﻿	Майкъл Еберхарт
	Задължен да мълчи


	Най-новия роман на Майкъл Еберхарт ни изправя пред една непреодолима морална бариера в отношенията между адвоката и неговия клиент. Дори адвокатът да притежава всички доказателства за вината на престъпника и дори да е заплашен живота му, той е длъжен да мълчи… Как да се спази професионалната етика и същевременно убиецът да бъде разобличен? Само майсторското перо на талантливия и вече многократно доказал себе си Майкъл Еберхарт решава този проблем по безспорен начин, невероятно и разтърсващо в „Задължен да мълчи“.



	Всеки адвокат има право да поеме защитата на човек, обвинен в престъпление, без да се съобразява с личното си мнение за степента на виновност на обвиняемия; в противен случай истински невинните, станали случайна жертва на обстоятелствата, могат да се окажат лишени от подходяща защита. Поемайки защитата на обвиняемия, адвокатът е задължен по най-почтен начин да използва всички възможности на местното законодателство, за да доведе защитата на своя клиент докрай, така че никой да не бъде лишен от основното си право на живот и свобода, освен ако законът не изисква това.
	Канон V
	Канони по професионална етика на Американската адвокатска асоциация



	Пролог

	Дани Бъртън закопчаваше палтото си, застанал на входа на фамилната къща на майка му. Построена във викториански стил, тя бе една от най-внушителните сгради в окръга и майка му много се гордееше с нея. Поне беше така допреди две години, когато един ден баща му ги напусна и тя се видя принудена да преустрои първия етаж в магазин за дрехи втора употреба. Бе казала на Дани, че баща му е отишъл в командировка и ще се върне всеки момент, но осемгодишният хлапак не беше вчерашен. Късно вечер, когато тя си мислеше, че вече е заспал, до него достигаха глухите й ридания. А и съучениците му не спираха да шушукат. Неговият баща Питър Бъртън, треньорът на училищния отбор, в който играеше Дани, беше отпрашил с двайсет и две годишната секретарка на счетоводителя. Оттогава от него нямаше ни вест, ни кост.
	Но сега Дани не мислеше за тези неща. Единствената му грижа беше дали се е облякъл достатъчно топло за своята късна обиколка из града. През по-голямата част от съботния ден той бе помагал на майка си в магазина. Накрая тя му даде пет долара, за да си купи нещо.
	Пет долара си бяха чиста далавера, но той знаеше точно за какво му трябват. Утре беше рожденият ден на майка му и Дани беше намислил да й купи един парфюм. И то не какъв да е, а парфюм от любимата й марка — „Мания“. Той знаеше, че тя има по-голяма нужда от часовник, отколкото от козметика, но за часовника се налагаше да почака до Коледа. Бяха му нужни поне три месеца, за да спечели необходимите двайсет и четири долара и деветдесет и пет цента, като се прибави и данъкът. Той добре си спомняше предишния й часовник-бижу, който тя носеше с нескривано удоволствие. Беше го получила като подарък от баща му за четиринайсетата годишнина от сватбата им дни преди той да вдигне гълъбите. Беше къде-къде по-хубав от „Таймекс“-а, който майка му премери миналата седмица в един магазин. Бляскав златен обръч, украсен с диаманти опасваше седефения му циферблат. Месец след като татко му изчезна, тя каза на Дани, че го е загубила. Той обаче подозираше, че всъщност го е продала, за да плати сметката при бакалина или за да може да му купи нови дрехи. Главата му се пръскаше от мисълта колко я беше наранил баща му. Дани го бе намразил страшно и повече никога не искаше да вижда физиономията му.
	— Не е ли по-добре да излезеш утре сутринта? — попита майка му, като надникна от кухнята. — Не ми се ще да скитосваш сам в тъмното.
	— Стига бе, мамо. Нищо няма да ми се случи. Освен това нали утре сутринта ще ходим на църква, а сетне ще ме хванеш да ти помагам.
	Майка му провери дали си е закопчал копчето на яката.
	— Кога порасна толкова? — промълви тя.
	Дани се изчерви.
	— Хайде, тръгвай — каза майка му. — И да не си сваляш ръкавиците.
	Дани я целуна по бузата и изхвърча навън. Притесняваше се да не затворят магазините. Искаше да й подари парфюма утре сутринта, още докато й поднасяше чашата с кафе.
	Когато изскочи на улицата, момчето хвърли един поглед назад. Както и очакваше, завесите на гостната им бяха дръпнати встрани и майка му загрижено гледаше след него. То й махна, за да я успокои, а след това се обърна и продължи напред. Лек ветрец поклащаше клоните на боровете от двете страни на улицата и Дани пъхна дълбоко ръце в джобовете на палтото си. Поне за едно нещо майка му беше права, помисли си. Наистина беше голям клинчар.


	Мъжът чакаше от доста време, седнал в стария си очукан седан под навеса на един паркинг. Той погледна часовника си. Беше осем и четвърт вечерта. Магазините щяха да затворят след по-малко от час. Ако не намереше дотогава това, което търсеше, щеше да се наложи да шофира до денонощния магазин чак в другия край на града.
	Изведнъж той подскочи на седалката. Един русокос хлапак бе изникнал от тъмния ъгъл до магазина за обувки с намаление. Усмихнат, мъжът запали двигателя на колата.
	Докато вървеше по тротоара край витрините на магазините, Дани забеляза, че помещението, където имаше антикварна книжарничка, сега е празно. „Това е идеално място за магазина на мама“, помисли си момчето, съзирайки на стъклото надписа: „Дава се под наем“.
	„Май и помещението е достатъчно голямо“, рече си, застанал пред входа на дрогерията. Автоматичната врата се отвори и в лицето го блъсна струя топъл въздух. Без да се разкопчава, той се запъти към щанда със захарни изделия. Взе си една опаковка с дъвчащи гумени мечета и продължи към щанда с козметика. Знаеше, че парфюмите са там. Като вдигаше една по една опаковките, Дани започна да се вглежда в етикетчетата с цените. Скоро разбра, че даже и да върне дъвчащите гумени мечета, парите пак няма да му стигнат за никакъв парфюм — а за „Мания“ да не говорим. Стана му кофти. Когато реши да купува на майка си парфюм за подарък и през ум не беше му минало, че те са толкова скъпи.
	Докато зяпаше по рафтовете, той откри някакви малки опаковки тоалетен сапун. Вдигна една и я допря до носа си. Наистина ухаеше чудесно, но това не беше подаръкът, който баща му щеше да поднесе на майка му. Трябваше да намери начин да се сдобие с любимия й парфюм.
	Дани се озърна дали не го наблюдават, грабна една малка жълта кутийка с „Мания“ и я стисна в юмрука си. Сетне отиде до щанда със списанията, взе си един брой от бейзболния дайджест на Бекет с публикувани талони за игра и се направи, че го чете много внимателно. Чувстваше се гузен. Никога досега не беше вършил подобно нещо.
	Той пак се огледа, но в следващия миг установи, че държи списанието наопаки. Обърна го бързо и хвърли един последен поглед наоколо. След това плъзна малката жълта кутийка към джоба на палтото си и я пусна вътре. Все така небрежно върна списанието на рафта и се запъти към касата да плати дъвчащите гумени мечета. Докато подаваше банкнотата от пет долара на възрастната касиерка, ръката му трепереше. Жената го изгледа внимателно. Дани се ужаси от мисълта, че тя е видяла какво направи преди малко. Искаше да хукне навън, но се сети, че така съвсем ще се издаде.
	— Добре ли се чувстваш, момченце? — попита продавачката.
	Дани скри с ръка издутия си джоб и се помъчи да се засмее.
	— Супер съм — каза той. — Просто навън е такъв клинчар, че измръзнах.
	— Виж дали си се закопчал, преди да излезеш — напомни му тя, докато му връщаше рестото.
	Момчето грабна парите, вдигна яката си и хукна навън. Още преди да стигне сградата с надписа „Дава се под наем“, той измисли какво ще направи. Когато събереше достатъчно пари, щеше да се върне в магазина и да остави сумата за откраднатия парфюм на рафта. Тогава вече всичко щеше да е наред.
	Дани зави зад ъгъла на магазина за обувки, но изведнъж се блъсна в нещо и от удара падна по гръб на паважа. Когато погледна нагоре, видя размазан силует на мъж. Бяха го гепили. Тъмнината и страхът му попречиха да съобрази, че пазачът в дрогерията надали щеше да носи точно такава бейзболна шапка и армейско яке в защитен цвят.
	— Ей, малкия — каза мъжът, като му подаде ръка. — Много си се разбързал.
	Дрезгавият му глас парализира Дани. Той не знаеше дали да бяга, или да го удари на молба. Отстъпи две крачки назад, но мъжът го сграбчи и го тласна към паркираната наблизо кола.
	Дани извади кутийката с парфюма и я подаде на непознатия.
	— Съжалявам, господине. Това ще ми е за пръв и последен път.
	Върху лицето на мъжа се изписа недоумение, което бързо премина в подобие на усмивка.
	— Голяма каша си забъркал, хлапе — каза той и взе парфюма от протегнатата ръка на Дани. — Сега трябва да ме заведеш у вас и да разкажем всичко на майка ти и баща ти.
	— Баща ми го няма — изхлипа Дани и по бузите му потекоха сълзи. — Пуснете ме да си вървя, моля ви.
	— Няма да стане.
	Мъжът отвори вратата на колата и блъсна Дани вътре. Момчето не оказа съпротива. Измъчваше го единствено мисълта какво ще каже на майка си. Идеше му да потъне в земята от срам; тя никога повече нямаше да му вярва.
	— Кажи къде живееш? — изсъска мъжът, докато палеше колата.
	Дани трепереше неудържимо. Имаше чувството, че всеки момент ще се издрайфа. Като си обърса очите с ръкав, той посочи натам, където се намираше къщата му.
	Мъжът включи на скорост и се отдели от бордюра. След малко таратайката сви към квартала на Дани, но когато наближиха голямата викторианска къща, тя изведнъж увеличи скоростта.
	— Аз съм ей тук — махна с ръка Дани.
	Но мъжът не намали.
	— Тук, не чухте ли! — извика момчето, когато отстрани се мярна лампата над входната им врата, която майка му беше оставила да свети специално за него.
	Лампата беше последното нещо, което Дани видя, преди мъжът да се обърне и да го удари с юмрук по лицето.


	Когато се свести, Дани разбра, че колата продължава да се движи, а той лежи на пода между седалките и тялото му се тръска като парцалена кукла. Явно пътуваха по някакъв разбит черен път. Дани не проумяваше нищо. Защо не спряха пред къщи? Къде го караше този човек?
	Най-сетне колата спря. Мъжът изскочи навън, като хлопна вратата след себе си. Дани изпълзя на седалката и надникна през предното стъкло, мъчейки се да разбере къде се намират. Пред погледа му се изпречи стена от гигантски борове.
	Изведнъж се чу груба ругатня. Той се обърна бързо и видя, че мъжът безуспешно се опитва да отключи вратата на колата.
	Трябваше да направи нещо. Момчето легна по гръб и започна силно да рита по стъклото на прозореца.
	— Малко говно такова — кресна мъжът и дръпна толкова силно дръжката на вратата, че най-сетне успя да я отвори. Дани спря да рита, когато мъжът се надвеси над него. Той го сграбчи за лакътя и го издърпа от колата с такава сила, че главата му се удари в мократа студена земя.
	Дани се опита да хвърли един поглед наоколо, но пред очите му тъмнееше. Освен това се бе смрачило. Не можа да види лицето на човека, защото онзи го хвана за яката на палтото и го повлече навътре в гората. Личеше си, че добре познава пътя.
	Накрая излязоха на една просека и мъжът го пусна. Дани се свлече на земята и покри лицето си с ръце.
	— Не ме удряйте повече — изскимтя той.
	Мъжът го изрита в ребрата. Дани едва си пое въздух и започна да вика за помощ, но гласът му потъна в гъстата мъгла.
	Мъжът се ухили и клекна до него.
	— Не мърдай — заповяда му той. Сетне с две ръце разкъса копчетата на палтото му и отдолу се показаха жълтата тениска и сините джинси на момчето. Той се вкопчи в ципа на панталоните му, съдра го и като дръпна рязко надолу, с един замах събу Дани. Момчето се сгърчи на земята от студ, страх и срам.
	Мъжът го преобърна по корем и вдигна нагоре палтото му. Това възвърна силите на Дани, който ритна силно назад и уцели нападателя си право в слабините. От силния удар мъжът падна встрани и застена от болка.
	Когато се съвзе и отново се опита да докопа Дани, момчето вече тичаше като стрела през гората, разтваряйки с ръце мокрите клони. От време на време поглеждаше назад, за да види дали мъжът не го преследва.
	Спря чак зад една огромна секвоя. Наоколо беше тъмно като в рог и цареше мъртвешка тишина. Момчето чуваше само собственото си накъсано дишане. Ушите му пищяха. То стоеше безшумно, прегърнало с ръце грубата кора на дървото и се ослушваше. Щеше му се да вярва, че е избягало на достатъчно разстояние навътре в гората и онзи никога вече няма да го намери.
	След малко обаче в далечината се чу шум от запалване на кола. Дани спря да диша и конвулсивно преглътна един-два пъти. За части от секундата фаровете на колата заподскачаха из гората, изтръгвайки от мрака трепкащи листа, преплетени клони и цели дървета. Изведнъж сноповете светлина спряха да се движат. Дани гледаше в тях като хипнотизиран. Сега те светеха право в секвоята, зад която се беше скрил той. Светлината докосваше върховете на пръстите му. Той бавно ги сви в юмрук и ги дръпна назад, в спасителната тъмнина. Тъкмо се канеше отново да хукне, когато колата обърна и бавно започна да се отдалечава. Момчето въздъхна с облекчение.
	Когато най-сетне реши, че е в безопасност, Дани излезе от скривалището си. Пак се огледа дали няма да съзре отнякъде колата или мъжа, но очите му бяха пълни със сълзи и затова не забеляза рубинените стопове на автомобила, които се отдалечаваха, криволичейки, по шосето.


	Глава първа

	В края на септември просто си струва Сан Франциско да бъде запечатан в бутилка и продаден на най-луксозния щанд в „Блумингдейл“. Лятната задуха отстъпва място на кристален въздух, а ко`сите слънчевите лъчи позлатяват прозорците на небостъргачите в центъра. Влажните летни ветрове ненадейно изчезват и приятна топлина обгръща града. Всичко блести от свежест; всичко изглежда толкова лесно.
	А аз стоях в усойната зала за разпит, предоставена любезно на адвокатите в подземието на съда. Трябваше да разпитам един свидетел. В същия момент охраната навярно вече сваляше пътниците, дошли с автобуса в дванайсет и трийсет от централния затвор. От девет години разпитвах по цял ден обитателите му в това подземие и вече бях сдал багажа. Миризмата на урина не беше нищо в сравнение с омазаното със сополи стъкло, което ме разделяше от затворниците. Когато успявах да не се издрайфам от тези две неща, ме чакаше последната изненада — мръснишкият надпис, изписан на отсрещната стена, в затворническата половина от стаята. Трябва само да уточня, че наместо спрей, авторите на надписа бяха използвали човешки изпражнения.
	И на всичкото отгоре имах махмурлук.
	Такъв махмурлук, че всеки път, когато тежката метална врата изкънтяваше, изпитвах чувството, че някой стоварва върху главата ми чук.
	Такъв махмурлук, че когато с мъка се свестих сутринта, инстинктивно потърсих с ръка в леглото Мариан, жена ми, с която от три години бяхме разведени. Като се погледнах в огледалото, получих позив за повръщане — толкова скапано изглеждах. Вината не беше в нервния ми стомах. Просто кофти работи виждаха в огледалото зелените ми, опасани с тъмни кръгове очи. Мускулестият ми гръден кош се бе превърнал в желе. Тъмните ми слепоочия бяха посивели. Кантарът също допринасяше за настроението ми — от деветдесет килограма се бях стопил на осемдесет и пет. Благодарение на господин Чивас* бях хвърлил пет кила. Кой казва, че от течните диети нямало полза?
	[* „Чивас Регал“ е марка уиски. — Бел.пр.]
	Борейки се с продължителните пристъпи на гадене, аз започнах да изготвям стратегията на разпита. След няколко минути пред мен щеше да седне Боби Майлс, евентуален свидетел на защитата по делото на Салвадор Мартинес, обвинен в убийство.
	Преди четири месеца срещу Мартинес и неговото приятелче Хулиан Санчес беше повдигнато обвинение, че са стреляли от кола по Мигел Флорес и шестгодишната му сестричка Аманда. Жертвите били застреляни в предния двор на къщата им, докато Мигел вървял към колата си. Аманда била улучена в главата от няколко сачми, предназначени за брат й. Имаше само един свидетел на стрелбата, двайсет и две годишния приятел на Флорес Джизъс Арагон. Арагон не само идентифицира колата на убийците и нейния регистрационен номер, но и успя със сигурност да разпознае шофьора и стрелеца при очната ставка на другия ден.
	Мартинес ми се беше обадил по телефона вчера следобед. Той каза, че един от новите затворници бил присъствал тогава на стрелбата; бил видял всичко и можел да разясни някои факти, за които даже Мартинес и неговият авер нямали представа. Как ли пък не. И аз вчера прекарах нощта с Шарън Стоун, ако е за въпрос.
	Обикновено не бих си губил времето да изслушвам някого, на когото клиентът плаща, за да излъже в негова полза. Но с този разпит аз не целях кой знае колко да помогна на моя клиент. По-скоро се опитвах да опазя собствения си задник. Това беше особено убийство — от онези, които автоматично се обжалват след произнасяне на присъдата. Когато обвинителният акт на Мартинес влезеше в апелативния съд, първото нещо, за което щяха да се сетят съдиите, бяха евентуалните пропуски на адвоката му. И отказът от разпит на евентуален свидетел на защитата щеше да им свърши чудесна работа. Колкото и да мразех идеята, трябваше да се стегна и да изслушам момчето. По-късно, разбира се, щях да съобщя на Мартинес, че неговият свидетел е чисто и просто един лъжец и по мое мнение е най-добре да приеме последното предложение — на областния прокурор.
	Джим Стивънс, един от затворническите надзиратели, отключи металната врата. След няколко секунди през нея с поклащане влезе ниско слабичко русо момче. Краката му бяха оковани и това го принуждаваше да прави малки, колкото на гълъб стъпки, докато вървеше към дървения стол, поставен точно срещу моя от другата страна на стъклената преграда.
	Благодарих на Стивънс и се облегнах назад, за да разгледам по-добре момчето. То се втренчи в плота пред себе си със сведена глава. Бях стреснат от вида му. Беше по-ниско от обичайното и макар да знаех, че е по-голямо, на пръв поглед му давах най-много шестнайсет години и нито ден отгоре. Лицето му беше гладко като на бебе и много бледо. Ръцете му бяха тънки и изящни, като на музикант. Даже замисленото изражение на лицето му не нарушаваше общото добро впечатление — впрочем качество, което надали щеше да му е от полза в тази дупка. Щях да се чувствам много по-добре, ако разпитвах някой татуиран рецидивист с чене като картечница, отколкото това дете.
	— Ти ли си Боби Майлс? — попитах аз.
	Без да вдига глава, той кимна.
	— Може ли да ти викам Боби? — попитах. Щеше да е тъпо да се обръщам към някого, два пъти по-млад от мен, на фамилия. Но, от друга страна, ние се намирахме на такова място, където сближаването не беше препоръчително.
	Момчето пак кимна. Това хлапе щеше да разбие съдебните заседатели, засмях се наум. Страшният свидетел със заключената уста.
	— Боби, аз съм адвокат на Салвадор Мартинес. Процесът му започва утре и той ми съобщи, че знаеш нещо по неговия случай.
	— Да — каза едва чуто момчето.
	Поне вече бях сигурен, че може да говори. Но каква беше неговата версия? Той при всички случаи не беше от бандата на Мартинес.
	— Защо не ми кажеш всичко, което знаеш? — Нямах намерение да го насочвам. Ако по някаква случайност се стигнеше дотам, той да дава показания по случая „Мартинес“ пред съдебните заседатели, бях убеден, че ще каже истината.
	— Откъде искате да започна? — попита момчето, като вдигна най-сетне глава и за пръв път ме погледна в очите.
	Кожата на лицето му беше зачервена и отдавна немита. Очите му бяха с тъмни кръгове и подути, сякаш бе плакал. „Какво, по дяволите, търсиш тук?“ — идеше ми да го попитам. Но много отдавна бях хвърлил емоциите в кошчето. Сам едва се оправях с кашата в собствения си съдебен процес, та да мисля и за чуждите.
	— Най-напред — на колко си години?
	— Навърших осемнайсет миналия месец — каза той. Опита се да изтрие с ръце очите си, но веригите му попречиха.
	— Откога си в затвора?
	— Ченгетата ме арестуваха преди два дена, защото продадох трева на едни приятели.
	— Какво количество?
	— Около сто грама.
	Тръснах глава. Не беше болка за умирачка, помислих си.
	— Откога се познаваш с клиента ми?
	— Никога не съм го виждал.
	— Защо мислиш, че можеш да му помогнеш?
	— Защото бях там — каза неспокойно момчето, — и видях всичко.
	— Ако е така, защо не се обади по-рано?
	— Не ми се забъркваше в бандитска история.
	— Защо мислиш, че стрелбата е свързана с разчистване на сметки между бандити?
	— Защото колите не започват току-така да ръсят куршуми, като спрат пред къщите. А точно това се случи.
	Знаех, че стрелбата е станала на юг от центъра на Сан Франциско, в предградието Мишън. Навремето там са живели главно италианци и ирландци, но имиграционният бум на латиноамериканци през седемдесетте години промени коренно етническото съотношение в общността и сега тя представляваше испаноговорещ анклав. След това се изтърсиха наркокартелите и бандите на мексиканската мафия, които превърнаха улиците в бойни полета и дадоха възможност на такива като Салвадор Мартинес да се издигнат. Това бяло момче нямаше никаква работа там.
	— Как стана така, че се озова наоколо?
	— Аз живея няколко пресечки по-надолу.
	— Ти живееш там? — Наистина ме свари неподготвен, копелето му с копеле. — Къде?
	— Добре де, всъщност не живея там постоянно. Бях при баба си. Иначе живея с родителите ми в Сан Хосе, но всеки уикенд, когато пътуват за Рино, те ме пращат при нея.
	— Искаш да кажеш, че си още малък и не можеш да останеш сам вкъщи?
	— Достатъчно съм голям — каза момчето и наведе глава. — Но те не мислят така.
	— Какво имаш предвид?
	— Просто вдигнах няколко щури купона.
	— Аха! И те си помислиха, че детето пропада — прекъснах го. Спомних си какво беше да си на неговата възраст. По дяволите, та нали снощи не друг, а аз също се държах като пубер.
	— Е, не съвсем — каза Боби.
	— Къде живее баба ти?
	— На няколко преки от мястото на стрелбата. Тя живее там от четвърт век. Разправяла ми е, че навремето животът в предградието бил много спокоен. Докато…
	— Докато не се появиха бандите?
	— Точно така. Баба ми казва, че Кап Стрийт в онези години имала славата на най-тихата улица в целия Сан Франциско.
	Въпреки първоначалното недоверие започнах да си мисля, че това момче наистина знае нещо. Даже почувствах известно неудобство, че започнах разпита с такива гадни предчувствия.
	— Как се казва улицата, на която стана стрелбата?
	— „Мина“ — каза то поверително.
	— И какво правеше ти на тази улица по това време?
	— Разхождах се.
	Момчето успя да ме убеди, че има основателна причина да се намира в този район. Но сега се издъни — никой нормален човек не се разхождаше по тия места нощем.
	Боби изглежда забеляза моето разочарование.
	— Не мога да стоя затворен през цялото време — каза то. — Баба ми наистина е свястна, но понякога се сдърпваме. Тогава се налага да изляза за малко.
	— Това не е ли малко опасно занимание за такъв като теб?
	— Защо, какво ми е?
	— Не се прави на дръж ми шапката. Бял хлапак се разхожда просто така из един от районите с най-голяма престъпност в града — как ти се струва?
	— Мога да се защитавам — заяви момчето, без да разбира, че подутите му очи и следите от сълзи по лицето изобщо не свидетелстваха в полза на неговите бойни умения.
	— Да не си член на банда?
	То се усмихна за пръв път от началото на разпита.
	— Майтап ли си правите? Всички банди там са съставени от латиноамериканци. Бял не може и да припари.
	— Тогава трябва да си бил с някого, докато си правел тегели по улица „Мина“.
	— Сам бях.
	— Не ме баламосвай, Боби — казах и пъхнах химикалката си в папката. — Никога не бих повярвал, че един бял тийнейджър ще излезе просто да подиша въздух в това гето.
	— Точно така си беше.
	— Добре, кажи какво стана после?
	— Ами после видях един сребрист луксозен кадилак да пълзи бавно край мен по улицата.
	— Къде се намираше точно в този момент?
	— Вървях към къщата.
	— Къщата, където стана убийството?
	— Да. Бях на разстояние пет-шест къщи и вървях право към нея.
	— Продължавай.
	— Колата мина край мен, стигна до края на улицата и зави обратно. Паркира пред къщата, точно когато онова момче се показа на входната врата. — Тук той се поколеба за момент и погледна надолу към окованите си ръце.
	— После какво стана?
	Момчето вдигна очи.
	— Изведнъж чух два изстрела, колата потегли и профуча край мен.
	— Изстрелите бяха два, така ли?
	Боби се подвоуми.
	— Чу ли какво те попитах?
	— Жертвите са две, нали?
	— Аз задавам въпросите.
	Той отново наведе поглед.
	— Мисля, че чух два изстрела.
	— Мислиш или си сигурен?
	— Два бяха — повтори момчето и раменете му помръднаха. — Във всеки случай нямах възможност да ги броя.
	Точно така, помислих си. Защото не си бил там. Има два трупа; повечето хора ще приемат, че и изстрелите са били два.
	Освен в този случай, при който беше доказано, че изстрелът е бил само един. Сачмите, предназначени за Мигел, по някакъв начин беше уцелили и сестричката му.
	— След като колата профуча край теб, ти видя ли някой да е улучен?
	— Видях две тела, проснати на тревата.
	— И какво направи?
	— Хукнах да бягам. Не спрях да тичам чак до къщата на баба ми.
	— Успя ли да видиш кой е в колата, когато тя мина край теб първия и втория път?
	— Спомням си, че зърнах вътре трима чернокожи. Двама седяха на предните седалки, а третият — на задната. Именно той стреля.
	— А ще можеш ли да ги разпознаеш, ако ги видиш отново?
	— Сигурно не. Нали разбирате — не им обърнах особено внимание, докато не чух изстрелите. А после те изчезнаха за миг.
	— Но си убеден, че бяха чернокожи?
	— Сто процента.
	— Сигурен си, че не си ги виждал преди?
	— Абсолютно.
	— А колата?
	— Също.
	Въздъхнах дълбоко и се облегнах назад.
	— Знаеш ли какво си мисля, Боби?
	— Какво? — попита той с безпокойство в очите.
	— Че си един голям лъжец!
	— Как може да говорите така? Казах ви самата истина. Бях там и видях всичко. Само защото не съм поискал паспортите на чернокожите…
	— Не си ги поискал, защото си нямал такава възможност. Просто не си бил там.
	— Но вие трябва да ми вярвате.
	— Защо?
	— Защото казвам истината.
	— Кажи ми тогава, Боби, как изглеждаше къщата, дето стана стрелбата?
	Момчето отново се поколеба и наведе глава. Но този път ръцете му бяха свити в юмруци.
	— Кажи ми нещо за къщата — настоях. — Цвета на боята. Каквото и да е.
	Гласът му премина във фалцет.
	— Не помня. Нали ви казах, че живея на няколко преки оттам.
	— В това никога не съм се съмнявал. Но разходката ти нещо издиша.
	— Вие ли знаете какво съм правил, или аз?
	— Разбери, че щом аз не ти вярвам и съдебните заседатели няма да ти повярват. Боби, защо не кажеш на Мартинес другия път да ти плати повече?
	— За какво говорите?
	— Имало е само един изстрел, Боби. Не два.
	— Е, и? — проплака той. — Вече ви казах, че не съм ги броил. Мислех, че съм чул два, но всичко стана адски бързо. Може да е бил и един. Ще дам показания, че е бил само един. Ще кажа това, което искате.
	— Не ми върши работа.
	— Повярвайте ми, моля ви — заплака момчето.
	— Защо? — наведох се аз към стъклената преграда. — Може би се боиш, че Мартинес ще ти стори нещо, ако не ти повярвам?
	Сълзите течаха по лицето му.
	— Вие изобщо не ги познавате — изскимтя то. — И през ум не ви минава какво се заканиха да ми направят. Помогнете ми. Ще кажа пред съда всичко, което поискате. Само трябва да ми го съобщите. Нали адвокатите често правят така?
	— Някои може би да. Но този пред теб — никога.
	Младежът май не ме чу. Той нямаше какво повече да каже. Видях, че раменете му се затресоха. Идеално знаех какво го чака; бях виждал много други като него. Осемдесет процента от обитателите на повечето градски затвори в Калифорния са представители на малцинствата. Този в Сан Франциско не прави изключение. Когато бяло момче попадне вътре, то изживява истински шок. За пръв път през живота си изпада в такава изолация. Може даже да се окаже единственият бял в целия сектор. Колкото и да се опитва да се присламчи към латиноамериканците, черните или жълтите, няма никакъв шанс. Очевидно групата на Мартинес бе използвала това и му бе обещала защита. А Боби трябваше да плати цената за тази защита.
	— Моят клиент е обещал да те закриля, ако и ти му направиш услуга. Така ли е?
	— Чуйте ме — зашепна той. — Те ще ме убият като се върна.
	Не знаех какво да отвърна. Изпитвах искрено съжаление към него. Наистина беше нарушил закона, но това не означаваше, че трябва да загуби цялата си чест и достойнство зад стените на затвора. Вероятно щеше да оцелее. Но не бях аз човекът, който щеше да го убеждава в това. Не точно сега. Нито пък после, когато се превърнеше в затворническа боксова круша — или, още по-лошо, в съпруга — и то от мига, в който се върнеше обратно там.
	— Съжалявам, Боби. Пожелавам ти успешно да преметнеш съдебните заседатели. — Момчето започна да се върти на стола, гледайки встрани. Аз хвърлих жълтата папка и химикалката в куфарчето си, щракнах ключалките и се изправих. — Но, за съжаление, синко, не си толкова добър лъжец.


	Глава втора

	Сградата на областния съд в Сан Франциско представлява каменна грамада, строена при възстановяването на града след земетресението от 1906 година. Скъпата махагонова ламперия от двете страни на коридорите и тежките полирани врати на съдебните зали не успяват да прикрият особения дъх, който се долавя навсякъде. Понякога този дъх отслабва, но никога не изчезва напълно. Отдавна се мъчех да установя произхода му. Подушвах го в съдилищата и в арестите, но особено отчетливо — в затворите. Това беше миризмата на страха. Миризмата на преследвани като животни човешки същества.
	Пейките по коридора бяха претъпкани със задържани. Те чакаха реда си с широко отворени очи. Същите очи, които често се отправяха към мен с гореща молба — да ги спася от техния преследвач, Наказателната правораздавателна система.
	Внушителен портал с десет стъпала водеше към светая светих на Трети съдебен състав. За публиката в съдебната зала имаше дълги редици от столове, наредени като в църква. Сега те преливаха от скучаещи репортери, които не знаеха с какво друго да си убият времето, както и от разтревожени членове на семействата на подсъдимите, чиито дела бяха насрочени за днес.
	Артистичните подвиквания и сподавените разговори, които бучаха в залата, напомняха вечерна молитва в манастир. Аз се плъзнах през вратичката на преградата, кимнах на съдебния пристав и погледнах към трибуната, за да видя какво става. Обикновено сядах на един от няколкото дървени стола, разположени от вътрешната страна на парапета, разделящ участниците в процесите от публиката. Така си осигурявах идеална видимост към съдията Шърман Келог, който се взря сега в мен над телените рамки на очилата си, кацнали едва-едва върху крайчеца на внушителния му червен нос. Въпреки че предварителното изслушване на страните вече течеше, той не пропусна да се намръщи при появата ми. Знаеше, че трябваше да съм тук в един и половина, а вече минаваше два. Но доколкото познавах Келог и той не беше наместил туловището си в креслото зад катедрата точно навреме. Без съмнение, преди това беше ударил няколко чашки в своята любима бърлога и както винаги, съдебният пристав едва го бе измъкнал оттам.
	— Приличаш на призрак — подсвирна Ранди Роджърс, като се наклони към мен отляво. Двамата с Ранди бяхме работили заедно по няколко случая през последните години. Той беше един от най-преуспяващите адвокати в областта, които се занимаваха с наказателно право.
	Исках да му отвърна, че видът ми изобщо не дава пълна представа за опустошенията вътре в душата ми. А той носеше костюм на Армани за две хиляди долара, като на ревера му грееше червен карамфил.
	— С този карамфил направо ми събра очите, Роджърс — прошепнах. — И аз сутринта бях с една жълта роза, но май я загубих някъде при разпитите в ареста. Ама така стана по-добре. И без това хич не отиваше на сакото ми. — После добавих заговорнически: — Какво да се прави, пак свърнах от правия път.
	— Симпатягата Добс — ухили се като пача Ранди. — Исках само да кажа, че изглеждаш така, сякаш не си мигнал няколко денонощия.
	— Нека просто да приемем, че щях да спя по-добре, ако леглото ми не се люлееше като сал.
	— Значи ще си паснеш идеално с Келог — успокои ме той, като кимна към съдията. — Този път Негова светлост съвсем плете език.
	Тълпата в залата постоянно нарастваше. В сектора за публиката всички места вече бяха заети. В дъното се забелязваха правостоящи, включително и репортери.
	— Какво става? — попитах аз Ранди. — Защо са тук всички тия журналисти? Да не са арестували пак О Джей Симпсън?
	— Всичко е заради предварителното изслушване на Джеймс Чандлър — отвърна той, сякаш бях длъжен да съм чувал това име.
	— Чандлър? — попитах механично, като се мъчех да изхвърля от главата си Боби Майлс и неговите пълни с ужас очи.
	— Даваха го по телевизията, а и всички вестници писаха за него — процеди със стиснати устни Ранди. — Собственик е на „Чандлър Индъстрис“. Не може да не ги знаеш. Поне половината от шибаните търговски центрове наоколо са техни.
	— Ясно — подсвирнах, без да чаткам изобщо за какво ми говори. — И в какво го обвиняват?
	— В убийство. На собственото му дете.
	— Колко голямо е било детенцето?
	— На шест месеца. Можеш ли да повярваш?
	— Ако си бачкал достатъчно дълго в това черво адово, нищо не може да те изненада — заявих аз.
	Пред нас Джери Липтън, заместникът на областния прокурор в Трети съдебен състав, разпитваше едно ченге. След градушката от въпроси беше станало ясно, че в креватчето на бебето полицаят открил прясна кръв.
	— Да се надяваме, че ще сварят живо това копеле — изсъска Ранди.
	Изкисках се наум. Винаги се впечатлявах от факта колко безпощадни могат да бъдат повечето адвокати, включително и аз, по отношение на чуждите случаи, но как веднага се изправяхме на нокти, ако някой стореше същото със собствените ни дела.
	— По всичко личи — казах, — че на господин Чандлър няма да му стигне целия живот да пише обясненията си…
	Изведнъж и двамата млъкнахме. Чифт красиви женски крака приковаха вниманието ни. Те минаха на педя от очите ни и се отправиха към секретаря на съда.
	— Ей, Добс, ще ти изтекат зъркелите.
	— Няма майтап.
	Главата ми на часа се проясни. И то, при положение че бях успял да зърна мадамата единствено в гръб. Макар и с невисока фигура, тя изобщо не приличаше на порцеланова статуетка, даже напротив — всичко си й бе на мястото. Беше като неземно видение с тази коса, паднала от едната страна на лицето й. Светлината в съдебната зала сякаш осветяваше единствено нея, като потапяше всички останали в сянка и хвърляше златисти отблясъци върху дългите й до раменете коси. На възраст изглеждаше малко над двайсет и пет, но в крайна сметка, кой бях аз, че да се занимавам с възрастта на хората. Един ветеран, гниещ от години на адвокатската скамейка, пред която възрастта никога не е играла особено значение. Освен в случаите, когато изпълняваше ролята на косвена улика.
	Когато тя се обърна с лице към залата, за да се огледа за място, аз се вкамених. Та това беше Сара Харис, дъщерята на подалия оставка съдия от Върховния съд Айвъри Харис. Не я бях виждал от години и се надявах никога да не я срещна отново.
	През онова лято, след завършването на Станфорд и малко преди да запише право в Хейстингс, Сара се хвана като стажант в съда при баща си. Стажант е малко силна дума, защото Сара просто седеше и наблюдаваше. Нещо повече, подобно на баща си тя също изпитваше абсолютно презрение към адвокатите и особено към служебните защитници.
	Сетне, по време на следването, Сара започна работа в щатския съд като следовател на половин заплата. Занимаваше се главно с изцепките на адвокатите, които подлежаха на дисциплинарно преследване. Скоро получи заръка от баща си да се порови в личния живот на един адвокат на име Майкъл Фаръл. Този Фаръл получи работа в отдела за служебни защитници веднага след завършване на юридическия факултет. По същото време и аз постъпих там. Скоро се разбра, че момчето здравата е закъсало с наркотиците. От време на време пристигаше неподготвено и доста често закъсняваше за уречения час в съда.
	Още преди началото на разследването Майк се подложи на лечение и беше на път да се справи с проблема си. Но това не прозвуча убедително на Сара и на главорезите от щатския съд и те отнеха лиценза му за три години. Така Майк скъса с професията. Последното, което чух за него, бе, че живеел в Южна Калифорния и работел в данъчната служба на Сиърс.
	Докато се кършеше към свободния стол през няколко места вдясно от мен, Сара ми изпрати една двайсет и четири каратова усмивка. Преди да седне, тя отново ме погледна. Вероятно очакваше и аз на свой ред да си покажа пломбите. Направих се на тапа.
	Ранди ме ръгна с лакът.
	— Коя е тази мацка, по дяволите?
	— Сара Харис — отвърнах му с траурен глас.
	— Значи това е дъщерята на съдията Харис. Чувах, че е страхотно парче.
	— Само внимавай да не загубиш ума и дума заради готиния й задник.
	— Знам — каза той. — Казвали са ми, че се преобразява в истински тигър, когато представя случаите на ония нещастници, дръзнали да препикаят по някакъв начин разпоредбите на щатския съд.
	По-скоро в улична котка, помислих си.
	Погледнах си часовника. Времето напредваше, а аз още не бях съобщил на Мартинес неприятната новина, че няма да взема под внимание свидетелските показания на хлапето. Знаех, че няма да остане очарован от тази вест и ми се искаше бързо да приключа с това.
	— Май си под пара, а? — попита Ранди.
	— Писна ми, да ти кажа, от цялото това напъване, което върши работа единствено в клозета — казах гневно. — Разполагам всичко на всичко с едно въшливо обвинение.
	— За какво става дума?
	— Прелъстяване на малолетен.
	— Мислех, че в отдела отговаряш предимно за случаите, криещи опасност от смъртно наказание.
	— Така е — отвърнах. — Но този случай ми беше поверен специално. Нещо като смяна на гарда.
	— Защо? Сексуалните посегателства над малолетни с лопата да ги ринеш.
	— Не и когато извършителят е жена, учителка в основно училище, обвинена в осъществяване на полов акт със седемнайсетгодишния си съсед.
	— Жена, обвинена в изнасилване на малолетен… Не бях го чувал досега.
	— По някакъв начин бащата на момчето е научил за случилото се и е уведомил ченгетата. Прокурорът настоява за внасяне на петдесет хиляди долара парична гаранция срещу промяна на мярката за неотклонение.
	— Правилно — ухили се Ранди. — Такива стръвници не трябва да се разхождат на свобода по улиците.
	Междувременно предварителното изслушване по случая „Чандлър“ най-сетне приключи.
	— Няма категорични доказателства за невинност — каза защитникът, след което Келог се облегна назад и тръсна един-два пъти глава, сякаш току-що се бе събудил. Сега топката беше в неговите ръце; както се очакваше, съдията изпрати делото „Чандлър“ за разглеждане във Върховния съд.
	В този момент поведоха под конвой обвиняемите към местата на съдебните заседатели за тяхната двеминутка в съда. Не се изненадах, когато видях на опашката Боби Майлс. Той улови погледа ми и плахо се усмихна. На стола до него се настани моята клиентка Джанис Капел.
	— Това ли е твоята гадна изнасилвачка? — попита Ранди, като я посочи с глава. Капел беше висока млада жена, с черна, късо подстригана коса и синя джинсова рокля, купена от магазин за конфекция.
	— Именно — потвърдих.
	Келог удари с чукчето и изчака залата да утихне. Повечето от репортерите се изнизаха навън.
	— Ако искаш да свършиш бързо — казах на Ранди, кимайки към Харис, — просто се откажи от тези мераци. Тя те води с петдесет бона.
	— Свършихте ли с бръщолевенето? — изръмжа Келог, като отново ми се намръщи. — Ако сте свършили, може би ще успеем да си тръгнем навреме.
	Ранди скочи като пружина.
	— Готов съм, Ваша светлост.
	— Една секунда, господин Роджърс. — Келог се обърна към Сара. — А вие, защитник?
	Сара се изправи и огледа залата зад гърба си. Сетне отново се обърна към Келог.
	— Благодаря — каза любезно тя. — Казвам се Сара Харис и се явявам от името на Питър Джесъп. Бих помолила уважаемия съд да разгледа случая му след малко. Господин Джесъп не е под стража и аз очаквам той да се появи всеки момент.
	— Това не е ли адвокатът, който присвои капитала на клиента си? — попита Келог.
	Тя не пропусна да се защити.
	— Вярвам, че уважаемият съд зачита само доказаните обвинения. Моят клиент е невинен до доказване на противното.
	Това беше онази Сара Харис, която си спомнях. Никога не отстъпваше и сантиметър назад. Всеотдайността й вършеше добра работа в съдебната зала: всяка нейна поява доказваше за сетен път колко добър адвокат е.
	— Разбира се — смотолеви Келог. — Съобщете ни, когато вашият клиент се появи.
	Аз се изправих, но като ме пренебрегна съвсем умишлено, Келог отново се извърна към Ранди.
	— Какво ви води в моята скромна съдебна зала? — попита той.
	Старите лисичи номера на Келог. Известното име на адвоката и костюмът за две хиляди долара си казваха тежката дума.
	— Обвинението срещу Томлинсън и промяна на мярката за неотклонение в парична гаранция — отговори Ранди.
	— Никакви парични гаранции — изгрухтя Келог. — Господин Липтън, имате ли готовност за предложението на господин Роджърс?
	— Ваша светлост — отвърна прокурорът, като повдигна панталоните си върху преливащото навън шкембенце, — случаят Томлинсън е прехвърлен на друг колега от нашата кантора, господин Крофт. Ако вашият секретар си направи труда да го извика, ще стане ясно, че той е категорично против пускане под гаранция.
	Липтън ме прониза с поглед.
	— За сметка на това, мога да взема отношение върху случая на господин Добс. — Каза го така, сякаш бях потънал в размисъл. — Вярвам, че и той иска да повдигне същия въпрос.
	— Един момент — спря го Келог и се обърна към Ранди. — Извинявам се за това, че се налага да изчакате, господин Роджърс. Уверявам ви, че господин Крофт ще бъде тук след минутка. А ние междувременно ще се занимаем със случая на господин Добс.
	Направих крачка напред и напрегнах всички сили да не се разхиля. Ранди не беше толкова високо в списъка на Келог, колкото си мислеше. Виж, ако случайно на негово място беше Ф. Ли Бейли, съдебната зала щеше да изпадне в абсолютна парализа. А Келог щеше да призове на минутата помощник областния прокурор.
	— Преди да насрочим датата за предварителното изслушване, господин Добс — заговори Келог, докато измерваше с поглед моята клиентка от глава до пети, — кажете, имате ли и вие някакви претенции за парична гаранция?
	Обикновено Келог се заплесваше във всяко парче, не притежаващо и наполовина прелестите на моята клиентка. Но този път с нейното безсъние, измачкана рокля и неизмита коса тя се оказа недостойна за нещо повече от предварителния проучващ поглед.
	— Имам — казах.
	Келог ми даде знак да продължа.
	— Ваша светлост, госпожица Капел е жител на Сан Франциско от петнайсет години. През последните шест години е работила като учител в основно училище. Досега не е имала никакви търкания със закона. Затова тя е идеалният кандидат за освобождаване без парична гаранция.
	— Вие какво ще кажете за всичко това? — обърна се Келог към Липтън, като не пропусна да прати нова усмивка на Сара.
	— Ние категорично се противопоставяме на пускането на обвиняемата по този начин — отсече Липтън и хвърли поглед през рамо, за да види на кого така се усмихва Келог. — Тя живее в съседство с жертвата и се боим, че може да продължи с противоестественото си поведение.
	— Противоестествено поведение! — почти извиках. — Моята клиентка е обвинена в прелъстяване на непълнолетен. Според здравия разум, едва ли подобно поведение може да се определи — дори ако беше виновна — като противоестествено.
	— Ваша светлост — продължи Липтън, — нашите разследвания продължават. Имаме информация, че списъкът с нейните жертви едва ли е пълен.
	Това вече беше пълен абсурд. Липтън намекваше, че моята основна учителка ще се окаже ни повече, ни по-малко нещо като сериен изнасилвач на непълнолетни. Главата ми не го побираше. А и кискането на Ранди зад гърба ми със сигурност не беше най-добрата помощ. Опитах да си събера мислите.
	— Ако господин Липтън знае за още жертви — казах, обърнат към набития прокурор, — нека да бъде така добър да повдигне допълнително обвинение. В противен случай трябва да му бъде напомнено да ограничи аргументите си в рамките на предявеното обвинение, а не да ни занимава с неоснователни клюки.
	— Ваша светлост, всичко, за което настояваме, е гаранция от петдесет хиляди, което е точно според таблицата. Ако прибавим нова точка в обвинителния акт, господин Добс може да бъде сигурен, че ще подадем молба за съответно увеличаване на сумата.
	Погледнах Келог с надеждата, че той споделя моето схващане. За беда, както и очаквах, той все така се захласваше по Сара. Бях убеден, че не е чул нищо от казаното дотук. Като стиснах зъби, направих няколко крачки вдясно, за да попадна в полезрението му.
	Без да обръща внимание на нищо около себе си, Липтън продължи:
	— В допълнение мога да кажа, че тъй като госпожица Капел е учителка и в резултат на това във всекидневната си практика е заобиколена от подрастващи, ще подам молба да се включи като условие към паричната гаранция забрана от страна на съда към обвиняемата да практикува професията си, докато случаят не приключи.
	Аз ударих с юмрук по катедрата.
	— Това е нелепо. Съдът не може да отнеме на моята клиентка правото й да изкарва прехраната си.
	Келог се надвеси напред и се подпря с лакти. Очите му шареха между мен и Липтън. Ако не друго, ударът по масата поне го изтръгна от унеса и привлече вниманието му.
	Поех дълбоко въздух и продължих с известна доза патос:
	— Ваша светлост, моята клиентка работи като учителка повече от шест години. Това е нейният начин да си вади хляба. Ще бъде истинска катастрофа тя да бъде лишена от средствата си за препитание. Според мен тя е най-подходящият кандидат за освобождаване без парична гаранция, който някога съм виждал.
	— Но изнасилването е сериозно обвинение, господин Добс. Ако няма какво повече да добавите, ще удовлетворя молбата на господин Липтън.
	— Изнасилване! — изкрещях. — Как ли пък не! Обвинението не е изнасилване. Прочетете жалбата и ще разберете, че се касае за прелъстяване на непълнолетен. Ако отделите време да се запознаете с наказателния кодекс, ще разберете, че това означава, че всичко е станало със съгласието на непълнолетния.
	Долната челюст на Келог увисна и за момент той се вкамени на стола си, гледайки ме като извънземно. След това насочи вниманието си към шепата репортери, останали на първия ред. За негово щастие бележниците им стояха затворени. Аз погледнах към съдебния пристав, който чакаше само една дума от съдията, за да тръгне към мен. Лицето на Келог стана аленочервено. В съдебната зала цареше пълна тишина. Чуваше се единствено поскърцването на кожения кобур на пристава. Сетне Келог изрева:
	— Чакам ви двамата с господин Липтън в кабинета си.
	Нямах никаква представа какво ми гласеше. Докато се измъквах след Липтън от съдебната зала, хвърлих бърз поглед към моята клиентка. Тя имаше вид на изпаднала в пълно отчаяние. Сигурно проклинаше съдбата как пък точно на нея можа да й се падне за адвокат такъв дървеняк.


	Глава трета

	Келог се отпусна в огромното си като трон, керемиденочервено кресло и тежко изпъшка. Подобно на съдебната зала и кабинетът му бе обзаведен старомодно. Дъх на гниеща дървесина изпълваше въздуха. Махагоновите рафтове зад гърба му бяха претъпкани от край до край с прашни томове юридическа литература. Поради изумителните си размери бюрото, зад което се бе разположил Келог, напомняше крепостна стена, издигаща се между нас. Аз седях на крайчеца на стола си. Липтън се бе настанил вляво от мен.
	— Надявам се, нямахте предвид, господин Добс, че не знам какво върша.
	Келог не заваляше вече думите. Какви чудеса само може да стори изтърсеният в кръвта адреналин.
	— Това, което аз знам, е — казах, преди да мога да се спра, — че не откъснахте очи от онази мадама Харис още от мига, в който тя влезе в съдебната зала. С това отклоняване на вниманието вие нанесохте вреда на моя клиент.
	— Как смеете! — изръмжа Келог със стиснати зъби.
	За миг ми мина през главата да взема да му се извиня. Наистина му дължах известно уважение; ако не друго, поне разговаряше с мен. Да бях на неговото място, лично щях да помагам на Партридж да ме рита по задника оттук до централния затвор.
	— Ваша светлост, съжалявам, ако съм казал нещо излишно. Но не само свободата на моята клиентка бе поставена под въпрос. Прокурорът настояваше да й се отнеме възможността да изкарва прехраната си. Не мисля, че това може да се понесе лесно.
	— Поправете ме, ако греша, защитник — започна Келог и аз изтръпнах: съдиите се обръщат така към вас само когато започвате да губите битката. — Вие казахте, че аз съм негоден да изпълнявам задълженията си и то пред препълнена зала — така ли беше?
	Истината винаги боли, прииска ми се да кажа. Но за момента стъпването на пръсти беше по-добрият подход.
	— Съжалявам. Исках само да се уверя, че сте вникнал в същността на обвиненията към моята клиентка.
	Още преди да свърша знаех, че току-що си подписах смъртната присъда. Просто не бях подбрал най-подходящите думи. Гледах как лицето на Келог добива неестествено червен цвят.
	— Това, което имах предвид, е…
	— Господин Добс — изрева Келог. — Не за първи път пледирате в моя съд, доколкото знам. Кажете ми поне за един случай, на който аз да не съм обърнал достатъчно внимание!
	Не знаех какво да кажа.
	— Е? — наведе се още по-напред Келог. Лицето му се намираше само на педя от моето. Отдаваше ми се рядката възможност да усетя аромата на това, което бе обядвал. Бе нещо течно. Джин.
	С крайчеца на окото си мярнах, че по устните на Липтън играе усмивка. Това ме довърши. Кръвта нахлу в лицето ми, а сърцето ми така задумка в гърдите, сякаш само след миг щеше да пръсне ризата ми.
	— Ако не ми отговорите — каза Келог, — аз имам готовност да взема решение точно в духа на това, което изложих преди малко.
	— Не мисля, че ще стане точно така — отвърнах и сам се удивих от спокойствието в гласа си.
	— Какво?
	— Добре ли се чувствате?
	— Какво общо има, по дяволите, това как аз се чувствам с всичко останало?
	— Ами, хрумна ми да ви попитам, защото преди малко усетих в дъха ви следа от сироп за кашлица. Също така забелязах по време на предварителното изслушване, че ви е доста трудно да стоите буден. Може би вземате някакви лекарства против настинка и те ви правят сънлив?
	Челюстта на Келог увисна почти до яката му. След това той погледна към пристава, който стоеше пред затворената врата.
	— Напълно разбирам какво неблагоприятно въздействие може да окаже всичко това върху вашата способност за вникване в материята — продължих аз.
	Липтън се изсмя.
	— Хубаво го нацвъка — изкриви уста той, като внимаваше да не го чуе съдията. Но Келог така или иначе нищо не можеше да забележи. Почти се виждаше как скърцат и се трият от напрежение чарковете в спиртосания му мозък. Аз лично не исках да го закопавам така, но ми беше писнало този пияница ден след ден да върши щуротии и сетне все да се измъква по терлици.
	— Аз няма да продължавам този разговор — заяви накрая съдията.
	— Правилно — отвърнах с поверителна интонация. Бях съзрял пролука и не мислех да падам по гръб. — Вярвам, че ще е най-добре да се върнем обратно в залата и аз да изложа позицията си на открито заседание на съда.
	— За какво говорите?
	— Просто за това, че вие не сте в състояние да вземате правилни решения. Като гледам сегашното ви състояние, най-доброто нещо, което можете да направите, е да се лишите доброволно от права и да ни оставите да работим с друг човек.
	Наистина, блъфирането не беше най-силната ми страна. Но знаех, че ако евентуално реши да стори това, той трябваше да го направи пред шепата журналисти в залата, които, горещо се надявах, още не си бяха взели шапките.
	Келог въздъхна шумно и се облегна назад. После леко се завъртя и се втренчи в прозореца с невиждащ поглед. Беше или много разстроен, или твърде засрамен, за да ни погледне в очите.
	— Нека да ви попитам нещо, господин Липтън — проговори накрая той, като разтриваше с пръсти челото си. — Имате ли някакви основания да твърдите, че тази Капел някога се е държала непристойно с някой от своите ученици?
	— Всъщност не — заекна Липтън.
	Келог в отговор кимна.
	— Това, което Добс върши сега, намирисва на изнудване — възкликна Липтън.
	— Възмутен съм — казах. — Ако усетя, че съдията страда от здравословен проблем, като например прекаляване с лекарствени средства и това е свързано с отслабване на неговата проницателност, мой дълг е да доведа до съзнанието му този факт.
	Липтън знаеше, че няма да имам никакъв проблем да установя степента на трезвеност на Келог, или, по-скоро, степента на нейната липса в рамките на едно официално изслушване.
	За миг всички млъкнахме. Аз се взрях в Липтън, който невярващо клатеше глава.
	— Помисли, Ричард — продължих. — Става дума за млада жена, която е имала полов контакт със седемнайсетгодишен младеж при пълно съгласие от негова страна и този младеж навярно в същата тази минута се фука с победата пред приятелите си.
	Келог продължаваше да рее погледа си през прозореца.
	— Какво ще кажеш за гаранция от десет хиляди без други ограничаващи разпоредби? — попитах аз Липтън.
	Келог ненадейно беше изпаднал от играта. Оставаше да се спазарим двамата с Липтън. Десет хиляди долара не беше лоша сделка. Не исках да натискам за освобождаване без никаква гаранция. Намалената сума щеше да е достатъчна победа. Майката на моята клиентка вече стърчеше пред тъмницата, готова да внесе гаранция от петдесет хиляди долара.
	— Май така ще стане — примири се неохотно Липтън. — Но аз няма да забравя тази работа, Добс.
	— Ваша светлост — казах, — двамата стигнахме до съгласие, че десет хиляди са приемлива сума.
	Келог изглеждаше като човек, претърпял току-що страшно поражение.
	— Добре — кимна той и закопча тогата си. — Да вървим тогава, за да задвижим нещата.
	— Преди това обаче има още едно нещо, с което искам да занимая съда.
	— Какво е то? — въздъхна Келог.
	— Там има един млад арестант. Седи точно до моята клиентка в ъгъла.
	— Какво за него? — попита Келог.
	— Казва се Боби Майлс.
	— Клиент е на Шелби — намеси се Липтън, споменавайки името на един друг служебен защитник.
	— Не споря — казах. — И очаквам господин Шелби да се появи всяка минута, но междувременно бих помолил съда да обсъди пускането на момчето на свобода без гаранция.
	— Какви ги дрънкаш? — възкликна Липтън. — Той е обвинен в продажба на наркотици. Освен това, ако надзърнеш в контролния му талон, ще видиш, че има три висящи предупреждения за пътнотранспортни произшествия. Не става. Твърде е опасен, за да бъде пуснат по този начин.
	— Три предупреждения за пътни произшествия? — Знаех, че всяко висящо предупреждение е истинска гилотина, когато става дума за пускането на някого без гаранция. Особено при съдията Келог.
	— Господин Добс — натърти Келог, — няма да разисквам повече този въпрос. За ваше добро е и вие да се откажете.
	— Но, Ваша светлост…
	— Няма да ви позволя да обсъждате пускането на чужд клиент.
	— Добре — кимнах и погледнах към Липтън. Очите му бяха станали тесни като бръсначи. Знаех, че и без това съм стъпил на много тънък лед. Като че ли нищо друго не можех да направя за онова хлапе.
	— А сега, бихте ли заели пак местата си — каза Келог, сочейки към вратата.
	Докато вървях към съдебната зала, продължавах да си мисля за Боби Майлс. Исках да му помогна. Но ако продължавах да притискам Келог, нищо чудно да си тръгнех оттук с белезници на ръцете. Все пак, в едно бях сигурен. Когато видех отново Мартинес, щях да се опитам да му набия в дебелата глава, че ще е най-добре той и апапите му да оставят бедното момче на мира.


