


	Глава 20

	— Ъ-ъ… какво му е? — подозрително попита Лора.
	— Защо мен питаш? — изсумтя танукито. — Питай него.
	Лора клекна пред Даймънд и го попита с такъв тон, сякаш говори на дете:
	— Хей, какво ти е?
	— Толкова ме е срам, бях такова чудовище — жално проплака младежът и погледна Лора със зачервени очи. — Ти… Исках да те пусна на приятелите си и след това да те убия. Какъв ужас…
	Дони стисна юмруци, явно много силно искаше да удари изрода, но като по чудо се сдържа. Все пак е трудно да удариш човек, по чието лице са размазани сълзи, сополи и лиги. Най-малкото, защото можеш да се изцапаш.
	— А колко момичета пострадаха от моите действия… — продължи да нарежда младежът. — Аз и хора съм убивал, малтретирах ги, осакатявах ги… Господи, какъв съм изверг…
	Тук вероятно и психолог не би измислил думи за успокоение. А ние просто си мълчахме и гледахме Даймънд без сянка на съчувствие. Но в един момент той изведнъж потръпна, грабна от масата някакъв остър инструмент и опита да си пререже гърлото. За щастие Дони беше по-бърз и успя да избие желязото от ръката му, а нещастникът се отърва само с лека драскотина по врата.
	— Не заслужавам да живея! — изкрещя младежът и заплака още по-силно, падайки на колене пред Лора. — Убийте ме!
	Танукито се почеса с лапичка по темето.
	— Мда. Възможно е леко да съм подценил ефективността на инверсията. Той е направо обърнат наопаки.
	— А тук има ли някакво успокоително? — предложих аз. — Че този като нищо ще се самоубие още сега.
	— Може и да има — спокойно отговори Шики. — Аз не разбирам много от човешки лекарства. Потърсете ей там на рафта.
	Лора започна да рови в ампулите и хапчетата, докато Дони придържаше нашия самоубиец.
	— Но ти нали му инжектира нещо, за да стои в безсъзнание — внезапно си спомних аз. — Защо казваш, че не разбираш?
	— О, просто взех две разноцветни ампули от онзи рафт, смесих ги и му ги инжектирах, така или иначе не ми пука за него — безгрижно махна с лапичка йокаят.
	Леле! Можел е просто да убие нашия кралски жених, който с толкова труд откраднах! Ама че безотговорно поведение… Макар че, какви ги говоря, това е тануки, тях дори сред йокаите ги смятат за най-безразсъдните.
	— Всичко, което си сторил, вече е в миналото и не може да бъде променено — чух да казва Дони някъде на заден план. — Но вместо да бягаш от отговорност, трябва да направиш всичко, за да поправиш грешките си.
	— Това вече не може да се поправи! — потънал в сълзи, изхлипа Даймънд. — Разруших толкова много човешки съдби! Пуснете ме, оставете ме да умра!
	— Не мога да се ориентирам какво от това тук може да му се инжектира — разстроено каза Лора, показвайки ми дузина разноцветни ампули. — Той все пак ни трябва жив, нали?
	Очевидно за самоубиеца беше най-добре да стои в безсъзнание, поне докато не застане пред очите на бъдещата си изгора. За щастие, професор Семьонов беше на линия и бързо обясни какво трябва да му се инжектира, за да заспи, и какво да взема със себе си в пещерата, за да го събудя.
	— Е, остава само да измислим как да го транспортираме до пещерата — потрих доволно ръце аз, когато младежът най-накрая беше приспан.
	— Под масата има голям пластмасов сандък — посочи с пръст Лора. — Мисля, че би трябвало да се побере в него. Само да му се пробият дупки за дишане, въпреки че по принцип може и без тях.
	— Ние можем да дойдем с теб и да го носим! — с готовност предложи Дони.
	— Да! — веднага се присъедини към него сестра му.
	Глупости, тук май си имаме още двама самоубийци, нали вече бях обяснил защо обикновени хора не бива да влизат в пещерите. Въпреки че разбирах мотивите им, на Лора й беше адски интересно да влезе вътре и да види джуджетата, а Дони искрено искаше да помогне, това беше основна черта на неговия характер.
	— Не — казах твърдо. — Из пещерите хвърчат фрагменти от огледала и защитата ми не може да се справи напълно с тях. А дори не мога да си представя какво ще се случи, ако се озовете в пещерата на кралица Снежанка, където има стотици от тези огледала.
	— Добре-е — разочаровано въздъхна Лора. — А какво ще се случи с Даймънд след това? Да, ти ще го занесеш на кралицата, но после…
	— Нямам представа — казах честно. — Ще действам според ситуацията. Доколкото разбирам, тя трябва по някакъв начин да реагира на доброто му сърце, да се откъсне от ледените си огледала…
	— Оптимист — изсумтя танукито. — Никога нищо не е толкова просто, със сигурност ще възникнат някакви усложнения.