	Глава четвърта

	Този ден май никога нямаше да свърши. Не само че за малко не ме хвърлиха в затвора, но получих и смъртна заплаха. Когато съобщих на Мартинес, че няма да имам нужда от лъжливите показания на Боби Майлс, той се метна срещу мен като побесняло куче. Слава богу, че помежду ни се издигаше стъклената преграда.
	Имаше само един лек за състоянието ми — заведението „Чукчето“, известно със светкавичното изпълнение на поръчката крилца на грил — преди да стоваря пулсиращата си от болка глава на възглавницата. Да се отбивам в „Чукчето“ на път за вкъщи ми беше стар навик — още от дните на следването в юридическия. По онова време в джобовете ми, меко казано, се гонеше само вятърът. Всяка вечер след занятията посещавах „Чукчето“ навръх „щастливия час“ и си купувах една бира. Пиех я бавно и тя ми даваше право на всички безплатни крилца на грил или натъпкани с телешко месо сандвичи, които можех да погълна. По време на следването в Хейстингс на няколко пъти си сменях квартирите, но през ден, през два редовно се отбивах в малкото заведение с грил. Чувствах го като роден дом.
	Съдържател беше един огромен мъжага на име Джейк Хорган. Лицето му наподобяваше картата на Ирландия, а плетеницата от капиляри върху него, резултат от системна употреба на спиртни напитки, представляваше — ни повече, ни по-малко, подробна схема на пътната мрежа. От край време Джейк обичаше да разказва на посетителите истории от времето, когато двама истински гладиатори, адвокатите Джейк Ерлих и Винсънт Хамилтън, успели да извият шията на наказателната правораздавателна система. Аз възмъжах с тези разкази и за мен те се превърнаха в такава част от общата атмосфера тук, както и набитите с мръсотия дъски на пода или постоянно ронещите се найлонови люспи от напуканите навеси.
	Заклех се, че ще си поръчам само крилца на грил и сода и ще си тръгна навреме. Но спречкването с Мартинес ми бе разклатило нервите повече, отколкото си мислех. Или поне това ми беше оправданието, когато си поръчах първото питие, чаша „Чивас“. „Ще ударя само едно“, зарекох се. Само това ми липсваше, да започна избора на съдебните заседатели с нов махмурлук.
	Докато отпивах от чашата със скоч, седнал на огромния, с формата на подкова бар, забелязах срещу мен Сара Харис. Тя беше потънала в разговор с Марк Томпсън, един от прокурорите новаци. След онази ослепителна усмивка в съда сигурно и сега щеше да ме поздрави. Но както ми беше тръгнало днес, без съмнение за капак щях да й надрънкам каква мръсница е, дето постъпи така с Майкъл Фаръл, отнемайки му лиценза. Нямах нужда от ново вдигане на гири. Огледах се за някое скрито местенце. Навръх „щастливия час“ обаче заведението, както винаги, беше претъпкано. Единствените свободни места бяха тук на бара.
	Пресуших уискито си и подадох празната чаша на барманката Деби да ми налее ново питие.
	Тъкмо когато напитката ми дойде, Сара вече приключваше своя разговор. Тя се прегърна приятелски с Томпсън на раздяла, а след това, като отметна глава, се обърна към мен. Наведох очи и се заиграх с бляскащите като мъниста капчици кондензирана влага по стените на чашата ми.
	— Хънтър — чух гласа й, а след секунда отново: — Хънтър Добс.
	— Здравейте — казах и се завъртях към нея.
	— Не ме ли помниш?
	Сега ме сгащи натясно. Ако й кажех, че я помня, тогава възникваше въпросът защо не отвърнах на поздрава й по-рано днес в залата? Затова за пръв път през този дълъг ден аз избрах по-лесния вариант и просто се направих на пън.
	— Вие не бяхте ли днес в съда на Келог? — попитах небрежно.
	— Не. Искам да кажа, да — поправи се тя. — Но не говоря за това. Просто не мога да повярвам, че наистина си ме забравил.
	— Хейстингс ли сте завършила?
	— Да — изкиска се тя, — но май доста след теб.
	— Разбирам — избоботих и веднага проумях колко тъпо прозвуча. Бях най-малко шест-седем години по-голям от нея.
	— Аз съм Сара Харис. Дъщерята на съдията Харис.
	— Сега се сещам — кимнах. — Бая време изтече оттогава.
	— Между другото, днес в съда ме гледаше така, сякаш съм се провинила в нещо.
	Точно сега беше времето да й кажа какво мисля за нея. Но в главата ми изскочи и се пръсна с пукот като мехурче думата „сноб“ и аз реших да сменя темата на разговора.
	— Как я кара съдията? — попитах. И с него не бях успял да меля брашно навремето. Започвах да се питам дали изобщо съществува такъв човек на света.
	— Двамата си живеем в Юка.
	— Наистина ли?
	— Той притежава голямо парче земя до самия бряг на Руската река. Изглежда дебел и щастлив и отглежда коледни елхички.
	— Коледни елхички? Без майтап? Никога не съм мислил, че старият хвалипръцко ще изкара и един ден, без да срича законите.
	Пак се изразих кофти. Май трябваше да престана с това висене по баровете.
	— Все още се хваща с някои случаи. Завещания, пълномощни, такива работи.
	— Радвам се за него — излъгах и обърнах чашата до дъно. Сетне разклатих леда вътре и я оставих на бара, като се чудех как да се отърва от Сара, без да изглежда невъзпитано.
	— Ти все още работиш в отдела за служебни защитници, както виждам?
	— Там и ще си умра — подметнах с лъжливо примирение.
	— Марк Томпсън сподели, че си един от най-добрите защитници на процесите. Той каза, че обикновено се занимаваш само с най-заплетените дела за убийства.
	— Дано да е така.
	— Гласът ти не звучи много ентусиазирано.
	— Просто остарявам.
	— Нима?
	— Дошло ми е до гуша от такъв вид клиенти. Половината си време хвърлям в усилия да измъкна някой бандит или изнасилвач от основателно обвинение срещу него. Това неминуемо дава своя отпечатък.
	— Случаят с прелъстяването на непълнолетния повече прилича на купон — отбеляза Сара.
	— Вярно, май е паднала голяма пачанга.
	— Ама ти наистина изкара съдията от кожата му. Направо щеше да те изпепели, когато те извика в кабинета си.
	— Внуците ми няма да се гордеят с това — признах си аз. — Боя се, че нещо много се набих в очите на този пияндурник.
	Тя се огледа, като че ли някой можеше да ни чуе.
	— Говори по-тихо.
	— Да не ти пука. Не съм казал нищо повече от това, което му изтърсих в лицето.
	— Ами!
	Някой изведнъж ме хвана за дясната ръка. Обърнах се и видях до себе си своя шеф Стив Огдън.
	— Ей, Оги — рекох гръмогласно. Вторият скоч вече бушуваше в жилите ми.
	— Трябва да поговорим — каза той с каменно изражение, както винаги.
	— Стига бе, Оги — бутнах го с лакът. — Толкова ли е спешно? Виж кое време е, а утре сутринта ми започва и процесът.
	Той се наклони напред и погледна покрай мен към Сара.
	— Стив Огдън — представи се, като протегна ръка.
	— Сара Харис.
	— Вие не сте ли дъщерята на съдията Харис? — попита шефът ми, без да изпуска ръката й.
	— Откакто се помня.
	И двамата се засмяха. В мен се появи лека надежда, че те ще продължат да си говорят за татенцето й и аз ще мога да се изнижа незабелязано. Ама не ми се отвори парашутът. Огдън незабавно ме натисна да седна обратно на стола.
	— Имаме да си кажем само няколко приказки — каза Огдън на Сара. — Нещо за пиене?
	Тя се усмихна и се обърна към Деби, която стърчеше пред нас в очакване на поръчката на Огдън.
	— Само една сода.
	Огдън махна на Деби да ми налее още едно. За себе си взе мартини с водка. Чак сега схванах колко е объркан. Никога не го бях виждал да пие нещо по-силно от чаша вино — и то само когато вдигаха тост.
	— Казвай. Какво те притеснява?
	— Твоето шибано отношение. Държа да отбележа, че далеч не съм единственият, към когото не проявяваш никакво уважение.
	— Ако говориш за случката в съдебната зала на Келог…
	— Може да започнем оттам.
	— Виж, Оги — казах. — Не е болка за умиране. Знаеш го Келог. Беше толкова мотан, че на сутринта няма да помни нищо.
	— Това няма значение. Не можеш да изнудваш съдиите, за да ги караш да отсъждат в твоя изгода.
	— Няма такова нещо. Келог беше пиян. Аз само исках да се уверя, че това обстоятелство няма да окаже въздействие на решението му.
	Огдън погледна към небето за помощ.
	— Добре знаеш, Добс, че не си единственият адвокат, който работи за мен. Имам още над сто като теб и на тях също ще им се налага да влизат в този съд, но ти, господине, ги превърна всичките в персона нон грата.
	Отново усетих, че се изпълвам с гняв.
	— Докога ще позволяваме на този пияница да управлява правосъдието, като че ли е някакъв Боб Баркър? Последния път като говорихме за това, ти ми обеща да вземеш мерки. По дяволите, стига си се дърпал. Та ти си главният защитник в цялата проклета област. — Той не отговори нищо. Знаеше, че съм прав. — Съжалявам. Може би трябваше да действам по-фино, но той си го заслужаваше.
	— Не. Това, което заслужава един съдия, е уважение.
	— Келог не се брои.
	Огдън бавно отпи от питието си, като преди това извади с пръсти маслинката.
	— Ще има разследване — каза накрая.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Случаят е отнесен до щатския съд. Прокуратурата също започва да души наоколо.
	— Наистина ми е жал за Келог, Оги — въздъхнах. — Но той беше пиян и някой трябваше да го изобличи.
	— Боже, ти май нищо не разбираш — каза Огдън и пресуши чашата си. — Те разследват теб.
	— Мен? — извиках. — Няма начин Келог да е такъв куражлия, че да го направи на въпрос. Шубе го е. Много добре знае, че всеки следобед кръшка здравата.
	— Проблемът не е в Келог — сниши глас Огдън. — Ти си обвинен в подстрекателство към лъжесвидетелстване.
	— Подстрекателство към лъжесвидетелстване! — Половината бар вече зяпаше в нас. — Какви ги дрънкаш?
	— Утре се очакваше да започне твоят процес за убийство, нали?
	— Е?
	— Някакъв хлапак от арестантите изпял, че си го навивал да излъже в полза на твоя клиент, Сал Мартинес.
	— Никога няма да направя такова нещо и ти го знаеш.
	— Съжалявам, Хънтър. Прокурорът вече разпита хлапака и щатският съд е запознат с протокола.
	— Този хлапак, за който говориш, не се ли казва Боби Майлс?
	— Същият, който си опитал да освободиш без гаранция — кимна Огдън. — Защо, по дяволите, си се захванал с това?
	Много добре си представях какво се върти в главите на онези от прокуратурата. Че съм се опитал да подкупя Майлс да лъжесвидетелства в полза на Мартинес, като съм му обещал да го измъкна навън без да плаща гаранция.
	— Той просто лъже, Оги. Това е един младеж, който се страхува до смърт от Мартинес — обясних. — Първо на първо, Мартинес беше този, който ме помоли да го разпитам. Твърдеше, че хлапакът е видял с очите си как някой друг е застрелял двете жертви. Още в началото на разпита разбрах, че малкият лъже. И на двамата ясно им дадох да разберат, че няма да търпя лъжесвидетели.
	— Разбирам — каза колебливо Огдън. — Но момчето разправя друго.
	Поклатих глава.
	— Само не ми казвай, че прокурорът ще повярва повече на някакъв изплашен до смърт хлапак, отколкото на мен. — Глътнах питието си и треснах чашата на бара. — Нали трябва да изслушат и мен?
	— Това няма да ти се размине.
	— Искам да говоря с прокурора още сега — настоях. — Как му е името?
	Усетих, че Сара постави ръката си върху моята.
	— Не мисля, че е подходящо да говориш с когото и да е в това състояние, Хънтър.
	Нейните съвети бяха последното нещо на света, от което имах нужда. Дръпнах рязко ръката си.
	— Госпожица Харис е права — намеси се Огдън. — Нека да оставим нещата да се успокоят за известно време. Сигурен съм, че ще те потърсят за разговор, преди да приключат разследването.
	— Колко време ще отнеме това?
	— Ако и щатският съд се ангажира, най-малко два-три месеца — вметна Сара.
	— Пълна нелепост — поклатих смаяно глава.
	— Ще се наложи да пренасоча твоите случаи — добави внимателно Огдън.
	— Защо?
	Шефът стана от стола и ме прегърна през рамо.
	— Искрено съжалявам, Хънтър. Но докато не приключи тази каша, нямам друг избор, освен да преустановя дейността ти.


	Глава пета

	От години не бях стъпвал в осеяната с малки селца Северна Калифорния. Докато шофирах, продължавах да си блъскам главата около създалата се ситуация. В мига, в който Огдън си тръгна оная вечер, отново се засилих към прокуратурата, за да изясня на място всичко. За щастие Сара ми напомни, че грешката на повечето заподозрени, когато ги обвинят в някакво престъпление, е именно тази — че си казват и майчиното мляко. От десет години бях адвокат и прецених, че е абсолютно права. Затворите пращяха по шевовете от хора, които си въобразяваха, че след един разговор ще могат да се измъкнат на свобода. А беше точно обратното — ако си държиш устата затворена, обвинението често не успяваше да събере достатъчно данни, за да се стигне до образуване на дело, камо ли до произнасяне на присъда.
	Като адвокат на Мартинес, аз постоянно бях на топа на устата. Всичко, което кажеше той, беше поверително и не можеше да се разгласява. Чак сега видях професията си в съвършено различна светлина. Имаше нещо сбъркано в това клиентът да може да ме обвини в престъпление, а аз да не мога да повторя какво сме си говорили. Как можех да се защитя тогава? Системата ме беше стиснала яко за гърлото.
	Трябваше да привлека на моя страна някой, който бе наясно с цялата сложност на проблема. Ето защо пътувах за Юка — за да се видя със Сара. Тя познаваше и кътните зъби на щатския съд. Беше работила за тях навремето и доколкото я познавах, нищо не й пречеше да използва безценния си опит като скрито оръжие. Колебанията ми произтичаха от това, че само преди едно денонощие в съдебната зала почти ме беше изкарала от кожата. Но, така или иначе, личните чувства трябваше да останат на заден план. Бях с отнети права и срещу мен бяха предприети наказателни и дисциплинарни мерки; бях обвинен в нещо, за което нямах и най-малка представа — и гордостта беше глезотия, която не можех да си позволя точно сега.
	Движението по шосе 101 беше слабо. На север от Хилдсбърг пътят следва плътно извивките на местността и ту се изкачва, ту слиза по наредените един след друг като вълни хълмове на територията на окръг Сонома. След като наближих Хопланд, видях паркираните встрани пикапи на мексиканските гурбетчии, дошли тук за гроздобера. Тук-там по склоновете отляво и отдясно се мяркаха винарни, приличащи на древни монашески скитове. Малки селца изскачаха пред погледа ми за миг и също тъй бързо изчезваха в огледалото за обратно виждане.
	Свих по шосе 253 на запад и след няколко километра стигнах град Юка. Офисът на Сара се помещаваше в двуетажна тухлена сграда срещу съда. След десетина минути бях на пропуска; зад гишето ме посрещна възрастна дама с дебели като дъната на бутилки от кока-кола стъкла на очилата. Тя любезно ме осведоми, че Сара ще бъде на мое разположение след секунда.
	Приемната представляваше комбинация от тухла и дърво, облагородени с много женски вкус. Мрачната атмосфера наоколо се оживяваше от цветни картини по стените, саксии с растения и мебели с пастелни тонове. Малкото пространство беше изпълнено с шум от телефони и факсове, както и с разговорите на служителите, потънали в работата си от другата страна на гишето.
	Сара се появи оттатък след пет минути. Тя каза нещо на помощника си, а след това опря ръка на рамото на машинописката и й подаде дълъг списък със задачи. Личеше си, че напълно владее положението. Жената на пропуска й каза нещо и Сара изчезна. След миг вратата се отвори.
	— Надявам се, че си пътувал без неприятности — протегна тя ръката си. Беше облечена с тъмносиньо сако, къса пола и бяла копринена блуза, гарнирана с червено шалче от шифон. Беше много по-красива от предишния път.
	— Всички тези хора за теб ли работят? — попитах, докато вървяхме към кабинета й.
	Сара прихна.
	— Това изненадва ли те?
	— Хич — отвърнах, макар че всъщност ми беше дошло като гръм от ясно небе как може някой, завършил само преди три години юридическия, така да преуспее.
	Сара ми посочи един от двата стола за посетители, разположени пред писалището й.
	— Аз лично се чувствам много добре.
	— Не мисля, че е точно така — казах. — Преди малко те наблюдавах. Създаващ впечатление, че се контролираш твърде много.
	— Да не говорим повече за мен — предложи тя. — Ти имаш проблем. Нека да видим как мога да ти помогна.
	Сара отвори едно от страничните чекмеджета на писалището и измъкна оттам чисто нова жълта папка.
	— Как протече разговорът с онзи… как беше?
	— Майлс — отзовах се веднага. — Боби Майлс.
	— Благодаря. — Тя си записа името в папката. — Сега ми разкажи какво точно се случи.
	Повече от час разисквахме всичко, казано по време на разпита на Майлс. Още половин час отделихме за престоя ми в кабинета на Келог. Вече бях доста изморен и тъкмо се радвах, че приключваме, когато Сара помоли:
	— Разкажи ми за Сал Мартинес.
	Аз въздъхнах дълбоко и я погледнах тъй, сякаш беше казала най-големия майтап.
	Тя наклони главата си.
	— Докато не знам всичко, няма да мога да ти помогна.
	Кимнах и потърках челото си.
	— Ясно.
	— Преди всичко, кой е той?
	— Един от най-долните и мръсни бандити, които съм имал нещастието да представлявам. — Наместих се по-удобно на стола. — Не мога да разбера защо този обречен тип така упорито се мъчи да я докара до съдебен процес. От самото начало предложението на прокурора е за две равностойни непредумишлени убийства; ако той и съучастникът му се съгласят на това, ще отнесат присъда от двайсет и пет години до живот, което все пак означава, че най-вероятно ще могат да излязат на свобода, преди да пукнат от старост зад решетките. Този вариант е за предпочитане пред другия: главната роля в изпълнението на екзекуция. Опитах се да му набия в дебелата глава всички възможни рискове, които крие един съдебен процес, но той не отстъпи изобщо. „Доживотната присъда е все едно че си мъртъв“, това беше отговорът му.
	— Защо според теб Мартинес принуждава Майлс да лъже?
	— Не ми трябваше много време да се сетя — отвърнах. После й разказах за разговора си с надзирателя Хауърд Милингс, който ме придружаваше до същата зала за разпит, където се бях срещнал по-рано с Майлс.


	— Този боклук Мартинес е в номер три — каза Милингс, посочвайки отворената врата в дъното на дългия коридор. — И се е докарал със съвсем нов чифт найкове на краката.
	Двамата добре знаехме какво означава това.
	— Кой ли нещастник е изпищял и сега стъпва бос?
	— Едно е ясно — продължи той, докато откачаше един огромен ключ от колана си. — Че те не принадлежат на някой от гъстаците му. — Милингс отключи вратата, дръпна се встрани и ме изчака да мина. — Надявам се да носи същите маратонки и когато се запъти към електрическия стол.
	— Даже и да получи такава присъда, минава много време преди изпълнението й.
	— Това е така, защото онези безгръбначни копелета от Върховния съд им разрешават две хиляди обжалвания… Ако питаха мен…
	— Знам — казах. — Даже нямаше да се стигне до процес.
	— А той да не би да даде някаква възможност на онова дете, на което пръсна лицето. — И Милингс затръшна вратата след мен.
	От другата страна на армираното стъкло, което ни разделяше, видях Мартинес. Той лежеше със затворени очи на дървената пейка. Беше сложил ръцете си под главата и имаше такъв вид, сякаш правеше слънчеви бани до вълнолома на Санта Моника.
	Аз отворих куфарчето си и разстлах делото му на плота. По лицето му не трепваше нито един мускул. Изобщо не даваше признаци, че е забелязал присъствието ми.
	— Жив ли си, Мартинес?
	Само устните му помръднаха.
	— Процесът започва утре, нали?
	— Така изглежда.
	Той изруга на испански, отново си затвори очите и обърна главата си настрани, сякаш ми казваше да се чупя. След спречкването с Келог нямах никакво настроение да търпя нахалството му. Прибрах делото му в куфарчето и щракнах ключалките. При този звук той отвори очи и седна.
	— Говори ли с момчето? — попита.
	— Какви хубави маратонки — казах с каменно изражение.
	— Човече, остави маратонките… Кажи ми какво каза той?
	— Той просто лъже.
	Мартинес се залепи за армираното стъкло. Зад лявото си ухо имаше татуировка, изобразяваща паяк и паяжина, но тя едва личеше изпод мазните тъмни кичури коса.
	— Така си мислиш ти.
	— И така да е, аз няма да призова на свидетелската банка човек, който лъже.
	— Той не лъже.
	— Как не! Сигурен съм, че ти си в дъното на това.
	— Човече, аз не го карам да прави нищо лошо.
	— Слушай, Мартинес, кажи ми точно какво му каза? Че ще го пребиеш, ще го убиеш или какво…?
	— Хич не знам за какво говориш, по дяволите.
	— Знаеш много добре. Момчето е наплашено до смърт.
	— Той ли ти каза това?
	— Не се наложи. Много добре знам какво става в затвора и повярвай ми, прокурорът също го знае. Ако това момче застане на свидетелската банка, ще го разкъсат на парчета.
	Мартинес започна да човърка калта под ноктите си. Сетне внезапно тръсна глава и ме погледна.
	— Човече, много работа ти се е отворила.
	— Позна — облегнах се назад. — И то заради твоите тъпи игри.
	— Чуй, боклук, ти си ми адвокат. И трябва да се оглеждаш на четири заради мен.
	— Точно затова не призовавам никой от аверчетата ти на свидетелската банка.
	— Ако ти кажа, ще го направиш. — Аз се изсмях. — Ти си един идиот, Добс. — Мартинес млъкна, като че ли наистина се бореше с гнева си. — Знаеш, че ще ме осъдят, ако хлапето не свидетелства — сниши глас той.
	— Ето защо по-добре се навий на подаръка, който ти предлага прокурорът.
	— Няма да се хвана на този номер, човече. — Гласът му отново се усили. — Докога ще ти повтарям?
	Писна ми. Освен това, защо трябваше да се притеснявам. Ако не се навиеше на сделката и го признаеха за виновен, това си беше негов проблем, не мой. Очевидно полагах повече грижи за живота му, отколкото самият той. Неслучайно беше попаднал зад решетките. Явно не го беше еня за ничий живот, включително и за неговия.
	— Знам, че всеки добър адвокат може да спечели този процес.
	— Значи аз просто не съм достатъчно добър, защото по мое мнение ти ще гориш в ада.
	— Щом е така, искам друг адвокат.
	— Съжалявам — небрежно свих рамене. — Служебните защитници не подлежат на избор.
	— Човече, защо не се разкараш?
	— Нямам нищо против.
	Надигнах се да си ходя и видях как се вдърви.
	— Най-добре се моли да ме признаят за виновен. — Месестите му ръце се вкопчиха в ръба на плота. — Защото иначе, като изляза оттук, първо с теб ще си разчистя сметките.
	— Заплашваш ли ме?
	Той се бе изправил. Лицето му беше на педя от моето. Разделяше ни само еднометров зид и преградата от армирано стъкло.
	— Най-добре се заври някъде надълбоко. Защото, ако ме признаят за виновен, моите роднини ще направят всичко възможно това да е последният ти процес.
	Несретният живот на Мартинес беше в моите ръце, но той бе решил, че най-добрият начин да избегне електрическия стол е, като заплаши мен — своя адвокат.
	— Процесът ти ще бъде честен и безпристрастен. Но това е всичко, което мога да ти обещая.
	Мартинес скочи върху плота и започна да рита по армираното стъкло. Аз се бях облегнал на желязната врата в очакване да ми отворят. Не можех да направя нищо друго, освен да се усмихвам и да се чудя докъде ще стигне. Само след секунди Милингс и хората му щяха да нахлуят и да го озаптят.
	— Ще вземеш да си повредиш новите маратонки.
	Той ритна стъклото още няколко пъти и то се напука, но желязната арматура не му позволяваше да се разпадне. Беше крайно време глупостите на този отсреща да се прекратят. Заблъсках по вратата. Мартинес започна да чупи парчета от стъклото. Скоро от ръцете му потече кръв.
	— Ще те убия — извика той.
	Вратата зад гърба му се отвори със замах. Милингс и още трима надзиратели нахлуха вътре. Нямаше да се изненадам, ако нарочно бяха чакали отвън, за да видят докъде може да стигне в яростта си.


	Сара беше зяпнала срещу мен.
	— Тогава за последен път видях Мартинес — завърших разказа си аз. — Милингс и тримата надзиратели го сграбчиха за косата и го хвърлиха върху бетонния под. От удара лицето му се разби и от устата и носа му бликна кръв.
	— Лошо ли се нарани?
	— По-късно Милингс ми каза, че бил добре. Имал нужда само от няколко шева.
	Сара бавно поклати глава и си отбеляза още едно-две неща.
	— Това ще свърши работа засега — каза тя и погледна часовника си. — Искаш ли да обядваме?


	Глава шеста

	Имението на съдията Айвъри Харис се намираше на трийсетина километра северно от Юка. Когато наближих, пред погледа ми започнаха да се нижат декар след декар, засадени с коледни елхички на различна възраст. В края на чакълестата алея се виждаше масивна двуетажна къща със залепена за нея едноетажна постройка. Сградите бяха кацнали на върха на потънал в зелена трева хълм.
	Щом слязох от колата, ахнах от живописната красота на гледката. Правеше впечатление не толкова къщата, която беше твърде обикновена и между другото, плачеше за ремонт. Дъхът ми секна от вида на величествените секвои, които покриваха малката долина около имението и планинските склонове в далечината.
	Почуках на вратата на голямата къща, но не получих никакъв отговор. Когато се запътих към пристройката, нещо проблесна сред елховите насаждения. Тъкмо се опитвах да отгатна какво става и отблясъкът се повтори. След малко се появи пак — вдясно от предишния. Не разбирах на какво се дължи това. Дали не беше някоя стара консервна кутия, сложена да плаши птиците? Но птиците не налитат на елхи. Или поне аз така мислех.
	На Сара й се налагаше да проведе няколко телефонни разговора, след което щеше да ме вземе и да отидем на обяд с баща й. Но може би тя изобщо не подозираше, че съдията в оставка сигурно изгаря от желание да ме види толкова, колкото и аз — него. Майната му, рекох си; така и така се бях навил на плана й, сега не ми оставаше нищо друго, освен да спазвам правилата.
	Встрани от голямата къща, под навес от гофрирана ламарина, беше паркиран нов автомобил блейзър. Вдясно от него имаше черен шевролет с две врати, модел 1956. Откакто продадох преди десет години моя червен шевролет, не бях виждал отблизо подобен модел. Наведох се и надникнах през отворения прозорец на дясната врата. Вътре цареше страшен безпорядък: от седалките стърчеше вата, а по пода се търкаляха мръсни дрехи и всевъзможен боклук. По всичко личеше, че някой използва колата за жилище.
	Някъде в задната част на имението се чуваше шум от течаща вода. Отидох до брега на поточето и видях дървена пейка и въдица, захвърлена срещу нея. Не бях пипал въдица от години. За да бъда по-точен, бях държал въдица само веднъж — когато бях на осем. Тогава с татко, за пръв и последен път, бяхме отишли да ловим риба на някакво поточе, същото като това. Татко наниза стръвта на кукичките и хвърли двете въдици. След това седнахме на един паднал дънер и повече от час изобщо не мръднахме. Изведнъж татко стана, нави макарите и тръгна към колата, ругаейки като каруцар. Там ми изкрещя да се качвам и по пътя за вкъщи повтаряше само едно: че в тази загубена вада няма никаква риба и той не може да виси така, само за да си губи скъпоценното време. Вкъщи се стовари пред телевизора и остатъка от неделята само отваряше бира след бира и превключваше каналите на телевизора от един мач на друг. Толкова за единствените няколко часа, прекарани интересно с баща ми.
	— Хънтър — чух познат женски глас.
	Беше Сара. Тя бързаше към мен, облечена в тесни дънки „Ливайс“, бял пуловер и гуменки.
	— Извинявай — каза задъхано. — Реших да се кача в апартамента си, за да облека нещо по-подходящо.
	— Не се притеснявай. И аз дойдох току-що.
	— Харесва ли ти имота? — попита тя, описвайки с ръката си елипса към величествените секвои наоколо.
	— Не съм виждал такава зеленина, откак ходих в Голдън Гейт Парк. — Сигурно искаше непременно да кажа колко съм сразен от великолепието на мястото, но бях капнал от дългия път и от разговора после в офиса й. Исках да се здрависам с баща й, ако толкова се налагаше, да обядвам с тях и да потегля обратно.
	— Понякога ми иде да се ощипя, за да повярвам, че не сънувам — въздъхна Сара.
	Усмихнах се и поклатих глава.
	— Предполагам, че още не си се видял с баща ми?
	— Мисля, че не е в къщата — казах. — Почуках на вратата, ама…
	— Сигурно кастри дръвчетата. Хайде да го намерим. — Сара ме хвана за ръката и ме помъкна в същата посока, откъдето бяха дошли отблясъците. Щом тръгнахме ръка за ръка между стотиците малки елхички, ни обгърна ухание на коледна утрин.
	— Пази си дрехите — предупреди ме Сара. — По клончетата има смола.
	Когато навлязохме дълбоко навътре, мистерията на странните отблясъци се изясни. Видях някакъв лъскав железен предмет, който равномерно се вдигаше и падаше към земята.
	— Татко? — извика Сара.
	— Насам — чу се солиден глас. Глас, който никога през живота си нямаше да забравя.
	— Един човек иска да те поздрави — каза моята водачка и ме избута към следващата редица от елхички.
	Пред мен стоеше баща й. Същият си беше. Все така наперено държеше главата си и никаква усмивка, както и навремето, не проблясваше по устните му, скрити в прошарената брада. Селският живот му се бе отразил много добре. Нямаше го онова шкембе, което разваляше силуета на невисокото му тяло. По лицето му имаше силен загар и брадата, която преди изглеждаше малко като залепена в комбинация с черната съдийска тога, сега подхождаше идеално на новата му роля.
	— Радвам се да ви видя, съдия Харис. Изглеждате чудесно.
	Без да отвърне, той се обърна, наведе глава и започна да измерва с поглед следващото дръвче.
	— Не знаех, че коледните елхички се подкастрят с нож.
	— Това е мачете, синко — поясни той и изтри дългото острие в изцапаните си дрехи.
	— Мислех си, че има специални машини за тази работа.
	— Няма — процеди съдията и с няколко удара си отвори път до дръвчето. Наоколо се разхвърчаха клонки и иглички.
	— Колко пъти в годината трябва да правите това?
	— Един-два пъти. — Открай време беше скъп на думи, досущ като индиански главатар.
	— Но тук има хиляди елхички. Сам ли ги кастрите всичките?
	— Сърцето не му позволява — намеси се Сара и се взря в баща си. — Къде е Джаред?
	— През няколко редици — махна с ръка той и се придвижи към следващото дръвче.
	— Кой е този Джаред? — попитах.
	— Помага на баща ми от няколко седмици.
	— Онзи шевролет, дето видях до къщата, да не е негов?
	— Той го използва обикновено за жилище — обясни Сара. — Но откакто работи тук, татко го пусна да спи в пристройката.
	Съдията спря да измерва с поглед следващата си жертва.
	— Сара ми каза, че имаш големи неприятности.
	Трябваше сам да се сетя, че не му е отнело много време да направи извода си — щом съм обвинен, значи съм виновен.
	— Вярвам, че съм невинен до доказване на противното.
	Старецът се засмя.
	— Все ми се върти в главата, че и преди сме водили подобен разговор.
	Този негов опит да се пошегува ме обезоръжи. През всичките години, откакто го познавах, той дори не ми се бе усмихнал.
	— Дано да няма нищо сериозно — продължи съдията. Проявата на интерес май беше повече за угода на Сара.
	— Просто едно недоразумение. Надявам се бързо да го изясня.
	— Както си знаеш, нали?
	— Какво? — настръхнах. Не бях сигурен какво точно има предвид.
	— Никога не си бил достатъчно хладнокръвен, Добс. — Той вдигна мачетето и го стовари в пръстта, сякаш беше съдийско чукче. — Нека Сара да движи нещата. Тя знае какво да прави.
	Сара се изкиска на моето объркване и се обърна към баща си.
	— Хънтър ще остане за обяд. Ти идваш ли?
	Съдията мълчаливо сви рамене, без да сваля поглед от следващото дръвче, което щеше да попадне под ударите му. На Сара досега трябва да й бе станало пределно ясно, че за любов между нас двамата не можеше да се говори.
	— Налага се да привърша — каза той. — Изчакайте ме малко.
	Двамата със Сара тръгнахме към къщата и в този миг чухме вой на сирени, идващ откъм шосето.
	— Какво ли пък е това? — зачуди се тя и ускори крачка.
	Когато стигнахме алеята, разбрахме за какво става дума. Една черно-бяла патрулна кола сви от шосето и се понесе към нас.
	— Това трябва да е лейтенант Макбийн.
	— Кой е Макбийн?
	Колата рязко спря на сантиметри от краката ни. Лицето на Сара се изкриви.
	— Здравенякът със спортното палто. Царят на глобите тук.
	Аз размахах ръка пред лицето си, като се опитах да разсея вдигналия се облак прах. Висок мъж на средна възраст изскочи от дясната врата и се насочи към Сара. Имаше кестенява коса и мустаци. Шофьорът, ниско мускулесто ченге в униформа, го следваше по петите.
	— Госпожице Харис — каза Макбийн, докато оправяше кафявото си палто от плат тип „рибя кост“, за да нагласи крещящата си синьо-зелена вратовръзка точно между реверите. — Къде е Джаред Рейнър?
	— Заедно с баща ми.
	— Къде по-точно? — попита униформеното ченге и извади револвера си от кобура.
	— Изчакайте една секунда! — сопна се Сара.
	Макбийн стрелна навъсено младия полицай.
	— Джеймисън, прибери ютията и извикай подкрепление.
	— Лейтенант — обади се Сара, — какво става всъщност?
	— Дойдохме да го арестуваме.
	Трябваше да наруша неутралитета си.
	— Носите ли писмена заповед?
	— Кой пък си ти, по дяволите? — изрепчи се Макбийн.
	— Хънтър Добс.
	Макбийн избухна в смях. Джеймисън се бе върнал и като надничаше иззад гърба му, отново бръкна в кобура.
	— Доста време мина, Добс. Мислех, че бачкаш в отдела за служебни защитници. Хайде, че всичката измет в арестите само теб чака да ги пуснеш на свобода.
	Чак сега ми просветна. Трябваше по-рано да обърна внимание на името му. Но тези мустаци ме заблудиха. Не бях го виждал поне от шест години. Тогава Уилям Макбийн работеше като детектив в отдел „Убийства“ на полицейското управление в Сан Франциско. По едно време изчезна — малко след като доказах, че е изтръгвал със сила показания от един от моите клиенти.
	— А ти още ли правиш всичко възможно невинните да бъдат осъдени?
	Макбийн потъмня като облак и наново се обърна към Сара, която изглеждаше леко смутена.
	— Ще ни кажеш ли най-сетне къде е този Рейнър? Или искаш да изора всичко наоколо, за да го намеря?
	Аз пристъпих напред, но Сара опря длан в гърдите ми.
	— За какъв се мислиш, Макбийн?
	— За човек, който си гледа работата.
	— Не мисля, че в задълженията ти влиза да тормозиш невинни хора — каза тя и се приближи към него. — Ако имаш някаква работа във фермата на баща ми, първо не е лошо да се увериш, че всичко протича според буквата на закона.
	Макбийн за миг се гипсира от войнствената хубавица пред себе си и отстъпи неволно назад. Сара продължаваше да бълва огън и жупел.
	— Ако нямаш писмена заповед — допълни тя, — моят съвет е веднага да напуснеш това място.
	Явно страшно я беше вбесил. Скандалджийският му маниер май нямаше да му е от полза тук.
	Макбийн извади от джоба на палтото си някакъв документ.
	— Ето писмената заповед за арестуването на Рейнър — заяви той и връчи на Сара няколко листа. — На втора страница е разрешението за обиск на пристройката и на черния шевролет, модел петдесет и шеста, с калифорнийски регистрационен номер JYT 076.
	След като прочете всичко, което й подаде Макбийн, Сара се обърна към мен със загрижен вид.
	— Вътре пише, че обвинението е за отвличане и гавра с дете.
	— Точно така — изпъчи се лейтенантът. — Жертвата е десетгодишно момче на име Дани Бъртън. Исках прокурорът да добави и опит за убийство, но ако не съберем допълнителна информация, и с това ще минем.
	Сара върна документите на детектива.
	— Вярвам, че това е достатъчно.
	— Най-добре е наистина да повярвате — разпени се Джеймисън. — Отвличането грози живота. Сега вече няма да се притеснявам, че този безжалостен тип вилнее наоколо.
	Макбийн поклати глава на тази тарикатска забележка.
	— Къде е подкреплението?
	— Ще бъдат тук всеки момент — отвърна Джеймисън.
	Изведнъж от върха на склона се чу шум.
	— Какво става тук, по дяволите? — развика се съдията, щом изникна между дърветата, придружен от немлад брадат мъж. И двамата носеха в ръцете си по едно мачете.
	Макбийн и Джеймисън веднага измъкнаха револверите и ги насочиха към съдията.
	— Стой! — извика лейтенантът.
	Съдията продължи да върви право към Макбийн.
	— Само това остава.
	Полицаите изблъскаха съдията встрани и взеха на прицел другия мъж. Със смутен израз той издигна мачетето над главата си.
	— Хвърли го, Рейнър, или ще ти пръсна черепа — изкрещя Макбийн. Дулата на револверите бяха насочени право в лицето на мъжа.
	Сара се приближи към него.
	— Направи каквото ти казва лейтенантът, Джаред. Моля те, пусни това.
	Джаред протегна свободната си ръка към съдията. Явно искаше някакво обяснение.
	— Имат писмена заповед за твоето задържане — добави Сара, без да сваля поглед от него.
	— Отвличане и гавра с дете — уточни Джеймисън и револверът подскочи в ръката му.
	Джаред хвърли поглед през рамо, сякаш възнамеряваше да побегне и отстъпи назад. Чух как петлетата на револверите изщракаха.
	— Джаред! — извика съдията. — Хвърляй това проклето нещо на земята!
	Очите на Джаред шареха между двете ченгета. Накрая той погледна съдията и коленичи; мачетето падна встрани. Джеймисън се втурна към него, а Макбийн изрита тежкото желязо надалеч. Лицето на Джаред се заби в пръстта, докато полицаите извиваха ръцете му, за да му сложат белезници.
	— Той не оказва съпротива — обади се съдията, когато Джеймисън силно дръпна човека за белезниците и го изправи на крака. Джаред изпищя от болка.
	— Няма защо да го наранявате! — извика Сара, но двете ченгета повлякоха Рейнър към колата и го набутаха вътре, като удариха силно главата му в рамката на вратата.
	Макбийн се върна при Сара, ухилен до уши.
	— Сега ще го закараме в управлението. А ей този камион — той посочи влекача, който наближаваше по алеята — ще изтегли черния седан. Няколко човека ще довтасат скоро тук, за да претърсят пристройката. Някакви въпроси, госпожице?
	— Искам да говоря с клиента си — заяви Сара.
	— Първо ще го регистрираме, а после ще трябва да уточня дали няма да иска най-напред да си поговори с нас.
	— Още отсега мога да ти кажа, че той няма да се съгласи да говори. Във всеки случай, не и преди да му разясня някои неща.
	— Задържаният сам трябва да вземе това решение, госпожице Харис. А аз ще имам грижата да те уведомя.
	— Мога да се обзаложа — изсумтя Сара.
	Макбийн цъфна като котарак, който току-що е закусил със семейство папагалчета.
	— Ще те държа в течение.
	Двете ченгета се запътиха към колата.
	— Ей, ти — извика Джеймисън. Съдията беше пъхнал глава през отворения прозорец на шофьорската врата и говореше нещо на Джаред.
	Те свирепо се вторачиха в него. В този момент се зададе втората полицейска кола, която сви от алеята и спирачките й изсвириха до тях. Макбийн нареди нещо на шофьора, колата се върна на алеята и спря след секунди пред пристройката. Джеймисън се намести зад волана, а Макбийн още стърчеше от другата страна и говореше по радиото.
	— Какво му каза на Джаред? — попита Сара баща си.
	— Само едно нещо — засмя се той. — Накарах го да ми обещае, че ще мълчи като пън, докато не разговаря с теб.
	— Надявам се да го е проумял добре.
	— Проумя го — кимна съдията. — Но най-добре ще е и ти да слезеш надолу, за да си сигурна, че ще стане точно така.
	Сара тръгна към колата си. След това изведнъж спря, сякаш си беше спомнила нещо.
	— Съжалявам, Хънтър.
	— Разбирам — успокоих я аз. — Ще ти звънна утре.
	— Никакви такива — изръмжа съдията. — Тръгваш с нея. Може да има нужда от помощта ти.


	Глава седма

	Когато навлязохме в центъра на Юка, Сара пое със златистия си лексус по старото трасе на шосе 101. Най-големият град в областта представляваше истинска смесица от традиция и съвременност. Заведения за бърза закуска и модерни бензиностанции се редуваха с удобни квартални магазинчета и жилища, чиито обшити с дъски избелели фасади напомняха за началото на века.
	По тротоарите на градския център гъмжеше от кореняци, които се клатушкаха сред млади бизнесмени с дълги ръкави. Тук-там се мяркаха човешки отломки от хипарските сборища на шейсетте, напуснали Хай-Ашбъри, след като град Сан Франциско ги прогони от своята територия. С вързаните си на конски опашки коси и посивелите си бради те представляваха неразделна част от тълпата наоколо.
	Седалището на шерифа в Мендосино Каунти представляваше малка триетажна сграда от червени тухли с красива дърворезба, опасваща стрехите на покрива. Отпред изведнъж видях нещо, което изобщо не очаквах да срещна тук. Акулите вече бяха пристигнали.
	През целия си стаж в отдела за служебни защитници никога не бях ритал да попадна във вечерните новини така, както някои от моите колеги. Винаги ме учудваше и друго — колко бързо довтасваха репортерите, когато надушеха някаква сензация. Джаред бе арестуван едва от час, а пред входа на управлението вече дебнеха над двайсет репортери, като се блъскаха един друг с лакти, за да заемат по-изгодна позиция.
	Отвличането на едно момченце надали щеше да бъде пуснато в голяма като чаршаф информация в криминалната страница на „Сан Франциско Кроникъл“. Но тук, в тази малка общност, където всяко задръстване се превръщаше в събитие, арестът на Джаред щеше да бъде утре новина номер едно на първа страница във вестниците.
	Аз все още бях облечен в изтритите дънки „Ливайс“ и в жълтия пуловер, с които пътувах в колата на идване. Сара се бе преоблякла в костюм по тялото и бе преметнала през рамо велурена чанта. Никой не знаеше коя е тя или най-малкото защо е тук. Ако някой ни погледнеше, щеше да си помисли, че Сара е просто една млада адвокатка, наминала да представи клиент с висящ акт за пътнотранспортно произшествие.
	Тя си проби път до централния вход. Аз се движех плътно зад нея. Освен с по-малките си размери, полицейското управление не се различаваше по нищо от другите полицейски управления, пръснати из окръг Сан Франциско, които бях посещавал. Вътре, зад типичните за тези учреждения тухлени стени, се носеше същият мирис на пикоч и вкиснало, който надали някога можеше да изчезне напълно.
	Сара не беше съвсем новачка като адвокат, занимаващ се с наказателно съдопроизводство. Не само заради трите години практика, но и заради факта че бе изградила кариерата си в съда, където се бе сблъсквала с не един костелив като орех наказателен закон. Беше много важно, че не би допуснала никаква грешка в това отношение. И най-малката процесуална тънкост можеше да закопае Джаред. С Макбийн насреща, готов да пробута всички номера, на които беше способен, знаехме, че всяка минута е решаваща. След регистрацията и вземането на отпечатъци Макбийн щеше да настани Джаред в стаята за разпит. Щеше любезно да му предложи чаша кафе и цигара и щеше да започне да се лигави и да му съчувства. Сетне или Макбийн, или някое друго хитро ченге щеше да му съобщи, че се намират тук, просто за да „изяснят някои подробности“.
	Сержантът зад гишето се бореше с хартиите пред себе си като прасе с тиква. Личеше си, че тази работа му е дошла до гуша. През всеки пет минути той изпъшкваше като ковашки мях и въздишката му вдигаше прахоляк в радиус от десет метра.
	Беше ми забавна пълната му липса на интерес към това, което ставаше наоколо. От останалия свят го делеше само едно разклатено еднометрово гише и въздухът над него. В почти никое от другите полицейски управления на окръг Сан Франциско посетителят не би могъл да чуе подобни безмълвни протести. Причината не беше в това, че полицаите там вършеха задълженията си с по-голяма жар, а много по-прозаична. Просто между тях и хората, които те се бяха клели да защитават и обслужват, се издигаше непробиваема преграда от шестсантиметрово бронирано стъкло.
	Сара постоя малко, изглади полата си с ръце и се запъти към полицая, който щеше да си разчекне устата от прозявки и само от време на време драсваше по нещо в доклада си. Докато вървеше към него, тя нарочно чаткаше силно с токчетата си по застлания с плочи под, за да го изтръгне от дрямката.
	Сержантът беше червендалест тип с посивяващи мустаци, които скриваха горната му устна. Когато отпиваше кафе от пластмасовата чашка, капчици от течността се задържаха по космите и после капеха по хартията на бюрото.
	Щом Сара го наближи, той вдигна очи. Още преди бях забелязал, че на няколко пъти, докато чакахме, бе плъзнал поглед по краката на Сара.
	— Още колко трябва да чакаме, за да се видим с Рейнър? — попита тя с най-меката си усмивка. На човек като сержанта му бе достатъчно да види жена, наполовина с хубостта на Сара, за да зареже съвсем делата си, които и без това едва вършеше.
	— Ще бъде зает още доста време. — Сержантът се стараеше да звучи любезно, но естеството на работата му оставяше своя грубиянски отпечатък върху всичко, което казваше.
	— Аз съм неговият адвокат и Макбийн ме очаква…
	Сержантът я прекъсна. Явно не беше свикнал с такава настойчивост.
	— Налага се да чакате. — Той отново наведе глава към листовете. — Сега е зает.
	— Не ме интересува — започна Сара, но един глас зад нея я прекъсна.
	— Ей, Филмор — провикна се Макбийн така, както вероятно се провикваше по време на пиянските събирания с наборите си. — Кой така те ядосва?
	Тя се хвърли към него.
	— Искам да се видя с клиента си.
	— Та ние току-що го приехме.
	Сара погледна часовника си.
	— Но вие го арестувахте още преди два часа — наду малко времето тя.
	— Защитник, аз ще реша кога може да се говори с Рейнър.
	Сара разпери ръце в изблик на негодувание.
	— Много съжалявам, маце — каза Макбийн. — Законът е ясен. Докато той сам не пожелае да разговаря с теб, аз мога да продължа разпита си. И тъкмо това възнамерявам да направя.
	Сара пристъпи към наглия ветеран. Острият блясък в очите й го накара да застане нащрек. Бях сигурен, че именно думата „маце“ я бе изкарала така от равновесие.
	— Няма да е зле да го посъветваш да направи това.
	Макбийн оголи зъбите си.
	— Добре.
	Сара пое дълбоко въздух. Насреща й стоеше човек, който беше запознат с процедурата. Много ми се искаше да се намеся, но за беда Макбийн беше правият в случая. Не адвокатът решава дали клиентът може да бъде разпитван, или не, а самият клиент. Ченгетата бяха наясно с тази хватка и се възползваха от нея веднага щом приберяха заподозрения на топло.
	— Сигурна съм, че той не разбира за какво става дума. — Лицето на Сара се намираше на сантиметри от гръдния кош на едрото ченге. — Баща ми ми каза, че всеки месец получавал помощ от военните заради умствена непълноценност.
	— Благодарение на либералите и той, и милиони други говна имат възможност да доят системата — избухна Макбийн. — Но това не означава, че на мен ще ми се качи на главата.
	Търпението ми свърши.
	— Ти най-добре знаеш, Макбийн, кое има и кое няма значение. Ако Рейнър обаче има някакъв вид умствен проблем и ти не му позволиш да говори със своя адвокат…
	— Добс, от такава ливада като теб акъл не ща. Аз го попитах дали иска да говори с адвокат и той каза не. Какво друго искаш? Ако ще и цяла армия докторя да хукне насам, хич не ми пука.
	— Не съм много сигурен.
	— Тия ги разправяй на някой друг.
	— Мисля, че съдията, който ще се запознае с този случай, ще се заинтересува доста — казах аз. — А ако и той си затвори очите, съдебните заседатели вече ще го разнищят.
	Той погледна към Филмор, който сви рамене. Надявах се най-сетне главата му да е увряла.
	— Още в имението съдията в оставка от Върховния съд Харис те информира, че Рейнър ще упражни правото си да разговаря първо с адвоката си.
	— Той промени мнението си.
	— Хайде, Макбийн. Съдебните заседатели няма да се хванат на това. Особено след като се запознаят с твоята склонност да изтръгваш със сила признания от абсолютно невинни хора.
	Веднага съжалих за последните си думи.
	Макбийн излезе от вратата и дойде при мен.
	— Останал си си все същият смотаняк, Добс.
	Сара ме хвана за ръката и застана между нас. Известно време тримата се гледахме мълчаливо. Изведнъж далечен стон на някой от задържаните разцепи тишината.
	— Сигурна съм, че ако Рейнър бъде разпитван без мое разрешение, по-късно ще си имаш големи проблеми. — Макбийн започна да казва нещо, но Сара го прекъсна: — Ако разговаряме с него сега, ти ще избегнеш опасността по-нататък да не можеш да използваш думите му. Каква ще ти е ползата тогава? Просто ме остави първа да говоря с него…
	— Нали ще вземеш да му обясниш точно какво да приказва.
	Сара отново пое дълбоко въздух. Все по-ясно ни ставаше и на двамата, че така доникъде няма да стигнем.
	— Никога няма да направя това — каза тя с учудващо любезен тон.
	Макбийн се удиви на рязката промяна в поведението на Сара и погледна пак към Филмор. Сержантът дращеше нещо върху листовете с ниско наведена глава. Той познаваше добре Макбийн и беше наясно, че лейтенантът не обича да има свидетели на пораженията си.
	— Виж какво — упорстваше Сара. — Може ти и господин Добс да сте имали някакви търкания в миналото, но не позволявай те да доминират при вземането на решение, за което впоследствие само ще съжаляваш. Ако след разговора с клиента ми се уверя, че той е избрал варианта да говори с теб, даже и да съществува опасност думите му да имат стойността на признания, аз ще приема това. Допуснато признание в замяна на умно поведение. Може би точно аз ще мога да ти помогна да се сдобиеш покрай този случай с голяма червена точка. Просто няма какво да губиш.
	Макбийн изпъшка и ме погледна за последен път с неприязън.
	— Добре — отстъпи накрая и отвори вратата. — Давам ви двайсет минути.


	Глава осма

	Макбийн ни придружи надолу по слабо осветения коридор до една малка ниша. Две униформени ченгета се бяха пльоснали на въртящите се столове зад очуканото бюро. Те сърбаха кафе и си разправяха смешки. Като видяха Сара, очите и на двамата станаха на ластици. Даже да беше опряла пистолет в челото на Макбийн, пак нямаше да забележат нищо.
	— Искам копие от полицейския доклад — каза Сара на Макбийн.
	— Ти гледай да не ти падне полата, адвокатке. За доклада не се грижи, ще го получиш.
	Сара го прониза с поглед.
	— Да се надяваме — кимна тя, отново без да обърне внимание на мръснишкото подмятане. — Знаеш, че не мога да взема никакво отношение, преди да се запозная с уликите.
	Макбийн нямаше какво да губи в случая, защото тя така или иначе щеше да получи копие от прокурора преди съдебното заседание. Освен това явно хранеше някакви надежди Сара да склони Джаред да си признае всичко достатъчно бързо, за да може информацията за това да влезе в новините по телевизията още довечера.
	— Ето. — Макбийн извади от чекмеджето на бюрото няколко листа и докато вървяхме към килията, където беше затворен Джаред, ги подаде на Сара. Сетне отключи с един голям ключ стоманената врата и тя се залюля на пантите си. — Само имай грижата да му втълпиш едно — че прокурорът ще оцени както подобава усърдието му.
	Преди Сара да може да му отвърне и двамата изведнъж се вцепенихме от вида на човешката купчина в ъгъла на студената клетка. Облечен в затворнически дрехи, Джаред седеше в локва от собствената си урина и се тресеше неудържимо.
	Макбийн се ухили до ушите.
	— С пръст не сме го пипнали — заяви той и затръшна вратата след себе си.
	Сара клекна до Джаред, който беше пъхнал главата си между коленете и се люлееше напред-назад.
	— Добре ли си? — попита тя, като го докосна нежно по рамото.
	Джаред не отговори. Вместо това той покри главата си с ръце, сякаш искаше да се защити от злите сили, които го бяха наобиколили.
	За пръв път през този ден видях, че Сара губи контрол над себе си.
	— Дай да видим с какво разполагат — казах, като посочих полицейския доклад в ръцете й.
	Тя седна на крайчеца на старото подобие на легло и започна да чете доклада. Контрастът между чистата й пола и мръсния дюшек беше поразителен, но нищо не можеше да се направи. Докато на нея май не й пукаше особено, аз гледах да стоя по-надалеч от гъмжащата със зарази постеля. Но след като огледах малката стая, установих, че единственото друго място за сядане беше тоалетната чиния от неръждаема стомана, върху чиято седалка се забелязваха засъхнали петна урина. Неохотно седнах до Сара. Стоманената рамка изстена от прекомерната тежест.
	Сара ми подаваше листовете, след като ги прочетеше. Скоро ми подаде и последния и се загледа в Джаред, който изобщо не беше помръднал през цялото това време.
	— Не виждам защо смятат, че изобщо има някакви основания за арестуването му — избързах аз.
	Сара ме погледна въпросително, май без да споделя моя оптимизъм.
	— Наистина ли така мислиш?
	— Горе-долу. Онова хлапе Бъртън даже не е могло да разпознае физиономията му измежду шестте снимки. — Бях прочел, че шестте снимки са били показани на момчето ден след нападението. Едната била на Джаред.
	— Дори ако пренебрегнем този факт, те имат достатъчно силен довод. Имат описание на колата му… Но — Тя се поколеба за миг, сякаш съобразяваше нещо. — Всъщност опаковката от бонбоните, която са намерили вътре в колата, ще му изяде главата.
	— Не се излагай — казах. — Има стотици коли наоколо, които по един или друг начин отговарят на непълното описание, дадено от момчето.
	Сара ми хвърли поглед, с който сякаш искаше да каже „размърдай си малко мозъка“.
	— Не и при положение че опаковката от дъвчащите гумени мечета на жертвата се намира на предната седалка.
	Аз тръснах глава. Нещо не се връзваше. Изглеждаше прекалено нагласено.
	— Преди всичко трябва да изчакаме предложението, което ще му направи прокурорът — реши тя.
	— Няма смисъл.
	— Защо?
	— Защото знам нещо, което ти не знаеш.
	На Сара изобщо не й хрумваше какво имам предвид.
	— Ще ми кажеш ли най-сетне?
	— Опаковката на гумените мечета.
	— Какво по-точно?
	— Ами, мога да се закълна, че не я видях вътре в колата.
	— Нещо не те разбирам — поклати глава тя. — Ти пък кога си бил в колата на Джаред?
	— Докато те чаках в имението, надникнах вътре. И мога да ти кажа, че на предната седалка нямаше никаква опаковка от дъвчащи гумени мечета.
	Сара ме погледна озадачено.
	— Сигурен ли си?
	— Хубава работа. Човек не вижда всеки ден шевролет модел петдесет и шеста година. Това пробуди интереса ми. Наистина в купето имаше всякакви боклуци, но по средата на предната седалка нямаше нищо. Убеден съм.
	Тя премести тежестта на тялото си върху леглото и старата развалина изскърца.
	— Мислиш, че някой я е сложил нарочно там?
	— При Макбийн всичко е възможно.
	Беше й доста трудно да проумее, че полицията може да подхвърля улики.
	— Май гледаш много телевизия — сряза ме тя. — Те няма да направят такова нещо.
	— Наистина, рядко го правят — признах. — Но се случва. И не го знам от приказки, а като човек, който е стоял с Макбийн от двете страни на барикадата.
	Сара наведе глава и мълчаливо се втренчи в доклада, който лежеше на скута й. Знаех, че е съкрушена от чутото, както и от непосилната отговорност, която лягаше на раменете й. Обикновено случаите изглеждат твърде ясни според полицейските доклади. Най-опасното нещо е да си създадеш мнение, преди да си проучил и изяснил всички възможни факти.
	— Стани ортак на дявола — посъветвах я. — Не вярвай нито на една дума от полицейския доклад, без значение дали е в ущърб или в изгода на клиента ти. Проверявай абсолютно всичко сама. — Махнах с ръка към Джаред, чиито рамене бяха започнали да се тресат от плач. — Това се отнася с пълна сила и за неговите приказки — прошепнах. — Ако изобщо го навиеш да си отвори устата.
	Сара докосна ръката на Джаред.
	— Джаред — каза тя с майчинска интонация, — трябва да поговорим.
	Той повдигна малко глава, тъй че да се видят очите му. Те бяха тъмни и подути и гледаха право в мен.
	— Кой… кой е този? — попита страхливо.
	— Хънтър Добс — отвърна Сара. — Нали си спомняш, че го видя в имението? Той е адвокат по наказателни дела от Сан Франциско.
	Джаред се огледа бързо наоколо, сякаш едва сега разбра, че е арестуван.
	— Къде ми е герданът?
	— Гердан? — удиви се Сара.
	Очите на Джаред бяха станали огромни като палачинки.
	— Коженият ми гердан — заекна той. — Искам си го обратно.
	Ако не беше толкова потискащо, щеше да падне голям майтап. Току-що беше арестуван за твърде сериозно престъпление, с вероятност да изгние зад решетките, а той се тормозеше за тъпия си гердан.
	— Ще видя какво мога да направя — обеща топло и с разбиране Сара. — Но сега трябва да поговоря с теб какво точно се случи.
	— Нищо не се е случило, тъй че отиди да ми вземеш гердана.
	— Обикновено не се позволява да се държат лични вещи, след като влезеш тук — намесих се аз в желанието си да й помогна.
	— Но той е част от мен — изпищя Джаред и скочи на крака. — Без него съм кръгла нула. Трябва да ми го върнете. — Той сграбчи Сара за ръката и я повлече към вратата на килията. — Донеси го, моля те!
	Сара се опита да се отскубне.
	— Боли ме така — извика тя.
	Той я хвана за раменете и започна да я разтърсва като парцалена кукла, викайки:
	— Защо не ми помогнеш?
	Търпението ми преля. Дръпнах Джаред и го хвърлих на леглото.
	— Я мирясай! — изкрещях.
	Докато Сара си оправяше дрехите, аз допрях показалеца си до слепоочието и завъртях ръка. На езика ми беше да я попитам как изобщо са наели на работа такъв кукумицин.
	Сара ми хвърли един от своите погледи, означаващ „страшно ти благодаря“. Свих рамене и се дръпнах, като клатех глава. Исках единствено да се махна оттук. Къде се бавеше тоя Макбийн? Нали двайсетте минути вече изтекоха?
	Приближих се до нашарената с надписи стена и се опрях на нея, за да имам готовност, ако Джаред пак подивее.
	— Знам, че те е страх — каза Сара, — но разбери, че трябва да говориш с мен.
	Джаред започна да трепери като малко кутре, захвърлено на студа.
	— Госпожица Харис ще ти донесе гердана — намесих се аз, като съзнавах, че няма такава вероятност. Но ако тази лъжа можеше да го укроти, си струваше да го излъжа.
	Джаред вдигна глава и погледна нетърпеливо Сара.
	— Наистина ли?
	— Само ако и ти ми помогнеш.
	Очите на Джаред се напълниха с кръв, докато се мъчеше да проумее за какво става дума.
	— Нищо не съм направил.
	Сара се пресегна, вдигна полицейския рапорт, който в схватката беше паднал на пода, и му подаде снимката на Дани Бъртън.
	— Виждал ли си някога това момче?
	— Никога — отговори Джаред без капчица колебание.
	— Можеш ли да обясниш как опаковката от неговите дъвчащи гумени мечета се е озовала в твоята кола?
	Джаред обиколи с поглед стаята и отново се втренчи в Сара.
	— Дъвчащи какво…? — попита той, като че ли за пръв път чуваше тези думи.
	— Дъвчащи гумени мечета — повтори Сара. — Вид бонбони.
	Джаред оживено поклати глава.
	— Няма такова нещо. Ако казват, че е имало бонбони в колата ми, значи лъжат.
	— Сигурен ли си?
	— Как няма да знам какво има в собствената ми кола?
	— Знаеш ли нещо относно нападението над момчето?
	Раменете на Джаред увиснаха. Явно нейните въпроси го бяха изморили.
	— Всеки знае за това — измърмори той накрая. — Нали писаха във вестниците?
	— Извинявай — каза Сара. — Бях извън града.
	Джаред пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.
	— Те си търсят изкупителна жертва и сигурно аз съм им се сторил най-подходящият.
	Сара потърси очите му.
	— Сигурен си, че не знаеш нищо друго за нападението, освен това, което си прочел или чул?
	— Точно така. — Изразът на Джаред стана отчаян и умоляващ и той хвана китката на Сара. — Моля те, кажи им, че ако ми върнат гердана, ще се съглася да говоря.
	— Не — отсече тя. — Искам да ми обещаеш, че няма да разговаряш с никого, докато аз не кажа, че може.
	Той наведе главата си и я поклати бавно.
	— Обещай ми — повтори Сара.
	— Добре, няма — отрони накрая Джаред.
	Чух дрънкане на ключове в коридора. Почуках на вратата на килията и след като Макбийн отвори, изчаках първо да излезе Сара. Докато минаваше край мен, тя леко ми се усмихна. Знаех какви мисли й се въртят в главата. Това беше най-сериозният случай, с който се бе захващала и сигурно имаше доста колебания и съмнения. Не бях сигурен дали ще може да се отърве от тях. Иначе смелост и решителност изобщо не й липсваха, бях се уверил идеално в това. Но гаврата с дете беше сред най-мръсните случаи, на които можеше да се натъкне един адвокат, занимаващ се с наказателни дела. Комбинацията от опитен прокурор, печен следовател и симпатична жертва беше в състояние да притесни и най-каления адвокат. А доколкото това бе първият случай на Сара, беше повече от ясно колко много не й достига.


	Глава девета

	Сара ме помоли да намеря баща й. Според нея той продължавал да кастри дръвчетата. Тя говореше по телефона с прокуратурата в Сан Франциско. Изгаряхме от нетърпение да разберем кога ще поискат среща, за да разискваме сапунените мехури на Боби Майлс. Надявахме се, че след като чуят веднъж моята гледна точка, там бързо ще си направят извода, че единственото, с което разполагат, са голословните твърдения на някакво гипсирано от страх момче и ще дадат заден ход.
	Излязох на обширната веранда. Свечеряваше се и беше захладняло. Около мен стърчаха, блещукайки като полирани, дървените колони на подпорите, които стигаха до втория етаж. Подпорите бяха свързани помежду си с решетки на височината на кръста, които служеха за ограда на верандата. Загледах се в порцелановия сервиз за чай, поставен на плетената масичка до старата дървена люлка. Чувствах се малко като герой от пиеса на Тенеси Уилямс.
	— Хънтър — чух мъжки глас.
	Съдия Харис стоеше в средата на потока, обут в гумени ботуши до средата на бедрата и размахваше над главата си дълъг рибарски прът. Замахна грациозно за последен път и кордата падна красиво на повърхността на бавнодвижещата се вода.
	Той се приближи към мен, като клатеше глава.
	— Хванахте ли нещо? — извиках в опит да се държа приятелски. С изключение на модерните ботуши облеклото му беше същото, с което го бяхме видели по-рано този следобед.
	— Къде е Джаред? — попита ме съдията, докато бавно газеше плитката вода и търпеливо навиваше кордата.
	— В ареста.
	Съдията спря, преди да излезе на брега, пъхна ръка във водата и измъкна дълга бляскава верига. На края й се мятаха три едри риби. Изглеждаха прекалено големи, за да бъдат сред обитателите на тази малка баричка, но какво ли знаех аз.
	— Какво стана? — попита той, докато се катереше внимателно по каменистия бряг, балансирайки с рибарския прът и твърде тежкия улов.
	Джаред беше клиент на Сара и тя беше тази, която трябваше да съобщи новините. Промених темата.
	— Тия са истински красавици.
	Съдията ми подаде студената мокра верига с плячката.
	— Дръж — каза той.
	Тежестта им ме свари неподготвен и пляскащите риби се изтърсиха долу в мръсотията.
	— Вдигни ги — изръмжа старецът, подпрял се с ръка в дънера на огромна секвоя, докато се мъчеше да събуе гумените ботуши. — Или искаш някой остър камък да среже това крехко месо?
	— Съжалявам. — Пресегнах се да вдигна сребристите чудовища от земята. — Колко време остават живи извън водата?
	Съдията явно ме взе за пълен левак.
	— Хайде да ходим в къщата да ги чистим — изсмя се той, като мина край мен.
	— Но те са още живи!
	— И какво от това? — попита Харис и ме изчака пред задната врата на къщата. — Никога ли не си чистил риба преди?
	— Чистил съм, как — казах, без да знам защо лъжа. Като че ли беше поставена под въпрос моята мъжественост.
	Съдията отвори вратата с многозначителна усмивка.
	— Добре тогава. Ще те оставя ти да ги изчистиш.
	— Наистина ли? — измънках и се заоглеждах с надежда, че Сара ей сега ще влезе и ще ме избави от кръвопролитието.
	— Няма проблем — изхили се той, грабна веригата с улова и го метна в умивалника.
	Там мълчаливо изплакна рибите една по една. Сетне хвърли първата на голямата дървена дъска и й отсече светкавично главата с някакъв огромен сатър — толкова огромен, че май за пръв път виждах такъв. Същото направи и с другите две. Спря за секунда, колкото да смени касапския инструмент и после внимателно разпори бледите им кореми, за да изкара вътрешностите.
	Аз незабележимо се измъкнах в трапезарията, застанах пред широкия еркерен прозорец и се загледах в дърветата, които се открояваха на фона на залеза.
	— Виждал ли си Сара? — попита съдията, докато бършеше покритите си с люспи ръце в някакъв изцапан с кървища пешкир.
	— Сигурно още говори по телефона. — В този миг забелязах античния стенен часовник над главата му. Ставаше късно и трябваше час по-скоро да се мятам на колата и да потеглям обратно. След клането, на което бях свидетел, бях решил да пропусна печената риба и да си купя един „Биг Мак“ някъде по пътя на връщане.
	— Ще ми кажеш ли най-после какво стана? — попита съдията, докато издърпваше долното чекмедже на бюфета. — Скоч, нали?
	Разперих ръце и кимнах по посока на колата.
	— Ами не… Нали уж ще пътувам?
	— Глупости — каза Сара зад мен. Страните й горяха, очите й бяха потъмнели и целият й вид издаваше колко е уморена.
	Когато тя съобщи на Макбийн, че нейният клиент ще се възползва от правото си да не разговаря с него, той незабавно откара Джаред в съда, за да му предяви обвинение. Сара внесе молба за оневиняване и предварителното изслушване беше насрочено за следващата сряда. Всичко вървеше гладко до мига, в който съдията отхвърли нейния иск да нареди на шерифа да върне гердана на Джаред. Когато съдията отказа, Джаред падна на колене и избухна в ридания. Наложи се четирима от полицаите да вържат здраво ръцете и краката му, като през цялото това време лицето му стоеше забито в студения дъсчен под. Възрастният съдия мърмореше нещо за обида на съда и периодично удряше с чукчето. Всички останали зяпахме с отворени усти.
	— Докато не хапнеш, няма да ходиш никъде — настоя съдията, подавайки ми с едната ръка пълната до половина чаша със скоч, а с другата побърза да изсипе вътре цяла шепа лед.
	Като поех чашата, забелязах, че отгоре в бронзовата течност плуват няколко рибешки люспи.
	— Наистина трябва да се връщам, съдия Харис — казах. Сетне се обърнах с гръб и започнах да вадя с пръсти отломките от тъжната рибешка участ.
	— По дяволите, Добс! Не съм стъпвал в съдебната зала от години. Ако още веднъж ме наречеш съдия…
	Сара се засмя и се отпусна на дивана.
	— Мисля, че съкровеното му желание е да го наричаш Айвъри.
	На думи беше лесно.
	— Съжалявам — изтърсих с най-овчата си усмивка и се обърнах към Сара. — Уговори ли среща с Патерсън? — Майкъл Патерсън беше помощник областния прокурор на Сан Франциско.
	— В четвъртък.
	— И какво?…
	Сара тежко въздъхна.
	— Той не иска да обсъжда никакви детайли.
	Типично негова позиция. Щеше да ме държи на тъмно, докато не подготвеше своите свидетели. От опит знаех, че никога не изплюва камъчето, освен пред журналистите.
	— Май ще трябва да четем във вестниците какво става — отбелязах аз.
	— Дотам няма да се стигне. — Сара се пресегна и взе чашата с бяло вино, която й подаде баща й. — Мисля, че ще се държи прилично. Много добре знае колко лесно може да приключи с кариерата си под дъжд от развалени яйца.
	— Дано да си права. Тези хиени например ще си умрат от кеф, ако научат, че съм разследван за углавно престъпление. Със сигурност ще цъфна на първа страница.
	Айвъри отиде до камината и хвърли в огъня няколко цепеници. После подпря ръка на решетката и нервно започна да барабани с пръсти.
	— Кога най-сетне, да го вземат мътните, някой ще ми каже какво стана?
	— Беше много интересно — казах, като отпих за пръв път от чашата и изчаках да усетя как огънят слиза все по-надолу в гърдите ми.
	Сара въздъхна и опря главата си на възглавницата.
	— Прокурорът повдигна обвинение за отвличане и гавра с дете. Аз внесох молба за оневиняване.
	— С какви улики разполагат те?
	Тя махна кичур коса от лицето си и потъна още по-дълбоко в дивана.
	— Мислят, че са железни отвсякъде.
	— Но скоро ще изскърцат със зъби — вметнах аз.
	Айвъри гледаше напрегнато. Той умираше от нетърпение да разбере какво точно се бе случило, но не искаше да изглежда, сякаш ни вади думите с ченгел от устата.
	— По-точно?
	— Жертвата не е разпознала Джаред сред шестте фотографии — обясних.
	Сара се надигна, отиде при огъня и застана с гръб към него, за да се стопли.
	— Но като цяло Джаред отговаря на даденото описание — допълни тя.
	Аз я погледнах така, сякаш не очаквах да чуя такова нещо от нея.
	— Това разтегливо описание може да натопи половината мъже от окръга.
	Айвъри се пресегна за чашата ми. Без да каже и дума, той я напълни отново — този път догоре.
	— Какво описание е направило момчето?
	— То не е успяло да разгледа нападателя добре — казах, — защото е било тъмно.
	— Но е забелязало, така или иначе, че нападателят е имал брада. — Гласът на Сара леко трепна, което ми подсказа, че тя не споделя моя оптимизъм.
	— Разбирам. — Айвъри се втренчи в пламъците зад Сара.
	— Има един истински проблем. — Сара ме погледна, за да ме увери, че уважава и моето обяснение на това, което се канеше да каже. — Момчето си е купило бонбони минути преди да бъде отвлечено.
	— Само това не ми казвай.
	Сара кимна, сякаш знаеше, че мозъкът на баща й в момента щрака като сметачна машина.
	— Ченгетата са намерили опаковка от същите бонбони върху предната седалка на колата на Джаред.
	— Това няма да свърши работа.
	— Хънтър има свое обяснение за опаковката.
	Щом се навираше между шамарите, нямаше да мълча.
	— Не е точно обяснение — започнах аз и подробно му разказах как съм разгледал колата, когато съм пристигнал.
	Лицето на Айвъри светна. Имаше двойно по-дълъг стаж в съдебната зала, отколкото аз като адвокат и много добре знаеше на какво са способни някои ченгета.
	— Хънтър е прав, Сара. Добрият адвокат никога не трябва да се доверява на нещо от пръв поглед.
	За миг Сара излезе от релси.
	— Аз не правя така — каза тя отбранително. — Но подхвърлянето на улики от страна на ченгетата е нещо, почти невъзможно за доказване.
	Поклатих глава утвърдително. За това беше напълно права. А доколкото познавах и Макбийн, сигурен бях, че напълно е замел следите си.


	Глава десета

	— Боже, какъв бардак са направили — каза Сара, докато стъпваше на пръсти между купищата дрехи, списания и книги, с които беше осеян подът. Двамата се намирахме в пристройката, която няколко часа по-рано копоите на Макбийн бяха обърнали с главата надолу. Десет вече минаваше и единствената светлина вътре идваше от червената като разтопена лава крушка на лампиона до леглото.
	Току-що бяхме вечеряли. Айвъри и Сара бяха мълчали през по-голямата част от времето. И двамата явно бяха разстроени от събитията през деня. Според моя план, след като уточняхме със Сара размера на хонорара й срещу това да ме представлява, аз трябваше да потеглям. Лошото на този план бе, че в него изобщо отсъстваха трите бири, които излочих, за да прокарам рибата. Сара обяви, че съм твърде уморен и ме нави да преспя в стаята на Джаред. В интерес на истината, почти не се съпротивлявах.
	Сега тя щракна старата лампа на скрина.
	— Тази трябва да работи. — Крушката премигна няколко пъти, когато Сара се допря до ръба на скрина — явно щепселът правеше номера. — Я да пробваме така. — Тя се опита да го пъхне по-добре в контакта. И това не помогна. Сетне раздруса няколко пъти лампата и даже се опита да намести крушката с пръсти, но накрая вдигна ръце.
	— Трябва да е от крушката — казах с разбиране и се огледах дали не можем да щракнем още нещо по стените.
	Сара посочи затворената врата зад гърба ми.
	— Опитай в банята — предложи тя.
	Като си проправях път през купищата вещи на пода, опипом затърсих електрическия ключ и накрая го щракнах. Банята не беше по-голяма от телефонна будка. Порцеланът на мивката и на ваната жълтееше — или не беше почистван отдавна, или годините си казваха думата. Така и не можах да преценя коя е причината.
	— Отвори още малко вратата — помоли Сара.
	Ръждивите панти изскърцаха на умряло, а вратата се фрасна в тоалетната чиния. Все пак се оказа достатъчно отворена, за да се освети по-голямата част от стаята.
	— Съжалявам, Хънтър. — Сара стоеше, допряла ръце до бедрата си и оглеждаше пораженията.
	Аверите на Макбийн бяха надминали себе си. Чекмеджетата на разклатената мебелировка бяха издърпани, а съдържанието им — изтърсено навън. По една случайност няколко списания и книги лежаха отгоре на скрина и на масата, но повечето се търкаляха по пода.
	— Защо не дойдеш да спиш в празната спалня оттатък?
	— Не се притеснявай — казах и се наведох да вдигна няколко книги.
	Като се изправих, подадох на Сара малка черна брошура със заглавие „Тъмната страна“. Заглавието беше изписано с плътни червени букви. Хартията бе пожълтяла и по някакъв начин навяваше мисли за силата на черната магия.
	— Какво е това, по дяволите?
	Тя бързо прелисти брошурката, докато аз събирах други подобни заглавия.
	— Май Джаред се е занимавал с доста сложна материя.
	Сара се наведе да вземе от пода една малка книжка.
	— На тази със сигурност не й е тук мястото. — Беше старо издание на Католическия катехизис.
	— За какво са му били всичките тези глупости?
	— Нямам никаква представа — въздъхна тя.
	Разчистих пътя с крака. Исках само едно — да ми бъде оправено леглото и Сара да може да си тръгне. В мое лице бирата беше взела поредната си жертва. Мислех да използвам банята, но ако затворех вратата, щях да я оставя на тъмно. От друга страна, не бях такъв отворко, че да освободя мехура си пред очите й.
	— Това е абсурд. — Сара подритна чифт мръсни дънки „Ливайс“ в ъгъла до леглото. То беше неоправено, а чаршафите — лекьосани бог знае от какво.
	— Не бери грижа, Сара. Два изпрани чаршафа ще направят чудо.
	Протегнах се и с един замах сгънах мръсната постеля. И двамата се вцепенихме при вида на голия дюшек; той беше още по-мръсен и от чаршафите. Лицето на Сара се сбръчка.
	— Още ли държиш да спиш тук?
	Колко малко знаеше за мен — човекът, който бе прекарал огромната част от съзнателния си живот като закоравял ерген. Макар че, за да бъдем честни, от гледката на това пред нас почти онемях.
	Отново хвърлих едно око към банята. Ако не се разделях скоро с проклетата бира и аз щях да заприличам на дюшека.
	— Трябва да се разберем как ще се пазарим с Патерсън — каза Сара, докато подпъхваше долния чаршаф под дюшека.
	— Сега, през нощта?
	Сара развя горния чаршаф във въздуха и той нежно падна върху дюшека.
	— Като че ли се получи малко разминаване между нас днес следобед.
	— Помня. Освен това трябва да уточним възнаграждението ти.
	— Аз вече го изчислих — заяви тя.
	Погледнах я с невиждащ поглед и приседнах на ръба на току-що оправеното легло. Тъкмо с тревога се чудех какво точно има предвид, когато някаква болка ниско долу встрани, сякаш ме пронизаха с тъп нож, ме накара да се разтреперя. Помислих си дали да не изтичам навън по права линия към най-близкото дърво.
	— Нека да ти обясня — продължи тя. — Даже ако прокурорът реши да не повдига обвиненията, щатският съд няма да се предаде толкова лесно. А и там са бавни като костенурки. Ще минат най-малко три-четири месеца, преди да приключат с разследването си.
	— Чакай, ако се безпокоиш, че не мога да ти платя…
	— За друго говоря — прекъсна ме тя. — Това, което имам предвид, е… че ти, така или иначе, ще разполагаш с доста свободно време.
	— Така изглежда.
	— Затова ми се ще да се уверя, че няма да се шляеш без работа — каза тя сериозно, като че ли ни очакваше някакъв щур купон.
	— Какво си наумила?
	Сара нежно сложи ръката си върху моята.
	— Баща ми иска да е сигурен, че Джаред ще може да разчита на добра защита… Така че си мислех — продължи тя внимателно, — дали не би могъл да останеш тук и да ми помагаш да го представлявам?
	— Не знам. — Беше ме издебнала неподготвен.
	— Всичко е изчислено перфектно. Аз ще защитавам теб, а в замяна ти ще ми помагаш по случая „Джаред“. Пито-платено.
	Мълчах, смилайки предложението й. Звучеше примамливо.
	— Не съм много сигурен… На всичкото отгоре, живея на два часа път оттук… А плюс това, нямам никаква представа как работят при вас съдилищата.
	Сара ме прониза с дълбоките си сини очи.
	— Никога не съм се занимавала със случай като този на Джаред — призна тя. — За теб обаче той ще бъде фасулска работа.
	— А защо не използваш баща си?
	— Напрежението от процеса… С това слабо сърце… В никакъв случай.
	Помогнах й да стане от леглото.
	— Освен това, той е много привързан към Джаред — добави тя.
	Имаше хляб в думите й. Аз наистина бях опаткал десетки такива случаи. Макар да вдигах пара по въпроса за подхвърлените улики от страна на Макбийн, знаех, че е абсурд да се докаже подобно нещо. Но ако приемех да се ангажирам изцяло, щях да отделя време и да проведа собствено разследване, душейки около възможността ченгетата първо да са опандизили Джаред и след това да са изградили една задоволителна версия. Всъщност, бях изтеглил асото. Като имах предвид с какви ограничени средства разполагах, изобщо не бях сигурен, че можех да си позволя адвокатските услуги на Сара.
	— Сигурна ли си, че точно това искаш?
	Сара кимна и бавно измъкна ръката си от моята.
	— Така наистина ми харесва.
	Загледах се през прозореца, потънал в размисъл. Луната тъкмо се бе показала над върховете на секвоите на север.
	— Татко утре ще изчисти тук — обеща усмихнато Сара. — Ще видиш, че няма да е толкова зле.
	Тази усмивка наклони везните. Сега разбрах защо те двамата се бяха държали толкова приятелски, настоявайки да остана за вечеря, като успяха на всичкото отгоре бая да ме наквасят. Просто имаха нужда от мен.
	— Отгатнах… — започнах, но навреме се спрях. Какво си въобразявах? Та те не бяха постъпили по-различно от мен самия. В края на краищата, аз бях онзи, който довтаса тук, на триста километра разстояние, за да се срещне с човека, когото само преди двайсет и четири часа ненавиждаше. Имах по-голяма нужда от нея, отколкото тя от мен. Нямаше място за никакви оплаквания.
	— Ами да опитаме — казах.
	— Супер. Утре започваме. — Сара ме целуна светкавично по бузата. — А сега трябва да тичам, защото иначе мехурът ми ще се пръсне — изкикоти се тя и изчезна през вратата.


	Глава единайсета

	В офиса на прокуратурата в Сан Франциско витаеше някаква зловеща атмосфера. Щом се изтъпанчих пред бюрото на Патерсън, се почувствах като извънземен. Вляво от мен седеше Сара, а вдясно — Стив Огдън. Докато наблюдавах лицата на тримата, сякаш попаднах в друго измерение. Този път аз не бях човекът, който се стараеше да откопчи някой нещастник, имал късмета да попадне в лапите на наказателната правораздавателна система заради нещо, което наистина е сторил. Този път аз не бях единият от двамата противници, танцуващи обичайния си танц в съда около тотемния стълб на закона. Този път прикованият бях аз и това, което виждах от мястото си, хич не ми харесваше.
	Чакахме да дойде сержант Мъсгрейв, следователят по делото ми.
	Огдън тихо седеше на стола, скръстил ръце в скута си. Май изобщо не му пукаше какво става с мен, стига нападките срещу ми да не накърняваха доброто име на отдела за служебни защитници. В противен случай, ако му пукаше, нямаше да ме извади толкова бързо от играта.
	Патерсън на свой ред се въртеше на стола като шугав, докато обмисляше следващите си ходове. Ако не бяха увисналите торбички под очите му, никой не би казал, че наближава шейсетте. По време на уморителното пътуване с колата насам двамата със Сара много се чудихме каква част от случилото се трябва да му поднеса. Както на повечето адвокати и на нас ни бе пределно ясно, че всичко, което кажа, може да бъде преиначено. От друга страна, знаехме и това, че нямам какво да крия.
	— Нека да започваме без него — каза накрая Патерсън. Гласът му беше напрегнат. — Госпожица Харис вече ме уведоми, че имате желание да разискваме обвиненията, повдигнати от Боби Майлс и Салвадор Мартинес срещу Хънтър Добс.
	Аз се изтегнах на стола.
	— Стига да става дума за едно и също нещо.
	По погледа му познавах, че Патерсън не се впечатлява особено от пълната липса на притеснение от моя страна. Той пое дълбоко дъх и бавно започна да барабани с пръсти върху отвореното дело на бюрото си. Ноктите на ръцете му бяха жълти от трите кутии цигари, които изпушваше дневно.
	— Става дума за много сериозни обвинения — отбеляза той, сякаш виждаше написаното за пръв път.
	— Всичко е пълна лъжа — изтърсих, като пропъдих другите мисли.
	Патерсън повдигна веждата си и се взря в мен.
	— Няма да е зле да те уведомя за правата ти.
	— Ама че го каза. — Погледнах за помощ към Огдън, но точно в този момент той разхлабваше прекалено стегнатите връзки на лъснатите си обувки.
	— Наистина ли е необходимо? — попита Сара. — Мислех, че сме се събрали неофициално.
	— Така е — потвърди Патерсън. — Но и двамата знаете, че го искат. — Той измъкна едно картонче от горното джобче на сакото си. — Имаш право да…
	Аз грабнах картончето от ръката на Патерсън и теглих един подпис отдолу.
	— Слушал съм тази песен хиляди пъти — казах и хвърлих картончето през бюрото към него, сякаш бях изтеглил асо. То профуча край главата му и падна невредимо на пода.
	Лицето на Патерсън се вкамени. Очите му се превърнаха в две цепки. Макар че си бяхме правили доста услуги като противници от двете страни на барикадата по един куп мръсни дела, той продължаваше да се държи с мен, сякаш бях един от клиентите си. Очаквах повече от него.
	— Подписах го, тъй че давай нататък.
	Патерсън се наведе и вдигна картончето. Сетне изпъшка и го прибра в папката. Май не само аз бях изненадан от държането на отсрещната страна. Той също вероятно си е мислел как ще пристигна в офиса му спечен от страх и ще започна да го моля да ми влезе в положението. В това беше грешката му — че не е очаквал да види как нахълтвам в офиса му с намерението да приключим случая за пет минути. Беше редно да се познаваме по-добре един друг.
	— Готов ли си да започваш, Добс?
	— Стига да включиш касетофона.
	Миг преди да обясня, че искам разговорът да се записва, защото му нямам необходимото доверие, Сара се намеси:
	— Просто за да не изникнат по-късно някакви недоразумения върху казаното.
	Патерсън издърпа горното чекмедже, извади малък касетофон, постави го върху бюрото и натисна бутона за запис. След това си каза урока — кои хора присъстват и защо сме се събрали.
	— Нали ти е известно, че може и да мълчиш.
	В отговор аз го изгледах свирепо.
	— Известно ни е — отвърна вместо мен Сара.
	— Добре — кимна Патерсън и следващия половин час чете без прекъсване показанията на Майлс и Мартинес.
	— Всичко това са куп лъжи — отсякох, преди да е свършил.
	Патерсън не пропусна да ми върне топката.
	— А каква е твоята версия?
	— Знаеш, че не мога да споделя какво сме си говорили.
	— Това, което има предвид господин Добс — обясни Сара, — е, че той не може да разгласява нищо от разговора си с господин Мартинес.
	Патерсън погледна към Огдън, който най-после бе спрял да човърка обувките си.
	— Тук възниква въпросът — откликна Огдън, — с правото на тайна между адвокат и клиент.
	Патерсън пое дълбоко дъх. Той затвори папката и се облегна в коженото кресло, като търкаше с ръка брадичката си и размишляваше върху казаното.
	— Има едно решение — каза накрая, сякаш идеята току-що го бе осенила. — Какво ще кажеш за детектора на лъжата?
	— Полиграф! — подскочих на стола си. — Голям майтап изтърси.
	Огдън вдигна ръка.
	— Май идеята не е толкова лоша.
	— Всеки, който е бил в нашия занаят през последните десет години, не би казал подобна глупост.
	Изразът на Огдън стана непроницаем, а очите му се впиха в моите.
	Патерсън заговори с леден глас:
	— Направих каквото ми е по силите да се държа човешки с теб…
	— Пак дрънкаш врели-некипели. — Млъкнах, поех си дъх и направих опит да се успокоя. — Всеки глупак знае, че Мартинес подкокороса момчето да наговори тези работи. Ама такова нещо изобщо не ти минава през ума, нали, Майк? Защото всичко е съвсем лично. Всеки път, когато си се изправял срещу мен, съм те натиквал в миша дупка и сега използваш случая да ми го върнеш.
	— Възмутен съм! — скочи на крака Патерсън.
	Сара ме избута към вратата.
	— Какво те прихвана? — изсъска тя със стиснати зъби. — Нали, щом не му съдействаш, ще повдигне обвинение.
	Аз поклатих глава в знак на несъгласие.
	— Да се подложиш на тест с полиграф не е никакво съдействие. Никой не може да издържи теста с полицейския полиграф.
	Патерсън отново се беше настанил на стола си.
	— Това не е истина.
	— Истина е и още как — отвърнах. — Аз не паса трева. И ще ти кажа точно какво ще се случи. Ще се явя на теста и веднага ще ми бъде съобщено, че не съм го издържал. След това екзаминаторите ще ме светнат, че може да опитаме пак. Като даже този път ще ми помогнат да го изкарам. Но в замяна на това ще поискат да узнаят какво точно съм ги преметнал. И ако малко поддам, ще започнат да ме въртят на шиш. Идеята всъщност е да си призная всичко.
	— Това е нелепо — гракна Патерсън.
	— В бюрото си в службата имам над десет разпечатки на тестове с полиграф и лесно мога да го докажа. — Обърнах се към Огдън. — Стига все още да имам бюро.
	Огдън погледна за помощ към Сара, но аз в същия миг рипнах и се изправих пред Патерсън.
	— След като на клиентите си не позволявам да се подлагат на тест с полиграф, за мен, по дяволите, пък е изключено да го направя.
	— Ще ме оставиш ли да завърша? — попита Патерсън, като ми кимна да седна на мястото си.
	Бавно се наместих на стола и погледнах към Огдън. Имаше нещо, което ме караше да подозирам, че тези двамата играят комбина. Не можех да повярвам, че Огдън е такова влечуго. Как изобщо бях работил за него през всичките тези години?
	— Споменах за полиграфа единствено в светлината на твоя страх от нарушаване на правото на тайна между адвокат и клиент. Това просто е единственият начин да намерим някакво разрешение на проблема.
	Нито за секунда не си въобразявах, че Патерсън изгаря от желание да ми помогне, но наистина трябваше да го изслушам, за да се ориентирам по-добре.
	— Давай нататък.
	Патерсън сведе очи, сякаш изпитваше срам от това, което му предстоеше да каже.
	— Обещавам ти, че ако издържиш теста с полиграфа, ще приключа случая и ти ще можеш да се върнеш на работа.
	В стаята настъпи тишина, докато всеки не асимилира добре казаното.
	— Освен това — продължи уверено той, — ще изпратя резултатите в щатския съд, за да те оставят и оттам на мира.
	Тук имаше някаква клопка.
	— И? — обадих се.
	Патерсън грейна.
	— И екзаминаторите няма да ти задават никакви допълнителни въпроси, ако не издържиш теста.
	— Няма какво да губим — прошепна ми Сара. — Ако поради една или друга причина пропаднеш на теста, те не биха могли да използват резултата срещу теб в съда.
	Аз застанах неподвижно и се втренчих в Патерсън.
	— Ти ли ще й кажеш на какво ще се нахендря, ако се навия, или да го направя аз?
	Патерсън хвърли бърз поглед към Огдън и поклати глава.
	— Защо не спрем с играта на жмичка — казах. — Искате да сключа с вас споразумение, че ако се явя на теста и го изкарам, всичко ще приключи, така ли е?
	— Точно така.
	— А какво ще стане, ако не изкарам теста?
	Патерсън започна да се върти на стола си, сякаш имаше пирон в задника. Лицето му го издаваше напълно.
	— Добре, аз ще ти кажа — обърнах се към Сара. — Те ще направят уговорка, че ако машината покаже, че съм измамник, те ще могат да използват това в съда.
	Сара се вцепени.
	— Няма съд в този щат, който да приеме резултатите от детектора на лъжата за доказателство.
	— Донякъде си права. Но от няколко години прокуратурата на Сан Франциско играе такива игрички — казах аз. — Да й разкажа ли нещичко, Майк?
	— По закон това е разрешено — сви рамене Патерсън.
	Сара се наведе напред.
	— За какво става дума?
	— В алинея 351.1 от Наказателния кодекс се разрешава резултатите от детектора на лъжата да имат доказателствена стойност, при положение че страните са се договорили за това.
	Сара сега седеше почти на ръба на стола.
	— Кой изобщо може да се съгласи на такова нещо?
	— Всеки, който се остави да бъде убеден от прокурора, че това е единственият начин да се намери някакво разрешение на случая, преди да се стигне до предявяване на обвинения. Или кандисваш, или те опандизват и ти определят възможно най-високата парична гаранция.
	— Всеки има правото да избира — отново сви рамене Патерсън.
	— Та това си е живо изнудване — извика Сара много по-високо, отколкото очаквахме. — И ти искаше Хънтър да се съгласи на такова нещо, така ли?
	— Да — кимна Патерсън.
	— Искаш от нас да се съгласим на тази процедура, след като знаеш колко ненадеждно нещо е полиграфът?
	— В моята служба не смятаме така.
	— Е, аз пък смятам — възкликна Сара и млъкна за миг, за да успокои гласа си. — Това, което предлагаш, е абсолютно неприемливо.
	— Една секунда — казах, като се обърнах към Огдън. Исках веднъж завинаги да разбера той на чия страна е. — Ти какво ще кажеш?
	Огдън помръдна нервно, гледайки към Патерсън. След това погледът му се спря върху мен.
	— Наистина мисля, че детекторът на лъжата не е най-доброто нещо за теб.
	Слава богу. В миналото бяхме имали конфликти с него, а и аз съзнавах, че не съм агънце, но винаги се бях старал да давам най-доброто от себе си в службата и сега изпитах благодарност, че е запазил някакво добро чувство към мен.
	Прокурорът отново се облегна в коженото кресло.
	— Значи отклонявате моето предложение?
	Настъпи ужасна тишина. Двамата с Патерсън бяхме впили погледи един в друг и чакахме кой пръв ще мигне.
	— Ами, не точно — рекох.
	Сара и Огдън трепнаха и се спогледаха, а след това се обърнаха към мен.
	— Какво каза? — изсъска Сара.
	— Готов съм да се подложа на теста с детектора на лъжата.
	Патерсън се наклони напред в очакване.
	— И ще приемеш уговорката, че резултатите могат да бъдат използвани в съда?
	— Абсолютно.
	Сара погледна към Патерсън с такъв израз, сякаш аз бях най-големия майтапчия.
	— Трябва да проведа личен разговор с господин Добс.
	— Няма нужда — махнах с ръка и подпрях лактите си върху бюрото на Патерсън. Сега лицата ни бяха на една педя разстояние. — Условието ми е едно — екзаминаторът да не е на щат в областната управа.
	— Искаш частно лице за екзаминатор?
	— Точно така.
	Патерсън ме погледна тъй, сякаш аха-аха да се съгласи, но аз знаех, че няма да стане.
	— Виж какво, Майк, нямам какво да крия. Говоря истината и съм готов да го докажа.
	Лицето на Патерсън се изопна.
	— Знаеш, че нашата служба ще разреши тестът да бъде проведен само от полицейски служител.
	— Хубаво — казах. — Тогава прави каквото знаеш, защото аз няма да позволя на твоите екзаминатори да ме цапат с мръсните си ръце.
	Патерсън посегна към телефона.
	— Нито имаш намерение да обсъждаш какво сте си говорили с онова момче или с Мартинес, така ли?
	Известно ми бе какво ще последва, но преди това имах намерение да разиграя и последната си карта.
	— Много добре знаеш, както и аз, че няма никакво значение дали ще обсъждам подробностите от разговорите с момчето и Мартинес. Ти няма да ми повярваш, каквото и да кажа. Така че стига сме си чесали езиците. В този миг разговорът тук може да се смята за приключен. — Грабнах касетофона и го изключих.
	Патерсън веднага натисна бутона на вътрешната уредба.
	— Изпратете детективите.
	Известно време се гледахме в очите.
	— Не избърза ли малко? — обади се Огдън, но в този миг вратата се отвори и вътре влетяха две цивилни ченгета, които я препречиха с телата си. Саката им бяха отворени и отдолу се виждаха пистолетите в кобурите — за всеки случай, ако ми хрумне нещо.
	— Хънтър Добс — тържествено заговори Патерсън, — арестуван си за подтикване към лъжесвидетелстване. — След това махна с ръка на двамата гавази. — Откарайте го в ареста.


	Глава дванайсета

	Дори не можех да преброя колко пъти бях идвал в ареста на общинския съд. Но сега за пръв път бях от другата страна на стъклената преграда. Винаги се бях старал да отчитам напрежението в поведението на клиентите си по време на нашите разговори. Но едва сега напълно можех да разбера колко безсилен и безпомощен може да се чувства човек с белезници на ръцете и с надзирател зад гърба, наблюдаващ всяко негово движение.
	През цялото това време, докато чаках Сара, челото ми гореше, а крайниците ми бяха студени като лед. Виждах всичко размазано, сякаш се намирах в гъста мъгла, без да мога нито за миг да проумея какво търся тук.
	Подстрекаване към лъжесвидетелстване. Исусе Христе. Та това беше от читанката за първи курс в юридическия. Беше нещо, което смятахме, че се е правило през двайсетте и трийсетте години, по времето на Ал Капоне. Спомнях си някои от историите, разказвани в „Чукчето“ — за схватките на бачкаторите по доковете и за разгрома на бандитските шефове. А даже и тогава само малцина от най-оперените адвокати можели да извадят свидетел, готов под клетва да заяви, че техните клиенти са били еди-къде си еди-кога си.
	Но това беше от сферата на фолклора. Сега беше времето на новия морал след аферата „Уотъргейт“, когато всеки се съобразяваше с нравствените задължения на адвоката. Днес и най-пропадналият адвокат не би дръзнал да режисира нечии показания. Но онзи катил и подплашеният младок ме прекараха. Застрашаваше ме не само гарантирано отнемане на адвокатските права, но и сериозен престой в затвора.
	За щастие, детективите ме отведоха направо в залата за разпити, докато чаках да ми дойде времето за съда. Имах чувството, че точно в този момент те се срамуват от професията си, но вероятно това беше просто израз на желанието ми да не затъна съвсем в черногледство. Смятах, че абсурдът на обвиненията към мен трябва да е очевиден за всеки — но по всичко личеше, че бъркам или че просто се рея някъде в небесата.
	— Няма да повярваш — започна Сара още с влизането, като притвори вратата зад гърба си. Изглеждаше доста смачкана, а ръцете й направо трепереха, докато оставяше делото ми на плота. Бях убеден, че никога не си е представяла, че ще попадне в такова менгеме. Тя невярващо огледа клоаката, в която се бяхме озовали.
	— Помниш ли, когато ти разправях как Мартинес е трошил стъклената преграда?
	— Тук ли стана това?
	Аз разгледах от горе до долу стъклото между нас.
	— Все пак има някаква файда от екшъна.
	Сара ме погледна озадачено.
	— Не виждаш ли, сменили са стъклото.
	Тя ме дари с бледа усмивка и сетне съсредоточи вниманието си върху това защо е тук.
	— Обвинението срещу теб ще се гледа в залата на Келог.
	Помислих, че си прави майтап.
	— Стига бе.
	— Да пусна ли доклад? — попита тя, визирайки възможността въз основа на член 170 алинея 6 от Наказателния кодекс защитникът да иска отстраняване на съдията.
	— Не съм много сигурен дали сега е моментът. — Замислих се за миг. — Имаме право да искаме подобно нещо само веднъж. Май е по-добре да изчакаме.
	— Но след това, което се получи между вас, той никога няма да прояви справедливост.
	— Не е единственият съдия, с който съм влизал в пререкания. По-добре да запазя тази възможност за процеса. Едва на него съдията може да обърне хода на делото. Келог сега ще насрочи единствено датата на предварителното изслушване.
	— А също и гаранцията за излизане от ареста.
	— Не мисля, че това е проблем — казах, отхвърляйки опасенията си. — Даже Патерсън няма да се противопостави на освобождаване без парична гаранция.
	Сара поклати глава и се загледа в заключените ми с белезници ръце, които бях подпрял на плота пред себе си.
	— Прецаках се — въздъхнах.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ако бях целунал краката на Патерсън — отвърнах и потръпнах при тази мисъл, — сега двамата с теб щяхме да обядваме заедно някъде навън.
	— Това нямаше да промени нищо. След като те отведоха, той изпадна в откровение.
	— Тоест?
	— Ами каза, че не мислел Боби Майлс за лъжец.
	Отметнах глава назад и силно въздъхнах.
	— Патерсън не може да различи истината, даже да му извади окото — рекох. — Иначе щеше да седи в съдебната зала, наместо да се рие в бумагите.
	— Той ще бъде прокурорът в настоящия процес — каза Сара с равен глас.
	— Ами да, защото никой друг от прокурорите не вярва на тези щуротии. — Добре съзнавах, че лъжа сам себе си. Тия от прокуратурата бяха навързани като свински черва и до един ми се бяха наточили.
	— Хънтър — мрачно ме погледна Сара, — знаеш ли, че Мартинес не е разполагал с никаква възможност да принуди Майлс да лъже.
	— Разбира се, че е разполагал.
	— Много трудно може да се докаже. — Сара извади някакви документи от куфарчето си. — Това тук са протоколи от техните разпити. Двамата никога не са били заедно в затвора. Нещо повече — никога не са били даже на такова разстояние един от друг, че да се разберат с викове.
	— Пет пари не давам за тези балони. Някой е казал на момчето какво да приказва и този някой със сигурност не съм аз!
	Сара затвори папката.
	— Има иск за парична гаранция от петдесет хиляди долара.
	— Това е майка си и баща си — казах, като разперих ръце. — Нямам такава сума. Току-що успях да изплатя последните вноски от сметката на адвоката ми за развода.
	Вратата зад мен се отвори. Беше приставът на Келог.
	— Съдията иска да приключи с вашия случай до обяд.
	Защото иска да гръмне няколко джина в чест на моята кончина, прищя ми се да отвърна, но щеше да ми стане множко за днес.