	— А и едно момиче със сигурност няма да се откъсне от любимия си сериал заради такъв сополив и мърляв „младоженец“ — присъедини се към разговора Лора. — Може би трябва малко да го пооправим, а? Самата кралица изглежда прекрасно, не знам как успява да поддържа такава фигура с този заседнал начин на живот?
	Бях показал на приятелите си снимките от пещерата, затова те знаеха как изглежда кралица Снежанка, а тя беше красавица, въпреки напълно застоялия си начин на живот: стройна, елегантна, в бели дрехи, със сладко личице, което никога не е виждало грим. Магия в най-чист вид.
	— Мисля, че това джуджетата ще го направят — отговорих несигурно. — Те, като пазители на кралицата, би трябвало да знаят какво ще следва. Едва ли може да я оценяваме като обикновен човек, все пак тя е мистично създание.
	— На първо място, тя е жена — не се съгласи Лора. — Разочаровала се е от мъжете, зарибила се е по сериалите и е избягала от реалността. При мен също беше така, но ми бяха достатъчни няколко седмици, за да се съвзема, а тя вече десетилетия е така… — Лора щракна с пръсти. — А може би не й трябва мъж, а нормална приятелка, с която да пийнат и да се оплачат една на друга какви свине са мъжете? Така и меланхолията ще й мине като с магическа пръчка.
	— Да оставим този вариант като резервен — подсмихнах се аз. — Ако нищо друго не сработи, непременно ще ви запозная.
	Докато прехвърляхме Даймънд в сандъка, си мислех как да го закарам в мината за срещата с джуджетата. Очевидно най-добрият вариант би бил да го натоваря на АТВ.
	— А телекинезата? — саркастично попита танукито. — Ти вече имаш способността на Госу. Просто накарай сандъка да се носи до теб във въздуха, не е толкова трудно.
	Лесно е да се каже, но за разлика от другите способности телекинезата така и не успях да я овладея добре. Все пак след малко тренировки успях да се справя със сандъка. Както се оказа, повдигането на предмет не е толкова трудно; това е просто един постоянен вектор на сила, излъчван от земята. Ненапразно Госу казваше, че силата му е свързана със земята. Оказа се много по-лесно от пълната левитация в три измерения. Вярно, за да се движи сандъкът в хоризонтална равнина, трябваше леко да го бутам с ръка.
	Не знаех как ще завърши слизането ми в мината и срещата ми с кралица Снежанка, затова убедих двамата Палмър да останат в буса и да чакат на предварително уговорено място извън града. Имайки ампула с душевна енергия на трупояд подръка, винаги можех да избягам, но ако приятелите ми бъдат взети за заложници, не е сигурно, че ще успея да ги спася. Ако танукито беше до тях, щях да съм много по-спокоен, но тогава стана ясно още нещо — танукито реши да влезе с мен в мината.
	— Много ми е интересно да видя руните, създадени от ученика на Господаря, а и самата кралица Снежанка. И не е нужно да се тревожиш за мен, сега, когато знам каква е опасността и съм проучил парченцата огледало, мога и сам лесно да се защитя.
	Изобщо не спорих с йокая, нали можех да го вкарам в пещерата като просто го запечатам в гофу, а нататък той сам щеше да отговаря за своята безопасност. Всъщност с това нашата подготовка приключи. Запечатах танукито, с Дони натоварихме сандъка с инвертирания младеж в друга кола и с нея, придружен от хората на Даймъндови, се насочих към мината. Двамата Палмър с буса тръгнаха към уговореното място за среща, готови във всеки един момент или да ми се притекат на помощ, или бързо да се оттеглят към Барса.
	След като влязох в затворената зона близо до входа на мината, аз помолих шофьора да ми помогне да разтоваря сандъка, след което го накарах да се носи във въздуха до мен под изненаданите погледи на пазачите.
	Пред мината ме посрещна Кристина Даймънд. Меко казано, момичето не изглеждаше доволно от живота, а по-точно, изглеждаше направо ядосано.
	— Най-накрая — раздразнено ме посрещна тя вместо поздрав. — Нещо не бързате много да си свършите работата.
	— Сега трябва да се подготвям по-внимателно, за да предвидя всички възможни усложнения — отвърнах язвително. — Като например удари в гърба.
	Момичето само направи презрителна гримаса, без да обръща внимание на директния намек, и насочи вниманието си към големия пластмасов сандък, носещ се във въздуха до мен.
	— А това какво е? — подозрително попита тя.
	— Моето оборудване — отговорих спокойно. — Много скъпо, между другото, практически безценно.
	— Трябва да проверим всичко — категорично заяви момичето.
	Препречих пътя на втурналите се пазачи.
	— Не. Ако ми нямате доверие, мога просто да откажа да свърша работата и да се прибера вкъщи. Нищо не ме задържа тук.
	Червенокосата девойка известно време ме гледа гневно, но не подейства, така че в крайна сметка беше принудена да отстъпи.
	— Добре. Но на излизане така или иначе ще трябва да ви претърсим, това правило важи за абсолютно всички.
	— Няма проблем — съгласих се безгрижно, въпреки че бих могъл и да поспоря.