	— Народът срещу Хънтър К. Добс — обяви Синди, оперената млада асистентка на Келог.
	Главата ми щеше да се пръсне от нерви. Опитвах се да демонстрирам непукизъм, откакто щръкнах в сектора на съдебните заседатели с оковани ръце и крака. Сара стоеше до мен и нервно тактуваше с химикалката си по банката.
	Патерсън стоеше зад масата на съветниците редом с Липтън. Няколко чиновничета от други съдебни състави се бяха подпрели на отсрещната стена. Видях и няколко прокурори, както и мои колеги от службата, изпънати в очакване да видят какви ще ги свърши Келог. Погледнах към сектора за публиката; за щастие, нямаше репортери.
	Но защо се радвах излишно? Пресата при всички случаи щеше да научи всичко и аз като нищо щях да се появя в криминалната хроника.
	Някой от мекеретата на Патерсън щеше уж случайно да изтърве нещо пред своите хора в медиите. А можеше и Келог сам да свършеше тази работа; той никога не отказваше да си навре гагата по вестниците. Особено в качеството си на войнстващ радетел за честта на съсловието, спасяващ го от нечуван позор. Не беше проблем за един ловък вестникар да отдели две седмици, за да избълва цял чаршаф за това как някакъв служебен защитник е паднал в капана, докато е баел над нечии опашати лъжи.
	Келог правеше впечатление на човек, който умира от скука, докато разместваше папките пред себе си. Истината беше, че бавейки топката, той искаше да засили напрежението. Отмъщението е много сладко нещо, стига ти да не си на топа на устата. И трябва докрай да се насладиш на вкуса му.
	Сара взе първа думата.
	— Защитата е готова.
	Келог погледна към Патерсън.
	— Прочетете обвиненията.
	— Защитата не държи да ги слуша — намеси се Сара.
	— Това е ваше право, защитник. Но аз искам да ги чуя. — Келог се обърна към мен. — Вие можете да седнете, господин Добс.
	Пустият Келог искаше на всички да стане видно, че прелива от справедливост и не таи никакви лоши чувства. А после, когато Патерсън повдигнеше въпроса за гаранцията, щеше да ме омотае и да прехвърли цялата вина върху прокурора.
	Патерсън четеше оплакването бавно, като натъртваше на всяка дума. Стори ми се, че за да свърши, ще му е необходима цяла вечност. Всичко наоколо ставаше сякаш в забавен каданс.
	Когато приключи, Патерсън ме погледна.
	— Хънтър К. Добс — каза той, — признавате ли се за виновен по обвиненията, които прочетох?
	— Невинен съм — заявих без капчица колебание.
	— А сега, Ваша светлост — изправи се Сара, след като Келог се облегна назад в стола си в очакване на следващия епизод, — бихме искали да обсъдим пускането под гаранция.
	Келог махна с опакото на ръката си към Сара да продължи тъй, сякаш пъдеше нахална муха.
	— Доколкото знам, на съда му е известно, че господин Добс е практикуващ адвокат в нашия окръг и дълбоко уважаван член на юридическото съсловие от близо десет години.
	Келог се втренчи в Сара.
	— Нямаме нужда от родословното му дърво. Вие ми кажете защо не бивало да се увеличи паричната гаранция от петдесет хиляди долара?
	— Защото обвиненията са напълно измислени и на всеки, запознат отблизо с работата на господин Добс, какъвто е случаят с този съд и с прокуратурата, това му е пределно ясно.
	— Защитник… — започна Келог, но Сара го прекъсна:
	— Обвиненията се основават на показанията на двама затворници, всеки от които има очевидна причина да лъже…
	— Ваша светлост… — обади се Патерсън.
	— И ако ми позволите да завърша — озъби се Сара на прокурора и след това пак се обърна към Келог, — единият от двамата доносници е обвинен в извършване на убийство, а освен това е криминално проявен от тринайсетгодишна възраст. Да се определи такава висока парична гаранция в отговор на такива слаби обвинения е просто пародия.
	— Свършихте ли? — пак се намеси Патерсън, но Келог явно бе преценил, че е дошъл неговият ред.
	— Вашите лични преценки нямат място в тази съдебна зала — каза съдията. — Това са твърде сериозни обвинения…
	— Което не ги прави по-малко лъжливи — изстреля още един куршум в целта Сара.
	Келог удари с ръка по банката.
	— Вие показвате същото неуважение към съда, както и вашите клиенти.
	Сара млъкна и дълбоко си пое дъх, загледана в бялото ми като платно лице. Сетне бавно се извърна към съдията.
	— Съжалявам, ако съдът е сметнал, че съм проявила някакво неуважение, защото изобщо съм нямала такива намерения. Просто горещо чувствам…
	— Не искам повече да чуя нито дума от вас — каза Келог и се обърна към прокурора. — Каква е вашата позиция по въпроса?
	— Опитвах се да кажа — рече Патерсън, — че в прокуратурата направихме преоценка и не бихме имали нищо против срещу освобождаване без парична гаранция за господин Добс.
	Келог се олюля в стола си.
	— Добс е обвинен в нарушаване на нормите, които се е заклел да спазва. От гледна точка на освобождаването под гаранция аз смятам, че обвиненията, които чухме, почиват върху реални факти.
	— Никой не подкрепя по-горещо тази теза от господин Патерсън — прекъсна го Сара. — И щом той е преценил, че размерът на гаранцията в никакъв случай не отговаря на тяхната тежест, вярвам, че и съдът ще се съобрази с неговото мнение.
	— И аз ще направя точно това — каза Келог. — Заради позицията на господин Патерсън няма да вдигна размера на паричната гаранция. Но заедно с това няма и да го понижа. Определям паричната гаранция в размер на петдесет хиляди долара.


	Глава тринайсета

	— Да връщаш пари е шибана работа — каза Хауърд Милингс, докато натискаше натопения ми в мастило палец върху малко картонче, съдържащо отпечатъците и на другите ми пръсти. Намирах се в малка стая в полицейското управление, където приключваха с регистрацията ми. Това беше изпитание, през което трябваше да мине всеки, обвинен в углавно престъпление. Хауърд специално беше помолил той да се занимае с мен. Когато напуснах съдебната зала и ме отведоха в ареста, той вече ме очакваше там.
	С Хауърд се сприятелихме малко след като постъпих на работа в отдела за служебни защитници. Първият ми случай беше в съдебната зала на бащата на Сара, където Хауърд служеше като пристав. Харис и с него не се отнасяше по-човешки, отколкото с нас, младите юристчета. Подобно на мен, Хауърд също беше върл фен на „Четирийсет и деветките“. След напускането обаче на Джо Монтана той, подобно на мнозина негови привърженици, смени пристрастията си и започна да вика за „Канзас Сити“. Като приключи състезателната кариера на Монтана, отново се върна при „Деветките“. И аз бях голям запалянко, но Хауърд беше ненадминат. Това за него беше въпрос на живот и смърт.
	Освен това беше нещо като енциклопедия на два крака. Знаеше абсолютно всичко. Знаеше къде са погребани големите клечки и точно кой кого беше очистил и колко много обичаха да се гърмят.
	Докато се точеше разводът ми, Хауърд често ми звънеше, за да провери дали нямам нужда от нещо и да пита с какво може да помогне. Винаги щях да помня този негов жест.
	Той размаха картончето с отпечатъците във въздуха, за да изсъхне по-бързо мастилото.
	— Никога не съм мислил, че Келог може да е такъв сръдльо — казах.
	— Чух, че си го нарекъл пияница пред пълна съдебна зала.
	— Не беше точно така.
	— Доколкото познавам Келог — изхили се той, — дъртакът го е приел по този начин.
	Хауърд пъхна картончето в плик с името ми отгоре, изписано с тлъсти черни букви.
	— Кой ще те измъкне оттук?
	— Да пукна, ако знам. — Аз се питах същото нещо. Сара бе обещала да има грижата, но когато си в пандиза, откъснат от целия свят, бързо разбираш, че единственият човек, на когото можеш да разчиташ, си самият ти.
	— Искаш ли да се обадиш по телефона?
	Нямах такова желание. Бях твърде объркан, за да звъня на когото и да е.
	— По-добре се обади — настоя Хауърд. — Веднъж като попаднеш в централния затвор, тогава ще разбереш какво е игра по правилата.
	— Имаш предвид номера с вазелина? — попитах аз, потръпвайки от мисълта.
	— Да, умножен по тонове гняв.
	Хауърд премести телефона пред мен.
	— Започвай да звъниш.
	Първият човек, който ми дойде наум, бе чичо Джо. Бях отраснал при него от десетгодишен. По дяволите, вече прехвърлях Христовата възраст, а още трябваше да разчитам на помощта му. Това щеше да пръсне сърцето му. Смисълът на живота му бяха успехите на племенника адвокат. Той преваляше шейсетте и се бе оттеглил в Пало Алто. За помагане, щеше да ми помогне, но нямах кураж да му съобщя новината.
	Тъкмо посегнах към телефона и той звънна; едва не изскочих от кожата си. Хауърд се засмя, вдигна слушалката и метна крак върху огромното, боядисано в зелено желязно бюро.
	— Да, тук е.
	Какво пък сега? Навярно беше сержантът, който се интересуваше какво правя още в стаята за регистрация.
	— Няма шега, значи е съдията Харис — изсумтя той. — Добре, но трябва да побързате, защото не мога да го скатавам тук още дълго.
	Хауърд тресна слушалката и поклати глава.
	— Откога сте толкова близки със съдията Харис?
	— За какво говориш?
	— Обади се чиновникът, отговарящ за паричната гаранция. Тъкмо попълвал бланката за петдесет хиляди.
	_Боже, благодаря ти._
	— Но какво общо има съдията Харис?
	— Той е човекът, който те измъква оттук.
	— Вероятно са имали предвид дъщеря му — казах. — Тя е моят адвокат.
	— Стига бе! Сара ти е адвокат?
	— Помниш ли я?
	— Дали я помня? — възкликна той и зъбите му светнаха като на вълк. — Кой може да забрави това личице и това апетитно телце. Цял ангел небесен.
	Ухилих се. Хауърд си бе останал все същият тъпкач.
	— Чакай, ама вие двамата да не би…? — допълни той и едрото му туловище преля от стола. Във всеки случай, не беше най-естетичната гледка.
	— Моля, моля — казах, като си затулих с ръка очите. — Нашата връзка е строго служебна.
	— Ясно — избухна в смях той и се смя чак дотогава, докато не забеляза, че аз продължавам да съм сериозен. Тогава се извъртя към мен и със сериозно изражение обясни: — Просто си помислих, че ти и тя… — Лицето му почервеня. От доста време не бяхме водили разговор на подобни теми.
	— Познавам те добре, Хауърд. Ти не си помисли, ти се надяваше.
	— Трябва най-после да преодолееш историята с Марлене, Хънтър. Три години минаха, откак си разведен.
	— Не се коси. Не живея като отшелник. Понякога си хващам някоя мадама. И трябва да добавя — зашепнах, като че ли му споделях голяма тайна, — че нерядко, като се събудя… я намирам в леглото.
	— Ето това ме безпокои. Чух какви огромни количества алкохол поглъщаш и по какви места ходиш. Най-много да лепнеш някоя болест.
	Засмях се, макар да знаех, че не се опитваше да бъде забавен. Просто това беше неговият начин да ми каже най-сетне да мирясам. Начинът ми на живот и жените, които влачех, наистина будеха съмнение. Но аз не копнеех за сериозна връзка. Особено с някоя, която ненавиждах в продължение на години. Макар че, ако исках да бъда искрен, трябваше да призная, че Сара далеч не ми беше толкова антипатична, колкото навремето.
	Хауърд се втренчи в една точка, сякаш си припомняше нещо.
	— Доколкото знам, никога не си бил близък с нея.
	— Да, не съм бил.
	— Спомням си, че ти и съдията Харис не можехте да се понасяте — добави той и се усмихна при тази мисъл.
	— Вероятно е заложено в природата ми.
	— Стига си се бичувал за това, което каза на Келог — изпуфтя Хауърд. — Той е един пияница и всеки го знае. Не мога да повярвам, че никой не е посмял да му се изрепчи досега.
	— Защото виж докъде стигаш.
	— Това не е нищо повече от една пъпчица на носа ти — каза той. — Правя ти евала за смелата постъпка. Сигурен съм, че ония маймуни лъжат и няма да се изненадам, ако и прокурорът е на същото мнение.
	— Те лъжат.
	— Мен не ме убеждавай. Нали присъствах, когато онзи идиот Мартинес се опита да мине през стъклото. Спомняш ли си?
	— Как да не си спомням!
	— Между другото, можеш да ме призовеш за свидетел.
	— За какво?
	— По дяволите, в мен няма никакво съмнение, че Мартинес те наплю, защото не му игра по свирката.
	— Мисля, че ще се превърнеш в персона нон грата, ако свидетелстваш в полза на адвокат.
	— Кой плещи тези глупости? Ти беше накиснат и всеки го знае.
	— Радвам се да чуя, че някой ми вярва.
	Хауърд лапна една химикалка и веднага я извади, сякаш пушеше цигара.
	— Ще ми кажеш ли каква е причината съдията Харис да ти плати гаранцията?
	— Аз също съм озадачен.
	— Познаваш ли го добре?
	— С изключение на последните няколко дни, не го бях виждал, откак се оттегли.
	— Аха — промълви Хауърд, като небрежно качи пак крака си на бюрото. Ризата му бе опъната толкова силно върху огромните му телеса, че всеки момент копчетата щяха да се разлетят из стаята. — Аз също нито съм виждал, нито съм чувал стария пръдливец, откакто го изритаха.
	— Искаш да кажеш, откакто се оттегли.
	— Както щеш го речи. Но аз знам, че той беше принуден да напусне.
	— Никога не съм чувал това.
	Хауърд сниши глас.
	— Много хора не го знаят. Пази се в абсолютна тайна.
	— За какво става дума?
	— По-добре да си трая.
	— Хайде — казах, — не ми се прави на гроб.
	Той се замисли за миг, за да подбере верните думи.
	— Държа да ти кажа, че е просто мълва. — Хауърд се огледа през рамо, за да се увери, че никой не подслушва. — Но има нещо общо с някакво дете. — Той нарочно наблегна на последната дума.
	— Негово собствено дете?
	— Кажи ми да ти кажа. Знам само, че това беше причината да се оттегли. — Хауърд отново започна да шепне. — По същото време беше и разводът му.
	Направо онемях. Това, което се беше струпало върху собствената ми глава, изведнъж избледня.
	— Знаеш ли, че и аз чувах подобно нещо.
	— По дяволите, и двамата знаем, че на човека не му е било лесно да се прикрива — поклати глава Хауърд. — Но никога не съм предполагал, че си пада по малки деца.
	— Знаеш ли някакви подробности?
	— Само това, че е сключил сделка с прокуратурата. И ранното оттегляне е част от тази сделка.
	— Той уж не изглежда такъв човек.
	Хауърд ме погледна невиждащо, а после очите му се превърнаха в цепки.
	— На никой от тях не му пише на челото.
	Новината така ме зашемети, че почти забравих къде се намирам. Голяма част от това, което казваше Хауърд, звучеше правдоподобно. Аз бях преместен от съда на Харис година преди съдията да напусне. По онова време той беше около петдесет и пет годишен и бе изкарал едва половината от мандата си.
	Телефонът иззвъня и Хауърд се хвърли към него.
	— Добре — каза само и затвори. — Чиновникът, който отговаря за паричната гаранция, е навън. Свободен си.


	Глава четиринайсета

	Домът трябва да прилича на нов чифт мека памучна пижама, която обличаш в студената зимна нощ; топъл и удобен. Но моята къща от години нямаше нищо общо с това пожелание. И не защото не беше хубава къща. Намираше се върху Телеграф Хил, един от старите и твърде престижни квартали на Сан Франциско, с чудесен изглед към града и залива по-надолу. Но когато се разведохме, аз настоях Марлене да си вземе всички мебели, които поиска. Това, което остана, го продадох. Не исках нищо да ми напомня за нея. Канех се да продам и къщата. Усещането за топлина и удобство бе изчезнало и знаех, че никога няма да се завърне.
	— Тук е интересно. — Сара стоеше на отворената входна врата към трите спални, през които сякаш бе минал ураган и разглеждаше това, което аз наричах напълно обзаведена къща. Всичко, което се виждаше, бе един черен, тапициран с кожа стол, поставен пред двайсет и пет инчовия екран на телевизора, и пръснатите наоколо видеокасети.
	Без да обръщам внимание на нейното неодобрение към спартанската ми обстановка, се запътих към кухнята, откъдето се носеше остра смрад. Под умивалника, пълен с мръсни съдове, се намираше кофата за боклук, неизхвърляна близо от седмица.
	— Рисковете на професията — казах и като вдигнах кофата по-далеч от носа си, изтичах покрай Сара към гаража.
	Когато се върнах, заварих Сара бръкнала до лактите в пълния със сапунена вода умивалник. Това беше някаква нова нейна черта, която не подозирах, че съществува: да си цапа ръцете с чистене на чуждите поразии. Изобщо целият този ден представляваше една голяма изненада.
	Взех флакона с освежител за въздуха и напръсках навред из кухнята. В резултат миризмата стана още по-свирепа. Киселата воня на гниенето се смеси с боровия аромат, сякаш се намирахме насред сметището в планината Хай Сиерас.
	— Недей да се юркаш толкова — казах с тайната надежда, че няма да ме послуша.
	— Ще отсъстваш поне една седмица — поклати глава Сара. — Аз ще поразтребя тук, докато си събереш багажа.
	Вече бяхме решили, че най-добрият вариант е да поостана още за известно време при баща й. Щях да спя, както и досега, в пристройката. Трябваше да прекараме доста от времето си заедно, за да се подготвим за предварителното изслушване. Освен това, засега нищо не ме задържаше в Сан Франциско.
	— Съжалявам, че пускането ти под гаранция се забави толкова — извика Сара, докато опаковах вещите си, които, между другото, изобщо не бяха много.
	— Малко оставаше да се наведа и да си разтворя бузите — изтърсих и веднага съжалих за казаното. Говорех й така, сякаш бе член на пиянската ни тайфа.
	— А след това щяха да те напръскат против въшки и всички останали гадинки, които затворниците толкова ненавиждат в своя луксозен хотел.
	Влязох в дневната с куфар в едната ръка и сак в другата. Сара стоеше пред камината и държеше снимката на Марлене, правена месец преди да се разделим.
	— Какво се случи между вас двамата?… Ти явно още я обичаш.
	— От къде на къде правиш такъв извод?
	— Защото малцина от хората държат над камината си в рамка снимката на бившия си партньор — каза тя. — Обикновено разводът оставя във всеки горчилка.
	Знаех, че поведението на Сара е продиктувано от приятелски чувства, но чашата преля. Този ден бе един от най-шибаните в моя живот и се чувствах прекалено изтощен.
	— Това няма нищо общо с нашите отношения. Ако не възразяваш, бих предпочел да сменим темата.
	Сара се обърна към прозореца и се загледа в гъстата мъгла. Оставих багажа до вратата и се обърнах да огледам всичко още веднъж, преди да потеглим.
	— Извинявай — каза тя. — Нямах никакво намерение да любопитствам излишно.
	— Някои хора са си любопитни по рождение. — Това беше опит за шега, но скоро разбрах, че на нея не й е прозвучало по същия начин.
	— По дяволите, Хънтър. Още от първия ден в съда ти всячески ми показваш, че не можеш да ме търпиш.
	— Съжалявам, но наистина денят беше много дълъг. Хайде да говорим за Марлене някой друг път.
	— Разбирам, че изживяваш все още болезнено разговорите за нея — каза Сара утешително. — Но — извиси глас тя, — аз не говоря само за това. Ти реагираш към мен по същия начин и за всяко друго нещо. Няма да можем да работим заедно, ако проявяваш такава нетърпимост.
	Нейното отношение ме изненада. За пръв път, откакто я познавах, се бях отпуснал и тя беше решила тъкмо сега да трупа точки.
	— Преиграваш. Хайде да тръгваме.
	— Не и преди да ми кажеш какво те яде отвътре.
	— Всичко е наред — заявих с надеждата, че най-сетне ще приключим. Но моето безразличие беше знак за ново нападение от нейна страна.
	— Не само аз, и баща ми го усеща по същия начин.
	— Баща ти беше съдия в съдебната зала, в която бе първото ми назначение — казах. — Съжалявам, но няма да допусна да ми е съдия цял живот.
	— Откога ти е толкова трудно да се отнасяш със съдиите по-различно, отколкото с другите хора.
	Кръвта нахлу в лицето ми.
	— Това беше евтин трик и ти го знаеш. Явявам се в съдебните зали по текущи дела от близо десет години. И този инцидент с Келог беше първият и единствен случай, когато се опитах да натрия носа на съдия. Уважавам системата точно толкова, колкото и ти, и винаги съм се отнасял към нея с необходимата почит.
	— Ненавиждаш мен и баща ми заради това, което се случи на Майкъл Фаръл, нали?
	— Ти го казваш.
	— Знам, че бяхте близки, но аз просто си вършех работата и не трябва да ме мразиш заради това.
	— Мразя начина, по който постъпи — признах. — Изобщо не даде възможност на Майк да докаже, че може да преодолее навика си. — Направих няколко крачки към нея. — Сара, той имаше проблем с наркотиците. Това, от което имаше нужда, бе някакъв вид помощ. Но не, от къде на къде. Ти и твоите колеги от щатския съд, с вирнати до небето носове, искахте да покажете на целия свят колко непримирими можете да бъдете към всеки, който според вас е излязъл от рамките.
	— Той се занимаваше с продажба на наркотици, Хънтър.
	Разперих ръце.
	— Ти не си с всичкия си.
	— Майк снабдяваше с наркотици своите клиенти — затворници.
	— Това е абсурд! Той беше наркоман и толкова.
	Сара млъкна за миг и сниши глас.
	— Имаме го сниман с видеокамера. Как им раздава опаковки със спирт и кокаин в самата съдебна зала.
	— И очакваш да ти повярвам?
	— Май ми е все едно.
	Не знаех кое ме дразни повече — дали това, че бе разсипала Майк или това, че може би през всичкото време е била права. Наистина ли Майк беше един обикновен наркопласьор? Можех ли така да съм се излъгал в него?
	Вдигнах куфара и сака.
	— Тури му пепел.
	Сара бавно поклати глава.
	— Ние не можем да работим заедно.
	— Сега вече трябва.
	— Какво искаш да кажеш с това трябва?
	— От днес следобед аз съм длъжник на баща ти.
	— Защото ти плати гаранцията ли?
	— Позна. И сега съм му длъжник.
	Сара се дръпна назад, изненадана от това, което казах.
	— И доколкото познавам вече твоето гадно отношение, ти без съмнение си мислиш, че той го е направил, за да е сто процента сигурен, че ще ми помогнеш по случая „Джаред“?
	— Никога не съм си мислил подобно нещо — излъгах аз. — Но понеже го споменаваш, се сещам, че наистина не бих могъл да ти окажа особена помощ от затворническата килия, нали така?
	— А може би моят баща ти помогна, защото те харесва и си мисли, че си пострадал неоснователно.
	— Той може да отглежда коледни дръвчета… — озъбих се. — Но със сигурност не е Дядо Коледа.
	И двамата стояхме и се гледахме в очите. Започнах да усещам, че е крайно време да опитам да спася това, което бе останало от нашите отношения. Проблемът беше, че нищо от случилото се не ме изненада. И двамата бяхме с характер, а това не бе най-добрата комбинация, при положение че се налагаше да работим заедно в условията на стрес.
	— Може би си права. Може би наистина обвинявах донякъде теб и баща ти за това, което стана с Фаръл.
	— Може би?
	— Добре, наистина ви обвинявах. Но това вече е минало.
	Хванах я за ръката и нежно я обърнах към мен, така че да се погледнем очи в очи.
	— Нека да изчакаме и да видим дали можем да се справим.
	— Не знам.
	— Сара, от развода насам животът ми се състои от спадове и подеми. Като люшкащ се кораб, който се опитва да остане във водата, без да зависи от други. Наистина онзи ден в съда на Келог ударих дъното, но повярвай ми, никога не съм настоявал някой да лъжесвидетелства.
	— Знам.
	— Е, добре — казах и я притиснах силно към себе си. — Тогава, моля те, помогни ми да го докажа.


	Глава петнайсета

	Беше пълно с репортери и оператори, пристигнали заедно с екипите си и всички викаха, настъпваха се и се блъскаха един друг, докато си избираха по-изгодна позиция между белия полицейски микробус и служебния вход на съда. Изведнъж, без никакво предупреждение, вратата на микробуса се отвори и няколко униформени полицаи скочиха долу. След тях слезе Джаред с вързани ръце и крака, но при слизането падна. Преди журналистите да разберат какво става, полицаите го закриха с телата си. Сетне, сякаш носеха на върлина печено прасе, те бързо внесоха Джаред в сградата.
	Вратата се затръшна и разочарованите новинари се юрнаха към стълбите на централния вход. Там вече се бе насъбрала тълпа от любопитни зяпачи и демонстранти, които разпалено коментираха предстоящото събитие.
	— Какъв цирк — приплака Сара, докато си пробивахме път през групата туземци, препречили паркинга. Те изглеждаха доста разстроени от факта, че не са сред малцината избраници, на които беше разрешен достъп до съдебната зала.
	Посочих с глава към върха на стълбите, където няколко репортери вече ни бяха забелязали и дебнеха всяко наше движение.
	— А горе пък е майката си трака.
	Сара гладеше кожата на лявата си ръка с китката на дясната. Беше облечена в леко кафяво костюмче от туид и копринена блузка в пясъчен цвят, закопчана догоре. Тя явно събираше сили за първото си интервю пред камера. Но аз имах други намерения.
	— Сега — казах й, ускорявайки крачка, — си наведи ниско главата и внимавай.
	— Педофили! — извика някой и тълпата се сключи пред нас.
	Сара се хвана за палтото ми, аз приведох рамене и започнах да пробивам път нагоре по стълбите.
	Някаква млада жена хвана Сара за косата.
	— Ти си същата като този боклук, дето го защитаваш.
	— Остави на мен! — Сара разлюля куфарчето си и удари жената по ръката, за да се освободи.
	Когато накрая се добрахме до огромните, украсени с резба дъбови врати, от всички страни към лицата ни се насочиха микрофони, някои от тях прикачени на дълги дръжки. Един мъж, подпрял камерата си на огромния си корем, се вмъкна между нас и входа.
	— И двамата ли ще представяте лицето Джаред Рейнър? — попита той и пъхна един микрофон с голяма деветка, изписана на него, в лицето ми. Преди да мога да отговоря, напънът на тълпата тласна микрофона напред и той се удари в устата ми. Топла солена струйка потече от ъгълчето на устните ми.
	Сграбчих микрофона и го хвърлих в краката на дебелака. След това, подобно на краен защитник в отбор по американски футбол, се устремих през вратата и дръпнах Сара след себе си.
	Като попаднахме вътре, останах изненадан от факта, че освен трима униформени полицаи, Макбийн и някакъв огромен като скала мъж на средна възраст, сградата на съда се оказа празна.
	— Много благодаря за помощта — изръмжах на трите мекерета, които толкова се кефеха на кръвта по мен, че не бяха в състояние да продумат и една дума.
	Макбийн също бе изпаднал в екстаз.
	— Какво не е наред, Добс? — ухили се той. — Малко въргалче ли стана навън?
	Сара започна да оправя дрехите си и вниманието на всички се прехвърли върху нея.
	— Тия отвън са се побъркали — изкрещя тя на Макбийн.
	— Това са просто едни загрижени граждани, мадам.
	— По-скоро приличаха на развилняла се сган — избухнах отново и изтрих брадичката си с гола ръка. — Някой ще ми услужи ли с кърпичка?
	Сара измъкна нейната.
	— Как се случи това?
	— Благодарение на така наречените загрижени граждани. — След като Сара ми изтри брадичката, аз попипах с език устните си от вътрешната страна и докоснах разсечената от зъбите ми при удара с микрофона лигавица. Е, поне кървенето беше престанало.
	Сара се извъртя към Макбийн.
	— Следващия път искаме охрана.
	— Всичко, каквото пожелаете, защитник — подигра се лейтенантът. Той бавно се отдалечи, за да влезе в съдебната зала. Огромният като скала мъж зае незабавно неговото място.
	Сара погледна лицето му. Брадичката й се намираше на едно и също ниво с токата на колана му.
	— Извинете, господине.
	Гигантът не помръдна изобщо.
	Сара се извърна към мен в очакване да направя нещо.
	Аз си напълних гърдите с въздух.
	— Бихте ли й освободили пътя?
	— Нека кучката да ме заобиколи.
	Не знаех какво да сторя. Тоя очевидно имаше нужда от няколко урока по добро държане, но лично на мен хич не ми харесваше мисълта да му бъда даскал. Наместо това се обърнах към Макбийн.
	— Ако искаш да се оплачем на съдията, че този идиот с лайняната уста не ни дава възможност да минем, дръж го тук.
	Мъжът направи една крачка към мен, заобикаляйки Сара.
	— Кой е идиот бе? — измуча той с дълбок гърлен глас, който отекна в стените наоколо.
	— Стига, стига — вдигна ръка срещу човека Макбийн. — Господин Косгроув, ще ме изчакате ли ето там? — попита той и посочи към дървената пейка в другия край на коридора.
	Очите на горилата шареха между мен и Сара. После, като изсумтя нещо на Макбийн, мъжът се запъти право към мен.
	— Той уби моето момченце — каза, докато ме подминаваше.
	— За какво говори? — попитах аз Макбийн.
	— Господин Косгроув живее недалеч от Бонвил. Синът му изчезна и той мисли, че вина за това има Рейнър.
	Съвсем в реда на нещата. Сега за всяко неизяснено произшествие в окръга през последните десетина години ще натопят Рейнър.
	— Има ли някакво доказателство? — попита Сара.
	— Работи се върху това — отвърна Макбийн и тръгна към трите ченгета, които чакаха разрешение да пуснат публиката.
	Когато влязохме в съдебната зала, аз се поспрях, за да се насладя на величието й. Високият таван и облицованите с дървена ламперия стени правеха почернелите от времето редици от столове да изглеждат още по-малки. Старата великолепна зала контрастираше поразително с модерните, но твърде стерилни арени на справедливостта, които познавах.
	От вътрешната страна на ръчно резбования парапет, разделящ галерията от участниците в процесите, стоеше нисък, наближаващ четирийсетте мъж, който внимателно ни наблюдаваше, докато вървяхме към съвещателната маса. Стъпките ни отекваха в залата.
	— Госпожице Харис — каза мъжът и протегна ръка към Сара. От джобчето на жилетката под черния му костюм висеше златен ланец на джобен часовник.
	Сара ми беше споменала няколко думи за областния прокурор на Мендосино. Носеше му се славата на устат човек със завидно самочувствие. След осем години практика като редови прокурор, Джей Джей Браг беше избран за областен прокурор. Баща му Реймънд Браг, собственик трето поколение на винарната „Камелот“, беше един от най-преуспяващите фермери в щата. Докато повечето от останалите лозови насаждения бяха притежавани и стопанисвани от наследници, които търсеха в заниманието си главно защита на фамилната чест и себереализация, Реймънд Браг беше от съвсем друга порода. Стогодишната семейна традиция не чинеше за него и пукната пара. Успехът на „Камелот“ според Браг-старши се измерваше единствено в пари. Цели бали пари. Толкова, че да гарантират изкачването на сина му, Джей Джей, по политическата стълба и то дотам, докъдето би им се искало на двамата.
	— Синът ми е роден за губернатор — обичал да се шегува Рей с партньорите си по голф. — Без значение колко ще ми струва това.
	Слизайки бавно надолу към островчето, изпитвах по-голямо страхопочитание от обстановката наоколо, отколкото от срещата си с новоизгряващата политическа звезда от Северна Калифорния. Твърде лесно ми бе да си представя за миг как зад тежката дъбова маса седи самият Кларънс Дароу, облечен в стар раздърпан костюм, който тъкмо разпитва главния свидетел на обвинението и дърпа от намокрения със слюнка мундщук на цигарето си така, че пепелта всеки момент ще падне в скута му.
	— Това е господин Хънтър Добс — представи ме Сара, напрегната от безгрижната ми походка.
	Протегнах ръка, но Браг беше зает с напъхването на една яркочервена кърпичка в горното джобче на сакото си.
	— Той ще ми помага — допълни Сара.
	— Това го разбрах — погледна ме Браг за пръв път. — Лейтенант Макбийн ми каза, че в миналото сте работили заедно.
	— Имахме това удоволствие — дръпнах аз празната си ръка, положих куфарчето си на масата и го отворих. По този начин му намекнах, че ми е дошло до гуша от всякакви разговори за Макбийн.
	Прокурорът се усмихна и показа снежнобелите си зъби.
	— Той спомена, че сте бил на работа в отдела за служебни защитници. — А сега пък Браг ми намекваше, че Макбийн го е информирал за проблемите ми.
	— И все още работя там. Каквото и да ви е казал добрият лейтенант, само временно съм във ваканция.
	— В такъв случай се надявам, че вашият временен престой в нашия прекрасен окръг ще ви се отрази благотворно.
	Сара посочи с глава към входа на съда.
	— Тълпата отвън не прави много добро впечатление.
	— Тълпа? — ехидно се усмихна прокурорът и едва сега забеляза подпухналата ми долна устна. — Да не би да сте имал някакъв проблем?
	— Проблем? — отчоплих аз засъхналата коричка кръв от ъгълчето на устата си. — Нищо, което да не може да се поправи с няколко шева.
	— Кой носи отговорност за станалото? — попита Браг така подкупващо и сърдечно, както би го направил кандидатът пред своите избиратели ден преди изборите.
	Аз, разбира се, изобщо не му се вързах.
	— Да забравим това. — Сетне извадих полицейския доклад от куфарчето си. — Защо не обсъдим вашите намерения за предварителното изслушване?
	— Като например имената на свидетелите, които възнамерявате да призовете — включи се и Сара.
	Браг ни погледна удивено, сякаш искаше да каже, че ние би трябвало да знаем това по-добре и от него.
	— Защо, само лейтенант Макбийн — вдигна рамене той.
	— А момчето? — попита разтревожено Сара. — Трябва сто процента да призовете и него.
	— Това ще бъде предварително изслушване въз основа на член 115 — каза прокурорът информативно.
	Сара настръхна. Знаех какво си мисли. При предварителното изслушване въз основа на 115-и член полицаят, извършил ареста, свидетелства, имайки предвид показанията било на жертвата, било на някой друг, разпитван от него свидетел. Това на практика означаваше, че Сара няма да има никаква възможност да зададе своите въпроси на момчето преди началото на самия процес.
	— Може ли да обсъдим това решение с натоварения с делото прокурор?
	— Няма нужда — усмихна се той обезкуражаващо. — Аз ще движа както предварителното изслушване, така и процеса. Ако се стигне до процес, разбира се.
	— Но… — започна Сара, ала той я прекъсна:
	— В този окръг ние се отнасяме към гаврата с дете и отвличането като към много сериозни престъпления.
	— Не смятам, че в другите окръзи на щата е по-различно — пламнах аз. — Просто никога не сме мислили, че областният прокурор ще се изявява и като обвинител на процеса.
	По крайчеца на устата му се плъзна лека усмивчица.
	— Е, сега ще бъде така. — Усмивката му бързо се изпари. — И докато на дневен ред е предварителното изслушване, нямам намерение да измъчвам горкото дете с възстановяване на събитията от онази нощ. Освен ако не бъде абсолютно наложително.
	— Но обикновено — настоях аз, — когато твърденията не почиват на сериозни доказателства, потърпевшият трябва да свидетелства на предварителното изслушване.
	Браг поклати неодобрително глава.
	— Там, откъдето идвате вие, може и така да се постъпва, но в този окръг ние щадим жертвите на престъпленията.
	— По-кротко, Браг — казах. — Камерите не са включени още. Запазете ефектната си, изпълнена с грижа за добруването на хората реч за тогава.
	Сара повдигна веждата си. Тя правилно бе преценила, че е време да прегрупираме редиците. Искаше й се да внуши на Браг, че той ще спечели от показанията на момчето толкова, колкото и ние.
	— Това, дали ще посъветвам клиента си да приеме или да отхвърли вашето предложение, зависи изцяло от нещата, които ще каже момчето.
	— Дойдохме си на думата. Само клиентът ви има изгода от цялата тази работа.
	— Не съвсем. По този начин вие ще можете да видите слабите места на обвинението.
	— В настоящия случай обвинението няма никакви слаби места.
	С ръце на хълбоците си Сара му изпрати един от своите специални погледи, означаващ „голям майтапчия си“.
	— Пострадалият даже не може да даде точно описание на колата на нападателя си — напомни тя. — Бих определила този пункт като изключително слабо място.
	Браг се пресегна към папката на масата и опря ръце върху нея.
	— А какво ще кажете за опаковката от бонбоните?
	— Сега ще ви кажа какво мисля за тази опаковка — започна разгорещено Сара, но аз я прекъснах; щом прокурорът не ни разрешаваше да изслушаме момчето, не виждах защо трябва да заостряме вниманието му върху нашето подозрение, че следователят е подхвърлил сам ключовата улика.
	Браг дръпна стола си.
	— Готови ли сте да започваме предварителното изслушване?
	— В никакъв случай.
	— Искам да ви уведомя, че ще протестирам срещу всякакво отлагане. И доколкото познавам съдия Уилямонт, той ще се съгласи с мен. Гаврата с дете по закон е от първостепенна важност.
	— Не ни обяснявайте законите — казах. — Ако момчето не се яви да свидетелства, ние ще се откажем от предварителното изслушване.
	— Какво?
	— Просто не искаме да обременяваме излишно вашият следовател с травмата от един кръстосан разпит — подиграх се аз.
	— Значи така? — Браг издърпа един лист от папката, която затискаше с ръка и подаде документа на Сара. — По-добре ще е да се запознаете първо с това, преди вие и приятелят ви да правите каквито и да е прибързани стъпки.
	Браг скръсти ръце на гърдите си, докато аз и Сара четяхме извлечението от анализа на пръстовите отпечатъци по опаковката от дъвчащите гумени мечета. В текста се посочваше, че върху опаковката от бонбоните, намерена в колата на Джаред, са открити отпечатъци от пръстите на Дани Бъртън.
	— Това май ще свърши работа, какво ще кажете? — Браг присви очи, сякаш се канеше да съобщи нещо особено важно, на което на всяка цена трябваше да обърнем внимание. — Както и да е. За да оставим бедното момче на мира, правя предложение за присъда от десет години в щатски затвор.
	— Не мисля баш така — хвърлих му един поглед аз, като че ли пак бе пуснал голяма шега. Пределно ясно ми беше, че ако Сара не може да обори доклада или по някакъв начин да докаже, че Макбийн е подхвърлил уликата, нейните шансове за успех са равни на нула. Но знаех също така, че предложението от десет години затвор за първо нарушение е все едно липса на всякакво предложение.
	Пренебрегвайки ме, Браг се обърна към Сара.
	— Какво смятате, госпожице Харис?
	Сара остана замислена над доклада за известно време. Нещо явно я притесняваше.
	— Откога знаете за тези резултати?
	— Отскоро.
	— Не личи да е така — сви устни тя и аз се засмях. Държеше се наистина като стара пушка. — Датата на доклада е отпреди три дни. Не мислите ли, че е малко късно да ме запознавате с този документ в деня на предварителното изслушване?
	Браг веднага даде заден ход, впечатлен от поведението на Сара, и отпусна ръце.
	— Ако смятате, че съм постъпил неправилно, съветвам ви да се отнесете към съдията. В противен случай имам намерението да уведомя помощника на съдията, че съм готов за началото на предварителното изслушване.
	Сара ме погледна в очакване на мнението ми.
	— Откажи се — прошепнах.
	Тя се обърна към Браг и без капчица колебание заяви:
	— Отказваме се от предварителното изслушване.
	— А моето предложение?
	Сара пъхна документа в папката с делото на Джаред.
	— Изобщо не представлява интерес за мен.
	— Е, нищо друго не мога да направя — каза с равен тон Браг. — Защо все пак не видите какво ще каже клиентът ви?
	— По закон трябва да го направя — съгласи се тя, докато се отдалечаваше, но на половината път спря и се обърна. — Ала можете да се обзаложите за едно — че с всички сили ще се опитам да убедя господин Рейнър да се откаже от предварителното изслушване.


	Глава шестнайсета

	— В случаи като нашия, гавра с деца, ако жертвата не свидетелства, ефектът от предварителното изслушване е равен на нула.
	Двамата със Сара обсъждахме защо най-добрият вариант за нас бе да се откажем от предварителното изслушване. Беше след единайсет и бяхме седнали да хапнем встрани от главното шосе в едно капанче, носещо името „Гостилницата на Харви“.
	През по-голямата част от живота си чичо ми Джо Калабрезе бе работил като шофьор на камион, разнасяйки стока нагоре-надолу по северното крайбрежие на Калифорния. Подобно на повечето си колеги, и той се смяташе за ненадминат познавач на различните ястия. Кълнеше се, че никъде в добрите стари Съединени американски щати не се сервира по-добра гозба, отколкото в семейните кръчмета, пръснати по шосетата на крайбрежието.
	Моя беше идеята да спрем и да пробваме това заведение.
	Сара разглеждаше мократа лъжица, поставена на плота пред нея.
	— Мислиш ли, че той разбра?
	Бяхме имали на разположение само десет минути, за да обясним на Джаред защо трябва да отхвърли предварителното изслушване. След като разбра, че това няма да доведе до отлагане на процеса, той не се колеба и миг.
	Според Сара през по-голямата част от живота си Джаред просто беше безделничил, мъкнейки се от място на място и разчитайки единствено на подаяния, за да преживява. Аз веднага си помислих, че в такъв случай окръжният затвор на Мендосино, където даваха храна три пъти на ден, ще бъде добре дошъл за него. Но Джаред продължаваше да страда от факта, че е опандизен. Не слагаше и хапка в устата си и изглеждаше тъй, сякаш през последната седмица бе свалил най-малко пет кила.
	— Недей да го подценяваш — каза Сара. — Той изобщо не е тъпак.
	— Не се притеснявам за умствения му багаж. Боя се за емоционалната му нагласа — поясних. — Какъв е например този гердан? За какво става дума изобщо?
	Сара отпи за трети път от кафето си.
	— Вероятно герданът е единственото нещо, което притежава, и затова означава толкова много за него. По-скоро е вещ с някаква сантиментална стойност. Или нещо подобно.
	— Най-вероятно си права — въздъхнах. — Но има и друго. Не трябва да обръщаме толкова внимание на поведението на човек, попаднал зад решетките. Особено, когато му е за пръв път.
	Сара натопи ъгълчето на салфетката в чашата с вода и затърка петното от сироп върху ламинираната повърхност на менюто. Изглеждаше нервна и отчуждена.
	— Кой знае пък ние как щяхме да се държим — измърмори тя.
	Аз затиснах ръката й, за да престане да си играе с тъпото меню.
	— Искаш ли да ми кажеш какво всъщност те притеснява?
	Сара направи такава физиономия, сякаш се чудеше дали да приеме, или да откаже предложението ми.
	— Май се захванах с нещо, надхвърлящо силите ми — призна тя. — Нямам достатъчно опит, за да защитавам пълноценно Джаред.
	— Стига, Сара. Кой мислиш, че стои насреща ти? Нали те видях в съда. Джаред трябва да е щастлив, че ти си му адвокат.
	— Никога не съм се занимавала със случай, поне наполовина доближаващ се до казуса „гавра с дете“ — каза тя и за миг се поколеба, преди да продължи: — Ако днес ти не беше с мен в съда, бях направо загубена.
	Въпреки че й беше трудно да го изрече, започнах да разбирам накъде бие. Сегашната ни уговорка не бе кой знае колко смислена и за двамата. Аз бях компетентен в едно, тя — в друго. С една дума — Сара се чувстваше неудобно в кожата на водещ адвокат, а аз — в кожата на неин помощник.
	— Искаш ли да поема случая?
	Тя дълбоко въздъхна, сякаш изпитваше известен срам.
	— Нямам очи да те моля за това.
	Исках да й кажа, че точно тук я бе стягал чепикът и сега, след като изплю камъчето, вече можеше да престане да се държи като трепетлика. Но признаването на факта, че не й достига опит, засега беше предостатъчно. Щеше да бъде жестоко да сипя още сол в раната й.
	— Речено-сторено — казах. — Ти ще представяш мен, а аз ще представям Джаред.
	След постигнатото съгласие изведнъж установихме, че наоколо цари абсолютна тишина, нарушавана единствено от трополенето на келнерката зад тезгяха.
	Сара ми подаде ръката си.
	— Сигурен ли си?
	— Просто изчислих, че пак съм на далавера.
	Тя ме погледна озадачено.
	— Ами за клиент ти ще имаш проклетник като мен. А аз трябва да се занимавам само с Джаред.
	Сара ме бутна с лакът и двамата отпихме бавно и с наслада от кафето си, докато предъвквахме мислено какво фундаментално съгласие бяхме постигнали преди малко. След това тя отново натопи салфетката си във водата — беше открила петно и върху моето меню.
	— За бога — извиках и издърпах менюто си от ръцете й. Чувствах се неудобно, че идеята да попаднем в това мърляво заведение бе моя. — Хайде да отидем някъде другаде.
	— Тук си е добре — възрази тя, като се огледа наоколо.
	Някакъв бабанко на години, облечен в карирана риза и с черни тиранти отгоре, звучно се оригна от другия край на тезгяха. След това се ухили на Сара и като налапа цяла поничка, я прокара надолу с огромен гълток кафе.
	Сара прихна.
	— Виж как е изглеждал чичо ти преди двайсет години.
	— Бъркаш — казах с каменно изражение. — Той никога не е носил тиранти.
	Най-сетне келнерката се изтътрузи от кухнята и се запъти към нас, бършейки в движение мокрите си ръце в мръсната престилка. Щом ни наближи, извади молив и тефтерче от джоба на гърдите си и застана в очакване на поръчката.
	— Какво да бъде? — попита тя и продължи да си джвака дъвка.
	Мислех да си поръчам нещо, съдържащо целия ми месечен лимит от мазнини и холестерол — например шофьорския специалитет: яйца, печени картофи, наденички и питки. Но след оглед на скарата и на дебелия нагар по нея — сигурно не бе чистена от времето, когато чичо ми за последен път бе ял тук — вместо това си поръчах понички. Сара направи същото.
	— Няма ли да е хитро да попитаме Макбийн как аджеба, ако момчето е било с ръкавици, неговите отпечатъци са се озовали на опаковката от бонбони?
	— Защо да го открехваме? Нека да си мисли, че се е отървал. Иначе ще се изнерви и ще заличи всичко.
	— Ако можехме да поговорим насаме с Дани Бъртън, мисля, че бихме успели да го предразположим — разсъждаваше Сара. — Той единствен в крайна сметка знае дали онази вечер си е свалял ръкавиците, или не.
	— Колкото по-скоро потвърдим или отхвърлим тази възможност, толкова по-бързо ще напреднем с разследването.
	— Какво точно имаш предвид?
	— Ако не го е направил Джаред, кой тогава го е направил? — попитах. — Трябва да открием дали сред местните люде няма някой с подобни грехове в миналото. Това, разбира се, ще отнеме време.
	— Но не и толкова, колкото си мислиш — заяви тя самодоволно. — Това не ти е Сан Франциско. Тук всеки знае какво прави съседът му.
	— Може да става дума за външен човек.
	— Някой непременно трябва да го е забелязал, гарантирам.
	Мъжът в другия край на тезгяха изрева на келнерката да му направи сметката. Явно бързаше да тръгва.
	— Този ми напомня някого — подхвърли Сара, докато гледахме как човекът изсипва на плота пълна шепа монети. — Какво научи за онзи мъжага от Бонвил, който беше с Макбийн в съда?
	— Просто един наскърбен баща, който чувства нужда да стовари вината върху някого.
	Сара нервно обикаляше с пръст по ръба на чашата си.
	— Чудя се дали разполага с някакви доказателства?
	— Най-вероятно не. Като го гледам него, си мисля, че синът му сам се е справил с нападателя.
	Сара вяло се усмихна.
	— Но Бонвил с нищо не е по-лош за начало от всяко друго място — отбелязах мъдро и се заех да топя поничката в кафето.
	Изведнъж хванах Сара, че прокарва пръст по повърхността на поничката си и сетне го облизва.
	— Просто обичам шоколад — каза тя и очите й се спряха върху ризата ми. — А и така нямам нужда от лигавниче. — После потопи бързо поничката в кафето и няколко пръски хвръкнаха върху джоба ми.
	Поклатих глава, оглеждайки пораженията.
	— Сега разбирам защо всички тук носят само гащеризони.
	Лицето на Сара отново стана сериозно.
	— Трудно ми е да повярвам, че е чисто съвпадение, дето само ден след нападението над Дани онова момче от Бонвил е изчезнало.
	— Сигурна ли си, че е станало на следващия ден?
	— Абсолютно. Нападението над Дани и изчезването на момчето се появиха на първа страница във вестниците по едно и също време — обясни тя. — Но в материалите нямаше и най-малкият намек за някаква връзка между двете събития.
	— Навярно наистина няма връзка — предположих. — Но така или иначе разполагаме с няколко дни, преди да отидем в Сан Франциско за предварителното изслушване и бихме могли да проверим.
	— Поне знаеш ли къде се намира Бонвил?
	— Не. Никаква представа нямам.
	Сара посочи с глава в посоката зад нас.
	— На половин час път към крайбрежието.
	— Първото нещо, което ще направим утре, е да скочим до Бонвил и да разпитаме бащата на момчето.
	— Съжалявам. Утре трябва да бъда в Сан Франциско за предварителното изслушване по делото „Джесъп“.
	— Адвокатът, обвинен в злоупотреба с капитала на клиента си?
	— Същият, когото защитавах в съда на Келог — кимна тя. — Помниш ли този ден?
	— Запечатан е в паметта ми завинаги — отвърнах с тържествена физиономия. — И сега какво го чака?
	— Дотолкова, доколкото е налице криминално деяние — обясни Сара, — три години условна присъда и конфискация.
	— А какво ще предприеме щатският съд?
	— Отнемане на правоспособността за две години, последвана от някакъв изпитателен срок.
	Аз поклатих глава.
	— Това ли ме очаква и мен?
	— Не — рече тя и се изкиска. — Твоят случай е къде-къде по-сериозен. Готви се направо за гилотината.


	Глава седемнайсета

	Беше късно следобед, когато пристигнах в затвора, за да съобщя на Джаред, че вече аз ще съм неговия адвокат. Наложи се да чакам повече от четвърт час, преди надзирателят да ми съобщи, че при него има човек. Нямах идея кой може да е той, а и надзирателят не каза нищо повече.
	Сигналната уредба на вратата към ареста се включи, за да покаже, че някой излиза оттам. Беше Айвъри. Той затвори бронираната врата и тръгна към мен.
	Сухият тъмничар на средна възраст плъзна по плота една папка.
	— Подпишете се… И да не забравите да нанесете адвокатския си номер.
	— Къде е Сара? — попита Айвъри, като се изправи до мен и огледа помещението.
	— Доколкото знам, е в офиса си. — Тъмничарят наклони глава, сякаш се мъчеше да чуе за какво си говорим. Разписах се на листа и плъзнах папката към него. — Тя поиска аз да бъда водещия адвокат. Дойдох да видя какво мисли по въпроса Джаред.
	Айвъри ме изгледа изненадано.
	— Нещо като алъш-вериш — казах. — Аз ще отговарям за случая „Джаред“, а в замяна на това тя ще движи моето дело.
	По лицето му се плъзна усмивка.
	— Случаят „Джаред“ ще укрепи вашия тандем.
	— Надявам се да е така — отвърнах. — А покрай замразяването на правата ми и всичко останало, така или иначе сега разполагам и с повечко време.
	Настъпи неловка тишина. Айвъри не обичаше да говори за обвиненията, повдигнати срещу мен. Имах неприятното чувство, че той намира известно основание в тях. Не беше зле да си припомня обаче, че преди да бъде назначен за съдия, е бил известно време прокурор. За него терминът „невинен до доказване на противното“ беше чиста хватка, измислена от свободомислещите ни предшественици — шайка мошеници и политически корабокрушенци — за тяхна лична изгода.
	— Надявам се да си го оставил в добро настроение — наруших тишината аз. — Защото това, което имам да му казвам, няма да превърне деня му в празник.
	— Бъркаш — отвърна той. — Джаред знае, че Сара не се е занимавала достатъчно с углавни престъпления. Ще изпита облекчение като чуе, че ще я заместиш.
	Сетих се, че съдията няма представа за новото развитие на нещата и набързо му разказах как се опитват да направят връзка между армейското му приятелче и изчезналото момче от Бонвил.
	— Какво доказателство могат да имат, за да уличат Джаред?
	— Каквото и да е, пазят го в тайна. Утре ще скоча до Бонвил, за да видя дали не мога да открия нещо.
	На лицето му се изписа подобие на загриженост.
	— Знам, че не може да става и дума за такова нещо — добавих. — Но нямам никакво доверие на Макбийн. Той знае, че неговата версия куца и ще направи всичко възможно да свърже и това произшествие с Джаред. Ако по някакъв начин успее, искам да съм си вързал гащите и да съм сигурен, че всичко от негова страна е измислица.
	Айвъри кимна.
	— Като гумените мечета — отбеляза той и изви гърба си, сякаш изпитваше някаква болка.
	— Не мислиш ли, че възрастта ти не е подходяща да играеш всеки ден кунгфу с бедните беззащитни дръвчета?
	В мига, в който изтърсих това, разбрах, че не е трябвало да го казвам. Все пак не го познавах достатъчно добре, за да правя такива лични забележки.
	— Просто имам предвид, че това тежко мачете би озорило и някой тийнейджър, ако му се наложи да го размахва по цял ден.
	Айвъри постави ръка на рамото ми, докато вървеше към изхода.
	— Не се спичай толкова от мен, Хънтър. От години не съм влизал в съдебната зала. По-кротко, разбра ли?
	Той ме тупна по гърба и излезе.