	Ако реша да мамя Даймъндови, мога да намеря десетки начини да го направя, като например да помоля джуджетата-нинджи да донесат всичко, което ми трябва, в града. Или сам да мина под земята и да скрия диаманти някъде далеч от мината, а да си ги взема по-късно.
	До входа на мината вървях едва ли не под конвой от въоръжена охрана.
	— По-добре отдръпнете хората си малко по-надалеч — посъветвах я, когато приближихме до портата. — Може да е опасно.
	— На тези хора им се плаща, за да излагат живота си на риск — рязко отговори червенокосото момиче. — Освен това вчера ме убеждавахте, че защитата, поставена от Джеймс Харнет, работи перфектно. Така че сега ще проверим доколко можем да ви вярваме.
	Но, противно на думите й, самата Кристина се скри зад гърбовете на охраната.
	— Както желаете — казах уморено. Опитите на момичето да ме унижи, обиди или заблуди изглеждаха безпомощно и нелепо, и най-важното — глупаво. Самата тя би трябвало да разбира, че бъдещето на семейството й зависи от мен. Ако не реша проблема с кралица Снежанка, повече никой човек няма да успее да влезе в мината, а за добив на диаманти и дума не може да става.
	— Надявам се, че този път ще свършите работата — опита се да каже последната дума Кристина Даймънд, когато стоманените порти на мината се отвориха пред мен.
	В същия момент покрай нас профуча леден фрагмент и прониза сърцето на един от пазачите. Само за миг тялото му се покри с лед, а аз трябваше да сложа запечатваща руна върху него, за да огранича разпространението на студа.
	— Надявайте се — съгласих се аз. — Защото иначе можете да се сбогувате и с мината, и с града — и тук ми стана много интересно, така че попитах: — Кажете ми, какво е да знаете, че ето този човек пред вас е умрял само заради вашата глупост?
	— Или защото вие лошо сте си свършили работата? — веднага ми върна въпроса момичето.
	— Трудно е да си вършиш работата, когато клиентът крие информация и се опитва да те убие — контрирах аз. — Но аз току-що ви предупредих за опасността, а вие пренебрегнахте думите ми и човекът умря.
	Момичето направи гримаса.
	— На тях това им е работата — да умират за нашето семейство.
	Погледнах лицата на останалите пазачи и ясно видях омразата, насочена към момичето. Може би не сега, но някой ден, когато Даймъндови изпаднат в криза, а аз със сигурност ще им я осигуря, тези хора ще си отмъстят за всички обиди и пренебрежение от страна на високомерното семейство.
	Реших да не влизам повече в безполезни словесни престрелки с абсолютно непробиваемото момиче и влязох в мината. Портите зад мен се затвориха толкова бързо, че едва не ме удариха в гърба. Но именно когато се оказах в полумрака на мината, се почувствах много по-спокоен, отколкото отвън, сред хората. Бях запомнил пътя до първия лагер, така че бавно се придвижих до там, като периодично спирах и се ослушвах в звуците, идващи зад мен. Даймъндови като нищо биха могли отново да пратят убийци след мен. Но пък тук можех да разчитам на джуджетата-нинджи, те със сигурност щяха да се справят с неканените гости.
	— Хей! — извиках, когато най-накрая стигнах до първия миньорски лагер. — Има ли някой тук? Върнах се!
	Без зрението на трупояд не можех да видя душевната енергия, така че появата на две малки тъмни фигурки буквално на метър пред мен беше много неочаквана. В едното от джуджетата-нинджи по тънките му ками веднага разпознах Клане, второто най-вероятно беше Отрова.
	— Няма нужда да крещиш — каза Клане. — От половин час вървим с теб.
	— А защо мълчахте?!
	— Проверявахме дали няма „опашка“. Имаме някакво неприятно усещане, но така и не успяхме да намерим никого. Много странно.
	Отрова мълчаливо кимна.
	— Само двама ли сте? — попитах, гледайки със съмнение сандъка. Едва ли тези двамата щяха да успеят сами да пренесат горкия Даймънд в града на джуджетата, а аз едва ли ще мога да се концентрирам върху телекинезата, докато пълзя през подземни тунели. А и като цяло ще ми е по-лесно да погълна способността да преминавам през камък, това много би улеснило живота ми.
	— Другите петима пазят другите входове на пещерата — отговори Клане. — През нощта хората на няколко пъти се опитаха да влязат вътре и да внесат някакво оръжие.
	— Някакво?
	— Изглежда е нещо като динамит, не сме много наясно с човешката технология. Но за всеки случай изнесохме всичко далеч извън нашата територия.
	Е, друго не се и очакваше от Даймъндови, въпреки договорката с мен, те са се опитали да се справят с всичко сами. Вероятно нямаше да имат нищо против да ме взривят заедно с кралица Снежанка, само джуджетата-нинджи не бяха предвидили.
	— Тук има човек с добро сърце — посочих сандъка аз. — Трябва да го транспортираме до вашия град.
	— Няма проблем — отвърна джуджето. — Ще го доставим. И вас също, или ще дойдете на собствен ход?
	— На собствен — отговорих веднага.
	Изобщо не исках да пълзя през тесни тунели, а и защо да го правя, когато можех удобно да се нося през камъка. Освен това от ампулата с душевна енергия на трупояд ми се предаваше не само тяхната способност, но и чувството на увереност под земята. Може дори да се каже, че се чувствах комфортно да се движа през камъка.
	В града на джуджетата ни посрещна не само вече познатият ми Успокойн, но и няколко други брадатковци, сред които беше Умудриний, главата на града. Преди това всички преговори с мен водеше свещеникът, тъй като въпросът касаеше тяхната богиня, кралица Снежанка, но той в никакъв случай не беше първият човек в града. И ето че сега президентът на джуджетата беше решил да ме почете с вниманието си, както ми се струва, в много неподходящ момент.
	— Значи това е човекът, за когото говореше медиумът? — лукаво присвил очи, попита Умудриний. Някои биха ме нарекли расист, но изобщо не можех да различа едно джудже от друго, освен може би по наличието на плешивина и по цвета на брадата. Растителността по лицата им беше твърде гъста, за да се види каквато и да е разлика между тях. Главата на града се различаваше от свещеника само по по-представителното си облекло.
	— Точно така — потвърди Успокойн.
	— И той е обещал да намери принц за нашата кралица?
	— И го намерих — намесих се аз. — Той е в онази… кутия, потънал в сън.
	Джуджетата се скупчиха над сандъка и аз отворих капака.
	— И това е принц? — гледайки със съмнение чорлавия, разлигавен и подпухнал Даймънд, попита Умудриний.
	— Е, не е в много добро състояние, трябва малко да се пооправи, измие, преоблече, но този човек има добро сърце — уверих аз. — Най-доброто възможно.
	— Външният вид не е проблем — махна с ръка Умудриний и заповяда на джуджетата, стоящи наблизо: — Подгответе го!
	Даймънд беше доста безцеремонно изтръскан от сандъка, поставен на носилка и отнесен нанякъде. Докато го подготвяха за първата му среща с кралицата, Умудриний ме подложи на истински разпит за това какво и как се случва във външния свят, какво положение имат Даймъндови там и каква роля играят в това диамантите, които са „изкопали“. Старецът явно кроеше някакви планове за евентуално отмъщение на семейството, което крадеше скъпоценни камъни от пещерите, но не бързаше да ги сподели с мен. Какво пък, това си беше негова работа, аз си имах предостатъчно свои проблеми.
	Когато най-накрая изкараха Даймънд на площада на красива платформа, дълга колкото него, не можах да се сдържа и се разсмях. Не само че го бяха гримирали леко, но и го бяха сложили на бяло покривало с възглавница и го бяха покрили със стъклен капак. Тоест го бяха направили истинска мъжка версия на приспаната от злата кралица Снежанка. Изглежда поредицата от приказки, брутално изнасилени от суровата действителност, продължаваше да расте.
	В центъра на площада вече се бяха събрали всичките седем джуджета-нинджи, готови да занесат изрисувания младеж до годеницата му. Целият град ни изпрати, всички хвърляха шапките си във въздуха и викаха „Да се слави Роман!“.
	— Ако всичко мине добре, ще имам едно взаимноизгодно предложение за вас — каза на прощаване Умудриний. — Сигурен съм, че ще ви хареса.
	Очевидно старецът беше решил да организира търговия с диаманти, но не разбирах как самият аз бих могъл да му помогна с това, въпреки че ако говоря с Михайлов-старши, съм сигурен, че ще може да се измисли нещо. Във всеки случай сега нямах време за това, защото отивахме към замъка на кралица Снежанка. Ставах все по-нервен от случващото се, защото нямах представа какво да правя със спящия принц след това. Освен да кажа на кралицата, че само една целувка може да го събуди, и в същия момент да инжектирам Даймънд с „оживяващата“ ампула на Семьонов?
	Руните на Джеймс, които срещнахме по пътя, очевидно вече не можеха да се справят с фрагментите, и периодично покрай нас прелитаха ледени парченца. Въпреки че не целеха джуджетата, те можеха да ги улучат случайно, така че нинджите винаги бяха нащрек. Мен отломките заобикаляха в широка дъга, сякаш се страхуваха, както, между другото, и ковчега с Рей Даймънд.
	И ето че малко по-късно най-накрая вкарахме Даймънд в главната зала на замъка. Кралица Снежанка дори не беше променила позата си от последното ни посещение и продължаваше да гледа образите, трептящи в многобройните огледала. Аз също застинах и загледах огледалата с надеждата да намеря нещо познато от моя роден свят.
	— И какво следва сега? — делово попита едно от джуджетата-нинджи.
	Само да знаех.
	— Отваряме стъкления капак — предложих логично.
	Още щом капакът се отвори, кралица Снежанка реагира:
	— Кой е тук?
	Много бавно, сякаш си спомняше как се прави, тя обърна глава и погледна Рей Даймънд с яркосините си очи.
	— Усещам човек с добро сърце.