	Джаред се беше облегнал на лъскавата емайлирана стена. Намирахме се в някаква стая за разпити, не по-голяма от кенеф. Току-що му бях съобщил, че Сара ме е помолила аз да поема делото му.
	— Това е хубаво. Айвъри каза, че си един от най-добрите.
	Млъкнах за момент. Преди малко Айвъри се държа с мен като със стар приятел, а сега разбирах, че освен това се е скъсал да ме хвали. Бях озадачен.
	— Нека да го кажа така — просто не страдам от липса на опит.
	Джаред се огледа наоколо, сякаш се боеше, че някой може да ни подслушва.
	— Така или иначе, изпитвам облекчение. Не бях много сигурен дали Сара ще се справи.
	— Щеше да останеш изненадан. — Поне при мен бе станало така. — Тя е много добър адвокат.
	— Сигурен съм — отвърна той. — Но както виждаш, си седя в ареста, а те не си мръдват и пръста.
	Обичайното отношение на обвиняемия, когато адвокатите се сменят по време на делото. Той винаги стоварва вината за усложненията около настоящото си положение върху бившия адвокат и се надява, че новият ще натисне здраво педала.
	— Това, че съм твой адвокат от тук нататък изобщо не означава, че обвиненията ще отпаднат с магическа пръчка.
	— Може би не, но имам усещането, че си запознат доста добре с навиците на ченгетата във връзка с изтръгването на признания.
	Особено ако става дума за Макбийн, исках да допълня, но това беше дълга история, а аз имах на разположение още само десет минути. През които трябваше да отворя дума за изчезналото момче.
	Джаред се наведе още напред и устата му почти докосна стъклото, което ни разделяше.
	— С изключение на опаковката от бонбоните те не разполагат с кой знае какво, нали?
	— А какво ще кажеш за описанието, което е направило момчето, на теб и на колата ти?
	— Много е общо. Няма да издържи — заяви уверено той. — Ще им трябват още тонове подобни доказателства.
	— Те между другото точно с това се занимават. Макбийн прави всичко възможно да те свърже с едно друго такова отвличане.
	Джаред леко потърка прошарената си брада.
	— Това никога не може да стане.
	— Откъде си толкова сигурен?
	— Просто знам, че не съм направил нищо. Нито на онова хлапе Бъртън, нито на някой друг.
	Аз изкривих глава, за да избягна блясъка на стъклото. Исках добре да виждам Джаред, за да проверя каква ще бъде реакцията му на следващия ми въпрос.
	— Знаеш ли нещо за едно момче, което е изчезнало оттук в западна посока преди известно време?
	Джаред въздъхна.
	— Те това ли си мислят? — взе да клати той глава. — Значи като онзи, приятелчето Юнабомбър, и аз ще трябва да поема вината за какво ли не, преди да ме оставят на мира.
	— Може би — казах. — Но ти не ми отговори на въпроса.
	— Бъркаш ме с някой. Това е отговорът ми.
	— Изчезналото момче е близо до възрастта на Дани Бъртън — настоях. — Правят всичко възможно, за да свържат двата случая.
	— Включително и чрез подхвърлянето на улики. — Джаред повиши глас. — Защото точно това ще се случи, ако искат да намерят достатъчно основание, за да ме арестуват по друго изсмукано от пръстите обвинение.
	Неговите думи ме изненадаха. Останах учуден, че изобщо знае какво означава терминът „достатъчно основание“.
	— Аз не съм толкова взел-дал, за какъвто ме мислиш.
	Преди Джаред да свърши, нещо проблесна в главата ми. Нещо, на което никой от нас досега не бе обърнал внимание.
	— Я кажи, защо сред всички хора в окръга Макбийн избра точно теб, за да подхвърли опаковката от бонбоните в колата ти? — попитах.
	— Много е просто. Бях трън в очите на ченгетата.
	— Защо?
	— Не пасвах на пейзажа. Те постоянно ми устройваха хайки, като се надяваха да се махна.
	— Макбийн ли?
	— Не, патрулите.
	И Джаред се впусна да обяснява, че когато пристигнал в този град в началото, спял вън от колата си. Но където и да паркирал, за да подремне, ченгетата веднага го гепвали.
	— Те ме бройкаха всеки път, когато ме видеха — допълни той и лицето му придоби топло и сърдечно изражение. — Благодарение на Бога попаднах при Айвъри. Тогава даже нямах пари за гориво.
	— Защо? Не можеше ли да си намериш някаква работа?
	— Щом свободата ми в една или друга степен ще зависи от теб — каза той, — ще трябва да ме опознаеш по-добре.
	Погледнах го озадачено.
	— Аз съм скитник — рече той простичко. — Работата ми в имението на Айвъри покрай коледните елхички е първата ми работа, на която се задържам повече от няколко дни.
	— Не разбирам защо?
	— Поствиетнамски синдром. Не можеш да вървиш в руслото.
	— Имаш диагноза, свързана с някакво умствено разстройство?
	— Така е, но не се притеснявай — ухили ми се успокоително. — Може компасът ми наистина малко да е разместен, но това не ме превръща автоматично в преследвач на деца.
	— Нито пък в убиец — казах по-скоро на себе си.
	Джаред наостри уши.
	— Значи това е то — кимна, сякаш му бе хрумнало нещо. — Макбийн предполага, че момчето от Бонвил е мъртво, така ли?
	Не бях му споменал откъде е момчето. Как, по дяволите, знаеше това?
	— Бонвил? — повторих.
	— Не изглеждай толкова притеснен, адвокате. Писаха за това във всички вестници.
	— Да бе, вярно — отдъхнах си аз.
	Джаред извъртя нагоре очите си и бавно ги затвори. Поседя така няколко секунди, а сетне се наведе напред.
	— Трябва да изляза оттук — каза той. — Убеден съм, че тази смрад около изчезналото момче няма да им свърши работа.
	Надзирателят отвори вратата и съобщи, че времето ни е изтекло.
	— Хънтър — прошепна Джаред. — Разчитам на бърз процес. Те нямат нищо насреща. Това, което най-много искам от теб, е да ускориш максимално насрочването на процеса.
	Кимнах отсечено с глава в отговор. Колкото по-бързо станеше всичко, с толкова по-малко време щеше да разполага Макбийн, за да забърка нова каша.
	— Ще направя всичко по силите си.
	— Благодаря ти предварително.
	Проследих го с поглед, докато надзирателят го отвеждаше. Джаред не беше вече онзи объркан и подплашен аутсайдер от Хай-Ашбъри, когото бях срещнал само преди няколко дни. Изглеждаше успокоен и убеден, че ще го оправдаят. От време на време даже прекалено убеден. Но аз имах достатъчно опит, за да знам, че невинните обикновено се държат тъкмо по този начин.


	Глава осемнайсета

	Взех разстоянието от ранчото на Харис до Бонвил по тясното двулентово шосе, виещо се миля след миля покрай огромните секвои за малко повече от половин час. Беше трудно да се повярва, че една такава живописна и спокойна местност може да служи за декор на свирепи нападения срещу малки деца.
	Въпреки че прекарах известно време в библиотеката, ровейки се из старите вестници, успях да науча твърде малко за изчезването на Гари Косгроув. Видели го да се прибира у дома за последен път на двайсет и шести септември хиляда деветстотин деветдесет и седма година, денят след нападението срещу Дани Бъртън. На следващата вечер, когато все така никой не знаел нищо за момчето, баща му обявил награда от десет хиляди долара за този, който можел да даде някаква информация за местонахождението на сина му — жив или мъртъв.
	Когато навлязох в покрайнините на Бонвил, се натъкнах на огромна ръждясала постройка от метални плоскости, потънала цялата в бурени и храсталак. Точно над внушителната стоманена врата с червен спрей бе написано: „Автомобилни двигатели Косгроув“. Завих по чакълената алея, разделяща магазина за автомобилни части от малка измазана къщичка, почти скрита зад гигантска секвоя. Върху ствола й бе закована дъска с избелял надпис, който гласеше: „Продажба на червеи“.
	Паркирах колата на алеята от страната на магазина и в същия миг зърнах на верандата пред съседната врата някакъв мъж, седнал на люлеещ се дървен стол. Човекът се поклащаше напред-назад и дебнеше всяко мое движение.
	— Живо-здраво — извиках аз.
	Той изобщо не помръдна, само петите му продължиха да се повдигат при всеки тласък със стола назад. За всеки случай му махнах с ръка, а след това се запътих към металната постройка, за да търся Ото Косгроув.
	Предната врата беше здраво заключена. Почуках няколко пъти, но накрая се отказах и свърнах към задната част. Тук също не намерих нищо, освен няколко захвърлени и потънали в буренак останки от коли. Реших да се обърна за помощ към човека на верандата.
	— Тука ли се продават червеи? — попитах, сочейки надписа, докато газех върху дебелия слой чакъл на алеята.
	Без да прекъсва люлеенето си, сухият набръчкан старец наведе напред глава и ме погледна над телените рамки на очилата си.
	— Ти хич не мязаш на рибар — млясна с устни той и кимна към надписа. — На бас се хващам, че никога не си ловил на червей през живота си.
	— Всъщност, прав си — казах и стъпих с десния си крак върху дървеното стъпало, като че ли исках просто да си побъбря със стар приятел. — Но се обзалагам, че това пък е най-добрата стръв.
	Той смъкна костеливото си тяло към края на стола.
	— Кинта и половина за една дузина.
	— Не ставай. Боя се, че точно сега нямам време за такива работи.
	Той пак се облегна назад и отново започна да се поклаща.
	— Много ли ти се чини?
	Аз посочих към магазина.
	— Опитвам се да издиря един човек на име Ото Косгроув.
	— Успокой малко топката, синко — посъветва ме той. — Вие, младите, все нещо бързате.
	— Вероятно си прав — въздъхнах и се качих по стъпалата. — Но тъй като съм тук по работа, много е важно да говоря с него час по-скоро.
	— Сигурен ли си, че не искаш да си вземеш червеи?
	— Съжалявам, но точно днес не.
	Старецът се намръщи за миг, а след това опря тила си на облегалката и затвори очи. Приличаше ми на някакъв стар перко из лесовете на Арканзас, който подремва, докато гончето му преследва зайците.
	— Знаеш ли къде мога да го намеря? — попитах, преди да ме е отпратил.
	Очите му останаха затворени.
	— Колата ли ти прави магарии?
	— Не е това — казах и се приближих още. Скърцането на старите дъски ме издаде, че вече се намирам горе на верандата само на метър от него. — Разследвам изчезването на сина му.
	Той не даде никакъв признак да ме е чул, само очите му леко се поотвориха.
	— Момчето се казва Гари — добавих.
	— Щом си следовател, трябва да знаеш, че Ото има само едно дете.
	— Значи го познаваш?
	— Познавам всички наоколо.
	— Имаш ли някаква представа какво може да се е случило на момчето?
	Върху лицето на мъжа се изписа смущение, последвано от загриженост.
	— Стига приказки. Щом не щеш червеи, ме остави да си гледам работата.
	— Виж какво — спуснах се към него. — Бас ловя, че знаеш всичко, което става наоколо.
	Старецът се ухили и показа голите си венци.
	— Позна.
	— Включително и какво може да се е случило на Гари Косгроув.
	Той измъкна една цигара иззад ухото си и откъсна кафявия й филтър.
	— Наистина няма много за казване — рече, като тръкна една кибритена клечка върху стола, за да запали цигарата. И двамата проследихме с очи облачето дим, което се плъзна край лицето ми. — За последен път момчето е видяно да се качва в някакъв червен камион.
	Изпитах облекчение, че не става дума за черния шевролет на Джаред.
	— При нас такива неща не се случват — бавно поклати глава мъжът. — На кой изобщо може да му хрумне да стори зло на такова сладко невинно дете?
	— Напълно те разбирам.
	Изчаках малко, преди да задам следващия си въпрос. Въпросът, който, надявах се, съвсем щеше да разсее облаците над главата на Джаред.
	— Успял ли е някой да види добре шофьора на камиона?
	Старецът пак поклати глава.
	— Единствено двама от съучениците му, с които си е играел на топчета, са успели да мернат нещо. Но преди да се загледат, Гари вече е бил в камиона. А и разстоянието е било доста голямо, за да могат да различат лицето на шофьора.
	— Кофти работа.
	— Ала и по-близо да са били, пак не биха успели да видят кой знае какво — допълни той. — Предните и задните странични стъкла са били затъмнени.
	— Чакай — сепнах се аз. — Нали каза, че става дума за камион. Камионите нямат задни странични стъкла.
	— Пътническите камиони имат.
	Дали не беше изкукал дъртакът? За какви „пътнически камиони“ говореше?
	— Никога ли не си виждал някой от тези блейзъри досега? — Той заклати почти оплешивялата си глава. — А може да е бил и бронко.
	— Искаш да кажеш, че става дума за червен блейзър или бронко?
	Старецът сви рамене и опъна дълга глътка дим от цигарата си.
	— Или единия, или другия — отсече той и изплю парче тютюн на крака ми. — И мога да се обзаложа, че онзи извратеняк, дето го арестуваха в Юка, има точно същия.
	— Не — измърморих на себе си. Но добре знаех, че съдията Харис притежава един такъв. Лесно можеше да се докаже, че Джаред е имал достъп до него.
	— Хайде — надигна се дядката с помощта на бастуна, подпрян отстрани на стола. — Ако обещаеш да не караш много бързо, ще те заведа в къщата на Ото.
	Аз си протегнах ръката.
	— Казвам се Хънтър Добс.
	Старецът рязко дръпна глава и се взря сурово в лицето ми. Долната му устна започна да трепери.
	— Да не си ченге?
	— Не… адвокат съм.
	Очите му станаха тесни като цепки.
	— Накара ме да си помисля, че си детектив. — Гласът му се усилваше с всяка дума. — А ти всъщност си бил адвоката на онзи проклет педераст, нали?
	— Ако говориш за Джаред Рейнър — издърпах празната си ръка, — аз съм неговият адвокат.
	— Ти ме изигра. Неслучайно всички ви мразят вас, адвокатите.
	Беше очевидно, че и най-малката възможност да ме заведе в къщата на Ото Косгроув се бе превърнала на прах.
	— Съжалявам, ако се е получило някакво недоразумение — казах, отстъпвайки надолу по стълбите.
	— Разбрах всичко. А сега изчезвай от имота ми.
	— Наистина не вярвам моят клиент да има нещо общо с изчезването на момчето.
	— Хайде бе — каза той и хвърли фаса си към главата ми. Сетне отвори вратата, бръкна вътре и с котешка бързина извади една двуцевка, която насочи право в лицето ми.
	— Какво правиш? — извиках.
	Старецът стискаше толкова силно приклада на пушката, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
	— Ти си по-голям гад и онзи боклук, когото защитаваш!
	— Добре, добре — бавно започнах да отстъпвам към колата аз, след като човекът вдигна пушката към лицето си. Приличаше на снайперист, чакащ командата „огън“. Физически усещах как съм залепнал на мерника му.
	— И да оставиш сина ми на мира.
	— Сина ти ли?
	Гласът му се скъса.
	— Гари ми е внук.
	Старецът наистина страдаше. Но именно това го правеше твърде опасен.
	— Ужасно съжалявам — казах.
	— Глупости! Интересува те единствено дали ще пуснат шибания ти клиент на свобода. Затова — присви очи над пушката той, — мисля, че най-доброто, което мога да направя, за да не се случи това, е да ти гръмна веднага задника.
	Опитвах се да остана спокоен. Надявах се, че поне изглеждам такъв.
	— Много хора знаят, че съм тук — излъгах.
	— Какво от това? — кимна той към предната врата. — Нали се опита да влезеш с взлом?
	— В твоята къща?
	— След малко всичко ще изглежда точно така.
	— Стига си се правил на луд.
	— Луд, така ли? А защо твоят клиент уби моя внук?
	— Всеки има правото на защита… — започнах аз, но бързо разбрах, че уроците за правата на гражданите са последното нещо, което го вълнува сега.
	— Не и животните — извика той. — Всеки, който стори подобно нещо на малко момче, е животно и с него трябва да се постъпва като с животно. Както и с този, който го защитава.
	Ръцете му трепереха и цевите на пушката подскачаха. Мислех да хукна, но нямаше да мога да избягам надалеч. От колата ме деляха поне десетина метра.
	Наоколо цареше злокобна тишина. Откакто бях дошъл, не бе преминала нито една кола. Даже птиците бяха млъкнали. Чувах ударите на сърцето си. Надявах се, че старецът иска единствено да ме сплаши: ако целеше това, беше се справил отлично.
	— Много добре разбирам как се чувстваш, но ако ме застреляш, това няма да помогне на никого. Ако не го защитавам аз, ще е някой друг… Какво, всички ли ще ни застреляш?
	Той продължаваше да ме държи на мушка, но яростното му изражение се смени с тъжно. Като изтри окото си с рамо, възрастният човек бавно наведе пушката. Мръсната кожа на лицето му беше набраздена от сълзи.
	— Върви по дяволите — каза със задавен глас.
	Без да губя и секунда, хукнах към колата. Когато стигнах до нея, старецът извика:
	— И си помисли добре дали ще му помогнеш да излезе навън. Защото, ако го направиш, ти гарантирам, че синът ми няма да те остави да се измъкнеш толкова лесно.


	Глава деветнайсета

	Доколкото знаех, Патерсън бе предвидил да призове само един свидетел за моето предварително изслушване. Боби Майлс щеше да заеме свидетелската банка и да даде показания, че аз съм му обещал, ако излъже за Мартинес, да не прекара и една нощ повече в затвора.
	Седях на голямата маса зад дървена табелка с надпис „Обвиняем“. Бях седял хиляди пъти на тази маса, но никога на най-отдалеченото от съдебните заседатели място — обикновено запазено за обвиняемия. Чувствах се като чужденец в собствения си дом. Поканен в качеството на основно блюдо, понеже Майкъл Патерсън беше гладен за онова, което той съвсем джаста-праста наричаше Справедливост. Седнал на това място, трябваше да изпитам цялата суровост на отмъщението му. Отмъщение, насочено не персонално към мен, но и към всички адвокати изобщо, които според стесненото му параноично съзнание бяха причинили краха на наказателната правораздавателна система. За разлика от адвокатите, прокурорите смятат, че най-голямата несправедливост, която може да се случи в съдебната зала, е виновният да бъде освободен. За Патерсън и подобните нему, шепата невинни, които също можеха да пострадат в месомелачката и да бъдат пъхнати зад решетките, бяха просто една малка лепта, платена в името на сигурността, че на всички виновни им е лепната присъда. За мен, обратно, и най-малката възможност някой невинен да бъде наказан за нещо, което не е извършил, бе абсолютно неприемлива.
	Вляво от мен Сара изпускаше парата, като тактуваше с химикалката си. Прав, Патерсън чакаше инструкциите на съдията преди началото на изслушването.
	На първия ред в галерията седяха четирима латиноамериканци с идеално обръснати глави. Нямаше и капчица съмнение, че са от хората на Мартинес. Тримата бяха облечени с бели роби, закопчани догоре. Четвъртият, мускулест като Тарзан, носеше бяла фланелка. Той се нуждаеше от допълнително пространство около себе си, за да се видят добре забележителните фрески, покриващи всеки сантиметър от кожата му, изложен на показ, с изключение на лицето. Сложната плетеница от дракони, бълващи огън, паяжини, паяци, имена на жени и бандитски заклинания започваше още от китките му и свършваше чак в основата на челюстта.
	— Призовавам Боби Майлс на свидетелската банка — обяви Патерсън и ниското слабо момче, което помнех от ареста, бе въведено в съдебната зала. То имаше все същото жалко изражение. След като се закле и седна на мястото си, Боби нервно се огледа наоколо, тънещ в догадки какво ли ще се случи оттук нататък.
	Патерсън помогна на младежа да си намести микрофона и разпитът започна. Въпрос след въпрос, прокурорът търпеливо водеше Боби през възстановяването на нашия предполагаем разговор.
	— Той обеща, че ще ме измъкне от затвора — каза в края на изповедта си Боби.
	Съдията Пол Браун, дребен чернокож мъж над шейсетте, погледна Сара. След това с дългите си като на паяк ръце й даде знак да започне на свой ред разпита на свидетеля.
	С изправянето на Сара Боби погледна към Патерсън за някакви указания. Прокурорът обаче беше зает да рови из документацията си, явно изключително доволен от брилянтно проведения според него разпит.
	— Боби — започна Сара подкупващо, — защо мислите, че господин Добс избра точно вас сред всички останали затворници?
	Момчето светкавично ме погледна, за да види реакцията ми. Аз се бях изтегнал на стола, опитвайки се да излъчвам безкрайна увереност. Надявах се по този начин да извадя Боби от равновесие.
	— Не знам — отвърна кротко той.
	— Щом не бяхте виждали господин Добс дотогава, защо се съгласихте да разговаряте с него?
	— Мислех, че е служебният ми защитник. — Сетне погледна към съдията. — Не бях говорил до този момент с никого след арестуването ми.
	— Включително и със Сал Мартинес?
	Лицето на Майлс се сгърчи и той хвърли объркан поглед към Сара.
	— Не знам за какво говорите.
	— Вие познавате Салвадор Мартинес, нали?
	— Не, госпожо.
	— Разбирам. — Сара се приближи до масата и започна да рови из някакви документи.
	Боби се въртеше неспокойно на стола си.
	— Господин Майлс, на колко години сте? — попита тя, като се приближи отново до свидетелската банка, четейки пътьом онова, което беше търсила.
	Боби се направи, че не е чул въпроса й. А може би причината беше в обръщението „господине“.
	— На колко години сте? — повтори тя.
	— На осемнайсет.
	— Колко пъти сте задържан?
	— Нито веднъж, госпожо.
	— И сега се изплашихте, нали?
	— Малко съм нервен, наистина — призна Боби и продължи да седи като на тръни. — Досега никога не съм давал свидетелски показания.
	— Имах предвид друго — каза Сара, като постави ръката си върху свидетелската банка. — Когато влязохте за пръв път зад решетките, вие се уплашихте от другите затворници, нали?
	— Малко.
	— Доколкото ми е известно, имал сте някакви проблеми с тях?
	Боби се усмихна едва-едва.
	— Всеки новобранец там е обект на засилено внимание.
	— Те закачаха ли ви?
	Момчето не отговори, а само сви рамене.
	— Бяха ви откраднали обувките, нали така?
	Боби сведе очи надолу и само при спомена за това започна видимо да трепери.
	— Отговорете ми, Боби — настоя Сара. — Те ви откраднаха обувките, нали?
	Младежът бавно вдигна глава и кимна.
	— И храната ми взеха.
	— И бяхте принуден да направите всичко възможно, за да ги накарате да спрат?
	— Какво имате предвид под всичко?
	— Имахте нужда от защита — уточни Сара малко нетърпеливо. — Бояхте се, че може да ви наранят и имахте нужда някой да ви защити. Правилно ли се изразих?
	— Никой не може да те защити там вътре. — Боби направи движение към изхода на съдебната зала. — В затвора всеки разчита сам на себе си.
	— Пребиваващите в затвора се делят на отделни етнически групи, нали?
	— Етнически? — попита неразбиращо Боби.
	— Кафяви, черни, жълти, бели и така нататък.
	— Ако ме питате дали един друг се поддържат — вдигна рамене момчето, — предполагам, че донякъде е така.
	— Предполагате — повтори тя недоверчиво. — Вие сте бял, нали?
	— Да.
	— А в окръжния затвор белите са единици, нали?
	— Наистина, по-малко са — потвърди момчето и сниши глас. — Едва ли има някой на моята възраст.
	Сара млъкна за миг, за да се успокои. Досега се справяше чудесно с въпросите.
	— Може да се случи да сте единственият бял в целия сектор, нали?
	— Случва се и това.
	— А когато това стане, вие сте първият, върху когото се нахвърлят останалите, нали?
	Момчето се досещаше накъде бие Сара, но или беше твърде уплашено, или не дотам интелигентно, за да избегне атаката й. Това бе едно от нещата, които работеха в моя полза. Рано или късно Боби щеше да се пречупи. Но надали и преди да се отскубне от лапите на Мартинес.
	— Е? — настоя за отговор Сара.
	— Да — въздъхна дълбоко Боби. — Те знаят, че няма какво да им се случи, защото съм сам срещу всички.
	— И единствената ви надежда да не пострадате, е да попаднете под закрилата на някоя от другите етнически групи?
	— Може и така да се каже.
	— Например латиноамериканците?
	— Може и така да се каже — повтори Боби.
	— Но тази закрила си има своята цена, права ли съм?
	Очите на Боби се стрелкаха между Патерсън, мен и Сара.
	— Цена? — попита накрая момчето, сякаш не беше разбрало нещо. Но вече на всички в залата стана ясно, че този номер се изтърка.
	— Говоря за пари, храна, обувки, цигари с марихуана или други лични вещи.
	— Освен храната, която могат да ми отнемат, аз наистина нямам какво друго да им дам.
	Сара постави ръце на кръста и изражението на лицето й стана болезнено.
	— А нещо от рода на сексуални услуги?
	Настъпи неловка тишина. Боби се втренчи в тавана.
	— Боби — меко настоя Сара, — издевателстваха ли над вас сексуално?
	Момчето сведе очи. Те бяха червени и подути. По бузите му проблеснаха сълзи.
	— В началото — да.
	— Защото ако се бяхте съпротивлявал, можеха да ви пребият или даже убият?
	Боби кимна.
	— Това означава ли „да“, господин Майлс? — попита съдията.
	— Да, господине — отвърна Боби и Браун кимна на Сара да продължава.
	Сара мълчеше, докато вървеше към подиума.
	— Казахте, че в началото сте бил насилван сексуално?
	— Точно така — ясно отвърна Боби.
	Сара се поколеба за миг, сякаш не можеше да намери точните думи.
	— Кога престана сексуалното насилие?
	— След втория или третия ден.
	— Защо?
	— Нямам представа — сви рамене Боби.
	— Поправете ме, ако нещо бъркам — помоли Сара и застана пред свидетелската банка. — По вас няма никакви следи от побой.
	— Не са ме били — обясни момчето.
	— Можете ли да обясните на какво се дължи това?
	— Нямам понятие.
	— Значи не можете да дадете обяснение на факта, че вашите проблеми изведнъж престанаха?
	Боби се усмихна механично на Сара.
	— Просто късмет, предполагам.
	— Късмет? — изкриви устни Сара. — Или някой е започнал да ви закриля?
	Лицето му стана безизразно и той погледна към латиноамериканците, седнали зад Патерсън.
	Сара сграбчи парапета, ограждащ свидетелската банка и се наведе към Боби.
	— Обяснението на това, че побоищата и сексуалните издевателства изведнъж са престанали, вероятно е много просто. И се крие във факта, че Салвадор Мартинес ви е обещал закрилата си срещу вашето съгласие да лъжесвидетелствате в негова полза.
	— Не.
	— А понеже господин Добс ви е казал, че няма да използва вашите лъжливи показания — повиши глас Сара, — това е накарало Салвадор Мартинес да ви принуди да отправите лъжливи обвинения срещу него.
	— Вече ви обясних, че не познавам Салвадор Мартинес.
	— Така твърдите вие — отбеляза Сара и спря за миг, за да усили ефекта от казаното.
	Патерсън бавно се надигна.
	— Ваша светлост, не виждам в каква връзка бяха зададени последните въпроси.
	— Предполагам — каза Браун, — че госпожица Харис се опитва да установи дали не толкова господин Добс, колкото господин Мартинес не е внушил нещо на вашия свидетел.
	— Тогава, Ваша светлост, може ли да ме изслушате? — попита Патерсън, сякаш бе изпаднал в затруднение.
	— Както виждате, не ви прекъсвам — облегна се назад съдията тъй, че остана да се вижда само челото му.
	— Вярвам, на почитаемия съд е ясно, че разпитът излезе извън обхвата на член 115, касаещ предварителното изслушване.
	— Знам добре какво съдържа член 115 — озъби се Браун. — И мисля, че всичко, казано дотук, си е на мястото. Отхвърлям възражението ви.
	— Но аз имам информация — продължи Патерсън и размаха някаква компютърна разпечатка, — че откакто е задържан, господин Майлс не е бил заедно с господин Мартинес или по-точно казано, двамата през цялото време са били на стотици метри разстояние един от друг. Така че просто няма как господин Мартинес да му е обещавал каквото и да е.
	— Получи се така, сякаш господин Патерсън иска да призове самия себе си за свидетел — намеси се Сара. — Но докато не го е сторил наистина, той няма правото да твърди какво се е случило и какво не се е случило.
	— Аз ще изнеса това, както и много друга информация на процеса — заяви Патерсън, без да обръща внимание на Сара.
	— Достатъчно — удари с чукчето си Браун.
	Сара потръпна от заканата, съдържаща се в слабия глас на съдията. Тя погледна към Патерсън, предизвикал този гняв.
	— Даже и господин Майлс да е нямал лично контакт с господин Мартинес — каза съдията, поглеждайки към четиримата на първата редица, — с голяма вероятност може да допуснем, че това е могъл да стори някой от неговите познати вътре.
	Прокурорът се извърна да види към кого гледа съдията и бавно седна на стола си.
	— Може да продължите, госпожице Харис — махна с ръка съдията.
	— Боби — започна меко тя и се приближи към младежа. — Имаше ли случай да ви потърси вътре някой от приятелите на Мартинес с искането да излъжете в негова полза?
	Боби се поколеба и погледът му отново се плъзна по четиримата мъже, които го фиксираха, без да мигат. Сетне погледна към мен и раменете му увиснаха.
	— Не мога повече да отговарям на никакви въпроси.
	Сара се пресегна и измъкна от една кутия встрани няколко салфетки, които нарочно бяха оставени там точно за такива случаи. След това ги подаде на Боби.
	— Не се чувствам добре — измрънка той.
	— Искате ли да направим почивка? — попита Браун.
	— Не се чувствам добре — повтори Боби, подобно на дете, което иска да отърве училището в деня на контролното.
	— Добре, да направим прекъсване — предложи съдията и се приготви да напусне катедрата. — Съдът се оттегля за обедна почивка. Междувременно — допълни той, — искам да видя двете страни по делото, заедно с господин Добс, в кабинета си.


	— Надявам се, господин Патерсън, че разполагате и с други свидетели.
	Прокурорът беше седнал на един от двата кафяви фотьойла срещу бюрото на съдията. Аз и Сара се бяхме разположили на удобния диван вляво.
	— По принцип свидетелите при подтикването към лъжесвидетелстване се броят на пръсти. Трябва да се доверим главно на човека, към когото е била отправена молбата за даване на лъжливи показания.
	— С други думи — каза Браун, — вие не разполагате с никакви доказателства, подкрепящи твърденията на младежа?
	Патерсън се замисли за миг, за да намери точните думи.
	— Не бих казал това — отвърна той.
	И двамата със Сара се облегнахме, недоумявайки какви допълнителни улики може да извади.
	— Слушам — подкани го Браун и разпери ръце в очакване.
	Патерсън се отпусна назад.
	— Предвиждам да призова като свидетел на обвинението съдия Келог.
	— Какво?! — изкрещях аз.
	Браун удари с юмрук по бюрото.
	— Господин Добс! — изрева той. — Позволих ви да дойдете в кабинета ми от любезност. Затова стойте мирно и пазете тишина.
	Знаейки за моята склонност да провалям делата, Сара ме хвана за ръкава и не ми позволи да кажа нищо повече.
	— Ваша светлост — започна тя, — не бяхме информирани, че ще има и други свидетели, особено пък ако става дума за магистрат. Нашата разработка почива единствено върху твърденията на младия Боби Майлс.
	— Нека да се опитам да изясня положението — каза Патерсън с такъв тон, сякаш всички останали в стаята бяхме идиоти. — Изисках като допълващо тезата ми доказателство от градския съд копие от дешифровката на обвинението срещу госпожица Джанис Капел. Част от което, нека да допълня, бе обсъждано в кабинета на съдия Келог.
	— По-бързичко, господин Патерсън — обади се раздразнено Браун. — Коя е тази Джанис Капел и какво общо има тя с нашия случай?
	Патерсън ме погледна с тънка усмивчица. Вече се досещах какво е измислил.
	— Вижте, господин съдия — обърна се отново към Браун прокурорът. — Господин Добс беше адвокат на госпожица Капел, срещу която във въпросния ден бе повдигнато обвинение за прелъстяване на малолетен.
	— Жена, обвинена в прелъстяване на малолетен! Странна работа — отбеляза съдията.
	— Внимателният прочит на дешифровката — продължи Патерсън, — би убедил всеки, че господин Добс е направил опит за изнудване на съдията във връзка с намаляване на размера на паричната й гаранция…
	— Това е лъжа… — извиках, но се спрях навреме. Реших да не поглеждам към Браун, който със сигурност беше на косъм от решението да ме изрита навън.
	— Което е още по-интересно — не спираше Патерсън, след като съдия Келог се съгласи да намали размера на паричната гаранция на госпожица Капел, господин Добс се опита да го изнуди да стори същото и за Боби Майлс. Който, както е известно на съда, даже не е бил негов клиент.
	Сара ме погледна с един от специалните си погледи, означаващ „за какво, по дяволите, си го направил?“. Факт, че това беше подробност, която наистина бях пропуснал да й спомена.
	Браун се обърна към Сара за пояснение.
	— Ваша светлост, аз изглежда се намирам в същото положение, както и вие. Изобщо не знам за какво става дума.
	— Добре тогава — каза съдията и хвърли един поглед към часовника на стената зад гърба ми. — Господин Патерсън, искам да направите копие на тази дешифровка и да я дадете на госпожица Харис, за да успее да я прегледа през обедната почивка. Очаквам да бъдете готови да продължим точно в тринайсет и трийсет.
	— Аз ще бъда готов — заяви с усмивка прокурорът.
	— Освен това — рече Браун, — след почивката искам да ми донесете делото на Боби Майлс.
	— Може ли да се поинтересувам защо? — попита Патерсън.
	— Защото така искам — отсече съдията. — Ще се видим с вас тримата в тринайсет и трийсет.


	Глава двайсета

	„Зелената къща“ е вечно претъпкано италианско кафене през две пресечки от съда. Седях срещу Сара и зяпах обедната тарапана под навеса, докато тя внимателно четеше копието, което й бе дал Патерсън. Не беше продумала почти нищо, откакто напуснахме кабинета на Браун. Знаех много добре как се чувства — измамена от клиент, укрил уличаваща информация. Беше заблудена и вината за това носех аз.
	— Май се изцепих като клиент.
	Тя изобщо не трепна.
	— Кажи нещо — дръпнах напред стола си.
	Сара бавно повдигна глава и ме изгледа над очилата си за четене.
	— Ти в ред ли си бил, когато си помолил Келог да намали паричната гаранция на чужд клиент?
	— Беше ми жал за момчето.
	Тя бавно свали очилата, пъхна ги в чантичката си и се накани да я затвори.
	— Предполагам, не си въобразяваш, че това оправдание ще мине пред Браун?
	— Наистина Браун е кошмарен съдия, но това все пак е само едно предварително изслушване. Знаеш, че така и така ще изпрати делото ми да се гледа пред по-горна инстанция, без значение от калпавата работа на Патерсън.
	Сара наклони главата си.
	— Браун беше на наша страна. Той не повярва на дрънканиците на Майлс. Но с това тук — каза тя и тикна към мен преписа — ще извадиш голям късмет, ако не ти увеличи паричната гаранция.
	— В случай че не дай си боже стане така — опитах се да разведря малко обстановката, — моят ангел хранител ще трябва пак да се намеси.
	— Хич не разчитай на това. Толкова си ми черен, че май ще те оставя на произвола на съдбата.
	Последните й думи заплашително увиснаха във въздуха. Изобщо не се шегуваше. Чувствах, че и тя започва да изпитва съмнения в почтеността ми.
	— Виж какво — рекох. — Наистина се издъних.
	Лицето на Сара стана червено почти като розата в центъра на масата.
	— Не става дума само за конкретния случай, Хънтър. Твоето отношение към нещата е такова. Ти винаги постъпваш така, сякаш не ти пука от нищо. Не само свободата ти е заложена на карта. Кариерата ти също виси на косъм. За това, което съдържа дешифровката, съдията Браун няма да е достатъчен. Ще се наложи да се свикват и съдебните заседатели.
	Напуши ме смях. Не защото не ми пукаше, Сара грешеше тук. Тя направо си нямаше представа колко бях разтревожен. По цели нощи не можех да мигна, премисляйки всичко. Забавляваше ме пламъка в очите й, докато се опитваше да докаже тезата си.
	Сара разпери ръце.
	— Ти продължаваш да си мислиш, че всичко е един голям майтап, нали?
	— Така ли изглежда отстрани? — повиших глас. — Ти не ме познаваш достатъчно, за да знаеш какво ми е в душата.
	Тя наведе поглед и прокара пръста си по изпотените стени на чашата си. Две възрастни дами на съседната маса, уплътняващи обедната си почивка с разговор на бизнес теми, се взряха в мен, щом повиших глас.
	Свлякох се надолу.
	— Майлс няма да издържи.
	— Така или иначе досега прекрасно се справя.
	— Защото Мартинес и апапите му още го държат под око.
	— А защо мислиш, че ще настъпи някаква промяна?
	— Той няма вечно да седи в затвора — казах аз. Забелязах, че сервитьорката пристъпва като нестинарка отстрани и чака да ни вземе поръчката. — Продал е няколко цигари с марихуана. Ако не беше попаднал на Келог, досега щеше сто пъти да е освободен без парична гаранция.
	Тази мисъл впечатли Сара.
	— Значи смяташ, че когато делото му попадне в по-горната инстанция, съдията може да го освободи?
	— Обзалагам се.
	Тя си пое дълбоко дъх.
	— Не съм много сигурна.
	След това се обърна към сервитьорката и си поръча салата „Цезар“. И аз направих същото.
	Извиних й се, че трябва да отскоча до тоалетната. Точно сега нямах такава необходимост, но съмненията на Сара ме засегнаха и исках да остана за малко сам. Уж всичко изглеждаше просто, но нещо все не уцелвах верния тон. Този път обаче нямаше мърдане. Вероятно бях твърде субективен в преценките си и затова беше много важно да се вслушвам в думите на Сара. Даже и да не споделях мнението й, сега имах огромна нужда точно от нейната обективност.


	Изправен над писоара, чух как вратата зад гърба ми се отваря, а след това и няколко стъпки, приближаващи към мен. Съседният писоар бе свободен и в началото стъпките не ми направиха впечатление — чак докато не усетих някакъв горещ дъх в тила си. Преди да мога да реагирам, една ръка ме сграбчи за тила и натисна лицето ми в стената. Усещах сплескания си нос така, сякаш го бяха ударили с чук.
	— Какво искате? — изпищях.
	— Затваряй си устата, говньо — каза един глас.
	И преди да успея да си закопчая панталоните, усетих как някой заби коляното си в кръста ми. Ръката, с която се държах, се оказа прикована за мокрия студен фаянс. Не можех изобщо да мръдна.
	— Какво правите? — опитах се да извикам, но от гърлото ми се откъсна само някакъв стон.
	— Вуйчо, я кротувай — обади се втори глас откъм вратата.
	Задушавах се. По това, което бях чувал, сега трябваше да очаквам, че единият ще извади нож и ще пререже гърлото ми от ухо до ухо. Но наместо тези страхотии, в главата ми се въртеше единствено мисълта как ръката и членът ми са опрени в лепнещата от мръсотия стена на кенефа — и то в онази й част, която не бе виждала вода от години.
	— Пуснете ме да си вървя — простенах, но ръцете върху тила ми ме натиснаха още по-силно напред.
	— Слушай, говньо — заговори вторият глас. — Ще кажеш на тая твойта кучка да остави нашия човек на мира.
	— Кои сте вие?
	— Това не те интересува — отсече първият глас. Устата на човека докосваше ухото ми. Изведнъж той ме хвана за косата, дръпна ми главата назад, а след това ме фрасна в стената. Бях толкова ошашавен, че даже не забелязах пръските кръв.
	— Слушаш ли внимателно?
	Нищо друго не можех да направя, освен наистина да чуя каквото имаха да ми казват. Ако копелетата бяха приятели на Мартинес, вече се сещах какво ги вълнуваше.
	— Да, да, слушам.
	— Остави на мира нашия човек.
	— Но така мога да си изгния в затвора.
	— Имай търпение, говньо. — Натискът върху главата ми отслабна.
	— Не ви разбирам.
	— Не ти и трябва, тъпо адвокатче — изкрещя вторият глас и аз се сгърчих в очакване всеки момент отново да размажат лицето ми върху стената. — Само прави каквото ти казваме и преди да започне процесът по делото ти, онова хлапе ще изчезне.
	— Как мога да бъда сигурен?
	— Аз съм ясновидец, говньо. — Сега говореше най-вече вторият глас.
	— Ще му сторите ли нещо?
	— В момента ти си на пангара и това, какво ще се случи на някакъв кирлив наркопласьор, е последното, което трябва да те занимава — каза вторият глас и двамата се захилиха. — Нищо няма да му правим. Него така го тресе шубето, че щом го пуснат, ще изчезне като заек.
	Лицето страшно ме болеше и не можех нищо да отвърна.
	— А ако не ни послушаш, жална ти майка. Да не говорим пък — добави първият глас и аз усетих как в гърлото ми се опря нещо студено и остро, — какво ще сторим на твоята малка сладка курвичка. Чаткаш ли, говньо?
	Нямах никакво намерение да оставям тези изверги да диктуват бъдещото ми поведение. Но не мислех в момента и да влизам в спор с тях.
	— Ще направя всичко каквото казвате.
	— Добре — каза човекът и натискът с коляното в кръста ми престана. Веднага си вдигнах ципа.
	— Ако се обърнеш преди да си тръгнем — изсъска първият глас и за да подсили думите си, сграбчи още по-здраво косата ми, — ще се превърнеш в труп.
	— Добре, добре — казах аз и той ме пусна.
	Вратата още не се беше затворила, когато ми се зави свят и коленете ми се подкосиха. Намерих се на пода с глава в пикнята. Кръвта се стичаше по брадичката ми и капеше в канала. С мъка се довлякох до умивалника и едва се надигнах, за да измия лицето си.
	Първата мисъл, която ми мина през главата, бе да извикам полиция. Но какво щях да им кажа? Полицаите щяха да се отнесат към всяка моя дума с подозрение, предполагайки, че по този начин искам да затвърдя позицията си в съда. И нямаше какво да ги обвинявам за това. Случилото се преди малко не се връзваше с нищо. Нямах идея какво целяха двамата непознати. Защо искаха делото ми да се проточи? По какъв начин това щеше да им свърши работа?
	Тъкмо се чудех какво ме чака още, когато вратата се отвори рязко. Аз изпаднах в паника, че онези двамата се връщат и започнах да се оглеждам из помещението за нещо, с което да се защитя. Някой сграбчи раменете ми отзад. Вдигайки ръка, успях да се извъртя и видях Сара, покрила с длани лицето си. След миг тя откри очи и започна да гледа ту към мен, ту към петната кръв върху стената.


	Глава двайсет и първа

	— Разбирам защо трябва да прекратя кръстосания разпит на Майлс — каза Сара. — Но защо да приемаме дешифровката като улика? Нека да накараме Патерсън да призове като свидетел самия Келог.
	Чакахме съдията Браун да заеме мястото си в съдебната зала. В края на краищата успях да убедя Сара да не вика полицията и сега настоявах да предприеме нещо, за което и двамата след време можеше да съжаляваме.
	— Просто не си струва.
	— Сигурен ли си?
	— Не, но след като не оспорвам факта, че съм молил Келог да промени гаранцията на момчето, какво ще спечелим? Няма начин да го отречем. Записано е черно на бяло в проклетата дешифровка. Освен това — казах, изтъквайки истинската причина, — не искам да правя кеф на Келог да свидетелства срещу мен.
	— Това ли е онзи същият Хънтър Добс, който не отстъпваше и сантиметър от позицията си?
	— Навярно се дължи на твоето благотворно влияние, малко или много — направих нескопосан опит да се пошегувам.
	Сара не ми отговори. Тя гледаше нещо назад.
	— Май са си отишли — подхвърли. Имаше предвид четиримата латиноамериканци.
	Аз пипнах носа си, който, за щастие, не изглеждаше толкова смачкан, колкото го усещах.
	— Не се съмнявам, че онези от тоалетната бяха двама от тях.
	Сара се намръщи.
	— Все още си мисля, че трябва да съобщим на полицията.
	— Може би си права — побързах да не изтърва сгодния случай, който ми се предоставяше. — В края на краищата те заявиха, че добре ще се погрижат за адвокатката курвичка, ако не им сътруднича. За мен нищо не казаха.
	— Ти пак си знаеш своето — смъмри ме тя и Патерсън ни изгледа. Щеше да си умре от мъка, че не знае за какво си приказваме.
	— Всъщност, аз наистина не се притеснявам толкова от двамата непознати, колкото ти си мислиш. Защото постъпвам точно според предписанията им.
	— Не съм сигурна, че това е най-мъдрото нещо.
	— Забавянето на процедурата е най-доброто, макар и не поради причините, които те имаха предвид. Колкото по-дълго се проточи този случай, толкова по-голяма вероятност има Майлс да клекне и да каже истината.
	— Но на нас не ни се налага да чакаме. Съдебните заседатели и без това няма да му хванат вяра.
	— Не твърдеше същото в кафенето.
	— Просто исках да ти обърна внимание върху този проблем — каза тя. — Защото на теб всичко ти се струваше шапка на тояга.
	— Добре, успя да ме убедиш. Решителната битка ще се състои между показанията на хлапето и показанията на Келог. Тук не отчитаме обаче съсловния фактор.
	— Съсловният фактор?
	— Според хората, всички прависти са мошеници. Особено пък адвокатите. По дяволите — разпалих се аз, — всички все мислят, че на нас това ни е работата — да подстрекаваме към лъжесвидетелстване през цялото време. И много ще се изкефят, ако поне един от нас падне в капана.
	— Така ли мислиш наистина?
	— Може да се хванем на бас. Още преди началото на процеса аз ще бъда по-черен от дявол. Да не мислиш, че Патерсън не го знае? Иначе защо ще се пъчи толкова? Той идеално знае, че ако имаше възможност начаса да пледира пред съдебни заседатели, аз сто процента щях да бъда признат за виновен.
	Сара ме гледаше мълчаливо.
	— Ето защо има смисъл в бавенето на топката. Рано или късно момчето ще бъде освободено и когато това стане — продължих, наблюдавайки как в задния коридор съдията Браун говори нещо на пристава, — то или ще духне, и в този случай няма да свидетелства на процеса, или ще остане, но вече извън контрола на Мартинес. Ако се случи второто, мисля, че е най-вероятно момчето да каже истината.
	— Очакваш твърде много от един осемнайсетгодишен наркопласьор.
	— Той наистина не е толкова лошо копеле.
	— С този начин на мислене стигна дотук — каза тя в мига, в който съдията влизаше в съдебната зала.
	— Преди да подновим кръстосания разпит на Майлс — започна Браун, — успяхте ли вие, госпожице Харис, да се запознаете с дешифровката?
	— Една секунда. — Сара се обърна към мен. — Убеден ли си, че това е най-доброто?
	Не бях убеден. Но другата възможност ми харесваше още по-малко.
	— Давай както се разбрахме.
	— Защитата приема, че дешифровката може да служи за доказателство, вместо показанията на съдия Келог.
	Браун присви очи и се взря в Сара.
	— Сигурна ли сте в това, което казахте?
	— Разбира се, единствено за целите на предварителното изслушване — добави тя. — Ако се стигне до процес, разчитам, че господин Патерсън ще осигури присъствието на съдия Келог.
	Браун погледна към Патерсън.
	— Вие съгласен ли сте с така направената уговорка?
	Знаех, че Патерсън здравата се чуди какво става. Но той не беше човек, който щеше да изтърве кьоравото.
	— Естествено — отвърна той.
	— Прието — кимна Браун. — Госпожице Харис, можете да продължите кръстосания разпит на господин Майлс.
	— Нямам повече въпроси — обяви Сара и седна на мястото си.
	Патерсън изви главата си към нас, след като чу думите на Сара. Лицето му се сгърчи и той погледна към съдията, който, в интерес на истината, изглеждаше още по-озадачен.
	— Добре тогава — каза Браун, навеждайки се напред. — Вие имате ли още въпроси, господин Патерсън?
	— Ами… не, Ваша светлост. — Очите на Патерсън бяха залепнали за Сара. Той се опитваше да проумее какво става. — Нямам повече въпроси. Свидетелят може да напусне.
	Влязъл в ролята на охрана, приставът скочи от стола си и се насочи към свидетелската банка, за да придружи Боби обратно до ареста.
	— Остави го на мястото му — нареди Браун и спря с ръка пристава. След това се обърна към все още слисания прокурор. — Разполагате ли с други свидетели?
	— Не.
	— Някакви нови заключения на защитата? — попита Браун Сара.
	— Не, Ваша светлост.
	— Тогава ми остава едно — каза Браун и аз се изправих. Процедурата ми беше позната до болка. Обвиняемият става прав, когато съдията отпраща делото му до по-горна инстанция с мнение за процес.
	— Господин Добс — започна той и шумно си пое дъх, — смятам, в рамките на предварителното изслушване, че има данни за престъпление и най-вероятно извършителят сте вие. Ето защо ви препращам към по-горната инстанция за процес. Делото е насрочено за четиринайсети октомври хиляда деветстотин деветдесет и седма година и ще се гледа в отделение В.
	— Ваша светлост — обади се Сара. — Искаме да бъдем изслушани във връзка с гаранцията.
	— Слушам ви — облегна се на стола си Браун. На практика Сара трябваше да се надига на пръсти, за да се гледат със съдията очи в очи.
	— На съда му е известно, че господин Добс е активен член на отдела за служебни защитници от над десет години и…
	— Госпожице Харис — прекъсна я Браун, — запознат съм с биографията на господин Добс. Защо не изслушаме направо господин Патерсън?
	Прокурорът застана отстрани на масата и пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си, за да си даде вид, че се притеснява от това, което му предстои да каже.
	— В противовес на онова, което иска да ви внуши госпожица Харис — заговори Патерсън, — господин Добс в момента не е ангажиран в отдела за служебни защитници.
	— Но след този случай ще бъде — вметна Сара.
	Браун й направи знак с ръка да мълчи.
	— Плюс това — продължи Патерсън, — по моя информация той даже не живее в момента в окръга.
	— Така ли е? — попита Браун Сара.
	— Той държи жилище в Сан Франциско — обясни Сара, като хвърли един поглед на Патерсън. — Но до приключването на случая ще ми помага в Юка.
	Браун запази мълчание, осмисляйки думите й.
	— Госпожице Харис — каза накрая той, — разбрах, че определената в самото начало парична гаранция вече е платена.
	— Платена е.
	— Тогава аз не виждам никаква причина да я променям в настоящия момент. Гаранцията остава същата.
	Прокурорът стана да си ходи.
	— Господин Патерсън — спря го Браун, — бях ви помолил по-рано днес да ми донесете делото на господин Майлс.
	Боби продължаваше да седи зад свидетелската банка. Нямаше никакво понятие защо все още се намира в съдебната зала. Ние също нямахме представа.
	Патерсън измъкна делото от куфарчето си.
	— Ето го.
	— Тогава кажете ми защо този младеж продължава да стои в затвора?
	— Предполагам — рече Патерсън, сякаш ставаше дума за нещо съвсем очевидно, — защото не е в състояние да си плати гаранцията.
	— Страхотно — изръмжа съдията. — Я ми обяснете защо му е определена парична гаранция от петдесет хиляди долара?
	— Гаранцията е определена от съдия Келог.
	— Но сумата е предложена от прокуратурата, прав ли съм?
	Патерсън започна да тактува по папката.
	— На практика така е станало.
	— Защо прокуратурата е определила такава висока гаранция за един осемнайсетгодишен младеж, чието прегрешение, в най-лошия случай, е това, че е продал няколко цигари с марихуана на някакъв приятел?
	— Наистина не знам — каза той. — Не съм запознат добре с делото му.
	— А трябва да сте запознат — изръмжа Браун. — Той е вашият основен свидетел по делото срещу господин Добс. Трябва да знаете материалите наизуст.
	Патерсън стоеше като треснат.
	— Наясно сте какво представлява защитата, нали?
	— Знам какво искат да си мислим, че е — тросна се Патерсън.
	— Добре, какво ще кажете, ако има и капчица истина в твърдението, че някой като господин Мартинес или друг от неговите приятели е принудил младежа да накисне господин Добс?
	— Това остава защитата да го докаже.
	— Точно обратното, господине — надигна се Браун. — Вашата служба е призвана да се добере до истината. Прав ли съм?
	— С цялото дължимо уважение, мисля, че съдът превишава…
	— Не ме интересува какво си мислите — изрева Браун и се обърна към Боби. — Откога сте в ареста?
	— От три седмици.
	— Направо съм изумен от вашата служба, господин Патерсън. Знам десетки случаи като този, решени за броени дни. Половин година добри съвети и този случай тук ще бъде забравен.
	Зъбите на прокурора тракаха от яд.
	— Както вече съобщих на съда — натърти той, — не съм запознат добре със случая.
	— За сметка на това пък аз съм запознат — заяви Браун и се обърна към секретаря си. — Обвиняемият по дело номер МА 118799 се освобождава без парична гаранция. — Съдията се обърна към щастливия младеж. — Господин Майлс, трябва да ви освободят в рамките на следващите двайсет и четири часа. Не пропускайте следващите си появи в съда. Разбрахте ли ме?
	— Да, господине.
	Браун напусна трона си, но преди да излезе от залата, ми хвърли един прощален поглед. Сещах се защо постъпи така. С излизането си от затвора Боби се освобождаваше от контрола на Мартинес. Съдията искаше да се увери, че ще имам право на равен старт.