	Момичето стана от трона и от кожата й във въздуха полетяха фини снежинки. Фигурата на кралицата беше толкова стройна, сякаш беше кукла, а не жив човек, макар че тя всъщност не можеше да се нарече човек. Мистично същество или може би наистина богиня, както я наричаха джуджетата, тя беше неестествено красива до такава степен, че като я погледнеш, очите ти започват да сълзят като от снежна слепота.
	Момичето бавно се приближи до Рей Даймънд, наведе се над него и го погледна в лицето.
	— Колко е красив.
	На нас с джуджетата тя изобщо не обърна внимание, но това може да беше и за добро. Защо да разсейваш момиче на срещата с нейния избраник? И без това се чувствах малко неудобно, ставайки свидетел на първата им среща.
	Кралица Снежанка нежно прокара пръсти по бузата на Даймънд.
	— Такова чисто, добро сърце.
	И в следващия момент тя заби изящните си пръсти в гърдите на младежа, изтръгна сърцето му и впи зъби в него. Кръвта пръсна във всички посоки, изцапвайки съвършено бялата рокля и кожата на кралицата, която лакомо загълта човешката плът като прегладнял див звяр.


	Епилог

	Обърнах се към джуджетата, очаквайки да видя изненада по лицата им, но през брадите и превръзките беше невъзможно да се различи каквато и да е емоция. На какво бях разчитал? И седемте стояха неподвижно до платформата с вече покойния кандидат-принц и наблюдаваха действията на покритата с кръв кралица. Самият аз бях застинал на място, без никаква идея как да постъпя: да й пожелая приятен апетит или да бягам, преди да се е опитала да се добере и до моето сърце.
	— Това нормално ли е? — реших се най-накрая да попитам най-близкото до мен джудже-нинджа.
	— Нямам представа — лаконично отговори то, докато старателно имитираше малка черна статуя.
	Междувременно кралицата приключи с изяждането на сърцето и се отпусна на пода, изтощена. В същия момент всички огледала, излъчващи сериали, паднаха на пода и се разбиха на милиарди парченца. Джуджетата най-накрая се притесниха и се втурнаха да помогнат на своята кралица.
	— Какво й стана? — гневно ме попита едно от тях.
	Аз само разперих ръце в отговор. Намерили кого да питат.
	— Тя се връща към живота — каза мек женски глас някъде отгоре.
	Джуджетата веднага извадиха оръжията си и наобиколиха кралица Снежанка, а аз за всеки случай отскочих встрани, готов във всеки един момент да се гмурна в пода. На мястото, където току-що стоях, от тавана бавно се спусна стройна тъмна фигура. За миг сякаш самата тъмнина бе решила да приеме човешка форма: висока, грациозна, с приятна мекота, от която на мен ми секна дъха. Черната рокля, която обгръщаше гъвкавата й фигура, изглеждаше така, сякаш е изтъкана от сенки.
	— Същество, създадено от лед, решило да стане живо — продължи жената. — Сега в тялото й се оформя горещо човешко сърце.
	— Коя си ти? — озвучи мислите ми едно от джуджетата.
	Миг, и черната фигура на жената се озова плътно до него. Тя замахна с ръка и тялото на малкото джудже се разлетя на части, като незнайно защо върху леда не падна нито капка кръв.
	— Какъв връх на неуважението — отвратено каза жената. — Да се обръща към висше същество на „ти“.
	За чест на джуджетата те не се втурнаха веднага в атака.
	— Извинете, госпожо — бързо се приспособи Клане, стискайки конвулсивно камите в ръцете си. — Бихте ли обяснили какво се случва с нашата кралица?
	— Бих могла, но защо им е на трупове това знание? — философски отвърна жената.
	Очевидно планираше да продължи да убива джуджета и за момент се замислих дали си струва да се намеся по някакъв начин в този процес или просто мълчаливо да изчезна оттук. Ако джуджетата са знаели какво се случва с кралица Снежанка и са ме спретнали, тогава защо да ги спасявам? Но все пак, въпреки всички подозрения, не можех да стоя настрана и да гледам как ги убиват — съвестта ми не го позволяваше.
	— Госпожо, или както там е името ви — казах, като леко се прокашлях. — Предлагам да обсъдим всичко спокойно и без насилие. И да започнем с вашата личност и целта на посещението ви.
	Жената в черно много бавно извърна глава, сякаш нарочно ми показваше перфектния си, изсечен профил, и ме погледна с такъв поглед, че сърцето ми временно забрави за основното си задължение и спря да бие.
	— Какво каза? — тихо попита неочакваната гостенка.
	Нейното съвършено лице с остри скули беше толкова красиво, че чак изглеждаше някак неестествено и дори плашещо. Въпреки че още по-страшно беше хищното присвиване на червените очи и острите бели зъби, които се виждаха зад тънките яркочервени устни.
	— Попитах… — гърлото ми пресъхна и трябваше отново да се прокашлям. — Коя сте вие и защо…
	Жената замахна с ръка и аз дори не успях да разбера какво се случва, но за всеки случай паднах назад в стената и го направих точно навреме — нещо ожули върха на носа ми и причини доста дълбока драскотина. Ако се бях поколебал дори за миг, можех без грим да играя Волдемор.