	Глава двайсет и втора

	Сара и аз най-сетне стигнахме до жълтата викторианска къща на Бъртън. Щяхме да направим опит да разпитаме Дани преди началото на процеса на Джаред. За щастие Макбийн не бе забранявал на него или на майка му да разговарят с нас.
	През тези последни дни на октомври беше много ветровито. Докато се борех с поривите на вятъра, забелязах, че къщата има крещяща нужда от ремонт. Касата на входната врата беше от масивно дърво със стилна дърворезба по краищата. Подобно на останалата част от къщата, жълтата боя върху дървото се бе олющила от суровите атмосферни условия по крайбрежието.
	Малко звънче, закрепено на дръжката на вратата, извести за нашето пристигане. Когато влязохме вътре, дъските изскърцаха от тежестта ни. Отвътре къщата изглеждаше по-малка, отколкото ми се бе сторило, като влизах. Явно беше строена за по-дребнички хора през едни по-обикновени, но известни с елегантния си вкус времена.
	Зад един бюфет, пълен със зелена стъклария, бе застанала жена на средна възраст, облечена в рокля на цветя. Тя ни се усмихна приветливо.
	— С нещо мога ли да ви помогна? — попита.
	Ние бавно пристъпихме към нея, оглеждайки се за момчето. В стаята, служила едно време за гостна, сега бяха наредени редици от маси, затрупани с употребявани дрехи. Тук-таме по пода се виждаха дървении с антикварна стойност, служещи в момента като стойки за десетките дамски капели от различни епохи с най-разнообразни форми и цветове.
	Сара продума първа.
	— Това ли е домът на Бъртън?
	Лицето на жената поруменя. Имах чувството, че изпитва срам от факта, задето гостната й служи като склад за вехтории, пропити с миризма на нафталин.
	— Само вторият етаж — каза тя и посочи към стълбите, покрай които бяхме минали на влизане.
	— Дани тук ли е? — попита Сара.
	— Да, защо?… — запъна се в отговор жената. — Вие кои сте?
	— Това е Хънтър Добс, а моето име е Сара Харис. Вие ли сте майка му?
	Жената хвърли едно око през малкото прозорче зад гърба й.
	— За какво става дума?
	Аз се приближих към нея.
	— Ние сме защитниците на господин Джаред Рейнър.
	— Джаред Рейнър — повтори тя рязко и лицето й се опъна. — Лейтенант Макбийн не ми е казвал, че някой друг ще иска да говори с Дани. — Дясната й ръка, опряна на плота, започна да трепери.
	— Тъкмо се питахме дали ще е удобно — рече Сара.
	— Налага ли се?
	Въпросът ни изненада.
	— Всичко зависи от вас — казах. — Просто искаме да му зададем няколко въпроса във връзка с онази нощ.
	Тя напрегнато се огледа из стаята, като че ли искаше да попита някого какво да прави.
	— Добре разбираме, че всичко това е много болезнено за вас двамата — заговори Сара и докосна ръката на госпожа Бъртън. — Не искаме да ви притесняваме. Няма да имаме нищо против, ако и вие присъствате на разговора.
	— Не знам какво да направя — извърна се жената отново към прозореца.
	Проследих погледа й през белите открехнати завеси и видях едно момче да тъпче в една от кофите за боклук навън някакъв смачкан кашон.
	Тя забеляза погледа ми.
	— Надявам се всичко да е наред — въздъхна. — Сега ще го извикам.
	— Не се притеснявайте — рекох аз и кимнах на Сара да ме последва. — Той май има нужда от малко помощ за тия кашони.
	Преди майката да отвърне каквото и да е, аз излязох през страничната врата, плътно следван по петите от Сара. Беше доста студено и ветровито и предполагах, че майката ще си остане вътре. Щеше ми се Дани да е сам при разговора.
	— Дани Бъртън? — протегнах ръка аз.
	Момчето ми подаде своята, без да сваля очи от Сара, която беше пъхнала дълбоко ръцете си в джобовете на палтото.
	— Познавам ли ви?
	— Ние сме адвокати.
	— Вярно ли? — отвърна то и се обърна да донапъха смачкания кашон в кофата за боклук. — И баща ми искаше да стане такъв.
	Знаех, че родителите му са разделени.
	— Къде е той сега? — попитах, с надеждата да предразположа момчето.
	Дани махна с ръка на майка си, която ни гледаше през прозорчето.
	— Не знам и не ме интересува. Хич не ни и трябва.
	— Сигурна съм, че и сами се оправяте чудесно — каза разбиращо Сара.
	Дани взе един кашон, постави го пред себе си и се приготви да скочи отгоре му, за да го смачка, както беше сторил с другите досега.
	— Искаш ли да ти покажа един пиниз? — пресегнах се аз към кашона. — Като бях в гимназията, бачках вечер в един супер. През ръцете ми са минали стотици кашони.
	Момчето малко се намръщи, сякаш му бях навлязъл в територията.
	Аз опрях единия ъгъл на кашона в гърдите си и здраво го обхванах.
	— Сега ще го смачкам като лист от тетрадка.
	Дани ме изучаваше, наклонил глава. Погледът му излъчваше съмнение.
	— Ако натиснеш всеки от ъглите, но в различна посока, всичко става много лесно.
	Натиснах с ръце и единият ръб хлътна навътре. Сетне направих същото и с останалите и подадох произведението си на момчето.
	— Така ще заеме много по-малко място в кофата за боклук.
	Дани за пръв път ме дари с усмивка. Напръсканите му със съзвездия от лунички носле и бузи силно се открояваха на фона на останалата част от лицето му, обветрено като на стар пират от бръснещия вятър.
	— Как го направихте? — попита то.
	— Просто натискай, както ти обясних, и всичко става много лесно.
	Момчето внимателно ме наблюдаваше, докато сплесквах по същия начин следващия кашон и сетне го напъхах в кофата.
	Без да каже дума, Дани взе последния от земята и го смачка по-добре и от мен.
	— Много е по-лесно, отколкото да скачаш отгоре му, нали?
	Момчето натика кашона в кофата.
	— Супер.
	Знаех, че съм го спечелил. Вече бях един от приятелите му. Ако майка му останеше вътре в къщата по-дълго, Дани щеше да ми каже всичко.
	— Казвам се Хънтър* Добс. — Обърнах се да представя и Сара, но момчето ме прекъсна.
	[* Хънтър на английски означава ловец. — Бел.пр.]
	— Имаш адски смешно име за адвокат.
	То избухна в смях и Сара се изкикоти. Знаех какво й минава през главата. Че хвърлих толкова труд, само за да кажа накрая на момчето името си.
	Тя протегна ръка.
	— А аз съм Сара Харис.
	— Дани Бъртън — отвърна то, като възпитано се ръкува с нея. След това пак се обърна към мен. — Съжалявам, дето така се изсмях.
	— Изобщо не се притеснявай — успокои го Сара и прибра ръката си в джоба. — Името му наистина си е такова, смешно.
	Все пак бяхме дошли да поговорим с момчето, а не да си играем на ашици.
	— Свършихте ли да се бъзикате? — попитах.
	Двамата заговорнически се усмихнаха един на друг. Преди обаче да изпратят нова стрела, аз продължих:
	— Искаме да ти зададем няколко въпроса за нощта, през която беше нападнат.
	— Разбрах вече — каза Дани. — Вие защитавате онзи, който ме отвлече.
	— Знаем колко ти е неприятно сигурно всичко това — изрече със съчувствие Сара. Тя почти тракаше със зъби от студ. Беше много смешна, както подсмърчаше с червеното си блеснало носле и навярно щях да се изхиля, ако и аз не бях на същия хал.
	— Всичко е наред. Той не можа да ми стори нищо.
	— Това е чудесно — усмихна се Сара, а момчето погледна към прозореца. Майка му се беше махнала от стъклото.
	— Но мама адски се притесни.
	— Естествено — каза Сара. — Нали си нейното малко момче.
	Дани свъси вежди. С приказките за малкото момче Сара здраво се беше изцепила.
	— Сигурно много помагаш на майка си — веднага подхвърли тя, опитвайки се да замаже гафа.
	— Колко време ще изкара той в затвора?
	— Ако говориш за клиента ми — казах, — все още не му е предявено обвинение.
	— Няма ли да го признаят за виновен?
	— Какво? — зяпнах аз. Беше ми станало интересно не толкова от въпроса, колкото за източниците на информацията. Откога малчуганите са толкова наясно със съдопроизводството?
	— Лейтенант Макбийн каза, че разполага с достатъчно улики, за да го закопае за цял живот. Мисля, че той няма къде да мърда.
	— Това си е мнение на лейтенанта.
	Беше крайно време да му задам основния въпрос: за опаковката от бонбоните, намерена в колата, и за неговите отпечатъци върху нея.
	— В полицейския доклад се съобщава, че преди нападението си ял някакви дъвчащи гумени мечета.
	— Не успях да ям.
	— Но те са били в теб по това време?
	— Ами да, тъкмо си ги бях купил.
	— Това е много важно, Дани — задържах дъха си аз. — Беше ли с ръкавици на ръцете си през цялото време тогава?
	Като намръщи чело и присви едното си око, момчето се замисли.
	— Знаете ли, че… — започна то, но при вида на летящата по мръсното шосе към нас черно-бяла полицейска кола млъкна. Беше Макбийн. Разбрах, че това е краят на разговора ни. Но все още разполагах с няколко секунди.
	— Дани? — разбързах се аз. — Ръкавиците? Бяха ли на ръцете ти през цялото време, или не?
	Бях закъснял.
	Макбийн крещеше от прозореца, докато ни наближаваше.
	— Остави момчето на мира!
	Колата занесе, спря на сантиметри от нас и посипа краката ни с дъжд от камъчета. След това вратата й се отвори с такъв замах, че почти щеше да удари Дани.
	— Внимавай! — изкрещях.
	Макбийн сграбчи момчето за ръката и го повлече към къщата.
	— Вие двамата ме чакайте тук — извика ни, когато наближиха задния вход с разтревожената госпожа Бъртън, застанала на вратата.
	— Какъв тъпак — рекох на Сара. Тя чистеше голите си от коленете надолу крака. По кожата й там се забелязваха няколко червени резки.
	— Какво го е прихванало?
	— Ясно е, че не ще да говорим с момчето. Ако имахме още една минута, може би щяхме да разберем точно защо. — Посегнах и я хванах за ръката. — Хайде да се махаме оттук.
	— Но той каза да го чакаме.
	— Донякъде има право да ни държи на разстояние от жертвата. Но да ме вземат мътните, ако седна да изпълнявам всичките му тъпи заповеди.
	— Ей, Добс! — Макбийн тичаше към нас под погледа на Дани и майка му, застанали пред отворената врата. — Искам вие двамата хич да не припарвате тук.
	Той спря запъхтян до нас.
	— Ще се извиниш ли? — посочих му краката на Сара. По левия й глезен се стичаше струйка кръв.
	— За какво? — попита той и се обърна да види какво му показвам. Сара беше притиснала ръцете си до бедрата. — Извинявско, госпойце — повдигна въображаемата си шапка Макбийн. След това се извъртя към мен. — Искам да се чупиш оттук.
	Провинциалните му актьорски маймунджилъци ми писнаха.
	— Ще го направя, когато аз реша.
	— Така ли? — пристъпи той още към мен. — Влязъл си без разрешение в чужда собственост.
	— Не бях, докато не цъфна ти.
	— Майката ни позволи да разговаряме с момчето — обади се Сара.
	— Вече промени решението си.
	— Да се хванем ли на бас?
	Силният тласък на вятъра изненада Макбийн и разроши косата му. Като я притискаше с ръка, той направи още една крачка към мен. Сега лицето му беше на сантиметри от моето.
	— Госпожата държи незабавно да напуснете имота й.
	Аз извърнах глава. Даже и силният вятър не можеше да разнесе тежката миризма на цигари и кафе, излизаща от устата му.
	— Имаме право да разпитваме свидетелите — каза Сара.
	Макбийн я погледна и въздъхна.
	— Абе вие двамата ще вдигате ли гълъбите, или да викам подкрепление?
	— Подкрепление?… За влизане в чужда собственост? — изскърцах със зъби аз.
	Ченгето нищо не ми отговори. Само стояхме и се гледахме като двама боксьори, които очакват гонга и се дебнат кой пръв ще посегне.
	— Какво толкова криеш, Макбийн?
	Очите му станаха тесни като отвора на пощенска кутия.
	— Ще се чупиш ли?
	— Тръгваме си — казах. — Но преди това искам да ти дам нещо.
	— Какво?
	Бръкнах с дясната си ръка в джоба и Макбийн веднага посегна към кобура. Бавно извадих опаковка с ментови дражета и му подхвърлих едно във въздуха.
	— Имаш голяма нужда от него, Макбийн. Дъхът ти смърди повече и от делата ти.


	Глава двайсет и трета

	Всички следващи опити да говорим с Дани бяха осуетени или от Макбийн, или от майка му. Последните си два часа този ден посветих на това безуспешно да дебна Каръл Сийли — касиерката от дрогерията. Исках да разбера само едно нещо — дали Дани е бил с ръкавици, когато е плащал злополучните гумени мечета, Опаковката от бонбоните се бе превърнала в център на моето разследване. Тя беше единствената улика, която свързваше по някакъв начин Джаред с момчето.
	Докато Сара се ровеше напоследък в своя случай, аз, освен това издирвах местонахождението на хора, които в миналото бяха лепнали върху себе си петното „преследвачи на деца“. Но поне до този момент и тук нямах никакви успехи. Излезе, че само съм си губил времето. Процесът щеше да започне всеки миг, а аз не разполагах с нищо сериозно.
	Денят вече преваляше, когато паркирах пред пристройката: за секунди останах седнал в колата, наслаждавайки се на оранжевите зари на слънцето, което бавно потъваше зад планините. Днес навършвах трийсет и шест години и както редовно се случваше, откак се разделих с Марлене, пак щях да го празнувам сам. Но това не ме притесняваше особено. Исках само да си взема една топла вана и да изпъна краката си пред телевизора.
	Когато слязох от колата, вниманието ми бе привлечено от бележка, закачена на предната врата. Бележката беше от Сара. На нея пишеше:

	Спешно! Трябва да се видим незабавно. Ела в голямата къща.

	Веднага хукнах натам. Преди още да почукам, вратата се отвори и в рамката се показа Сара, с тъжно изражение на лицето.
	— Какво не е наред?
	Вратата се отвори по-широко и там застана Айвъри. И той гледаше като претрепан.
	— Някой ще ми каже ли какво става тук?
	Айвъри отстъпи встрани и в гърдите ми нахлу бурна радост. Вътре видях седнал в инвалидния си стол Джо, брата на майка ми, ухилен до уши.
	— Честит рожден ден — изграчиха едновременно тримата.
	Пред очите ми всичко се размаза. В главата ми нахлу кръв. Днес беше рожденият ми ден. Моят рожден ден. Не помнех откога не бях се вълнувал така.
	— Цяла нощ ли ще стърчиш там? — каза Айвъри.
	Джо разпери ръце и аз се хвърлих към него. Прегърнахме се здраво и се разцелувахме. За последен път се бяхме виждали преди повече от година. А Джо не ми беше просто вуйчо — той беше най-добрият ми приятел. Човекът, който бе заменил баща ми. Затова изпитвах към него най-светли чувства.
	Щом се разделихме, ме очакваше нова изненада. Айвъри също силно ме прегърна. Точно както ме прегръщаше навремето и Джо, преди да го скове артритът.
	— Оставете най-сетне рожденика на мира — промуши се Сара между нас двамата и бързо ме дари с целувка по обляната ми в сълзи страна.
	— Изненадан ли си? — попита тя и нежно изтри сълзите ми с върховете на пръстите си.
	— Страшно — само това успях да кажа, докато влизахме с нея в гостната. Двамата се настанихме на дивана, а Айвъри посади вуйчо ми със стола точно пред нас.
	Джо наклони главата си и се загледа в брадата на Айвъри.
	— Тия са хубави хора — изтърси той, сякаш знаеше, че именно Айвъри беше съдията, от когото непрестанно се оплаквах в продължение на цели две години — първите ми две години като адвокат.
	Но аз не бях единственият, който се кефеше на думите на Джо. Когато погледнах Сара, видях, че и тя едва сдържа смеха си.
	— Няма те никакъв — каза вуйчо на разваления си английски. Говореше като актьор, явил се на прослушване за филм. Но аз знаех, че Джо Калабрезе е железен. В момента пенсиониран шофьор на камион, той прекара най-добрите си години на висша административна длъжност в Профсъюза на превозвачите. Джими Хофа му беше не само шеф, а и много добър приятел. В дома на вуйчо имаше купища снимки с него. Джо беше винаги от дясната страна на страшния синдикален шеф Хофа, докато той държеше поредната си реч пред съюзните членове.
	— Защото Джими спи сега на дъното на океана сред рибите — така ми отвърна веднъж Джо, когато го попитах защо отново започна да кара камион на стари години. Но аз всъщност се досещах. Хофа се спомина през хиляда деветстотин седемдесет и пета; а Джо се премести в Калифорния веднага след погребението на родителите ми през хиляда деветстотин седемдесет и втора. Дойде тук, за да ме отгледа, като заряза и работата, и приятелите си.
	— Бях доста зает — казах. Но Джо винаги познаваше кога лъжа.
	— Винаги се намира време за семейството — заяви той и изгледа Сара. — Не съм толкова дърт, че да не се сетя.
	Сара цялата се изчерви. Тя не знаеше, горката, че вуйчо е от тези, за които казват: „каквото му на душата, това му е в устата“.
	— Що не ми каза, че ще идваш насам — рече Джо. — Звъня ти от седмици, ама никой не вдига.
	Погледнах към Сара, а след това и към Айвъри, който тъкмо наливаше на всеки по чаша бургундско. Нямах представа дали вече са споменали на Джо за ареста ми.
	— Готвя се за един процес тук.
	Сара забеляза паниката в гласа ми.
	— Процесът започва другата седмица. Всички вестници само за това пишат — обясни тя.
	— Не чета вестници — втренчи се в мен Джо. Старият сицилианец най-малко от всичко обичаше да го правят на глупак. — Ти работиш в Сан Франциско… Какъв е тоя процес чак тук на майната си?
	Кофти. Трябваше да му разкажа всичко. С помощта на Сара и Айвъри му нахвърлях естеството на обвиненията, повдигнати срещу мен.
	Джо изпитателно погледна Айвъри, който му подаваше чаша вино.
	— Ти си съдия от дълго. Защо не помогнеш на момчето ми?
	Айвъри поклати глава.
	— Не става така. Всичко зависи от съдебните заседатели.
	Джо най-малко очакваше да чуе това. Половината му живот бе минал в Детройт и Чикаго, и то по времето, когато нямаше държавен чиновник, който да не си пълни гушата от подкупи.
	— Съдебните заседатели не пеят — каза Джо. — Нали когато Джими извадеше едно време балата, очите на всички ставаха ей такива и нямаше нещо, дето да не може да се оправи.
	Аз се засмях. Бях забравил, че вуйчо продължава да живее в миналото.
	— Ей — свъси се той. — С тия неща майтап не бива. — Джо се наведе към мен. — Доста от приятелите ми са живи… Искаш ли да пошушна нещо тук-там?
	— Благодаря — казах и се надигнах да го прегърна. — Сам ще имам грижата. Всичко ще се оправи.
	Той с обич ме изблъска.
	— Досега май не е така — поклати глава с лека усмивка. — Но ти си умник и ще видя какво ще направя за теб.
	Сара, която не бе промълвила и една дума по време на заклинанията на Джо, ме погледна с такъв поглед, сякаш искаше да попита защо Джо се прави на зевзек. Тя изобщо не подозираше колко сериозен всъщност бе Кръстника. След това се изправи и докосна масивното рамо на вуйчо.
	— Отивам да приготвя вечерята.
	— Не забравяй, че нямам ни един зъб в устата — отвърна й Джо.
	Аз изтръпнах; вечерята беше спагети. Те нямаше откъде да знаят, че Джо отказваше да опита даже спагети, чийто сос не бе приготвен по стара сицилианска рецепта — домати и италиански подправки, варени цял ден с говежди и агнешки ребра и няколко свински крачета за капак.
	— Знам, знам — каза Сара и го целуна по бузата. — Беззъбко такъв.
	Матовото лице на Джо поруменя.
	— Ако я изпуснеш — посочи той с глава мястото пред себе си, където преди малко бе стояла Сара, — ще си имаш работа с мен.
	Аз теглих един мигач на Айвъри и рипнах.
	— Слушам, вуйчо. — Запътих се към кухнята и оставих Айвъри да слуша безконечните истории за бойните подвизи на превозвачите от времето, когато те колеха и бесеха — или поне си въобразяваха, че е така.
	Сара пълнеше на мивката една тенджера с вода. Застанах отстрани и я прегърнах през рамо.
	— Не знам как да ти се отблагодаря — казах й нежно и я притиснах към себе си. Тя се залепи за мен като към магнит и аз потънах в дълбоките й сини очи. Настана неловка пауза — и двамата не бяхме наясно какво да сторим в този миг. Изведнъж се чу многозначителна кашлица. Беше Айвъри.
	Веднага отскочихме встрани, като хпапетии, хванати да се целуват.
	— Идвам да нагледам соса — избоботи той, по-засрамен и от нас и надникна в тенджерата. Сетне, преди да си тръгне, сложи пръст на устните си, сякаш искаше да ми съобщи някаква тайна. — Не съм турил свински крачета — прошепна съдията. — Как мислиш, Джо ще забележи ли?
	Напуши ме смях. Трябваше да се досетя, че вуйчо е принудил Айвъри да изпълни собствената му рецепта.
	— Изключено. И аз от години не слагам свински крачета.
	— Слава богу — изпъшка той и пак излезе. Чух как високо кани Джо да изпие още една чаша вино.
	Сара кимна след баща си.
	— Знаеш ли, че идеята е негова. Отне му седмици, за да организира всичко.
	Взрях се замислено в пространството. Беше ми малко трудно да го проумея.
	— Той наистина се гордее с теб. Подобно на вуйчо ти — допълни тя, като махна с ръка към гостната, откъдето гърмеше предимно гласът на Джо, — под суровата му външност се крие златно сърце.
	Джо наистина бе човекът, на когото дължах всичко. Неговата поява тук ме накара да разбера нещо, с което би трябвало да съм наясно още преди години — Айвъри Харис и дъщеря му Сара наистина бяха чудесни хора.
	— Виждам — казах.


	Глава двайсет и четвърта

	Дрогерията бе разположена в края на дълга редица сгради от червени тухли. На заден план се извисяваха стволовете на огромни секвои. Смяната на Каръл Сийли бе започнала в един на обяд. От три часа киснех в колата с надеждата, че тя ще излезе да хапне или поне да глътне малко въздух. Спеше ми се, а не можех да разбера защо. Бях изпълзял от леглото почти по пладне. Преди месец, ако се надигнех толкова късно, това би означавало само едно — че предишната вечер съм се нацепил като казак. Но след ареста ми, с изключение на чашата вино на рождения ми ден, не бях близвал и капка. И не защото се опитвах да се преборя с къркането — макар че би било добре да го направя. Просто не изпитвах необходимост или поне не в предишната степен. Бях далеч от дома си, кариерата ми бе под въпрос, а на всичкото отгоре бях затънал до шията в този твърде раздут от медиите процес, в който се опитвах да докажа, че някакво ченге е сгазило лука. В миналото, поставен под такова напрежение, при всички случаи щях да поставя и едно биберонче на бутилката с „Чивас“, защото тя изобщо нямаше да слиза от устата ми.
	Тъкмо щях вече да си бия дузпата, когато бях сепнат от суха кашлица. Слаба посивяла женица се опитваше да запали цигара, затулвайки пламъчето с шепи от непрестанния бриз.
	Тя не трепна изобщо, когато изскочих от колата и се хвърлих към нея.
	— Тия скапани безопасни запалки — оплака се жената.
	— Създават ви проблеми ли? — разтърсих се по джобовете си за кибрит, макар добре да знаех, че нямам.
	— Правят ги такива заради безопасността на децата. Ама ние, старите тютюнджии какво, ръцете ли да си строшим. Кожата ми е толкова тънка, че всеки път се боя да не рукне кръв, като се опитам да запаля.
	— Дайте да ви помогна.
	— Стига да имате кибрит.
	— Съжалявам.
	Тя яростно започна пак да върти с палец металното колелце и накрая там цъфна пламъче.
	— А така — каза, след като запали цигарата и дълбоко вдъхна дима. — Не съм ви виждала наоколо — изхриптя накрая.
	— От Сан Франциско съм.
	— Че тук кой не е оттам.
	Гъста пелена от карциногени полетя към лицето ми. Аз застанах редом до нея, с гръб към вятъра.
	— Може ли да говоря нещо с вас?
	— За какво става дума?
	— За онова момче, дето го нападнаха миналия месец.
	— Вече говорих за това с едни други полицаи.
	— Аз не съм полицай.
	— Тогава трябва да сте репортер — предположи тя и затисна с ръка развятата си от вятъра коса. — Не ми се говори с никакви репортери.
	Поколебах се, защото очаквах най-лошото.
	— Не съм и репортер, госпожо. Адвокат съм.
	— Адвокат? — изкриви устни тя. — Определено не желая да разговарям с вас.
	— Много е важно — казах нетърпеливо. — Аз защитавам човека, обвинен в нападението срещу момчето.
	— Как изобщо можете да вършите такава работа?
	— Но, госпожо…
	— Не разбирам как спите спокойно. — Жената хвърли изпушената си до половина цигара и я стъпка с крак.
	Навярно си мислеше, че с тези думи ми е дала да разбера, но те не бяха по-различни от това, което всекидневно бълваха телевизията и вестниците и даже някои от така наречените ми приятели.
	— Искам само да разбера по-добре какво точно се е случило през онази нощ.
	— Да, и после така ще извъртите всичко, че онзи престъпник да излезе навън. Нали гледам телевизия.
	Стана ми пределно ясно, че заради моя хатър или този на Джаред тя изобщо няма да си отвори устата. Затова реших да заложа на естественото й съчувствие към пострадалото момченце.
	— Сериозно ли държите това дете да изживее отново ужаса от нападението, когато заради вашето мълчание се наложи да свидетелства?
	— Това няма нищо общо с мен.
	— Напротив — обясних. — Ако никой не ми даде информация, как ще разбера каква е истината?
	— Истината е, че вашият клиент е виновен. Иначе защо ще го арестуват?
	Знаех, че веднага ще спре да приказва с мен, ако река да изяснявам това положение и не допуснах тази грешка.
	— Ако съм убеден сто процента, че клиентът ми е виновен, тогава няма да се налага момчето да свидетелства.
	— Какво значи това?
	— Ако съдържанието на полицейския доклад наистина се окаже вярно, аз ще му препоръчам да се признае за виновен.
	— Е, добре, мога да ви уверя, че всичко, дето лейтенантът го е записал в доклада, е вярно.
	— Говорите за Макбийн, така ли?
	Очите на жената станаха като цепки, сякаш чак сега бе проумяла какво се опитвам да й обясня.
	— Да не искате да ми кажете, че единственият начин това момче да не бъде принудено отново да преживее ужасната нощ е клиентът ви да се признае за виновен?
	— Точно така.
	Тя наклони главата си, размишлявайки върху казаното. След това измъкна нова цигара от пакета в предния джоб на розовата си униформа.
	— Добре, ама по-бързичко — реши накрая и ми подаде пакета. — Искате ли цигара?
	— Не, наскоро ги отказах — излъгах аз. — Хич не беше лесно.
	— От тези нищо няма да ви стане — каза жената между две прокашляния. — Тези са карлтън, синко, с ниско съдържание на катран. Целият пакет е по-безвреден от една-единствена цигара марлборо. Дето хлапетата ги пафкат на поразия.
	— Наистина ли?
	Изчаках я да си запали цигарата, да дръпне здраво и да задържи дима в дробовете си за секунди — сякаш вдъхваше кислород.
	— Спомняте ли си нощта, в която момчето бе нападнато?
	— Знаете ли — заговори тя, като държеше цигарата високо пред очите си и внимателно я изучаваше, — баща ми се е научил да пуши кемъл от дванайсетгодишен. Доживя до деветдесет и пет. Всички тези страхотии, с които ни плаши Министерството на здравеопазването, са пълна боза.
	Жената отново се закашля. Този път не личеше, че скоро ще спре. Беше се навела в кръста и продължаваше да държи цигарата в едната ръка и кърпичка в другата.
	Изобщо нямах желание да умре в ръцете ми. Или поне, не и преди да ми кажеше това, което знаеше.
	— Да ви помогна ли? — попитах. Но преди да свърша фразата, тя постави кърпичката пред устата си и се изплю в нея. Сега май се почувства по-добре, защото погледна цигарата и отново опъна яка глътка дим.
	— От какво ли кашлям толкова? — зачуди се и поклати глава. — Сигурно във въздуха има много полени.
	— Сега, по това време на годината?
	— Спомням си нощта, когато се случи онова нещо — каза тя, когато дишането й се пооправи.
	— С какво беше облечено момчето?
	— Не си спомням цвета на дрехите му, ако това имате предвид.
	— Не, госпожо — рекох, дращейки в едно тефтерче, докато тя говореше. — Спомняте ли си обаче дали носеше палто и ръкавици?
	— Разбира се, че помня — кимна. — Носеше широко палто. В онзи доклад споменава ли се нещо за цвета му?
	Хич не ми пукаше за цвета на палтото.
	— В доклада палтото е описано идеално… Искам да знам нещо повече за ръкавиците.
	— Какво може да се каже за едни ръкавици? — Жената хвърли един поглед през рамо. Явно се канеше да се прибира.
	— Бяха ли на ръцете му вътре в магазина?
	— Ами да.
	— Сигурна ли сте?
	— Знам какво казвам — заяви тя. — Малкото сладурче се видя в чудо, когато му връщах рестото. С тези ръкавици му беше много трудно да поеме монетите. А и онова списание… — прихна жената.
	— Какво списание?
	— Преди да дойде да плати бонбоните, видях, че разглежда някакво списание.
	— Пак ли беше с ръкавиците на ръцете?
	— Нали това казвам. А най-смешното беше…
	Бързах да записвам и не отвърнах нищо.
	— … че момчето държеше списанието наопаки — заля се в смях тя.
	Без да обръщам внимание на чувството й за хумор, попитах отново:
	— Значи, докато четеше списанието, ръкавиците бяха на ръцете му, така ли?
	— Съмнявам се да го е чел, щом е било обърнато наопаки — тросна се жената, явно обидена, че не реагирам на смешката й.
	— Беше ли с ръкавици на ръцете?
	— Да, беше, но не разбирам защо това е толкова важно. Беше с ръкавици на ръцете от мига, в който влезе в магазина, до мига, в който не излезе през вратата.
	Идеше ми да разцелувам тази стара кукумявка. Но поради кашлицата и цигарения дим, който я обгръщаше отвред, реших просто да й поблагодаря.
	— Наистина съм ви признателен, че ми отделихте толкова време.
	Тя хвърли фаса на алеята.
	— Трябва да се връщам.
	— Разбирам.
	— Между другото — обърна се към мен пред вратата, — бихте ли напомнили на лейтенант Макбийн, че още не ми е платил онази опаковка от бонбони, която му дадох.
	— Каква опаковка?
	— Когато ме разпитваше, му дадох една опаковка от тези гумени мечета — каза тя. — От същите, които си бе купило и момчето.
	— И Макбийн ги задържа?
	— Разбира се — рече жената. — И още не ми ги е платил.
	— Кога стана това?
	— В деня след нападението. Макбийн и още някакъв с униформа ме чакаха, за да говорят с мен, щом дойда на работа.
	— Да имате някаква идея за какво са му били?
	— Хабер си нямам — вдигна рамене тя и автоматичната врата се отвори. — Ако не дойде да си ги плати, ще съобщя, че шефът на пандизчиите ме е завлякъл.
	— Колко струват? — попитах, като извадих шепа дребни от джоба си.
	— Долар и половина, плюс данъка.
	— Долар и шейсет и пет ще стигнат ли? — попитах, като й подадох сумата.
	— Нямах предвид вие да плащате.
	— Всичко е наред — успокоих я. — И без това скоро ще виждам Макбийн.
	— Нали той ще ви върне парите?
	— Ще ги върне и то с лихвите. Може да се обзаложите за това.


	Глава двайсет и пета

	— Всички да станат — изрева тържествено старият съдебен плъх Били Данкс, щом съдия Прайст, облечена в току-що изгладена черна тога, изприпка нагоре по дървените стъпала да заеме мястото си. — Щатът Калифорния срещу Джаред Рейнър, председател съдия Мери Джейн Прайст.
	Обикновено стомахът ми не се събираше на топка преди началото на процеса, но случаят с Джаред беше по-различен. И не защото не познавах съда и участниците в процеса или пък не бях достатъчно наясно със сериозността на обвиненията. Имах твърде голям опит, за да не се впечатлявам от тези неща. Всичко идваше от дълбокото ми убеждение, че Джаред е невинен. Според мен Дани Бъртън изобщо не беше единствената жертва на този процес. Джаред Рейнър бе задържан заради мръсотиите на едно ченге. Сега от мен зависеше дали щях да успея да изоблича лейтенант Джеймс Макбийн и да върна свободата на Джаред, който, подобно на всички нас, я ценеше до болка. Отговорност, чиято тежест добре съзнавах.
	Вдясно от мен Джаред, издокаран в един от сивите костюми на Айвъри, ми хвърли напрегнат поглед. Като изключим брадата, той нямаше нищо общо с онзи шантав параноик, който само преди месеци скимтеше като пеленаче, докато се търкаляше в собствената си урина. Изглеждаше пълна противоположност на образа, който, бях убеден, щеше да се опита да представи тук Браг. До него седеше Сара, която ми се усмихна сковано, щом погледите ни се срещнаха. Всички чакахме съдията да започне. Сара бе облечена в костюмче, което тя наричаше „убиец на съдебни заседатели“ — прилепнали по тялото й сако и пола от фин вълнен плат в класическо сиво. Кройката беше такава, че хем впечатляваше съдебните заседатели от мъжки пол, хем не дразнеше излишно съдебните заседатели от женски пол.
	На предната редица точно зад Джаред седеше Айвъри, изписал на лицето си типичното за него стоическо изражение — прекрасно изглеждащ шейсет и пет годишен мъж със здрав тен, елегантно облекло и приятни обноски.
	Изборът на съдебните заседатели бе отнел по-голямата част от седмицата. Винаги е трудно да намериш дванайсет човека, особено за такъв широко коментиран процес, които, въпреки всекидневната бомбардировка от страна на медиите, все още да са запазили съзнанието си необременено. От деня, в който Джаред бе арестуван, всички медии бълваха единствено информации, обслужващи тезите на обвинението. Според тях прокурорът разполагаше с милион доказателства, процесът бе ясен като две и две четири и всичко бе чиста формалност, представляваща само загуба на време и средства от страна на властите.
	Колкото до мен и Браг, ние знаехме, че не е точно така. Единственото сигурно нещо бе неясният изход на процеса. Бях спечелил повечето си дела, без да имам и капчица сигурност до края. Това определено важеше и за Браг. Никога не знаеш какво точно ще решат дванайсетте съдебни заседатели. Всичко си беше чист късмет.
	Браг, който седеше вляво от Макбийн, нервно се въртеше на стола. Ако сега той загубеше тази, според поддръжниците му, вързана му в кърпа битка, всички шансове да бъде следващият губернатор се стопяваха. Нито връзките, нито парите щяха да му помогнат. Голямото напрежение си казваше думата и при него.
	— Искам да напомня на уважаемата публика да пази тишина по време на разискванията — каза съдия Прайст, стрелкайки залата с очи от високия си трон. Тя бе висока и слаба, но с широки като на плувец рамене. На възраст бе около четиридесет и пет годишна. Лекият грим, който използваше, изсветляваше още повече бледозелените й очи и ги лишаваше и от последния оттенък на женственост. Ако не беше дългата й кафява коса, човек лесно би я сбъркал с деветнайсетгодишния й син, който се бе изпружил до пристава, явно избягал от занятията в Юридическия факултет на Станфорд.
	Най-важното качество на Прайст бе това, че тя се отнасяше абсолютно обективно и към двете страни, без да се влияе изобщо от обстоятелствата. Точно такъв съдия трябваше на този процес, станал най-прочутия, откакто имаше съдопроизводство в окръг Мендосино.
	— Смятам ви за свои гости — завърши встъпителното си слово тя, — и поради тази причина мога да изгоня всеки от вас или даже всички ви по всяко време.
	Настъпи всеобщо раздвижване, докато хората се оглеждаха и се чудеха кого точно има предвид. След секунди духовете се успокоиха, всеки се настани удобно и съдията кимна на Браг да започва речта си.
	Областният прокурор носеше черен костюм, трептяща от белота риза и вратовръзка на сини и червени ивици. Като въздъхна дълбоко, Браг започна да подрежда документите, пръснати на масата пред него. Знаеше, че е приковал в момента всички погледи, изгарящи от очакване да разберат какви са доказателствата в подкрепа на тезата му… и Браг не можеше да пропусне да си начеше крастата.
	След като подреди документите, той нежно ги събра и ги подравни върху масата. После, стиснал ги в ръка, изчака още малко и бавно се изправи. В залата се чу единствено как столът му изскърца.
	Забол очите си в пода, Браг се разходи с тъжно изражение в пространството между катедрата и съвещателната маса.
	— Благодаря, Ваша светлост — каза той с лека чупка в кръста. След като направи къса пауза, извъртя се върху тока на единия си крак към съдебните заседатели. С ръка на брадичката се вторачи в наръча документи, които държеше пред себе си.
	Аз се извърнах, за да скрия усмивката си. Перкото бая се стараеше и нямах търпение да видя следващите му действия.
	— Нямам нужда от тези хартии — каза Браг и хвърли листовете върху съвещателната маса. Повечето от тях се изсипаха на пода.
	— Защо? — попита още по-високо той и мълчаливо се приближи към съдебните заседатели. — Отговорът е прост. Аз знам, дами и господа, фактологията наизуст. Но преди това, да ви се представя — казвам се Джей Джей Браг, прокурор на окръг Мендосино. В този процес аз представям народа на щата Калифорния. Сами виждате — продължи той и усили темпото, — че когато в този окръг някой извърши престъпление, за мен е не само професионално задължение, но и въпрос на морал да се уверя, че този човек ще си получи заслуженото.
	Браг бързо се обърна и като направи голяма крачка, заби пръста си по посока на смаяното лице на Джаред.
	— Ето затова сме тук — извика силно.
	Съдебните заседатели насочиха погледите си към Джаред.
	— Този тук — добави по-тихо, с глас, изпълнен с отвращение Браг, — е обвиняемият, господин Джаред Рейнър.
	Прокурорът отпусна изпънатата си ръка и изгледа заседателите, като не спираше да клати главата си.
	— Един напълно пропаднал тип.
	Докато те отново насочваха погледите си към Браг, аз хвърлих едно око към Джаред, за да видя как се държи. Бях го предупредил, че може да се случи нещо подобно. Прокурорът щеше да го върти на шиш, разчитайки на някаква необмислена реакция от негова страна под погледа на съдебните заседатели. Джаред бе скръстил ръце на гърдите си и гледаше право пред себе си. Изглеждаше напълно спокоен и владеещ се. На всичкото отгоре, като че ли мярнах някаква усмивчица в ъгъла на устните му. По този начин искаше да ми каже, че при него всичко е наред.
	— Какъв зъл човек е Джаред Рейнър — продължи излиянията си Браг, като пристъпи пак към съдебните заседатели. — Как може изобщо да му хрумне на някого да стори подобно ужасно нещо на едно дете?
	Браг погледна към небесата и разпери ръце.
	— Милостиви Боже — простена той, — та това е просто едно дете. Но неговата детска невинност бе отнета в нощта на двайсет и пети септември сред тъмната гора. Отне я това животно — провикна се прокурорът и посочи отново към Джаред.
	Навел глава, Браг мълчаливо отиде до сектора на съдебните заседатели и постави ръцете си на парапета. Очите му бавно обходиха лицата на хората.
	— Аз ще докажа, че Джаред Рейнър е отвлякъл и бил едно десетгодишно момче на име Дани Бъртън. И ако Бог не беше толкова милостив, това бедно невинно дете щеше да претърпи и сексуална гавра от страна на изверга.
	Браг измъкна червена кърпичка от горното джобче на сакото си и като свали очилата си с метална рамка, хубаво изтри стъклата им.
	— След като завърша встъплението си, всеки в тази съдебна зала, всеки в този окръг, всеки по света добре ще знае какво чудовище е лицето Джаред Рейнър. — После Браг започна да шепне. — Той е чисто и просто един педофил или… боже пази, даже нещо още по-лошо.
	Браг си сложи очилата и се втренчи в Джаред. Изневиделица, бърз като гърмяща змия, простря ръка към него.
	— Но това не ви е за пръв път, нали, господин Рейнър? За Дани Бъртън — да, но не и за вас. Не, господине. И преди сте правил подобни работи. — Браг почти крещеше. — Колко пъти? Два пъти? Три пъти? Десет? Сто? Кълна се, Дани е голям щастливец. Не само защото успя да избяга, но и защото е жив днес. Колко от вашите жертви вече не са живи, а?
	Прайст беше на път да го прекъсне. Сигурно бе яла попарата на неговите речи. Но аз лично не бях и вече ми бе дошло до гуша.
	Встъпителната реч не е нищо повече от груба скица или да речем, пътна карта на това, което всяка от страните ще се стреми да докаже в хода на процеса. Все пак знаех, че не е изключение прокурорите понякога да залагат още на един аргумент — емоционалния. Когато това се случеше, нямах навика да протестирам — просто защото и аз правех често същото. Но встъплението на Браг надхвърли всички граници. Нещо повече, той май се опита да вкара в кюпа и изчезването на онова момче от Бонвил, въпреки че онзи случай нямаше нищо общо с настоящото дело.
	Скочих на крака.
	— Защитата протестира!
	Прайст кимна и протегна ръката си с разперена длан към мястото до нея.
	— Може ли да се доближите — нареди ни тя, сякаш идеята беше нейна. За части от секундата бях там.
	Съдията извъртя очите си.
	— За пръв път ли слушате встъпление на Браг?
	— Да, и се надявам да ми е за последно.
	Двамата изчакахме бавното приближаване на Браг, който, със сведени рамене, искаше да внуши на всеки присъстващ в съдебната зала, че прекъсването от моя страна е незаконно.
	— Давайте нататък — каза Прайст, когато Браг най-сетне също се довлече. — Изложете основанията си.
	— Мисля, че дадох прекалено голяма свобода на обвинителя, като не си позволих да отхвърля част от съжденията му до този момент — започнах аз. — Но виждам, че господин Браг отдавна прекрачи общоприетите рамки на встъпителната реч. Той не само се опитва да ни убеди в своето виждане, но намесва и материя, която няма никаква връзка с настоящия процес. — И сега почти зашепнах. — Той иска да внуши на съдебните заседатели, че моят клиент носи отговорност и за други престъпления.
	— Истина ли е това, господин Браг?
	— Законът ясно сочи, че по време на встъплението си аз мога да привлека като доказателствен материал всичко, което смятам за необходимо. Включително и сходни престъпления. — Браг ме дари с кисела усмивка.
	Прайст нетърпеливо поклати глава.
	— За какви други престъпления става дума?
	— Не знам точно за какво говори той… Освен ако не намесва изчезването на едно момче на име Гари Косгроув?
	Съдията погледна към Браг за отговор и прокурорът кимна утвърдително.
	— Отговарящият за защитата е прав — рече той с такъв тон, сякаш бях просто един от дузината адвокати, защитаващи обвиняемия.
	Сара ми се усмихна незабележимо. Тя вероятно смяташе, че съм на път да загубя схватката.
	— Какво доказателство ще изтъкнете в полза на това, че между клиента ми и изчезването на момчето има някаква връзка?
	— Ще докажа именно връзката.
	Отпуснах ръце покрай тялото си в изблик на безсилие. А може би чисто и просто изгубих за миг увереност. Какво ли знаеше Браг? Наистина ли бе открил нещо, свързващо Джаред с момчето от Бонвил?
	— Даже ако приемем в името на спора — казах на Прайст категорично, — че той може да докаже наличието на някаква връзка, какво общо може да има това с настоящия процес?
	— Еднакъв начин на действие — заяви Браг с глас, нетърпящ възражение.
	— Което, въз основа на член 352 от Наказателния кодекс — отговорих аз, — ще отхвърля като крайно вредно и причиняващо загуба на време за уважаемия съд.
	Без да изглежда впечатлен, Браг замахна с опакото на ръката си в моята посока.
	— Обстоятелствата около изчезването на момчето наистина са в ущърб на обвиняемия, защото, добре знаете, съдебните заседатели веднага ще сметнат, че именно той го е убил. Така че отхвърлете всичко, което искате.
	— За какви обстоятелства говорите?
	Очите на Браг се свиха.
	— Е? — подканих го с надежда.
	— Още работим върху тях — отстъпи той.
	— Точно както и предполагах — обърнах се към Прайст. — От този момент нататък конфликтът е за едно — дали господин Браг има право да споменава, че клиентът ми е отговорен и за други престъпления или не. Обръщам внимание на уважаемия съд, че преди прокурорът да има правото на подобни позорни изявления, вие трябва да се произнесете върху тяхната допустимост.
	— В такъв случай е трябвало да поискате изслушване — прекъсна ме Браг.
	— Как? — възкликнах високо. — Нямах никаква представа, че ще настоявате за изнасянето на подобни…
	Прайст удари с отворена длан по плота. Звукът възпроизведе много по-голям ефект, отколкото тя очакваше. Приставът се изпъна като струна и ръката му посегна към кобура с револвера.
	— Господин Браг, имате достатъчно голям опит, за да ви е пределно ясно, че преди да споменете каквито и да е утежняващи вината обстоятелства във встъпителното си слово, трябва да сте напълно уверен, че защитата също е запозната с цялата информация, съдържаща се в тях.
	Настъпи тишина. Браг зяпаше в пода и пресмяташе следващия си ход.
	— И ако наистина постъпи протест, ще наредя да се състои изслушване на доказателствата, още преди да успеете да мигнете към съдебните заседатели, камо ли да обелите дума за това.
	— Е, добре — каза накрая Браг. — Нека да направим изслушване.
	Като чу това, при вида на претъпканата зала устните на Прайст започнаха да потрепват. Знаех какво й се върти в главата. Всеки очакваше встъпленията да бъдат днес. Вестниците пишеха за това на първите си страници и чак в Сан Франциско проявяваха интерес към процеса. Съдията просто нямаше право да разочарова хората.
	— Господине — обърна се тя към Браг, — би трябвало да знаете, че всяко нещо, което се явява в ущърб по такъв явен начин, може да бъде отхвърлено.
	— Но… — започна Браг, ала съдията го прекъсна.
	— Господин Добс, протестирате ли срещу всички намеци, направени във връзка с изчезването на момчето от Бонвил?
	— Неговото име е Гари Косгроув — казах с уважение. — Да, протестирам, поради изтъкнатите преди малко причини.
	— Приема се — заяви Прайст и се обърна към Браг. — Ще трябва да завършите встъплението си без никакви по-нататъшни намеци за това, какво се е случило или не се е случило на всеки друг, освен на потърпевшия в това дело.
	— Но това представляваше основната част от разработката ми.
	— Трябвало е да си направите хубаво сметката, преди да седнете да заблуждавате защитата.
	— Аз не бях…
	— Господине — фиксира прокурора Прайст, — изобщо не ви вярвам. Опитахте се да се измъкнете, но господин Добс ви разобличи.
	Браг отвори уста и се опита да отговори, ала после размисли.
	— А сега двамата или ще продължите според моите предначертания, или ще съобщя на съдебните заседатели, че сте приключили с встъпленията си.
	Без да каже нищо, Браг отново се запъти към сектора на съдебните заседатели, сияещ така, сякаш той бе победителят в спора. След това му отне около час да описва какво се бе случило с Дани през онази нощ и как той ще докаже вината на Джаред.
	На Браг му беше пределно ясно, че при огромната част от процесите, касаещи гавра с деца, съдебните заседатели изпитват естествена склонност да съчувстват на жертвата. Много често и най-разумните основания отстъпват пред емоцията и пречат да се разграничи истината от измислицата. Прокурорът завърши встъплението си със заключението, че съдебните заседатели не трябва да изпускат от око такива отвратителни педофили като Джаред, защото рискуват живота и честта на бъдещите им жертви.
	— Господин Добс — обърна се към мен Прайст, — ще направите ли встъпление?
	Не ми трябваше да мисля дълго. Със Сара бяхме обсъждали този въпрос. Ако произнесях встъпително слово, трябваше да начертая пред съдебните заседатели как възнамерявам да постъпя. Проблемът обаче беше в това, че още нямах нужната яснота по въпроса. Все още не знаех дали Дани ще бъде в състояние отново да разпознае било Джаред, било колата му. Не знаех по какъв начин ще мога да докажа, че Макбийн е подхвърлил опаковката от бонбоните. Не знаех дали Браг не е измислил някакъв начин, с който да свърже Джаред и изчезването на момчето от Бонвил. И най-сетне, още не бях решил дали да призова Джаред на свидетелската банка.
	Твърде много зависех от действията на обвинението.
	— Ваша светлост, защитата възнамерява да запази правото си за встъпление.
	— В такъв случай съдът се разпуска до десет часа на следващия ден. Господин Браг, направете всичко възможно вие и вашият първи свидетел да имате готовност да започнете точно навреме.
	Сияещ като калайдисан тиган, Браг бързо скочи на крака.
	— Можете да бъдете напълно сигурна, че ние, народът на щата Калифорния и нашият първи свидетел, Дани Бъртън, ще бъдем на линия.


	Глава двайсет и шеста

	Разбит от свирепата атака на Браг, Джаред шареше с очи от едната до другата стена, без да спира погледа си върху мен. Аз търпеливо го слушах, като идеално разбирах какво му е на душата. Ако пръстът на прокурора беше забоден в моето лице през целия следобед, сигурно накрая щях да му го отхапя.
	Намирахме се в стаята за разпит на адвокатите. Джаред тъкмо сменяше парадния костюм със затворническото облекло. Вече почти се бе успокоил и сега просто се опитваше да се отпусне.
	— Някой ден Браг ще съжалява за това, което ми стори вътре в залата — подхвърли Джаред, докато балансираше на куц крак, събувайки панталоните си.
	Очите ми се разшириха. Ако не го знаех що за човек е — треперещ от собствената си сянка — щях да си помисля, че отправя някаква заплаха.
	— Какво каза?
	Джаред за миг се замисли.
	— Имам предвид, че когато спечелим делото, с неговата политическа кариера ще бъде свършено. Без значение с колко пари разполагат той или баща му.
	— Изненадан съм от твоята осведоменост за него.
	— Винаги трябва да знаеш колкото се може повече за врага си. — Той погледна ръцете си, докато разкопчаваше бялата си риза. — Добрите адвокати не постъпват ли по същия начин?
	— Просто не знаех, че си запознат с личния живот на Браг и семейството му.
	— Всичко е проследено много добре във вестниците. Да не мислиш, че не мога да чета?
	— Не и след като се натъкнах на всички онези пръснати по пода на пристройката книги — отбелязах аз.
	Лицето на Джаред се вкамени.
	— Какво искаш да кажеш с това „пръснати по пода“?
	В мига, в който думите излязоха от устата ми, се сетих, че не биваше да споменавам нищо, свързано с личната му собственост. Това със сигурност можеше да го извади от равновесие.
	— Просто исках да кажа, че когато ченгетата тършуват някъде, обикновено не подреждат след това.
	— Но нищо не са опропастили, нали?
	— Не са — казах. — След това Сара опакова внимателно всичко и го прибра на сигурно място.
	Джаред постави ръце на плота и се наведе към мен. Освен боксерките, върху него нямаше нищо друго.
	— Всичко?
	Бях капнал. Денят беше дълъг и уморителен, а утре ме чакаше още един такъв ден — даже по-напрегнат от днешния.
	— Май всичко — потвърдих нетърпеливо. — Знам, че имаше купища дрехи и много книги.
	— А герданът ми?
	— Хайде, Джаред — изпъшках. — Нали си приказвахме за това? Доколкото знам, той се намира още в стаята за лични вещи в полицията, заедно с всичко останало, което взеха от теб в деня на ареста ти.
	Той се взря в мен продължително и напрегнато.
	— Какво искаш да кажеш с това „доколкото знам“? Не си ли сигурен?
	— Да бе, сигурен съм. Ще си го получиш обратно, когато те освободят.
	Той се обърна към мен и в очите му имаше тъга.
	— Съжалявам, Хънтър, но нося този гердан от дълги години и той означава страшно много за мен.
	— Разбирам.
	Колебаех се как ще е най-добре да отворя дума за истинската причина, заради която исках да разговарям с него — блейзъра на Айвъри. Покрай това, което спомена по време на встъплението си Браг, беше пределно ясно, че той ще се опита да направи връзка между Джаред и изчезването на Гари Косгроув. Наистина, Браг можеше и да блъфира, но аз трябваше да бъда подготвен за най-лошото. Трябваше да си изясня какво точно знае Джаред.
	— Можеш ли да си спомниш дали си карал блейзъра на Айвъри ден-два преди да те арестуват?
	— Защо ме питаш?
	— Един старец ми каза, че онова момче е отвлечено с такава кола.
	Джаред бавно пъхна краката си в крачолите на дънките и ме изгледа с такъв поглед, сякаш се шегувах.
	— Те наистина ли смятат, че аз съм единственият човек в щата Калифорния, който е имал достъп до червен блейзър?
	— Точно за това говореше Браг, когато каза пред съдебните заседатели, че и преди си вършил подобни работи.
	— Спомних си — кимна той и повдигна дясната си вежда. — Това се случи, след като ти малко се забави с дърпането на спусъка.
	И без да бъда гений, разбрах, че ме критикува. Знаех, че трябваше да протестирам малко по-рано, когато Браг намеси изчезналото момче, но нямах нужда един дървар да ми го напомня.
	— Какво каза току-що?
	— Казах — настани се срещу мен Джаред, — че нямаше защо да оставяш онзи перко прокурора да си разиграва толкова дълго коня и да говори неща, които нямат нищо общо с моя случай.
	Оставих тази забележка да мине покрай ушите ми. Но не и преди дълбоко да си поема дъх и шумно да го изпусна.
	— Няколко свидетели са видели как момчето се качва на някакъв червен блейзър. Оттогава нито са го виждали, нито са го чували.
	— Някой видял ли е шофьора?
	— Доколкото аз знам, не. Но всички изглеждат толкова потайни, че нищо чудно да се опитат да докажат, че това си бил ти.
	— Жестоко бъркат. Казах ти още преди седмици, че нямам нищо общо с това изчезнало момче. — Джаред се облегна назад и качи босите си крака на плота. — Как изобщо може да им минава през главите, че съм отвлякъл някакво дете с червен блейзър точно на следващия ден, след като уж съм отвлякъл друго дете с черния си шевролет?
	— Знам, че твърденията им не издържат на никаква критика. Но по някакъв начин са узнали, че по него време си имал достъп до червения блейзър на Айвъри.
	— Само достъп — каза той и пак се наведе напред. — Никога не съм ходил с кола дотам. Даже не знам къде се намира това място. — След това наведе глава. — Ако щеш вярвай, даже не помня проклетото му име.
	— Бонвил — казах и в мига, в който произнесох думата, погледите ни се срещнаха.
	— Това звучи като онези прокълнати места от анимационните филмчета на Дисни — рече Джаред и двамата се изхилихме.
	— Но в нашия случай трябва да се борим със зловещата фантазия на Макбийн, не на Уолт Дисни. А и двамата добре знаем какво обикновено означава това.
	Лицето на Джаред стана безизразно.
	— Аз знам съвсем точно какво означава това.