	След като се скрих в стената на замъка и се почувствах в безопасност, аз погледнах в залата с погледа на трупояда и видях ярката душевна енергия на шест… не, вече на пет джуджета, както и сивата мъгла на душата на вампирката. Лежащата на пода кралица Снежанка дори в душевната си форма повече напомняше на буца лед, вътре в която, както каза вампирката, се заражда светла човешка душа. Междувременно броят на джуджетата-нинджи намаля с още един. Очевидно трябваше да се намеся в случващото се, но нямах идея как да го направя. Впрочем, в арсенала си вече имах доказан метод за убиване на висш вампир, така че реших да го използвам отново.
	Преместих се в пода на залата, приближих се до вампирката, хванах я за краката и я дръпнах надолу. По-точно се опитах да я дръпна, но мигновено се оказах издърпан от ледения под. Тънка женска ръка ме държеше за китките във въздуха с такава лекота, сякаш не тежах абсолютно нищо.
	— Способност да минаваш през камък, значи? — попита вампирката, доближавайки лицето си до моето. — Така ли уби Ветал?
	— Кой?
	— Висшият вампир, който работеше с онези жалки човеци, Даймъндови.
	И сам се досетих за кого става дума още в мига, когато зададох въпроса. Честно казано, освен този вампир никога не бях убивал никого със собствените си ръце, така че беше трудно да сгреша.
	— Да — отвърнах честно.
	По някаква причина изобщо не се съмнявах, че Даймъндови имат нещо общо с това, явно те бяха изпратили вампирката след мен въпреки всички споразумения.
	— Интересно — вампирката доближи лицето си до моето и неочаквано прокара език по носа ми. — Какъв интересен вкус. Никога не съм опитвала нещо подобно… ммм… — очите й се разшириха и от устните й се изтръгна тих стон. — Толкова вкусна кръв. Какъв необичаен букет!
	Сякаш изгубила контрол над себе си, тя буквално засмука върха на носа ми. Това изглеждаше и се усещаше толкова странно, че дори не знаех как да реагирам. Особено странно беше това, че тя не се опита да ме ухапе като всеки нормален вампир, а по някаква причина се задоволи само с кръв от драскотината на носа ми. Усетих и вече познатото изтичане на душевна енергия през носа си, на което на теория можех да се опитам да се съпротивлявам и дори да го насоча обратно, но не успях да го направя.
	— Ти, сладък мой — задъхано каза вампирката, откъсвайки се от клетия ми нос. Бледите й бузи порозовяха и дори гласът й от високомерен стана по-топъл. — Никога и с никого не съм чувствала нещо подобно.
	Аха, аз също. И по-добре да не го чувствам никога повече.
	Едно от джуджетата-нинджи реши да се възползва от факта, че вампирката се е разсеяла с мен, и я посече в гърба с меча си. Но тя изобщо не му обърна внимание и продължи да ме гледа.
	— Какъв невероятен деликатес. Няма да те деля с никого, ще бъдеш само мой.
	Тя замахна с ръка и нападналото я джудже се разпадна на две половини. И отново не се проля нито капка кръв.
	— Но първо ще се отърва от малките досадници — вампирката неохотно отмести поглед от мен и погледна останалите живи четири джуджета. — Убийте се един друг в честна битка.
	И джуджетата-нинджи се подчиниха, обърнаха оръжия срещу своите другари и между тях избухна ожесточена битка. Но точно в този момент кралица Снежанка стана от пода. Погледът й пробяга по безкръвните останки, после по биещите се джуджета, и накрая се спря върху мен и вампирката.
	— Смееш да убиваш моите поданици в собствения ми замък? — искрено се възмути кралицата и около нея се извиха снежни вихри.
	— И твоите поданици, и теб самата — кимна вампирката. — Бях настоятелно помолена да прочистя тази планина от паразити, но не мислех, че ще бъде толкова забавно.
	Помпозният диалог между двете различни, буквално като ин и ян, жени беше придружен от звъна на оръжията на джуджетата-нинджи, които усърдно се опитваха да се избият.
	— Стига! — рязко каза кралица Снежанка и с едно махване на ръката разхвърли джуджетата настрани, след което издигна ледени стени около всяко от тях. — Веднага ги пусни!
	Вампирката се усмихна широко.
	— А ако не го направя?
	Най-обидното беше, че през цялото това време продължавах да вися над пода, държан от изящната, но силна като на робот ръка на жената в черно. А бедните джуджета бяха заети да пробиват ледените стени, за да изпълнят заповедта на вампирката.
	— Тогава ще ви убия.
	Ами да, избийте се, май така ще е най-добре… Макар че, стоп, какво има предвид с „ви“?
	Многобройните парченца огледала се издигнаха във въздуха, изпълвайки цялото пространство между нас и кралицата. Вампирката ме притисна към себе си като любима кукла и тихо прошепна в ухото ми:
	— Не се притеснявай, сладкишчето ми, на никого няма да позволя да те нарани.