	Глава двайсет и седма

	Всички бяха вперили поглед в Дани Бъртън, докато момчето вървеше след пристава надолу към заграденото островче, за да заеме мястото си на свидетелската банка. Макар че бе облякло вероятно най-доброто от оказиона на майка си, ръкавите на избелелия му син блейзър бяха толкова дълги, че почти скриваха пръстите му. Маншетите на панталоните му метяха пода с всяка негова стъпка. Широка вратовръзка в крещящи цветове покриваше по-голямата част от гърдите му.
	Браг и Макбийн разглеждаха снимки на колата на Джаред.
	— Поне да бяха купили на момчето по-сносно облекло — прошепнах в ухото на Сара.
	Когато наближи свидетелската банка, Дани се обърна към служителя, зает с ровене в някакви документи по бюрото си. Вдигнало дясната си ръка, момчето застана с лице към залата, докато търпеливо чакаше да положи клетва. Щом очите му попаднаха върху Джаред, в тях се прокрадна сянка на колебание. Вълна от любопитство прекоси младото му лице.
	Не знаех какъв извод да си направя от всичко това. Досега Дани не бе успял да разпознае категорично Джаред. Нито на снимка, нито по време на двете очни ставки, специално организирани ден след арестуването на Джаред.
	Така че на какво се дължеше този зашеметен поглед?
	Най-сетне служителят намери каквото търсеше и наруши напрегнатия миг.
	— Заклевате ли се тържествено… — започна да нарежда той и момчето, сякаш някакъв хипнотизатор бе щракнал с пръсти, премига и се обърна към стареца, вдигнал ръка над главата си.
	Аз въздъхнах с облекчение и погледнах към Сара, която бе озадачена не по-малко от мен.
	— Какво, по дяволите, беше това? — измърморих, слушайки как Дани, заел мястото си, наглася микрофона на своята височина.
	— Може да започвате — каза Прайст, като кимна към прокурора.
	Дани начаса погледна към Браг. Момчето знаеше какво ще последва. Бях сигурен, че са репетирали началото десетки пъти.
	Браг първо зададе няколко опознавателни въпроса, за да помогне на момчето да се отпусне. Веднага пролича, че прокурорът не пести кой знае колко времето си; изпънато като струна, десетгодишното момче замлъкваше за миг, за да изглежда, че обмисля въпроса; а след това изстрелваше отговора като грамофон. Лицето на съдията се разведри. Съдебните заседатели до един изглеждаха очаровани. Разпитът на Дани Бъртън течеше по ноти.
	Накрая Браг попита за нощта, когато момчето бе нападнато.
	— Защо беше излязъл навън толкова късно?
	— Не беше много късно — заяви Дани с такова възмущение, каквото рядко може да се срещне на неговата възраст. — А и аз съм достатъчно голям.
	Браг извърна за миг лице от свидетелската банка и се усмихна на съдебните заседатели.
	— В това няма съмнение.
	— Освен това, целия ден работих — добави момчето. Стана ясно, че то добре съзнава, че Браг го поднася.
	Дани погледна към майка си, сякаш бе направил беля. Тя седеше на първата редица зад масата на обвинението, смалена съвсем от ръста на съседа си вдясно Ото Косгроув. Тя му кимна и момчето пак се обърна към Браг.
	— Майка ми имаше на другия ден рожден ден. Трябваше да й купя подарък.
	— Това е прекрасно — проточи Браг, сякаш говореше на бебе. — На какво се беше спрял?
	— Тя имаше нужда от парфюм.
	— Ти парфюм ли й взе?
	— Не — тъжно отвърна момчето. — Нямах толкова пари.
	— Колко пари имаше?
	Момчето вдигна глава и се усмихна на майка си.
	— Бях изкарал пет долара през деня — каза то гордо. — Мислех си, че ще ми стигнат за един парфюм.
	Прокурорът отиде до момчето и приятелски го потупа по рамото.
	— Днес всичко е толкова скъпо.
	Момчето сви устни и въздъхна шумно.
	— Така си е.
	— С една дума, какво й купи накрая?
	Дани изведнъж замълча. Имаше нещо във въпроса на Браг, което го притесняваше. Увереността му се бе изпарила.
	— Какво й купи? — пак попита Браг.
	Дани бавно сведе глава и се загледа в пода.
	— Нищо.
	Браг скочи към Дани и постави ръка на рамото му, за да го утеши. Дани се дръпна и погледна прокурора с поглед, който казваше „престани“.
	Аз прихнах наум, когато Браг се отдалечи, озадачен от реакцията на момчето. На всички стана ясно, че малчуганът се беше засрамил от постъпката му.
	— Значи всичко беше твърде скъпо?
	— Не всичко. Но аз исках да й купя точно парфюм.
	Браг направи кратка пауза, за да подчертае значението на следващия въпрос.
	— И така, ти излезе от магазина, без да си купил нищо? — попита той, макар чудесно да знаеше, че не беше така.
	Върху лицето на Дани отново се появи усмивка.
	— Купих едни гумени мечета.
	— Вярно? — изквича Браг, сякаш чуваше за пръв път за мечетата. — Какво представляват гумените мечета?
	— Дъвчащи бонбони.
	Браг хвана брадичката си, обмисляйки отговора.
	— В каква опаковка бяха дъвчащите бонбони?
	— В нещо прозрачно — каза колебливо момчето. — Забравих как точно го наричахте.
	— Целофан — помогна му Браг.
	— А, да — погледна към Макбийн Дани. — Казаха ми, че вие също сте бил забравил думата.
	Сред публиката избухна смях. Съдебните заседатели също се подсмихваха. Ако досега си бяха въобразявали, че отговорите на Дани са спонтанни, време беше да скъсат с това свое убеждение.
	Браг изчака съдебната зала да се успокои. Гумените мечета бяха находката на обвинението. Той не искаше никой да пропусне това, което предстоеше.
	— Дани — заговори накрая, — кажи ни какво се случи, когато напусна магазина с гумените мечета в ръка?
	Цял час Дани обяснява какво се бе случило след излизането му от магазина. Съдебните заседатели се бяха изправили на нокти. Беше пропусната обаче една малка подробност. Браг просто замаза факта, че освен споменаването на брадата и бейзболната шапка, Дани не можа да даде всъщност точно описание на нападателя си.
	— Какво се случи с гумените мечета?
	— Държах ги в ръка, когато ме нападна.
	— Още ли бяха в теб, когато избяга?
	— Нямаше ги. Сигурно ги бях изтървал някъде.
	— Например вътре в колата на нападателя? — попита Браг и аз скочих толкова бързо, че щях да съборя стола си.
	— Протестирам. Подвеждащ въпрос.
	Прайст кимна.
	— Приема се — каза тя и махна с ръка на Браг да продължава.
	Браг застана с лице към съдебните заседатели и бавно се запъти към тях със заинтригуван вид.
	— Тази кола, с която беше отвлечен — заговори той, като постави ръце на парапета, обграждащ съдебните заседатели, — можеш ли да ни я опишеш?
	Дани наклони глава.
	— Ами беше доста голяма.
	— А на цвят каква беше?
	— Черна.
	Макбийн подаде на прокурора няколко снимки.
	— Дани — Браг постави снимките на катедрата пред момчето, — ето тук няколко снимки, отбелязани с цифри от едно до четири. Разгледай ги и ни кажи дали някога си виждал тази кола на снимките?
	Аз почти се изправих на стола си, докато Дани нетърпеливо вдигаше една по една снимките, разглеждаше ги и сетне ги поставяше обратно на катедрата.
	— Да — каза той.
	Сара ме погледна озадачено. И двамата знаехме, че досега момчето не бе в състояние да разпознае със сигурност колата на Джаред.
	Браг отстъпи встрани, за да могат съдебните заседатели не само да чуят отговора на следващия му въпрос, но и да гледат през това време към момчето.
	— Кога си виждал тази кола преди?
	В залата се възцари абсолютна тишина. Дани се поколеба и на лицето му наместо досегашната момчешка усмивка се изписа загриженост. Май за пръв път безгрижието му отстъпи място на нещо друго. Той осъзна от каква голяма важност е това, което щеше да каже. Очите му скачаха от Браг към Джаред и обратно. После момчето се взря в Браг.
	— Тази кола е колата, която караше мъжът, който ме нападна.
	В залата настъпи раздвижване, което Прайст укроти с един удар на чукчето си. Прокурорът бавно се разхождаше пред главния си свидетел, докато шумът не утихна напълно. След това той се извъртя като балерина на един крак към Прайст.
	— Ваша светлост — ухили се до уши. — Народът на щата Калифорния няма други въпроси към този свидетел.
	— Господин Добс? — погледна ме Прайст.
	Бях на кръстопът. Момчето нито веднъж не спомена за ръкавиците си. Ловкият прокурор знаеше, че майката на Дани му бе заръчала да не ги сваля навън. Той добре съзнаваше, че основното ми възражение ще се гради върху това, че на опаковката от бонбоните не може да има отпечатъци от пръстите на Дани, просто защото момчето през цялото време е било с ръкавици. До какво се бе добрал Браг?
	Изведнъж ми просветна. Бяха ме изпързаляли. Браг искаше да задам въпроса си. Така щеше да изглежда, че отговорът на Дани не е бил поставен предварително в устата му. Което пък означаваше, че Браг знае какво ще отговори момчето — че не ги е носило на ръцете си през цялото време. Колкото и да не ми се щеше, трябваше да стоя по-надалеч от този въпрос. А след като не бях в състояние да питам момчето за ръкавиците, аз бях почти повален.
	— Господин Добс — извади ме от унеса Прайст, — готов ли сте?
	Бавно пристъпих към свидетелската банка и се опитах да изхвърля от съзнанието си проклетите ръкавици.
	— Здравей, Дани — казах сърдечно.
	Беше очевидно за всеки присъстващ, че Дани е интелигентно, открито и симпатично момче. Трябваше да внимавам. Ако започнех да го нападам, щях да отблъсна съдебните заседатели. Но нямах друг избор, поне по въпроса за колата на Джаред. Само така можех да докажа, че досега не бе успял категорично да я разпознае.
	— Здрасти — отвърна момчето с бърза усмивка. Бях убеден, че Браг го е предупредил да се пази от мен. За щастие, то си спомняше нашия приятелски разговор до къщата им.
	— Като гледаш тази кола — посочих към снимките, — можеш ли да кажеш какъв модел е?
	— Разбира се — откликна разпалено момчето. — Това е шевролет — лимузина, модел хиляда деветстотин петдесет и шеста.
	По бързия му отговор веднага разбрах, че Макбийн или Браг добре го бяха подковали. Трябваше да изкопча какво още бяха посадили в тази паметлива малка главица.
	— Това е доста стар модел.
	— За мен наистина е така — пошегува се момчето, но остана сериозно, чак докато не чу смеха на публиката.
	— Значи и преди си виждал такива?
	На лицето му се появи топла усмивка.
	— Много пъти.
	— Къде?
	С мека усмивка майка му му разреши да отговори на въпроса.
	— Няколко пъти татко ме е водил на нощните обиколки, организирани от производителите на бира — каза Дани с тъга в гласа.
	— Наистина ли? — опитах се да прикрия разочарованието си. — И там сигурно имаше десетки стари коли? — отбелязах, докато обмислях по какъв начин да атакувам идентификацията на колата, която бе направил преди малко. Сега обаче прокурорът нямаше как да му помогне.
	— Вярно — кимна момчето и цялото се разтресе от възбуда. — Любимият ми модел е корвет, хиляда деветстотин петдесет и осма.
	— И на мен също — казах.
	Браг се намръщи и драсна нещо в жълтата си папка. Вероятно си отбеляза, че цялото време, което бе посветил на това да накара момчето да се бои от мен, можеше да се смята за изгубено. Но аз забелязах нещо, което бе убягнало на Браг. Че не бе в природата на Дани Бъртън да мрази някого прекалено дълго.
	Реших да извлека максимална полза от тази му отличителна черта и да натикам и него, и Браг в ъгъла, откъдето нямаше да могат да избягат.
	— Беше споменал по-рано, че през онази нощ в гората е било тъмно.
	Момчето за миг изпадна в колебание. Смяната на посоката го извади от равновесие.
	— Ужасно тъмно. Нищо не се виждаше.
	— Толкова тъмно, че не си виждал добре мъжа?
	— Точно така.
	— Толкова тъмно, че едва ли си виждал добре и колата му?
	— Прав сте — каза момчето и кимна с глава, за да потвърди думите си.
	Аз се отдалечих и въздъхнах с облекчение. Бях сигурен, че всеки в съдебната зала вижда усмивката ми, която безуспешно се опитвах да прикрия.
	— Но, господин Добс — извика Дани, — в началото, на онова място, където ме сграбчи първия път, още не беше толкова тъмно.
	Отново се приближих към свидетелската банка, като правех всичко възможно да прикрия пораженията, които ми бе нанесло момчето с ненадейния си изстрел право в корема ми.
	— Не каза ли, че и тогава вече е било тъмно?
	— Донякъде да — призна то. — Но не колкото сред онези дървета.
	— А сега, Дани… — започнах стегнато и млъкнах, за да превърна сърцето си в буца лед. Трябваше да съм сигурен, че нямаше да изгубя търпение.
	Джаред и Сара ме изгледаха с любопитство. Точно зад тях Айвъри леко ми се усмихна и бавно кимна с глава. По този начин искаше да ми съобщи, че се справям добре.
	— Кажи ми, Дани — попитах, като се приближих към него, — имаше ли някакво осветление на онова място?
	— Не си спомням да съм видял светлини.
	— Така или иначе, ти твърдиш, че е било достатъчно светло, за да разгледаш колата?
	— Казах — отвърна нетърпеливо момчето, — че просто беше по-светло, отколкото в гората.
	Като че ли Дани се бе поизморил вече и бе изгубил интерес. Грешката беше моя. Твърде много се бях притеснявал от отговорите му и твърде дълго бях тъпкал на едно място. Трябваше да се насоча право към целта.
	— Когато се бутна в мъжа, той не беше ли застанал пред колата?
	Дани за миг се замисли.
	— Да, на няколко стъпки от нея.
	— Ти вече сподели, че с изключение на брадата и на бейзболната шапка не си могъл да различиш добре лицето му, било преди, било след като те е сграбчил, защото е било тъмно. Така ли беше?
	— Точно така.
	Най-сетне бях на финалната права, а момчето нямаше и най-малка представа накъде съм се устремил. Браг обаче бе схванал; той продължаваше да драска в папката, но изражението му сега приличаше на настъпена смокиня. Почти чувах скърцането на зъбите му.
	— Ако не е било достатъчно светло, за да видиш лицето на мъжа и при положение че той е стоял точно пред теб, как така си успял да разгледаш добре колата?
	Дани започна да се върти нервно на стола. Сбърчил чело, той се огледа към Браг за помощ. Прокурорът започна да се надига, но после се отказа. Знаеше, че сега всяко прекъсване може да се приеме като опит за укриване на нещо от съдебните заседатели.
	— Вижте сега — замънка Дани, — не съм казвал, че е нямало достатъчно светлина, за да видя лицето му.
	— Така ли? — попитах подигравателно.
	— Просто не можах добре да го разгледам — поясни момчето и сниши глас, сякаш не искаше цялата съдебна зала да чуе какво се готви да признае. — Бях изплашен, когато ме сграбчи.
	Дани бе на път да се разреве. Не знаех къде беше причината — дали защото си бе припомнил нападението, или защото бе принуден да признае, че е бил изплашен.
	— Когато се блъсна в мъжа, ти се стресна много, нали?
	— Така беше.
	— Защото не беше наясно какво иска той?
	— А и защото изскочи пред мен сякаш от земята.
	— Когато те сграбчи, ти повече се безпокоеше какво ще иска този човек, отколкото от вида на колата му, нали?
	— Даже не знаех, че има и кола. Научих го чак когато ме метна към нея.
	— Всичко се случи много бързо, нали, Дани? И не успя да разгледаш добре колата. Така ли е?
	Момчето пое дълбоко въздух.
	— Вероятно сте прав — кимна и силно издиша. — Просто помня, че беше там.
	Застанах така, че да гледам в посоката, към която бе обърнато лицето на момчето. Исках да виждам муцуната на Макбийн, докато то отговаряше на следващите ми въпроси.
	— Ти изобщо споменавал ли си на лейтенант Макбийн, че човекът, който те отвлече, е карал шевролет модел хиляда деветстотин петдесет и шеста?
	— Не точно.
	— Всъщност не се е налагало да му казваш, защото той ти каза това, нали?
	Дани погледна към Макбийн и след това към Браг, който най-сетне бе престанал да драска в папката и беше вдигнал глава. Той гледаше право в момчето и хапеше края на химикалката си.
	— Дани? — подканих го аз.
	— Ами-и, той не каза точно това.
	— А не спомена ли нещо подобно?
	— По-скоро каза… — започна момчето и спря да се върти в стола, когато очите му се срещнаха с тези на Макбийн.
	— Разбираш ли въпроса ми?
	Дани кимна с глава.
	— Видях, че това е шевролет модел хиляда деветстотин петдесет и шеста, когато ми показа снимките.
	Аз взех една от снимките и я размахах във въздуха.
	— Никога не си му казвал, че мъжът, който те отвлече, е карал кола като тази на снимката?
	— Не, господине.
	— А също така не си казвал и какъв модел е колата?
	— Помислих си, че колата е била такъв модел, защото лейтенант Макбийн ми обясни, че колата от снимката принадлежи на човека, който ме нападна.
	— Сега разбирам — кимнах, след като не остана човек в залата — включително и съдебните заседатели — който да не гледа към масата на обвинението. Браг и Макбийн се опитваха да пазят присъствие на духа. — За да не остане и най-малкото недоразумение — добавих, — прав ли съм, когато твърдя, че ти никога не си правил описание на онази кола било пред лейтенанта, било пред господин Браг?
	— С изключение на това, че бе голяма и черна, не бих могъл да кажа нищо повече за нея.
	Запазих за секунда тишина, за да дам възможност на съдебните заседатели да осъзнаят важността на казаното от Дани. Всичко бе минало по-добре, отколкото очаквах.
	Когато се запътих към мястото си, готов да кажа на Прайст, че съм приключил, видях успокоеното лице на Джаред. Хрумна ми една идея. Наистина, беше рисковано, но до този момент бях имал късмет, а освен това ми се прииска да завърша кръстосания си разпит с драматичен финал. Такъв, който съдебните заседатели нямаше да забравят по никакъв начин и който щеше да свети като червена лампичка по време на разискванията в съзнанието им.
	— Дани — обърнах се отново към момчето, — това, което си спомняш най-добре за нападателя, е, че е бил с брада и е носел бейзболна шапка на главата си. Така ли е?
	— Както казах, беше доста тъмно.
	А също така каза, че си бил изплашен до смърт, прищя ми се да му напомня. Но на съдебните заседатели щеше да им дойде множко отново да слушат това.
	— Как мислиш, ако видиш пак този човек, дали ще го познаеш?
	Устните на момчето се стегнаха, а лицето му се опъна.
	— Може би.
	Аз бавно отидох до Джаред, който се намираше на по-малко от пет метра от свидетелската банка.
	— Нали виждаш този човек, седнал до тази красива жена? — попитах аз и небрежно посочих към Джаред.
	— Имате предвид мъжа, седнал до госпожица Харис? — попита Дани и се усмихна на Сара.
	Бях изненадан, че си спомня името й.
	— Да, Дани — отвърнах и дълбоко си поех въздух. — Кажи ни, виждал ли си преди изобщо този човек?
	Дани се взря за дълго в Джаред. А после, точно както и преди, сякаш изгуби нишката. Помислих да оттегля въпроса си, но вече бе късно.
	— Имате предвид дали смятам, че мъжът, седнал до госпожица Харис, прилича на мъжа, който ме нападна?
	— Точно така — потвърдих бързо аз.
	— Не — отвърна Дани. — Наистина не.
	В съдебната зала се надигна вой. Няколко репортери излетяха навън, за да съобщят новината, стиснали клетъчните си телефони в ръка. Аз заех мястото си и въздъхнах с облекчение. Прайст се беше изправила и удряше с чукчето си по твърдото дърво на катедрата. Бях на път да обявя, че нямам повече въпроси, когато забелязах, че Дани не отлепя поглед от Джаред.
	Залата утихна, когато момчето бавно се изправи и посочи към Джаред.
	— Господин Добс? — рече Дани. — Той със сигурност прилича на онзи човек.
	Извърнах се трескаво.
	— Нали току-що каза… — изтърсих и Дани ме погледна с онзи типичен за десетгодишните момчета поглед, означаващ „как може да си такъв идиот“.
	— Не говоря за вашия клиент — поясни момчето. — Казвам, че този, който седи зад него, прилича на нападателя.
	Цялата зала като един човек насочи поглед към бащата на Сара, съдия Айвъри Харис.


	Глава двайсет и осма

	Страшната буря, тръгнала от залива Аляска, достигна Северното крайбрежие. Юка беше залят от поройни дъждове, придружени от силен вятър. Дръжката на тежката метална врата буквално се изскубна от ръката ми при един силен тласък на вятъра. Почти ослепял от влизащата в очите ми коса, аз се огледах навън, за да съм сигурен, че съм се отървал от пълчищата репортери, дебнещи излизането ми от съдебната зала. Не видях никого и хукнах към колата.
	След като Дани го посочи, Айвъри излетя от съдебната зала, гонен по петите от репортерите. Сара отдели няколко минути да наблюдава как Браг успокоява момчето, а после се извини, че трябва да види какво става с баща й, и също излезе.
	Насочвайки Дани с въпросите си, Браг най-сетне изкопчи от него какво го беше принудило да признае, че Айвъри Харис му прилича на нападателя. Щастието отново кацна на рамото му, когато чу от Дани, че причината се криела в брадата на Айвъри. Упоритият като булдог прокурор в този момент показа на Дани замазаната снимка на Джаред, направена в деня на ареста му. След като я разгледа внимателно, момчето беше принудено да признае, че с брада Джаред също му напомня нападателя.
	Изпълнен с илюзията, че отново е успял да насочи подозренията към Джаред, Браг цъфтеше като хризантема след разпита. Но непоправимото беше станало. За всички вече бе ясно, че Дани не може да различи със сигурност колата на Джаред. Нещо повече, и най-благоразположеният към тезата на обвинението състав от съдебни заседатели нямаше как да не признае, че ако се разчита на подобно описание на нападателя, в кюпа автоматично попада поне половината от мъжкото население на окръга.
	Колкото до Джаред, показанията на момчето се оказаха изключително благоприятни за него. Би трябвало да скачам от радост, но аз не се чувствах радостен. Докато Браг и Макбийн все още бяха заслепени, аз не бях. Не можех да отхвърля с лека ръка възможността наистина Айвъри да е бил нападателят. Той не само отговаряше на общото описание, но също така бе разполагал с лесен достъп до колата на Джаред. Освен това продължаваше да ме яде мисълта, че момчето от Бонвил беше отвлечено с кола като тази на Айвъри. Молех се заради Сара подозренията ми да се окажат един голям балон. Но повече не можех да си заравям главата като щраус в пясъка. Крайно време беше да застана очи в очи с Айвъри.
	Когато стигнах до имението, дъждът плющеше с такава сила по предното стъкло, че едва не пропуснах отбивката. Обикновено от пътя се виждаха светлините в голямата къща. Но сега единствено в прозореца на пристройката проблясваше някаква бледа светлинка, навсякъде другаде цареше мрак. Сара и баща й май ги нямаше, доколкото съдех по липсата на лексуса и блейзъра.
	Паркирах колата отстрани на пристройката, слязох от нея и в лицето ме блъсна силен вятър, огъващ върховете на боровите насаждения. Като се опитвах поне малко да се запазя от дъжда, аз се втурнах тичешком към входната врата. Исках да хвърля мокрите дрехи и веднага да взема една гореща вана. През това време можеше Сара и Айвъри да се приберат и вече да дадем старта на схватката.
	Щом отворих вратата, видях, че настолната лампа е запалена. Добре помнех, че я бях угасил и затова изведнъж станах предпазлив. Стаята изглеждаше празна, само червените мехурчета в лампата бавно плуваха нагоре-надолу. Като тръгнах към леглото, от сянката зад вътрешната му страна изскочи някаква фигура, която се спусна към мен.
	— Господин Добс! — извика съществото и спря на сантиметри от мен. Гласът беше на млад човек.
	Той хвана ръцете ми, но аз инстинктивно ги вдигнах, за да се предпазя. Усетих, че неговите ръце треперят.
	— Аз съм, Боби Майлс.
	— Какво търсиш тук, по дяволите? — попитах и щракнах ключа на осветлението.
	— Не! Не! Веднага го загасете! — изпищя момчето и отново се втурна да се крие в скривалището си. Аз се спуснах след него. Боби Майлс се беше сгушил от вътрешната страна на леглото с глава между коленете и трепереше като приклещено животно.
	— Ще ми кажеш ли какво става?
	— Те ще ме убият! — извика той.
	— Кой ще те убие?
	Бързо като дива котка Боби прескочи леглото, изтича до отворената врата, затръшна я и изгаси лампата.
	— Не трябва да знаят, че съм тук.
	— За кого говориш, Боби?
	— Бандата на Майкъл Виктория. — Гласът му се скъса. — Трябва да ми помогнете.
	— Да ти помогна на теб? — изсмях се аз и направих крачка към него. — Ти си последният човек, на когото ще седна да помагам.
	Боби се строполи на пода и измънка нещо, което не разбрах. Нямаше съмнение, че момчето е страшно изплашено. Май се досещах защо. Този Майкъл Виктория, от когото се криеше, се явяваше нещо като ортак на Салвадор Мартинес.
	Но в крайна сметка, какво ми пукаше? Нали последния път, когато Боби беше уплашен и имаше нужда от помощ, аз изгубих работата си.
	— Не само че няма да ти помогна, но искам и да се измиташ оттук. Ако случайно си забравил, ти беше причината да попадна в затвора.
	Раменете на момчето започнаха да се тресат.
	— Хайде престани с тоя рев — раздрусах го аз. — Не разбираш ли, че ти беше тоя, който ме обвини в много сериозно престъпление? Под въпрос са не само свободата ми, но и кариерата ми. Заради твоите лъжи.
	Боби приседна и избърса с ръкав очите си.
	— Съжалявам. Вие бяхте единственият, който прояви някаква загриженост към мен.
	— Да, така беше, но вече си научих добре урока.
	— Защо не разбирате Те ме принудиха да го направя.
	— Казваш ми нещо, което вече знам — изскърцах със зъби. — Хайде, изчезвай.
	— Не мога. Той иска да ме убие. — Светлината от настолната лампа осветяваше младото му лице. Започвах да разбирам защо плаче; в очите му се четеше истински ужас.
	— Добре, Боби — въздъхнах, като знаех, че рано или късно пак ще съжалявам за това. — Кой всъщност е Майкъл Виктория?
	— Главатарят на тия от Уест Сайд.
	— Бандата, към която принадлежи и Мартинес ли? — попитах, докато се опитвах да си припомня някакви подробности.
	Боби мълчаливо обърса носа си с опакото на ръката си.
	— Да — каза той. — Или поне беше неин член преди време.
	— Май се сблъсках с няколко човека от тази банда, когато беше предварителното ми изслушване.
	— Значи те следят и вас.
	— Съмнявам се — поклатих глава. — Какво те кара да смяташ, че те преследват?
	— Знам го — заяви той. — Едва избягах от тях.
	— Избяга?
	— От къщата на баба… Боже, дано да не са й сторили нищо.
	— Кога?
	— Миналата нощ — заекна той. — Всичко стана много бързо. Чух, че баба извика на някого. Бяха влезли вкъщи. Виктория също беше сред тях. Познах гласа му. Успях да избягам през задния вход.
	— А какво стана с баба ти?
	— Не съм много сигурен — изпъшка Боби. После си даде сметка, че беше изчезнал, без да провери дали баба му не е пострадала. — Когато побягнах надолу по улицата, чух, че колата им потегли, а тя продължаваше да крещи подир тях. Това означава, че с баба всичко е било наред, нали?
	— Вероятно — казах, без да разбирам защо се напъвах да облекча съвестта му. Това момче май носеше само неприятности; не само на мен, но и на всеки, до когото се доближеше.
	— Но защо искат да те убият? — попитах пак и си спомних думите на двамата мародери в кенефа, които казаха, че ще направят всичко възможно Боби да се изпари за процеса ми. Все пак не мислех, че се канеха да го убиват. Поне не и за да облекчат моето положение.
	Боби рухна на леглото и покри очи с десния си лакът, сякаш искаше да се скрие.
	— Той знае, че мога да го вкарам в затвора завинаги.
	— За какво говориш? На Мартинес и без това му висят две убийства на главата. Хич не му е до теб и до евентуалното обвинение в лъжесвидетелстване.
	— Не става дума за Мартинес — повиши глас Боби. — Говоря за Майкъл Виктория.
	— Какво общо има той с всичко това?
	— Той е един от двамата, които ме принудиха да излъжа за вас.
	Стоях над леглото и го гледах.
	— Значи така. Процесът на Мартинес наближаваше и те знаеха, че ще изгори, ако не измислят бързо нещо. И това нещо се оказа ти. Проблемът е, че аз не се вързах на тъпата ти история и му казах да я забрави.
	— Това трябва да го е побъркало.
	— Точно така е станало.
	— И сега той жадува за отмъщение, нали?
	— Помислих си и за това — кимнах и веднага отхвърлих тази мисъл. — Но вече виждам, че отмъщението не е било истинският му мотив. Мартинес и приятелчетата му са твърде умни за такова нещо. Той е знаел, че лошо му се пише без твоите измислени показания, ако процесът започне на определената дата. Затова е измислил начин как да ме отстрани от процеса, с пълното съзнание, че ще му назначат нов адвокат.
	— Но каква му е ползата от това?
	— Всеки нов адвокат има нужда поне от няколко месеца, за да се запознае със случая и да се подготви за процеса. През това време Мартинес ще измисли някаква нова лъжа. Нещо, което да хване повече дикиш пред съдебните заседатели. Или — допълних, знаейки, че навярно това е истинската причина, — си е помислил, че новият адвокат ще е по-сговорчив от мен в покриването на уликите.
	Боби беше спрял да плаче. Не мислех, че казаното го е успокоило кой знае колко, но моето присъствие поне му даваше някакъв кураж. Даже и да съзнаваше, че няма да му бъда от голяма полза, ако онези копелета наистина нахлуеха тук.
	— В това май има смисъл — продължих да използвам момчето като спаринг-слушател. — Мартинес не се бои от теб. Дори да го изтропаш на ченгетата, нищо не могат да му направят. Защото не той е човекът, който те е принудил да излъжеш. Заплашен е единствено онзи, с когото си имал личен контакт.
	— А този човек е Майкъл Виктория.
	Но имаше още едно нещо, което не можех да смеля.
	— Да нападне в онази тоалетна мен и сега да се опитва да убие теб… нещо не се връзва — поклатих глава. — Залогът е твърде голям за него. Необходимо ли е да прави всичко това, само защото някакво хлапе, на което и без това никой не вярва, може да се изпусне, че е извършил престъпление? Даже и да бъде обвинен, най-голямото наказание, което го чака в този случай, са няколко месеца зад решетките и някакъв условен срок.
	— Не и ако вече има две висящи присъди.
	— Виктория има две висящи присъди?
	Боби кимна с глава.
	— Сега нали разбирате защо толкова се страхува от мен?
	— Да, вече разбирам — казах. В Калифорния всяко ново осъждане за углавно престъпление, даже и най-дребното, води незабавно до присъда от двайсет и пет години до доживотен.
	Боби се беше изправил и кръстосваше напред-назад като лъв в клетка. Знаех, че най-вероятно е прав. Виктория наистина имаше какво да губи. Той не можеше да разчита, че Боби няма да се изтърве до края на процеса. Ако момчето го издънеше, не му мърдаше цял живот зад решетките. Ето защо те поискаха да накарам Сара да прекрати кръстосания разпит на Боби по време на предварителното ми изслушване. Беше ги шубе, че Боби ще клекне.
	— Господин Добс! — Боби стоеше до прозореца, леко открехнал завесата и с поглед към шосето. — Мисля, че той идва!
	Бурята беше намаляла. Чух хрущенето на чакъла под гумите на лексуса на Сара. Бях горд, че за по-малко от месец се научих да правя разлика между звуците, които издаваха по чакъла нейните гуми и гумите на колата на Айвъри.
	— Успокой се. Това е Сара Харис.
	— Глупости!
	Отидох сам до прозореца.
	И двамата се смразихме, като видяхме как край сградата бавно се плъзга един шевролет, модел 1960 година. Вътре имаше двама човека отпред и двама отзад. Колата спря пред голямата къща и четиримата се втренчиха пред себе си, осветявайки я с фаровете на колата.
	— Познаваш ли някого? — прошепнах аз, макар да виждах, че прозорците на колата са вдигнати, а и тя се намираше на такова разстояние, че онези не биха чули даже пистолетен изстрел.
	— Единият със сигурност е Виктория.
	Колата даде на заден, обърна и пак излезе на алеята. Беше тихо. Чувах как двамата с Боби дишаме на кратки тласъци. В пълен синхрон, като току-що родени близнаци.
	— Не мърдай — казах, когато единият от седящите отпред хвърли поглед към нашия прозорец.
	— Това е Виктория! Той ще ни убие! — изпищя Боби и се зави с килима.
	Чух как колата рязко спря пред пристройката. По чакъла се чуха стъпки. Те неумолимо приближаваха към входната врата.


	Глава двайсет и девета

	— Трябва да стигнем дотам — казах на Боби и посочих коледните елхички от другата страна на алеята.
	Бяхме клекнали зад моята кола. Вятърът отново се бе усилил и дъждът обливаше лицата ни. Ако можехме да се доберем до боровите насаждения, щяхме да успеем да се скрием. Тъмнината, свирепата буря и лабиринтът между хилядите дръвчета нямаше да им позволят да ни намерят.
	Сведени ниско над земята и клатушкайки се като патици един след друг по мокрия чакъл, ние се насочихме към задната част на колата. Хванах се за калника, за да не залитна и чух вика на Боби. Той се търкаляше с лице, забито в земята, и с колене, опрени в корема, и скимтеше като бебе. Над него с пистолет в ръка стърчеше онзи, когото Боби нарече Майкъл Виктория. Пистолетът му беше насочен право в лицето ми.
	Всеки, изпаднал в такава ситуация, би трябвало да напълни гащите от страх. Но колкото бях уплашен, дваж повече бях обзет от гняв. Гняв, продиктуван от пълната ми безпомощност. Гняв, продиктуван от това, че някакъв лумпен с патлак си беше присвоил правото да определя дали да живея или да умра. Така ми беше паднало пердето, че знаех едно — няма да загина мърцина, без борба.
	Бавно вдигнах ръце и ги поставих зад тила си.
	— Вземи пример от него, тъпако — каза Виктория и посочи с пистолета към Боби. — Ти няма ли също да се разпищиш?
	— Изключено! — Грабнах шепа чакъл, хвърлих го в лицето му и забих глава в корема му. Той падна назад и удари главата си в джантата на колата. За миг остана зашеметен. Опитах се да взема пистолета, но копелето продължаваше силно да го стиска.
	— Да бягаме! — изкрещя Боби и ме повлече в тъмното.
	Опитах се да се дръпна, но чух гласове, ломотещи на испански, а малко след това и няколко изстрела. Озърнах се да видя дали Боби не е пострадал. Него го нямаше никакъв.
	Отново проехтяха изстрели.
	Отвън, пред вратата на пристройката, стояха трима мъже с насочени оръжия. От дулата им излетяха пламъци и видях, че се целят в Боби, който тичаше по алеята. Куршумите чаткаха по чакъла около краката му. Момчето представляваше твърде лесна мишена.
	Изведнъж Боби извика от болка. Той се препъна и залитна, размахал ръце, за да запази равновесие. При първата редица от елхички падна. Нямах представа къде е ударен.
	Ако не предприемех нещо, щях да последвам съдбата му. Виктория още лежеше по гръб и правеше напразни опити да дойде на себе си. Опитах се отново да издърпам пистолета, но той сякаш беше заварен за ръката му. Да му се не види и късмета.
	Скочих отгоре му, затиснах корема му с крака и започнах да му нанасям удари по лицето. Тялото му се отпусна и пистолетът се изхлузи от ръката му. Тъкмо го грабнах, когато нещо избухна до мен. Скрих главата си с ръце и отгоре ми се посипаха стъкла. По лицето на Виктория също имаше стъкла. Огледах се; задното стъкло на колата беше пръснато.
	След това огънят престана. Дъждът и вятърът ми пречеха да разбера какво са намислили. Надникнах иззад багажника и ги видях да разговарят, докато вадеха нещо от джобовете си. Явно презареждаха оръжията си.
	Помислих си да ги гръмна един по един. Но кого заблуждавах? Досега даже не бях държал пистолет в ръцете си. Едва различавах цевта от дръжката. Надали щях да уцеля и слон от разстояние два метра.
	Но, така или иначе, трябваше да действам бързо.
	Коленичил на земята, стиснах пистолета с две ръце и го вдигнах над главата си, като преди това се уверих, че не съм се прицелил в багажника на колата. Започнах да натискам спусъка, стреляйки във въздуха. Нямах намерение да уцелвам никого. Планът ми беше друг.
	Изпратих в тъмнината поне десет куршума и онези тримата хукнаха да се крият. В мига, в който отместиха от мен очи, спрях да стрелям и спринтирах през алеята към елхичките, добирайки се доста навътре в масива.
	Накрая останах без дъх и се опрях в едно дърво. Реших да се върна и да видя какво мога да направя за Боби. Докато се промъквах крадешком между дърветата, чух захлопването на врати и шум от запалване на кола. Застинах на едно място. Надявах се, че са се отказали от преследването и си тръгват.
	Изведнъж дърветата се обляха в светлина. Някой зад мен извика името ми и ме бутна на земята. Инстинктивно вдигнах ръка, за да се предпазя от нападателя.
	— Могат да те видят — каза той, триейки лицето си. Едва познах под калта Боби.
	— Добре ли си?
	Боби се държеше за дясната ръка и я поклащаше.
	— Само ме одраскаха.
	Кимнах към вътрешността на елховите насаждения.
	— Ще можеш ли да вървиш?
	Отговорът на Боби потъна в силния шум, идващ от форсиран автомобилен двигател. Колата май беше на алеята само на метри от нас. И двамата изстинахме. Дъждът продължаваше да се изсипва върху главите ни.
	— Трябва да бягаме — казах и Боби хукна, като криволичеше между дръвчетата. Аз хукнах след него с цялата бързина, на която бях способен. Имахме преднина и се надявахме да им избягаме на такова разстояние, на което куршумите им нямаше да ни стигат. За беда, дръвчетата бяха твърде малки и онези сигурно виждаха всяко наше движение.
	Шумът от двигателя на колата ставаше все по-силен. Тя идваше право към нас, като мачкаше дръвчетата по пътя си. Накъдето и да свърнех, колата също променяше посоката си.
	Вляво дръвчетата бяха по-големи. Там вече кола не можеше да премине.
	— Боби — извиках и посочих с ръка. — Давай натам.
	Разстоянието беше най-малко сто и седемдесет-осемдесет метра. Колата фучеше след нас сред ветрило от кал и овършани дръвчета. Не беше на повече от двайсет метра.
	Бързо се изморих. С всяка крачка краката ми отслабваха. Останах без дъх, сърцето ми щеше да се пръсне, всичко ме болеше, натежах като от олово, но нямаше да им позволя да ме хванат. Продължавах да тичам единствено със силата на волята си.
	Веднъж вече ме бяха преследвали така. Знаех какво е. Тогава бях десетгодишен. Събудих се от виковете на майка ми. Баща ми пак се беше прибрал пиян-залян и безмилостно я налагаше. Изтичах долу и започнах, както винаги досега, да крещя и да го млатя с юмручета по гърдите, молейки го да престане. До този момент така бях постъпвал. Но сега беше различно. Той беше извън себе си. Нямаше да престане, колкото и да му се молех. Щеше да я убие.
	Той ме метна встрани, вдигна мама за косата и удари лицето й в стената. Започна да се хили, когато бездиханното й тяло се свлече на пода. Когато я видях да лежи долу с окървавено лице, нещо в мен се пречупи.
	Изтичах горе до спалнята си и грабнах бухалката. Трябваше да го спра по някакъв начин. Когато се върнах долу, той я риташе по корема и й заповядваше да стане. Промъкнах се зад гърба му и вдигнах бухалката над главата си. След това го фраснах с все сила. Краката му се подгънаха и баща ми се строполи на пода.
	Но дали защото бях твърде малък, или защото той бе твърде голям, баща ми бързо успя да се окопити. Скоро се изправи на крака и с кървясал поглед посегна към бухалката. Аз се вкамених и тя изтрополи на пода. Двамата се гледахме очи в очи, докато тя бавно се търкаляше към него. Макар и още замаян, той се наведе да я вземе, но залитна и щеше да падне. После се изправи с бухалката в ръце и започна да мести поглед от мен към нея и обратно. Вдигна я над главата си. Аз се свих, покрих глава с ръце и зачаках удара. Майка ми скочи като котка върху гърба му, започна да го дере и да го удря и да ми крещи да бягам.
	После си спомням, че се намерих на пътя и побягнах презглава. Не знаех накъде тичам, знаех само, че не трябва да спирам. Ако ме настигнеше, баща ми със сигурност щеше да ме убие.
	Изскочих на главното шосе и чух, че той запали колата. После гумите й изсвириха по черния път пред къщи.
	Баща ми беше тръгнал да ме гони.
	Аз тичах ли тичах, надявайки се на едно — че е твърде пиян, за да стигне далеч. След това някъде отзад чух пак свирене на гуми и колата изскочи на асфалта и започна да ме настига.
	Трябваше да напусна пътя. Вляво обаче имаше пропаст, дълбока поне трийсет метра. Вдясно — гладка отвесна скала. Знаех, че ще ме настигне, но нямаше къде да се скрия. Освен ако, помислих си, не миряса и не спре. Застанах на пътя и започнах да махам с ръце, за да го спра. В отговор чух рева на двигателя и фаровете на колата ме заслепиха. Тя летеше към мен със страшна скорост. Останах в средата на пътя, замръзнал от ужас.
	След секунди фаровете ме осветиха целия. „Спри! Спри!“ — крещях аз, но вече беше късно. Колата рязко изви и се обърна на лявата си страна. Задницата й се понесе към пропастта и скоро колата изчезна зад ръба.
	Отдолу имаше само въздух. Когато автомобилът стигна дъното на пропастта, се чу взрив.
	Така и не разбрах дали баща ми го направи нарочно. Но поне бях сигурен в едно — вече никога нямаше да има възможност да нарани мама.
	— Хайде — чух вика на Боби. — Насам. — Беше на десет метра от мен. Тичах с все сила, но момчето беше младо и в много по-добра форма.
	Докато тичах, погледнах през рамо и видях, че колата ни наближава, кършейки всичко по пътя си. Клонки, стебла и кал хвърчаха навсякъде. Изведнъж лицето ми се удари в земята. Бях се спънал в голям камък. По очите ми полепнаха кал и борови иглички и за момент ослепях. Чувах само, че колата вече е съвсем близо. Изтрих очите си и пак се устремих напред.
	— Насам — извика Боби и видях, че тялото му се скри зад първата редица по-високи дървета.
	Когато и аз влетях сред тях, не знаех на какво разстояние от нас се намира колата. Но след секунда-две ревът на двигателя престана. Намирах се в средата на близо триметровите борови насаждения. Всяко дръвче беше абсолютен близнак на останалите. Вятърът беше престанал и бе спряло да вали. Обгръщаше ме студена мъгла. Продължих напред. Сред тишината се чуваше само свистенето на клонките, които отмествах по пътя си.
	После спрях. Краката вече изобщо не ме слушаха. Клекнах, сложих ръце на коленете си и като си поемах мъчително въздух, започнах да мисля какво да правя по-нататък. Спомних си, че карето с тези по-високи борови насаждения излизаше точно на главното шосе. Ако успеех да се добера до него, преди да ме настигнат, бях сигурен, че ще успея да спра някоя кола. Единственото ми спасение беше да стигна шосето.
	Принудих се отново да тръгна, чудейки се къде ли е Боби. Вероятно вече беше в безопасност, щом мен още не ме бяха хванали. След това двигателят пак изрева. Но този път звукът му беше различен. Наместо непрекъснат рев се чуваха измъчени кихания, прекъсвани от паузи. Това продължи към десет минути и аз разбрах, че колата е затънала в калта.
	Продължих да залитам напред, знаейки, че докато се опитват да подкарат бракмата си, ние можем да се спасим.
	След броени минути чух далечни викове, последвани от стрелба. След това пак викове, които се приближаваха.
	Какви бяха тези изстрели? Даже онези да бяха зарязали колата си и да ме преследваха пеш сега, така или иначе бяха твърде далеч от мен. Но къде беше Боби, по дяволите? Какво ставаше с него?
	Беше твърде опасно да се връщам назад, за да го търся. Трябваше да вървя към шосето.
	Изминах още около стотина метра сред мокрите клони и чух как пред мен изсвириха гумите на кола. Навярно се намирах почти до шосето, затова ускорих ход. След още няколко редици от дръвчета излязох на една просека. Отсреща се виждаше шосето и червените стопове на някаква кола.
	Напълно изтощен, се строполих на колене. Изведнъж видях Боби, който се промъкна до дясната врата на златистия лексус на Сара.


	Глава трийсета

	— Вие двамата сте големи късметлии — каза Сара.
	От близо час се намирахме в чакалнята на Общинската болница на Мендосино. Чакахме Боби всеки момент да излезе от спешния кабинет. Дежурната сестра вече ни бе уведомила, че куршумът само е одраскал горната част на ръката му и след като го промият и превържат, той ще може да си тръгне.
	Щом се почувствахме в безопасност в колата на Сара, тя се обади по подвижния си телефон на полицията. После дръпна колата на банкета и зачакахме. Не след дълго видяхме пристигането на четири черно-бели полицейски коли с пуснати сирени. Те се насочиха по следата, оставена от колата на извергите сред елхичките. Но това, на което се натъкнаха в крайна сметка, беше само зарязаната им в калта кола. Бях убеден, че щом са чули пристигането на полицията, бандитите бяха избягали към хълмовете, оставяйки намиращия се в безсъзнание техен главатар Майкъл Виктория на произвола на съдбата.
	Не стига че бях скапан, мръсен, мокър и на предела на силите си, но на всичкото отгоре се наложи да отговарям на въпросите на Макбийн. Най-сетне, когато сестрата го уведоми, че Виктория е дошъл в съзнание, той ни остави на мира и отиде да върти него на шиш.
	Въздъхнах дълбоко.
	— Ако имах някакъв късмет, изобщо нямаше да съм чувал нито за Боби Майлс, нито за проклетите му бакии.
	Сара се опита да се усмихне, после се загледа в пода и взе да описва осморки с крака си върху блестящия линолеум.
	Беше напуснала съдебната зала да търси баща си, но и той, и блейзърът му бяха изчезнали. Целият следобед чак до вечерта тя бе продължила да го търси.
	Беше много притеснена. Това, което се бе случило в съда, повдигаше хиляди въпроси. Бях сигурен, че Сара се вълнува дали и аз не го подозирам. Но, което бе по-важно, тя се питаше дали изобщо някога е познавала баща си и дали наистина знае на какво е способен той.
	— Хубавото на това, което се случи — опитах се да пусна една шега аз, — е, че баща ти сега ще има за обработка няколко стотици дръвчета по-малко.
	— Изобщо не искам да мисля как ще реагира… Стига да се появи, разбира се.
	— Обясни му, че ще платя за щетите.
	За пръв път тази нощ тя се усмихна.
	— А с какво, ако смея да попитам? Не забравяй, че си безработен.
	— Това няма да продължи още дълго. Боби Майлс ще има грижата.
	Знаех, че щом Патерсън се види с момчето, той ще бъде принуден да свали всички обвинения. Най-сетне облаците, скупчили се над главата ми през последния месец, щяха да се разсеят.
	— Двамата с теб ще завлечем Боби в прокуратурата и ще поискаме да ми се извинят.
	— Нямам търпение да го направим.
	— Ти се справяше блестящо. Но чак сваляне на обвиненията? — бутнах я с лакът аз. — Направо си велика.
	Ухилих се, но тя остана мрачна и отново погледна часовника си, може би за двайсети път, откакто бяхме тук.
	— Дано да побързат с Боби.
	— И аз се надявам на същото — завъртях се в стола си. Исках да се махаме оттук час по-скоро. Имах нужда да се измия и да сменя дрехите си. Бельото ми беше мокро и изпитвах усещането, че доста борови иглички се бяха заврели под гащетата ми. Отново плъзнах поглед по калта, покрила дрехите ми.
	— Ако това върху мен изсъхне, ще ме скове целия.
	— А аз какво да кажа? — отвърна тя и погледна предницата на костюмчето си, напръскана с кал и с кръвта на Боби, докато му беше помагала да се качи в колата.
	След това Сара пак си погледна часовника.
	— Дали да не звънна отново вкъщи?
	— Сигурен съм, че баща ти е добре — казах. — Навярно е отпрашил при някое гадже, за което даже не подозираш.
	— Дай боже така да е.
	Облегнах се назад и затворих очи, чудейки се къде ли наистина може да е.
	— И ти го подозираш, нали? — попита тя.
	Очите ми се облещиха и погледите ни се срещнаха.
	— Кого да подозирам? — запелтечих аз в опит да се измъкна от този разговор. И аз, и тя бяхме сдали багажа. А освен това първо ми се щеше да разговарям с него.
	— Не се прави на дръж ми шапката — каза нетърпеливо Сара. — Рано или късно ще трябва да проведем този разговор.
	Нежно докоснах ръката й.
	— Навярно се притесняваш след всичко това, което се случи днес в съда, но мисля, че нямаш никакви основания.
	Сара отмести ръката ми от своята.
	— По-добре не превръщай баща ми в изкупителна жертва.
	— Какво, дявол да го вземе, искаш да кажеш с това?
	— Хич и не си мисли да убеждаваш съдебните заседатели, че баща ми би могъл да бъде толкова нападател на Дани, колкото и Джаред — само и само, за да ги накараш да изпитат неудобство и да го освободят.
	Аз се втренчих в нея.
	— Наистина ли мислиш, че бих могъл да извърша подобно нещо?
	— Повечето адвокати са способни на всичко, само и само да освободят клиентите си.
	— Е, добре, аз пък не съм като всички — избухнах най-сетне.
	Сара наведе глава. Долната й устна трепереше, а в очите й се показаха сълзи. Тя нежно докосна ръката ми.
	— Мисля, че става дума просто за някакво съвпадение.
	Като видях колко се тормози, гневът ми започна да се изпарява.
	— И аз мисля така.
	— Толкова ме е страх — затресе се тя.
	Обърнах се към нея и хванах ръцете й. Лицата ни почти се допряха, когато от дъното на коридора чухме глас:
	— Влюбените гълъбчета още ли са тук? — Беше Макбийн, който крачеше широко към нас с хитра физиономия, означаваща „ама как ви гепих“.
	Сара бързо се отдръпна и изтри бузите си с ръце.
	Аз се изправих и застанах между тях.
	— Защо се забави толкова?
	Макбийн изкриви врат, опитвайки се пак да зърне Сара, която привеждаше в ред тоалета си.
	— Този Виктория мълчи като камък — заяви той. — Нищо не казва, само това, че иска да се срещне с гадния си адвокат. Наистина, с тези телове не му е много до приказки.
	— Какви телове?
	— Ами да, телове — изхили се Макбийн. — Аз май повечко трябва да внимавам, като говоря с теб. — Сетне се обърна към Сара, която се бе изправила до мен. — Ще гледам да не ядосвам приятелчето ти. Явно единият му удар е счупил челюстта на онзи бандит. Можеш ли да повярваш?
	Свих рамене, но останах силно изненадан от думите му. Вероятно този път говореше истината.
	— А какво става с момчето?
	— Ако говориш за Боби Майлс, той си е добре. Разпитът му свърши още преди половин час.
	Хем знаеше, кучето, че киснехме тук само заради Боби. Но явно Макбийн беше решил, че щом той ще окъснее толкова в нощта преди явяването ни в съдебната зала, защо да не окъснея и аз.
	— Преди половин час? — изръмжах аз. — А сега къде е?
	— Тръгна си. Придружен от един полицай.
	— Но ние се бяхме разбрали да остане с нас — каза Сара и ме погледна за подкрепа.
	Макбийн се подсмихна.
	— В никакъв случай. За общината в Мендосино е въпрос на чест да се погрижи за настаняването му. Поне седмица ще е така, преди да отпътува за Сан Франциско.
	— Но защо? — попита Сара.
	— Защото при явяването му в съда не всичко излезе наяве.
	— Да не би да има висящо дело?
	— За наркотици. Нещо, което не бе споменато по време на предварителното изслушване.
	Предполагах какво може да се е случило. Боби здравата се бе уплашил и не искаше да се явява в съда. По-изгодно му бе онези приказки между нас двамата да си останат там, в пристройката.
	— Той се нуждае от охрана — казах. — Виктория и главорезите му са по петите му.
	— Виктория за известно време няма да има възможност да стори никому нищо. Успокой топката и ме остави аз да имам грижата.
	— Ами бандата му?
	— Не се притеснявай. Знам колко е важен той за теб. Можеш да се обзаложиш, че ще направя всичко, което зависи от мен, Боби да пристигне цял в големия град.
	Сара и аз знаехме какво означава това. Докато Боби не се срещнеше с Патерсън, гилотината продължаваше да виси над главата ми.
	Макбийн пъхна ръце в джобовете си и си тръгна. По средата на коридора той се обърна.
	— И да не забравиш, Добс — извика. — Утре ни чака явяване в съда.
	— Точно така — измърморих в ухото на Сара. — Крайно време е всички да разберат какво лъжливо ченге си ти.