	Това прозвуча още по-плашещо, отколкото заканата на кралица Снежанка. Но когато всички фрагменти се изстреляха към нас, аз се уплаших вече истински. Вампирката ме оттласна настрани, а по-точно просто ме хвърли в другия край на залата, докато самата тя тръгна към кралицата директно през фрагментите, като спокойно им позволи да разкъсат плътта й. Аз се опитах да вляза в стената, но неочаквано установих, че вече не мога да го правя, защото по някаква причина бях загубил тази способност.
	За щастие на китката си все още имах ампула с душевна енергия на трупояд. Бързо я погълнах и се скрих в стената, за да не стана жертва на случайно огледално парченце. Или на неслучайно, защото никой не беше обяснил на кралицата, че съм на нейна страна. И най-обидното беше, че джуджетата бяха под влиянието на вампирката и не можеха да разсеят заблудата на ледената красавица.
	Седейки вътре в ледената стена, се замислих коя от тези двете бих подкрепил, нали вампирката ме нарече „сладкишче“ и обеща да ме защитава, но явно само като източник на кръв. А кралица Снежанка е покровителка на джуджетата, с които съм в добри отношения, но пък изяде човешко сърце и не знае, че не съм й враг. Накратко, нека се избият една друга, и на всички ще е по-спокойно. Жестоко, разбира се, но пък ще ме спаси от много проблеми, каквито и така си имам предостатъчно.
	Ледената душа с човешка сърцевина и сивата мъглива душа на вампирката се движеха из залата, разменяйки си удари, а аз можех само да наблюдавам без ни най-малка възможност да се намеся. Само ако някой от йокаите беше с мен, може би щеше да ми подскаже нещо… Ох, по дяволите, съвсем забравих за танукито! След като го запечатах в гофу, отначало не смеех да го пусна, докато не срещна джуджетата, след това педантичния Умудриний ме изнерви и появата на танукито при него стана още по-малко актуална. А след това йокаят просто ми излетя от главата…
	Осъзнавайки, че вече нищо не зависи от мен, аз, все още вътре в стената, се качих в стаята над главната зала. Там извадих гофуто, разкъсах го и освободих танукито.
	— Уф — възкликна той и се приземи на пода. — Влезе ли вече в мината?
	— Влязох — кимнах леко виновно. — И вече сме в замъка на кралица Снежанка. Толкова много неща се случиха тук…
	След като описах накратко последните събития на Шики, за първи път видях танукито толкова уплашен.
	— Никога — прошепна той. — Запомни, никога не заставай между две биещи се самки. Това е самоубийство. Постъпил си много правилно, като си избягал оттам.
	— И какво да правим сега?
	— Предлагам просто да си тръгнем.
	— Но как…
	И тогава подът под краката ни започна да се напуква и ние пропаднахме. Аз използвах способността на трупояда, за да пропусна през себе си парчетата лед, и само благодарение на това останах невредим. Прелетях през тронната зала и се гмурнах по-дълбоко в пода. Шики явно нямаше този късмет и остана навън, така че бях принуден да се върна обратно и да му помогна.
	За краткото време, през което отсъствах, от стените на тронната зала не беше останало почти нищо — всички бяха натрошени на отделни парчета, а останките от горните етажи на замъка само като по чудо не падаха. Шики изглеждаше малко разрошен, но не беше ранен, и се криеше сред големи късове лед, а двете жени летяха из залата и си разменяха удари. Ръцете на вампирката се удължиха и се превърнаха в кървавочервени остриета, докато кралица Снежанка създаде кръгъл щит и копие от лед, а тялото й се покри с ледена броня.
	Като ме видя да стърча от пода, танукито се обърна към мен и изсъска, прокарвайки изразително лапичка през врата си:
	— Да се махаме от тук!
	Но на надеждите на Шики не беше съдено да се сбъднат — кралица Снежанка го забеляза. Тя замахна с копието си, за да принуди вампирката да отстъпи, и се втурна към йокая. Не на шега се уплаших за него и се хвърлих да му помогна, въпреки че нямах представа какво мога да направя срещу толкова силно същество.
	— Сладурче! — възкликна кралица Снежанка и грабна йокая с ръка, сякаш е плюшена играчка.
	— Пфу — обади се увисналата във въздуха пред нея вампирка. — Та това е мръсен йокай.
	Аз застинах, наполовина стърчащ от пода само на половин метър от йокая, несигурен какво да правя. Шики сега сякаш нямаше нужда от спасяване, но жените най-накрая не се биеха и можех да се опитам някак да ги вразумя.
	— Извинете, дами, но може би трябва да спрем и да обсъдим всичко спокойно — предложих предпазливо.
	— Да, дамички, не се карайте — присъедини се към мен Шики, направи мила муцунка и погледна в очите на кралицата. — За нас, съществата, е по-добре да се държим заедно.
	Вампирката присви очи.
	— Как ме нарече, космата топко? Дамичка?
	По дяволите…
	Вампирката замахна с ръцете-мечове и от тях се отдели кървава вълна, която се устреми към кралицата. Тя постави щит, но с Шики в другата си ръка вече не можеше да контраатакува, така че започна да отстъпва, създавайки пред себе си нови ледени стени. Преди да потъна обратно в пода, вампирката ме хвана за колана и ме повлече със себе си. Представям си как сме изглеждали четиримата отстрани: кралица Снежанка с танукито в ръце и вампирката, стиснала ме като кукла в естествен ръст. Жените успяваха не само да летят из цялата зала, но и да си разменят атаки. В един момент замъкът се оказа толкова повреден, че започна окончателно да се срутва, така че те бяха принудени да излетят навън. На мен ми оставаше само да пожелая късмет на джуджетата, защото само с негова помощ те биха могли да оцелеят в ледените си затвори.
	Докато се мятах в стоманената хватка на вампирката, изведнъж си спомних, че мога да поглъщам душевна енергия. Странно, че досега не ми беше хрумнало. Концентрирах се и поставих ръка на рамото на вампирката, след което внимателно започнах да черпя енергия от нея. И изведнъж в мен се изля поток от знания за нейните способности: левитация, хипноза, промяна на структурата на тялото, както в материален, така и в нематериален план. За първи път в моята кратка практика на „поглъщане“ получих на свое разположение не една, а много способности наведнъж. Вампирката, като улучен самолет, рязко пикира надолу и едва не падна на пода на пещерата, но аз успях навреме да я хвана в ръцете си.
	— Какво направи?! — възмутено възкликна тя, вкопчвайки се в мен с нокти, но сега ръцете й бяха толкова слаби, че не можеха да ми причинят сериозни щети. Или може би просто аз бях станал много по-силен.
	— Малко охладих жарта ти — ухилих се доволно, усещайки за първи път в живота си толкова много сила в себе си. Усещането беше релаксиращо и опияняващо, като пенливо шампанско.
	Кралица Снежанка не разбра какво се е случило и нападна вампирката, но аз я прикрих с тялото си, отклонявайки летящите към нас ледени игли с ръката си, която се беше превърнала в нелепо изкривено кърваво острие.
	— Още един вампир? — възмути се ледената дева. — Мерзост!
	Вампирката ме погледна с още по-голямо възхищение от преди.
	— Ти не си вампир, ти си нещо друго…
	Както се случваше и с йокаите, когато вземах много от душевната им енергия, вампирката беше станала толкова слаба, че не можеше да използва силите си или дори просто да стои на крака, така че сега аз я държах в ръцете си. След като я поставих внимателно на земята, аз се втурнах към кралица Снежанка. Тя издигна ледена стена пред себе си, която аз с лекота пробих, после ме нападна с копие, но седящият в ръцете й „троянски кон“ размаха лапички и изби оръжието от ръката й. Яркосините очи на леденото момиче се разшириха от изненада и възмущение, но аз вече се бях приближил плътно до нея и я прегърнах през кръста, като веднага започнах да поглъщам душевната й енергия.
	— Махай се, подъл изнасилвач! — изпищя тя и заедно паднахме на пода.
	Не знам защо, но този път в главата ми не нахлу информация за нейните способности, макар да усещах, че изпомпвам енергия от нея. При падането инстинктивно се опитах да я предпазя, но не се получи съвсем и в крайна сметка пострадахме и тримата. Танукито пръв се съвзе, веднага скочи и започна да рисува множество руни във въздуха над кралица Снежанка.
	— Какво правиш? — попитах, докато мъчително се изправях.
	Чувствах се замаян като след сериозно преяждане. Стомахът ми изглеждаше празен, но имах чувството, че ще се пръсна.
	— Създавам условия за конструктивен диалог — отговори Шики, без да се обръща. — Домъкни вампирката тук.
	С огромни усилия докуцуках до жената в черно, вдигнах я и едва мърдайки крака, я занесох до танукито. Малко по-късно двете омаломощени жени лежаха една до друга, заобиколени от светещи със зелена светлина руни.
	— Сега вече можем да поговорим спокойно — доволно изтупа лапички танукито.
	— Яко — казах аз, гледайки го през кървавата мъгла пред очите ми. — Но сега аз се чувствам някак много странно…
	Погледнах надолу и видях, че дясната ми ръка се е превърнала в кървавочервено назъбено острие, а лявата ми е покрита с лед. А самото ми тяло от едната страна беше горещо, а от другата се усещаше като лед. И някъде от центъра на гърдите ми се раздаде осезаемо пукане, сякаш тялото ми всеки момент ще се разполови.
	— Шики — изхриптях аз. — Мисля, че имам проблем…


	$id = 12014
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Автор: Алекс Кош
	Заглавие: Нурарихьон по неволя
	Преводач: Пламен Панайотов
	Година на превод: 2025
	Език, от който е преведено: руски
	Издание: първо
	Издател: Читанка
	Година на издаване: 2025
	Тип: роман
	Националност: руска
	Коректор: NomaD
	Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/22156