	Глава трийсет и първа

	За изненада на всички първият свидетел, който призова Браг през втория ден на свидетелските показания, беше Ричард Стампс, експерт по пръстовите отпечатъци в полицейското управление. По средата на разпита му стана очевидно защо прокурорът бе оставил Макбийн за десерт.
	Стампс се бе дипломирал само преди година и имаше нищожен професионален опит. Случаят „Джаред“ бе едва вторият процес, на който се явяваше да свидетелства. Преди да отговори на всеки въпрос, той дълбоко се замисляше и поглеждаше към началника си, който седеше на първата редица зад масата на обвинението. Когато Стампс каза, че върху опаковката от бонбоните има отпечатъци от пръстите на Дани, гласът му така глъхнеше, че Прайст го помоли да говори по-високо. Той направи опит, но сега пък гласът му премина от една октава в друга, сякаш младокът току-що бе влязъл в пубертета. Браг свърши с разпита и предаде експерта в моите ръце. Ала преди да седне на стола си, хвърли изпълнен с отвращение поглед към началника на Стампс.
	По всички правила на играта, разпитът на свидетел като Стампс би трябвало да бъде блян за един адвокат. Такъв поплювко, призован да дава експертна оценка в процес, на който биха се разтреперили краката и на кален ветеран, би бил лесна жертва. Но аз изпитвах съжаление към новобранеца. Не беше негова грешката, че шефът му бе постъпил като идиот, нагърбвайки го с подобна важна задача. А щом го съжалявах аз, знаех, че и съдебните заседатели ще изпитат подобни чувства.
	Беше ми добре известно, че ако искаш да спечелиш, най-добрата тактика при кръстосания разпит е да няма никакъв кръстосан разпит. По такъв начин съдебните заседатели разбираха, че когато задаваш въпрос, ти го задаваш, защото наистина е важен. Без съмнение щяха да одобрят подобен подход и да удвоят вниманието си. На всичкото отгоре, бях дал за експертиза същата опаковка от бонбони на излезлия в оставка експерт по почерците Робърт Фолц, един от най-изтъкнатите специалисти в щата. Неговото заключение напълно съвпадаше с това на Стампс. Спорният момент беше дали опаковката е намерена в колата на Джаред, а не дали върху нея има отпечатъци от пръстите на момчето. Не Стампс, а Макбийн беше на мушката ми.
	— Нямам въпроси.
	Стампс погледна към съдията с мълчаливия въпрос „и сега какво“. В очите на Прайст се появиха весели искрици.
	— Ами, можете да напуснете свидетелската банка — каза тя. — Но по-бързичко, ако обичате, докато господин Добс не е размислил.
	— Добре, госпожо — закима Стампс и унесено слезе от мястото. Съдебните заседатели мъже се сръчкаха, а жените ми теглиха по една усмивка. Едно на нула за мен.
	В своите интервюта пред медиите Браг неведнъж бе изтъкнал, че ще спечели това дело с „трикратна комбинация“. И макар първите му два хода, с Дани и Стампс, да нанесоха повече вреда, отколкото полза, Макбийн наистина можеше да се окаже неговият печеливш удар, ако не успеех да измисля нещо, с което да сразя лейтенанта.
	— Вашият следващ свидетел — каза Прайст на прокурора.
	Браг погледна Макбийн, който седеше до него.
	— Народът призовава за свидетел лейтенант Уилям Макбийн.
	През първия половин час Макбийн щедро раздаваше усмивки наляво-надясно. Благодарение на богатия си опит копелето знаеше какво да прави. Непременно да стане толкова симпатичен на съдебните заседатели, че и през ум да не им мине да си помислят, че е могъл да извърши нещо неуставно. След всеки въпрос той правеше кратка пауза и непременно се обръщаше към съдебните заседатели, преди да отговори. Нямаше никакво съмнение, че разпитът му е репетиран като пиеса на Шекспир, но аз и не бях очаквал нещо по-различно.
	— Напуснах Сан Франциско, за да спася невръстните си синове от порока, наркотиците и престъпленията, които изобилстваха в тяхното училище — каза Макбийн и поне двама от съдебните заседатели кимнаха разбиращо. Аз, разбира се, знаех истинската причина, заради която той напусна Сан Франциско и тя нямаше нищо общо със синовете му.
	Браг изгледа изпитателно съдебните заседатели. Те го наблюдаваха съсредоточено. Той отново се обърна към Макбийн, който беше готов да нанесе смъртоносния си удар.
	— Какво беше намерено в колата на господин Рейнър, шевролет модел хиляда деветстотин петдесет и шеста, след претърсването й?
	Макбийн живо тръсна глава.
	— Мръсни дрехи, книги, лични вещи — започна той, издишвайки шумно, — с една дума, всякакъв боклук.
	— Боклук? — удиви се Браг. — Може ли да бъдете по-точен?
	Знаех накъде бие Браг. Той искаше да подготви почвата не само за откритата от Макбийн опаковка с бонбони. Освен това искаше да създаде впечатление, че в колата е царяла такава неразбория, че Джаред просто е нямало как да я забележи, след като Дани я е изтървал вътре.
	— Плочи с военни маршове, снимки, различни рецепти, всевъзможна документация, свързана със службата за ветерани, празна тубичка от крем за бръснене, започнати рола тоалетна хартия и — с хитра усмивчица изтърси накрая Макбийн, — дори дамска козметика.
	— Дамска козметика? — уточни Браг подигравателно.
	Браг би имал интерес съдебните заседатели да си мислят, че Джаред има необичайна сексуална ориентация. По този начин по-лесно щяха да приемат неговата слабост към малки момченца. Но наличието на дамска козметика вече бе отклонение, стигащо твърде далеч.
	— Протестирам — скочих от стола си аз. — Каква връзка имат всички споменати вещи със случая? Докъде ще стигнете така, господин Браг?
	— По този начин съдебните заседатели ще могат да добият по-вярна представа за обстановката вътре в купето на колата.
	— Но защо е необходимо да се навлиза в такива подробности?
	— За да се покаже защо уликата, за която лейтенант Макбийн още не е споменал, не е могла да бъде забелязана от обвиняемия. Защото…
	— Ваша светлост, ако господин Браг възнамерява да продължи този спор, вярвам, че ще е редно да се видим тримата.
	Всички съдии мразят срещите на четири очи заради загубата на време, до която водят те. Прайст не правеше изключение.
	— Седнете, господин Добс — нареди Прайст. После се обърна към Браг: — Моля, продължавайте.
	Прокурорът се завъртя към своя свидетел с израз на задоволство.
	— Ако не се лъжа, лейтенант — каза той, — бяхме стигнали до дамската козметика.
	— Достатъчно, господин Браг — изръмжа Прайст. — Протестът на господин Добс се приема.
	— Тогава може би трябва да приема предложението на господин Добс — заяви Браг и се запъти към съдийската трибуна, клатейки глава — и да направим среща между нас тримата.
	— Спрете където сте — повиши тон съдийката и му направи недвусмислен знак с ръка да спре. След това придърпа стола си по-близо до свидетелската банка и се наклони към Макбийн. — Доколкото чух, споменахте, че сте намерили в колата най-различни неща?
	Макбийн се поколеба за отговора си и аз се засмях. Съдията не фигурираше в сценария, който бяха разиграли с Браг.
	— Да — отвърна накрая Макбийн.
	— Неща, които преди малко нарекохте с общата дума боклук, нали така?
	— Както и смет — допълни Макбийн.
	— Тоест, би било приемливо да обобщим, че вътрешността на колата е представлявала, поради липса на по-добра дума — усмихна се Прайст, — едно голямо сметище?
	Сред репортерите се надигна кикот. Прайст се обърна към тях и се намръщи. Съдебната зала утихна отново.
	— Лейтенант, чухте ли въпроса ми?
	— Разбира се — отвърна той с готовност. — Вътрешността на колата представляваше едно голямо сметище.
	— Благодаря ви — отвърна Прайст и се обърна към Браг. — А сега дайте по същество, господин обвинител.
	Браг се доближи до Макбийн и застана само на две-три стъпки разстояние от него.
	— Присъствахте ли по време на свидетелските показания на Дани Бъртън, когато той съобщи, че е носел със себе си опаковка с дъвчащи гумени мечета в нощта на нападението?
	— Да, присъствах.
	— Тогава кажете, лейтенант — Браг млъкна за миг, за да привлече вниманието на съдебните заседатели, — докато претърсвахте колата на обвиняемия, шевролет модел хиляда деветстотин петдесет и шеста година, намерихте ли вътре нещо подобно на опаковката с дъвчащите гумени мечета, описана от Дани Бъртън?
	— Не само подобно — ухили се самодоволно Макбийн, — ние намерихме точно същата опаковка, която описа бедното момче. Неотворена опаковка с дъвчащи гумени мечета на предната дясна седалка на колата.
	— Ясно — кимна Браг, наслаждавайки се докрай на ефекта от думите на Макбийн. — Вие сте намерили идентична опаковка с дъвчащи гумени мечета на предната седалка на колата на обвиняемия, така ли?
	— Точно така.
	— И какво направихте с тази опаковка?
	— Предадохме я в научната лаборатория за изследване на отпечатъците.
	— Става дума за същата опаковка, за която господин Стампс съобщи, че върху нея са открити отпечатъци от пръстите на Дани Бъртън, нали така?
	— За същата.
	— Свидетелят е ваш, защитник — завърши Браг. — Аз нямам повече въпроси.
	Застанах пред свидетелската банка и бръкнах дълбоко в джоба на панталона си. След като поровичках вътре, за да направя нужното впечатление, извадих шепа монети. Избрах няколко от тях и ги подхвърлих на плота пред Макбийн.
	— Ето — изстрелях във въздуха с палец последната монета и той трябваше да я улови, за да не го удари по лицето. — Това тук са точно долар и шейсет и пет цента.
	Макбийн сви рамене.
	— И какво от това?
	Аз плъзнах монетите към него.
	— Точно такава сума ми дължите.
	— За какво говорите? — намръщи се Макбийн.
	Съдебните заседатели се бяха надигнали от столовете си, чудейки се докъде ли ще стигне диващината на адвоката.
	— Не струва ли точно долар и шейсет и пет цента една опаковка с дъвчащи гумени мечета?
	Макбийн започна нервно да се върти на стола си. В ъгъла на окото му се появи някакъв тик.
	— Вие сте взел същата опаковка с дъвчащи гумени мечета от касиерката в магазина на следващия ден след нападението над Дани Бъртън, нали така?
	— Не съм много сигурен дали беше на следващия ден — каза Макбийн с тих глас.
	— Но взехте такава опаковка, нали?
	Макбийн помълча, изучавайки ме съсредоточено. Разбра, че нямаше да го питам, ако не бях проверил.
	— Да — потвърди накрая.
	— И вие се сдобихте с нея, преди да изпратите опаковка с дъвчещи гумени мечета в лабораторията за изследване?
	— Не съм напълно сигурен за времето.
	— Ако искате, мога да опресня паметта ви, като се позова на доклада — предложих и размахах листовете във въздуха.
	В погледа на Макбийн се забеляза напрежение.
	— Не е необходимо — заяви той. — Сега си спомням, че я взех от касиерката, преди да изпратя другата в лабораторията.
	С крайчеца на очите си Макбийн сигурно беше забелязал, че съдебните заседатели внимателно го изучават. Той повдигна веждата си.
	— Ако искате да създадете впечатлението, че опаковката, която изпратих за изследване в лабораторията, е същата, която съм взел от касиерката, тогава как ще обясните отпечатъците от пръстите на момчето върху нея?
	— Ами защо вие не ни обясните това?
	Лицето на Макбийн почервеня от гняв. Той стискаше толкова силно дръжките на стола, че кокалчетата на пръстите му побеляха.
	— Мисля, че не е редно да правите каквито и да е намеци за това, че опаковките са подменени, без да представите доказателства.
	Прайст удари с чукчето по масата.
	— Вие най-добре разбирате от тези неща, лейтенант.
	Макбийн силно поклати глава.
	— Ваша светлост, става дума за това, че той не може да докаже твърдението си. Защо трябва да ме обвинява?
	— Никой не ви обвинява — възрази Прайст.
	Трябваше да попреча на съдията да развали всичко. Бях вкарал Макбийн в кошарата. Бях го принудил да загуби самообладание. Кой знае какво щеше да направи или каква глупост щеше да изтърси след малко?
	— Не е точно така. Аз наистина го обвинявам.
	— Отново питам — изригна Макбийн. — Обяснете какво правят отпечатъците на момчето върху опаковката, ако наистина съм я подменил?
	— Стига толкова! — удари отново с чукчето Прайст. Този път ударът върху масата беше в доста по-голяма близост до свидетелската банка, отколкото предишния. Макбийн подскочи, сякаш малко оставаше чукчето да се стовари върху главата му. — Очаквам да видя защитата и обвинението, както и лейтенанта, в кабинета си.


	Глава трийсет и втора

	И тримата бяхме принудени да изтърпим цяла лекция от страна на съдията по време на обедната почивка. По някакъв начин тя бе разбрала, че аз и Макбийн бяхме имали конфликт в миналото. Прайст даде ясно да се разбере, че няма да позволи да превръщаме съдебната й зала в арена за разчистване на сметки. Напуснах кабинета й с твърдото убеждение, че изобщо не би се поколебала да ни потърси сметка за неуважение на съда — като Браг също влизаше в сметката, без значение дали беше или не беше областен прокурор.
	Когато се върнах в съдебната зала, забелязах, че столовете на Сара и Айвъри още са празни. Огледах се наоколо, за да видя дали няма някакъв нишан от тях и ненадейно погледът ми се натъкна на Ото Косгроув. Той седеше на старото си място, което заемаше още при избора на съдебните заседатели. Точно зад Браг и до майката на Дани.
	Косгроув винаги ми хвърляше убийствен поглед, когато очите ни се срещнеха. Но аз изпитвах не толкова притеснение, колкото съжаление към клетия човек. Той наистина вярваше, че Джаред носи отговорност за изчезването на сина му и този процес представляваше единствената му надежда виновникът да си получи заслуженото. Само можех да се надявам, че след края на делото Косгроув — подобно на всички останали — най-сетне ще проумее, че и Джаред също е бил жертва. Жертва на незаконно деяние от страна на едно мръсно ченге.
	Прайст зае мястото си и аз бързо скочих, за да подновя кръстосания си разпит. Щом отместих поглед от свидетелската банка, забелязах, че надолу по стълбите право към мен слиза Сара. В никой случай не изглеждаше щастлива.
	— Може ли за момент? — попитах и съдията кимна.
	— Нищо ли няма?
	Сара завъртя глава.
	— Наистина съм ужасно притеснена. Звъних на кого ли не.
	— Сигурен съм, че е добре.
	Прайст почука по стъклото на часовника си. Даваше ми сигнал да започвам.
	Нежно стиснах рамото на Сара и после се запътих право към Макбийн. Той изглеждаше абсолютно хладнокръвен, докато издърпваше стола си напред и нагласяше микрофона в очакване да започна разпита.
	— Последния път, лейтенант, обсъждахме опаковката с дъвчащи гумени мечета, която бяхте взел от служителката в дрогерията в деня след нападението над Дани.
	— Точно така — отвърна ясно лейтенантът.
	— Спомняте ли си името на продавачката?
	— Мисля, че не — отвърна той и посочи към папката пред него. — Бих могъл да проверя.
	Макбийн прелисти няколко страници. Изглежда, намери каквото търсеше, защото спря да прелиства и се зачете. Сетне отново затвори папката.
	— Името й е Каръл Сийли — каза той. — Разпитвах я, за да разбера дали си спомня за момчето.
	Опрях ръцете си на плота пред него.
	— Къде е сега опаковката с бонбоните, която тя ви даде?
	— Не бих могъл да ви отговоря.
	— Не можете или не искате?
	Макбийн ме изгледа с отвращение, а сетне замахна с ръка, сякаш искаше да пропъди досадна муха.
	— Нищо подобно — каза той. — Просто не си спомням какво направих с опаковката.
	Самоувереното му и вежливо държане оказа въздействие и върху мен. Опитах да се успокоя.
	— Тези гладници, детективите, винаги гледат да пъхнат нещо в устата си — допълни той след кратък размисъл и се подсмихна към съдебните заседатели. — Ченгетата не ядат само фъстъци, в края на краищата.
	От залата се чу приглушен смях. Това ме извади от релси.
	— Както виждам, много ви е смешно, лейтенант.
	— Другото не, ама вашите глупави въпроси — със сигурност.
	Прайст даже не се опита да грабне чукчето, а удари по масата направо с юмрук и то така, че всички в залата подскочиха.
	— Вас двамата вече ви предупредих веднъж.
	На съдията й бе дошло до гуша от овнешкото ни поведение и сигурно вече щеше да вземе мерки. Беше глупаво, че изгубих самообладание. Трябваше на всяка цена да остана спокоен и вежлив, пък макар и само външно.
	— Извинявам се — погледнах към Прайст.
	Със свиреп вид тя дълбоко изпъшка и се облегна назад.
	— Продължавайте, защитник.
	— Лейтенант, опитахте ли се да намерите тази опаковка с бонбони?
	— До днес не мислех, че това е толкова важно.
	Отидох до съдебния чиновник и взех пластмасовия плик, съдържащ опаковката с бонбоните, за която се твърдеше, че е намерена в колата на Джаред. След това вдигнах плика пред Макбийн.
	— Сигурен ли сте, че опаковката с бонбони тук вътре не е онази, която ви даде Каръл Сийли, когато я разпитвахте в магазина?
	Макбийн се намръщи и погледна към съдията, която внимателно го наблюдаваше.
	— Сигурен съм — отвърна той и по лицето му се изписа отвращение.
	— Искам да си изясня нещо — казах, като продължавах да размахвам плика пред очите му. — Ако върху тази опаковка с бонбони има отпечатъци от пръстите на Дани, защо няма негови отпечатъци и навсякъде другаде из вътрешността на колата на клиента ми?
	Върху лицето на Макбийн се изписа усмивка.
	— Много просто. Вашият клиент е почистил всичко отвътре.
	— Нека да уточним това, лейтенант — намръщих се аз и се отдръпнах малко, за да съм сигурен, че всеки го вижда. — Казвате, че моят клиент е проявил предвидливост и е почистил вътрешността на колата?
	— Точно така.
	— И все пак — почесах се по главата, — той е оставил опаковката с гумените мечета, нещо, което всеки идиот знае, директно би го свързало с Дани Бъртън, не само вътре в колата, но на всичкото отгоре и по средата на предната седалка. Това на вас как ви звучи?
	— Стига бе — изхили се той. — Ако бандитите разполагаха с толкова мозък, как щяхме да ги залавяме?
	— Но вие току-що ни казахте, че умът му е стигнал да почисти вътрешността на колата, така ли беше?
	— Така казах, да.
	— И то добре е почистил всичко, нали?
	— С изключение на опаковката.
	— А, вярно, опаковката — погледнах нагоре към небесата, търсейки някакво обяснение. — Защо ли изведнъж се е показал като такъв тъпак?
	Макбийн сви рамене.
	— Както вече казах, вътре в колата цареше истинска неразбория. Навярно изобщо не я е видял.
	— А не може ли истинската причина, поради която моят клиент не е видял опаковката, да е просто тази, че тя никога не е била вътре в колата?
	Макбийн се ухили до уши.
	— Глупости — изтърси той, сякаш аз бях пълен глупак.
	Започнах да изпитвам притеснение. Макбийн се беше съвзел и напълно владееше себе си. Не знаех какво се върти в главите на съдебните заседатели, но не можех да си представя, че ще се хванат на въдицата му. Колкото и да се боях от гнева на Прайст, трябваше да направя всичко възможно отново да го изкарам от кожата му.
	Пак се запътих към свидетелската банка и застанах право пред него.
	— Моят клиент никога не е виждал тази опаковка, лейтенант — заявих, като доближих лицето си толкова близо до неговото, че можах да усетя дъха му, — защото вие сте бил този, който е поставил опаковката с бонбоните на предната седалка.
	Макбийн рязко дръпна главата си.
	— Това е просто нелепо!
	— Вие сте я поставил там след арестуването му.
	Макбийн млъкна и хвърли поглед към Браг, който внимателно изучаваше подчинения си следовател.
	— Какво, да не би да не сте? — извиках.
	Макбийн задиша тежко. Лицето му стана тъмномораво. Още малко оставаше да се пръсне, когато един от съдебните заседатели, този, който седеше най-близо до свидетелската банка, пълен плешив мъж, взе, че кихна. Макбийн се обърна стреснато към него и започна да мига. Сякаш за миг беше забравил изобщо за присъствието на съдебните заседатели. Той ги огледа до един и изражението му се проясни. Май разбра, че за една бройка щеше да се провали вдън земя.
	— Всичко това, господин Добс — каза той с овладян глас, — не е нищо повече от плод на вашето развинтено въображение. Ама то всички адвокати сте такива. Когато не можете да отхвърлите уликите по обоснован начин, веднага казвате, че са ги подхвърлили ченгетата.
	С крайчеца на окото си погледнах към съдебните заседатели. Очите им бяха вперени в мен. Макбийн бе успял да се овладее навреме и да обърне играта в своя полза. Нямах къде повече да отстъпвам и той чудесно го знаеше. Последната ми надежда сега беше в Каръл Сийли, която чрез показанията си да посее съмнението, че не е възможно върху опаковката да има отпечатъци от пръстите на Дани, защото той е бил с ръкавици. Наистина това беше изстрел от твърде далеч, но беше последното нещо, с което разполагах.
	— Изобщо вицът, който ни разказахте, е твърде стар — продължи Макбийн с подхилване. Беше спечелил битката и сега не можеше да пропусне да обере лаврите. — Просто не разполагате с никакво доказателство.
	Но моят кръстосан разпит не можеше да завърши по такъв безличен начин. Ако това станеше, никога нямаше да мога да обърна резултата в моя полза. Поне трябваше да изглежда, че изобщо не съм останал изненадан от развитието на нещата.
	— Мислите, че нямам доказателство? — издървих се аз. — Почакайте малко, лейтенант, и ще видите за какво става дума!


	Глава трийсет и трета

	Докато хората напускаха съдебната зала, аз си събирах документацията. Щом свърших с разпита на Макбийн, Браг, ухилен като прани гащи и обърнат с лека чупка в кръста към съдебните заседатели, предаде делото си на председателстващия заседанието. Прайст благодари на прокурора и уведоми съдебните заседатели, че за днес всичко е приключило само за час и заседанието на съда ще се поднови утре в десет часа.
	Джаред се наведе към мен.
	— Защо изтърси това последното, по дяволите?
	Вбесен от загубата на битката с Макбийн и изненадан от тона на гласа му, аз го погледнах в лицето.
	— Какво каза?
	Джаред се намести в стола, без да променя изпълнения си с отвращение израз на лицето.
	— Как можа да дадеш такова обещание?
	— Какво обещание?
	— Никога няма да можеш да докажеш, че уликата е подхвърлена от Макбийн. Как можа, да те вземат мътните, да изтърсиш такова нещо?
	Тази черта от характера на Джаред се появяваше все по-често и аз хич не я харесвах.
	— Защо просто не ме оставиш да довърша започнатото?
	Джаред шумно пое въздух и бавно издиша.
	— Тъкмо беше настигнал Макбийн и го изтърва — каза той, сочейки към бокса на съдебните заседатели, откъдето в момента си тръгваше последният от тях. — А накрая се оплете още повече, като спомена, че ще представиш доказателство за лъжите му.
	Аз също издишах шумно. Нямаше да търпя някой, който изобщо не беше стъпвал в съдебната зала преди, да ми трие сол на главата. Бързо събрах документацията си и кимнах на Сара да излизаме.
	— Все още ни остава касиерката.
	Джаред погледна към тавана и поклати глава.
	— Която ще каже само, че момчето е било с ръкавици вътре в магазина. — Той наведе глава и ме погледна в лицето. — Това изобщо не доказва, че момчето не ги е свалило от ръцете си, като е излязло навън, нали?
	— Така или иначе — троснах се аз, — това е всичко, с което разполагаме. Ако не ти е достатъчно, започвай да се готвиш за живота в килия шест на десет.
	Когато дадох знак на пристава да го изведе, Джаред изведнъж се натъжи. Трябваше да знам по-добре от всеки друг какво изпитваше в момента. Надявал се бе да издухам Макбийн като Пери Мейсън. Подобно на повечето обвиняеми, и той не знаеше, че това може да се случи само по телевизията. Ние обаче живеехме в реалността; на карта беше заложен собственият му живот и той изпитваше страх.
	— Джаред — повиках го аз, докато вървеше, съпроводен от пристава, към служебния изход на съдебната зала. Той се обърна с празен поглед. — Всичко ще бъде наред, ще видиш — обещах му, без да съм много сигурен в думите си.
	Когато двамата със Сара се доближихме към изхода на съдебната зала, чухме шума, който вдигаха от другата страна на вратата готвещите се за атака журналисти от вестниците и телевизията. Откакто техният събрат едва не ме беше пребил с микрофона, гледах да им обръщам необходимото внимание. Наистина един или два пъти се бях изхлузил по терлици, но през другото време всячески им съдействах.
	Ала днес нямах нерви за това. Бях твърде объркан и изцеден емоционално. След гоненицата из коледните елхички предишната нощ, сега имах нужда от няколко часа здрав сън. Докато не се наспях, не можех да погледна нито съдия, нито прокурор, нито свидетел, нито най-лошия измежду всички тях, моя клиент. Сега възнамерявах да се запътя направо към имението, където двамата със Сара на спокойствие да обсъдим поведението на баща й.
	— Приготви се за спринт — казах на Сара и отворих едното крило на вратата. Точно на пътя ми беше застанал Ото Косгроув. Зад него се чуваха виковете на репортерите, които правеха напразни опити да заемат по-изгодна позиция. Косгроув скръсти ръце на гърдите си. По този начин искаше да каже на всички, че няма да се мръдне, докато не каже това, което имаше да ми казва.
	— Дано съдебните заседатели не се хванат на въдицата ти.
	Ако не беше два пъти по-голям от мен, щях да се изсмея в лицето му. Какво ставаше тук? Първо отгоре ми се нахвърли моят клиент, недоволен от работата ми, а след това този мъжага се държеше така, сякаш бях повалил самия Пери Мейсън. Трябваше по-бързо да се махам.
	— Сигурен съм, че съдебните заседатели ще вземат такова решение, което да отговаря на изнесеното в съдебната зала.
	Косгроув се приближи още по-плътно към мен.
	— Те не чуха обаче едно — че твоят клиент уби момчето ми.
	— Казвате, че Рейнър е убил изчезналия ви син? — извика високо един репортер и снежната топка започна да расте. Настъпвайки се един друг, журналистите се струпаха около Косгроув и го принудиха да отстъпи назад.
	Сара се появи зад гърба ми.
	— Хайде да изчезваме.
	Репортерите се изправяха на пръсти, за да стигнат с микрофоните си лицето на огромния мъж. Той ни изгледа, когато претичахме край него.
	Едва стигнахме до паркинга и Сара спря. Пред нейния лексус с наведена глава стърчеше Мери Бъртън.
	— Добре ли сте? — попита Сара.
	Очите на жената бяха зачервени и подути.
	Аз не знаех какво да кажа. Боях се, че подобно на Косгроув и тя ще ме нарече отрепка.
	Дадох с глава знак на Сара да си тръгваме.
	— Трябва да вървим — каза тя.
	Госпожа Бъртън хвана Сара за ръката и закима с глава по посока на съдебната зала.
	— Бях вътре.
	— Аз просто изпълнявах моите… — казах отбранително, но тя ме прекъсна по средата на думата.
	— Кажете честно, наистина ли предполагате, че лейтенант Макбийн сам е поставил опаковката с бонбоните в колата на клиента ви?
	Не можех да я виня, че е разтревожена, но аз наистина бях на прага на силите си. Преди да мога да кажа каквото и да е, Сара ме изпревари:
	— Наистина смятаме, че вероятността за това е много голяма.
	— Отпечатъците от пръстите на моя син доста бъркат работата на клиента ви, нали?
	— Наистина е така — отвърна Сара.
	— Искам виновникът да си получи заслуженото за това, което причини на момчето ми.
	Аз отстъпих назад и кимнах на Сара да направи същото. Имах лошото чувство, че тази дама е скрит вулкан, готов да избухне всеки момент.
	— И ние желаем същото — кимна Сара, учудена от постъпката ми. — Но не смятаме, че нашият клиент е виновникът.
	— И аз не смятам така — заяви жената и зарови глава в гърдите на Сара, като се тресеше цялата.
	Останах смаян. Явно не бях доразбрал нещо.
	Сара нежно я отстрани на такова разстояние, че да може да вижда лицето й.
	— Какво точно имате предвид?
	Жената повдигна глава и започна да бърше с кърпичка очите си.
	— Няма да мога да понеса той да влезе в затвора без причина.
	— Госпожо Бъртън — казах, — да не би да знаете нещо, което ние не знаем?
	Тя се огледа, сякаш искаше да си тръгне. Боях се, че въпросът ми я беше притеснил.
	— Може би не е толкова важно.
	— Очевидно мислите точно обратното, щом ни потърсихте — поклатих глава. — Защо не оставите ние да преценим?
	— Но какво ще стане, ако вашият клиент е виновен, а с думите си аз ви помогна да го освободите?
	— Надявам се, че знаете отговора на този въпрос — меко й отговори Сара.
	Жената наклони глава и закова поглед в очите на Сара.
	— Знам го — въздъхна тя. — Но ще бъде много лошо, ако той е невинен, а аз не ви съобщя нищо.
	— Права сте.
	Майката на Дани си пое дъх.
	— Ох — изпъшка тя, — толкова е трудно.
	— Може би няма да е зле да седнете — кимнах към колата на Сара.
	Жената докосна ръката ми.
	— Веднъж като ви кажа всичко и ще ми олекне.
	— Какво е то?
	— Ако наистина Макбийн е подхвърлил опаковката… — каза тя и млъкна, за да си поеме дъх, — знам защо отпечатъците на сина ми се намират върху нея.
	Настъпи неловка тишина. Двамата със Сара се спогледахме, надявайки се горещо тя да разполага с някакви доказателства за твърдението си.
	Сара я прегърна през рамо.
	— Знам, че не ви е лесно, но моля ви, помогнете ни.
	След кратко колебание Мери Бъртън най-после ни съобщи, че е присъствала при разпита на Дани от Макбийн в полицейското управление в деня след нападението. Разпитът се състоял в малка стаичка, отделена от останалото помещение със стъкло. Макбийн й наредил да ги изчака на един стол на разстояние около три метра от стъклената преграда. Въпреки че не чувала за какво си говорят, тя добре виждала всичко.
	— През цялото време на разпита отпред на масата пред Дани имаше опаковка с дъвчащи гумени мечета. Сетне… — погледна тя с болезнено изражение Сара, сякаш сама не искаше да повярва на това, което се канеше да каже.
	— Защо не седнем някъде? — предложи Сара, но аз се намръщих. Жената тъкмо беше на косъм от това да ни каже тайната си, а Сара ми се правеше на майка Тереза.
	— Не… така е добре — отклони поканата госпожа Бъртън. — Ако сега не ви го кажа…
	— Добре, продължавайте — настоях аз.
	— Дани взе по едно време опаковката и я задържа в ръцете си, а Макбийн се беше изправил до него.
	Докато осъзнавахме казаното, настъпи тишина. Това наистина обясняваше откъде са се появили върху опаковката отпечатъците на Дани, но защо в такъв случай върху нея нямаше отпечатъци от пръстите и на Макбийн?
	— Забелязахте ли дали лейтенант Макбийн на свой ред не хвана опаковката в ръце? — попита Сара, сякаш ми бе прочела мислите.
	Госпожа Бъртън мълчеше и гледаше надолу. Тя бавно повдигна глава и очите ни се срещнаха за пръв път.
	— Това е нещото, което ме измъчва — призна тя. — След като Дани постави опаковката обратно на масата, Макбийн я пое внимателно с пинсети и я пъхна в един пластмасов плик.
	— Без да я докосва с ръце? — попитах, още преди да е свършила.
	— Да — кимна тя и наклони глава, без да отмества погледа си от моя. — Защо не е искал да има и негови отпечатъци върху опаковката?
	Но изражението й показваше, че знае отговора. Ние също го знаехме.


	Глава трийсет и четвърта

	В Калифорния е задължително всяка страна да представи на другата имената на свидетелите, както и информация за всяко изявление, което те възнамеряват да направят на процеса. Аз се бях разположил в кабинета на Прайст, стиснал в ръка онова, което според мен щеше да предизвика истински обрат в делото — извлечение от интервюто с госпожа Бъртън.
	След като изчете доклада ми, Браг метна листовете върху бюрото на Прайст и заяви, че се нуждае поне от седмица, за да провери достоверността му.
	— Кога получихте тази информация? — попита Прайст.
	— Миналата нощ. — Аз се обърнах към Браг, който седеше вляво от мен. — Можех да я имам и по-рано, но нито момчето, нито майка му поискаха да разговарят с мен.
	— Вината не е в нас — вдигна рамене Браг. — Просто не си избрал най-верния подход.
	— А ти просто нареди на свидетелите да не разговарят със защитата — повиших глас аз. — А Макбийн ми забрани да припарвам в къщата им.
	Браг махна с досада.
	— Чувах за това. Майката сама бе потърсила помощта на Макбийн.
	Изобщо не му се вързах.
	— Добре тогава.
	Прайст разлистваше доклада ми.
	— Какво има да съобщава нейният син?
	Браг се омръзна. Той се боеше от отговора ми повече, отколкото и Прайст.
	— Още не знам — казах. — След целия шум, който вдигна този процес, бащата на Дани се е появил със съдебно решение за право да го посещава. До утре Дани е с него.
	Прайст кимна.
	Браг удари с ръка по доклада, пренебрегвайки важността му.
	— Изобщо не знам за какво е цялата тази шумотевица. Какво лошо има, ако лейтенант Макбийн е решил, че някога в бъдещето тази опаковка може да се окаже важна?
	— Само защото е възнамерявал да я подхвърли като улика.
	— Наясно съм какво ти се върти през цялото време в главата, защитник. Съдебните заседатели също са наясно — повдигна веждата си Браг. — Те не изглеждат като хора, които се пребиват да ти вярват. Защо пък аз да го правя?
	— Тогава още нямах доказателството.
	— И все още го нямаш. Всичко това е една спекулация.
	Прайст се обърна към мен.
	— Съгласен ли сте на отлагане с няколко дни?
	За миг се замислих. Бях сигурен, че Джаред няма да се съгласи да загубим нито ден. Беше казал това ясно още в началото. Освен това, нямах намерение да бутам гювеч на Браг, че да има достатъчно време да измисли някакво оправдание за подозрителните действия на Макбийн.
	— Жертвата в този процес е Дани Бъртън. И полицията, и прокуратурата отделиха десетки часове да разпитват и него, и майка му. В случая не говорим за нов свидетел, който изневиделица съм измъкнал от шапката си. Всичко, което се искаше от тях, бе да проведат серия от разговори с момчето и майка му. Колко време, по дяволите, ще им трябва още за това?
	Щом свърших, Браг се наведе към мен.
	— Аз съм този, който решава колко време ще ми е необходимо, за да проведа разследването си. А не някакъв изветрял адвокат.
	Съдията удари с ръка по бюрото.
	— Господин Браг, аз пък съм тази, която определя начина за протичане на процеса. Достатъчно ясно ли се изразих?
	Прокурорът кимна от възпитание.
	— Разбрахте ли, господин Браг?
	— Да — каза той, скърцайки със зъби. — Идеално ви разбрах.
	Като въздъхна дълбоко, тя погледна към мен.
	— Вие няма да се съгласите на удължаване на процеса, без значение за какво време става дума, така ли?
	— Няма да бъде в интерес на клиента ми.
	По лицето на Прайст премина сянка на несигурност. После, без да каже и дума, тя излезе от стаята. С Браг седяхме мълчаливо и я чакахме. След няколко минути съдията се върна, придружена от Макбийн.
	— Запознат ли сте с този доклад? — попита тя лейтенанта.
	Изражението му стана гневно.
	— Добс ми връчи копие — изръмжа Макбийн. — Но всичко това представлява само купчина лайна!
	Браг скочи и хвана лейтенанта за ръката. Той знаеше нещо, което онзи още не знаеше: че търпението на Прайст е пред изчерпване.
	— Една секунда — каза прокурорът, направи знак с ръка и отведе побеснелия лейтенант в ъгъла на стаята.
	— Отговори ми само на едно нещо — изсъска му той. — Не виждаш ли, че тя вече бълва пламък и дим?
	Макбийн измъкна ръката си от хватката на Браг и се намръщи.
	Прайст пусна една тънка усмивчица, докато ги гледаше в ъгъла, залепени един за друг като сиамски близнаци.
	— Лейтенант? — попита тя. — Доколкото разбрах, вие сте запознат с целия доклад?
	— Да, с целия — изпъшка Макбийн.
	— В такъв случай, колко време ви е необходимо, за да установите неговата достоверност?
	— Не виждам необходимост от това. Няма какво да се разследва.
	Браг трепна. Той не бе имал време да предаде на следователя си, че току-що бе настоявал за удължаване на процеса. Това бе всъщност причината Прайст сама да доведе Макбийн, а да не изпрати прокурора.
	— Защо мислите така?
	— Защото както аз виждам нещата, от едната страна са моите твърдения, а от другата — нейните.
	— А вероятно и тези на сина й — допълни съдията.
	Макбийн издаде пренебрежителен звук с уста.
	— Момчето няма никакво значение. То говори само това, което му каже майка му. Съдебните заседатели сами ще могат да се убедят в това.
	— Значи вие не смятате, че има нужда от удължаване на процеса?
	Макбийн отговори, без да погледне към Браг.
	— Няма причина.
	— Но вие ще искате да се обсъди това, което майката е споделила с господин Добс?
	Макбийн се поколеба, след като видя как Браг отиде до прозореца и се загледа към парадния вход на съдебната зала. На стълбите вече се тълпяха репортери, озадачени от закъснението.
	— Да, със сигурност бих настоявал за това — отвърна накрая Макбийн.
	— Господин Добс? — обади се Браг, все още с гръб към мен. — Защо сте толкова убеден, че опаковката не се е намирала в колата по време на претърсването й? Или това е просто един от евтините ви адвокатски номера?
	— Никакъв номер не е — започнах да обяснявам. — Бях пристигнал в имението на Харис само час преди ареста на Рейнър. Държа да ви кажа, че съм голям любител на старите автомобили.
	— Например на шевролет — лимузина, модел хиляда деветстотин петдесет и шеста — вметна Прайст.
	— Точно така. Щом видях тази кола, паркирана в двора, веднага надникнах вътре. Съгласен съм — кимнах в посока на Макбийн, — че хаосът във вътрешността на колата бе пълен. Но, заклевам се в живота си, не видях нищо на предната седалка.
	— Голям праз — озъби се Макбийн. — При положение че не си търсил нещо определено.
	— Както и да е — демонстрирах пълна липса на интерес към думите на Макбийн.
	— Ако си толкова сигурен, по дяволите — допълни Макбийн, — защо не влезеш в ролята на негов свидетел, наместо да се правиш на скапан адвокат?
	Като имах предвид от чия уста излязоха тези думи, направих се, че не съм чул последните.
	— Кой ще повярва на човек, който не само е приятел на семейството, за което е работил Рейнър, но на свой ред използва адвокатските услуги на дъщерята на работодателя? На всичкото отгоре — казах, загледан в гърба на Браг, — със сигурност ти си проверил обстоятелството, че в Сан Франциско срещу мен има повдигнато обвинение, касаещо директно моята професионална чест и доблест. Тоест, доверието в мен би трябвало да клони към нула.
	Макбийн отметна глава.
	— Точно затова не трябва да вярваме на думите ти.
	— Не ме е еня на какво вярваш — на свой ред се озъбих аз. — Просто отговарях на въпроса на Браг.
	Макбийн вдигна дясната си ръка и я насочи към мен.
	— Опаковката си беше в колата и ти чудесно знаеш това.
	— Добре, добре — прекъсна ни Прайст и погледна към Браг, който все още изучаваше тълпата долу. — В крайна сметка, на какво се спираме?
	— Може би не подходихме правилно към въпроса — каза областният прокурор с лек ентусиазъм в гласа. — Така, както аз виждам нещата, господин Добс има намерение да използва свидетелството на продавачката, която ще каже, че момчето е носело ръкавици.
	— Но тя не може да знае дали то не ги е свалило щом е излязло от магазина — прекъсна го Макбийн.
	Браг направи знак с ръка на Макбийн да пази тишина.
	— Нека за момент да допуснем, в името на спора, че Мери Бъртън и нейният син единодушно държат на твърдението си във връзка с това, което си направил с опаковката при разпита. Ако слеем това показание с факта, че единствената вещ с отпечатъци на момчето, намерена в колата, представлява идентична опаковка с бонбони, ами тогава излиза — взе да клати глава той, — че наистина разполагаме с чудесна улика.
	Макбийн направи крачка към прокурора.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Наместо да се чудим дали да удължаваме процеса, защо просто не обсъдим евентуалната присъда?
	— Не става! — извика Макбийн и сграбчи Браг за раменете, обръщайки го с лице към себе си. — Намирам се само на косъм от това да докажа, че Рейнър носи отговорност и за изчезналия Гари Косгроув.
	Прокурорът се намръщи и свали ръцете на Макбийн от себе си.
	— И какво от това, че няколко хлапета са видели, че момчето на Косгроув се качва в някакъв червен блейзър? Какво от това, че и Рейнър е имал достъп до същия модел кола? — Браг рязко поклати глава. — Всичко това е съвсем недостатъчно.
	— Трябва ми само малко време — настоя Макбийн. — Ще се добера до още факти.
	— Не ме разбираш — каза Браг. — Намираме се твърде далеч от доказването на факта, че Рейнър е шофирал този блейзър или че изобщо някой се е качвал на него. Даже не знаем дали момчето наистина е пострадало. Засега нямаме нищо. Нямаме дори труп. Така че — разпери ръце Браг и се обърна към Макбийн, — какво изобщо си въобразяваш, че правиш?
	Имах чувството, че Браг обяснява в какво са затънали те двамата не само на Макбийн, но и на самия себе си.
	— Нямаме никакво време — допълни Браг и отново се приближи до прозореца и погледна навън. — Ако се доберем до нещо ново, ще повдигнем обвинение в убийство. Но по отношение на този процес, просто забрави за тази възможност.
	— За протокола — избухна Макбийн. — Не съм съгласен с нито едно от нещата, които казваш!
	— Няма нужда да си съгласен — заяви Браг и се обърна към мен. — Какво е необходимо, за да се споразумеем за присъдата?
	— Ще видя дали клиентът ми ще се съгласи на една година затвор и три години условно.
	— Това е тъпа шега! — извика Макбийн.
	Прайст се засмя. Тя вероятно беше също толкова изненадана от промяната в позицията на Браг, колкото и аз. За пръв път от началото на делото се появяваше някаква възможност за споразумение между страните.
	— За условна присъда с периодично разписване ли става дума? — попита Браг.
	— На кой му пука? — свих рамене аз. — При другия вариант той просто ще напусне областта. И ще изчезне от живота ти завинаги.
	Браг наведе глава и се зае да обмисля предложението.
	— Хайде, Джей Джей — обади се Макбийн, — не може сериозно да смяташ…
	— Виж какво — наежи се Браг, като почти допря с носа си носа на ченгето. — Ти за последен път ми дишаш във врата.
	Макбийн го изгледа, после обърна очи към мен и отново към Браг.
	— За какво, по дяволите, говориш?
	— За това говоря, което направи с проклетата опаковка — разкрещя се Браг. — Сега не разполагаме с едно сигурно нещо.
	— Нищо не се е променило, освен това, че едно десетгодишно момче и майка му малко са се объркали. Съдебните заседатели ще повярват в крайна сметка на мен.
	— С твоите предишни изпълнения, Добс може да те накара да коленичиш и да молиш за милост само в рамките на десет секунди.
	— Какви предишни изпълнения?
	— Ти си се показал веднъж като мошеник, Бил. В Сан Франциско. А сега правиш същото нещо тук.
	— Изобщо не искам да слушам брътвежите на човек, който щеше още да бере грозде, ако не бяха мангизите на баща му.
	Браг шумно въздъхна.
	Макбийн май веднага си даде сметка, че всички политици задължително са дебелокожи същества и с лични атаки няма да стигне доникъде. Той сложи ръка на рамото на Браг, сякаш бяха приятели от детинство.
	— Ние сме от един отбор, нали, Джей Джей? Все още можем да спечелим играта. Сигурен съм.
	Браг се отскубна от прегръдката на Макбийн и пак отиде до прозореца.
	— Има един голям проблем, на който не обръщаш внимание. — Той посочи към прозореца. — След като семейство Бъртън заемат свидетелската банка, тези акули отвън ще те изядат с парцалите. Всяко обвинение, повдигнато срещу теб от завършването на полицейската академия, ще се появи на първите страници на вестниците. Тези съдебни заседатели не са изолирани и на теб ти е добре известно какво означава това — продължи Браг. — Даже и миналото ти да не бъде изнесено в съдебната зала, журито ще знае всичко.
	— Нали им е забранено да четат вестници и да гледат телевизия? — възрази Макбийн, но си личеше, че куражът му го е напуснал.
	— Къде живееш ти, момко? — потупа Браг лейтенанта по рамото, докато минаваше покрай него. — Съдебните заседатели ще имат много повече информация, отколкото адвокатът с неговите голи твърдения.
	Объркан, Макбийн отпусна ръце.
	— Съгласен — каза Браг и ми протегна лапа. — Една година затвор и три години условно без разписване.
	Аз станах на крака.
	— Решението не е мое. Все пак ще го съобщя на Рейнър и ще ви предам мнението му.
	Тръгнах към вратата, но Браг извика след мен.
	— Направи всичко възможно да кандърдисаш виновната отрепка да приеме, защото мога да си променя решението.
	Този път не оставих нещата без последствия и реагирах веднага.
	— Виновна отрепка значи? А само преди секунда се държеше така, сякаш си мислеше, че всичко срещу него е скалъпено.
	— Стига, Добс. Постъпвам така, както смятам за правилно. Най-лесно е да извадиш патлака. Ама за целта се иска далеч по-солидно разследване. — Той хвърли поглед към Макбийн, който се беше стоварил в стола на прокурора с наведена глава. — Едно от моите първостепенни задължения като областен прокурор е да следя за спазване на справедливостта. Само защото поставям под въпрос някои от действията на полицията, не означава, че оправдавам клиента ти и не го намирам за виновен.
	— Знаеш ли къде те стяга чепикът, Браг — извиках. — Теб не те интересува справедливостта. Ти даже нямаш и най-малка представа какво е тя. Интересува те единствено това, което е добро за теб. Искаш да се харесаш на журналистите, нали? — посочих към настръхналите и готови за действие екипи отвън. — Изпитваш ужас, че при загуба на делото ще трябва да се разделиш с политическата си кариера.
	— Предайте предложението на клиента си, господин Добс — прекъсна ме Прайст, уплашена, че след малко всякаква надежда за споразумение ще отпадне.
	Но аз знаех нещо, което съдията не знаеше. Браг никога нямаше да изтегли предложението си. Твърде много се боеше от загубата.
	Не можах да се сдържа да не се озъбя за финал.
	— Голям цирк направи, Браг. Мисля, че от самото начало си знаел, че уликата е подхвърлена и въпреки това повдигна обвинение. Сега вече времето неумолимо тече и май ще се наложи да превърнеш Макбийн в изкупителна жертва.
	— Запази си мнението за себе си — каза безизразно Браг.
	Погледнах Макбийн, който внимателно ни наблюдаваше и слушаше какво си говорим.
	— А ти, лейтенант, можеш да започваш молитвите. Защото ако Рейнър отхвърли сделката, ще бъдеш разпънат на кръст. Това, което Браг каза тук, е нищо, в сравнение с помията, с която ще те залее, ако загуби. Той няма да позволи на никого да провали възхода му към губернаторската резиденция.


	Глава трийсет и пета

	По челото ми се стичаха капки пот. Беше адска жега: тилът ми беше целият мокър. Вероятно отоплението бе нещо повредено и можеше да работи единствено на пълна мощност. Или май причината чисто и просто си беше в мен. След като излязох от кабинета на Прайст, нервата жестоко ме друсна. Изглежда вътрешният ми термостат също беше повреден.
	Не предложението на Браг ме притесняваше. Причината беше другаде. Исках този процес най-сетне да свърши. Макар да бях убеден, че Джаред е невинен, не бях толкова сигурен за Айвъри. Къде беше той сега? Защо изчезна така внезапно, след като Дани го посочи с пръст? И коя беше причината, която го бе накарала преждевременно да се раздели със съдийската тога?
	Ако Джаред не се навиеше на сделката, боях се, че Макбийн ще се опита да приказва с Браг, за да свържат Джаред с изчезването на Гари Косгроув. А станеше ли това, рано или късно вниманието можеше да се насочи към Айвъри. Ето кое беше истинската причина цяла сутрин да се потя като в сауна.
	Джаред метна доклада от разговора ми с Мери Бъртън отгоре на масата.
	— Сега ще се върнеш обратно и ще съобщиш на Браг да престане да ми губи времето. Процесът е към края си. Колкото по-рано свърши, толкова по-рано и аз ще бъда на свобода.
	— Помисли внимателно — казах. — При добро държане и ако полагаш труд, ще можеш да излезеш само след три-четири месеца.
	— Когато ме признаят за невинен, ще бъда на свобода само след часове.
	— Играеш си на рулетка. Ако бъдеш признат за виновен в престъпление над личността и отвличане обаче, можеш да получиш от осем години до доживотен.
	— Какво от това? Още няколко месеца вътре в пандиза за мен са равни на смъртна присъда.
	Не разбирах за какво говори.
	— Можеш ли да ми обясниш какво имаш предвид?
	— Просто не искам да прекарам и една секунда повече вътре — заяви той. — А ако майката на момчето разкаже всичко, убеден съм, че съдебните заседатели няма да позволят това да се случи.
	— Излиза, че им възлагаш много по-големи надежди, отколкото аз.
	— Ами да — засмя се той. — Надеждата е всичко, което притежавам.
	Исках да бъда по-настойчив, но неговото уверено държане за сетен път ме убеди в невинността му.
	Той се облегна на стола, гледайки ме внимателно.
	— Мислиш, че съм виновен, нали?
	— Защо винаги се получава така, че когато пристигна при клиентите си с някакво предложение за споразумение и им обясня подробно рисковете от отхвърлянето му, те веднага започват да си мислят, че не вярвам в тяхната невинност?
	— Не знам как е при другите, но не мога да повярвам, че в моя случай съществува някакъв риск, при положение че майката на така наречената жертва е на наша страна.
	— Тя не е на наша страна. И доколкото съдебните заседатели също имат поглед върху нещата, тя си остава майка на жертвата, без значение доколко осъзнаваме това или не. Съдебните заседатели при всички случаи ще искат да стоварят вината върху някого. В подобни емоционални дела като нашето половината от решението им дали обвиненият е виновен или невинен се гради върху чистата емоция. Много често истинските основания отиват в кошчето за боклук.
	— Е, ако хлапето беше брутално изнасилено или нещо подобно, можеше и така да стане.
	— Това остава на заден план. При отсъждането съдебните заседатели искат да са сигурни, че това повече няма да се случи на никого. Наречи го съвест или както щеш другояче, но ти казвам, че те не искат да оставят и най-малката възможност някой, за когото съществува даже капка съмнение, че той е бил извършителят, да излезе на свобода.
	Джаред се ухили, сякаш му казвах неща, които отдавна му бяха известни. Знаех, че дъската му хлопа — но не беше глупак. Беше по-интелигентен от всеки друг, когото бях защитавал. Ето защо исках да потърся мнението му за това, което ме притесняваше.
	— Как мислиш, може ли Айвъри да има нещо общо с нападението?
	Джаред се приведе целият напред.
	— Хайде, давай — подкани ме той, сякаш ми четеше мислите. — Само не ми казвай, че отново те занимава червеният блейзър и онова момче от Бонвил.
	Нищо не му отговорих.
	— Защо изобщо намекваш за такива работи? — попита той. — Не стига че имаш доказателство като слънце, че Макбийн е подхвърлил проклетата опаковка, ами на всичкото отгоре искаш да натопиш приятел.
	Те двамата навярно бяха доста по-близки, отколкото предполагах. Станах да си вървя, като съжалявах, че изобщо отворих дума за това.
	— Значи искаш да кажа на Браг да си завре предложението в ухото?
	— Или където другаде му е удобно.
	Аз почуках на металната врата.
	— Чух, че вътре в затвора лежи момче, което те е обвинило в подтикване към лъжесвидетелстване — обади се Джаред, докато чаках да го отведат.
	— Да, името му е Боби Майлс.
	— На младоците като него им е малко трудно тук вътре — каза Джаред. — Но щом имаш нужда от него, ще гледам да му хвърлям по едно око.
	— В интерес на истината, притеснявам се за него — признах аз и в този момент вратата на килията се отвори. — Пази го, става ли? Едни хора го преследват и искам да съм сигурен, че няма да му сторят нищо лошо.
	— Ще се погрижа за това — чух го да казва, преди вратата да се затръшне след него.


	Глава трийсет и шеста

	Когато съобщих на Прайст, че Джаред отхвърля предложението, Браг излезе от кабинета на съдията, без да каже и дума. Той навярно си беше въобразявал, че Джаред не само не може, но и няма да откаже. Знаех, че в момента Браг се чувства така, както се бях чувствал и аз; с това, което Мери Бъртън, а най-вероятно и синът й, се канеха да кажат, сигурната съвсем доскоро победа на прокурора се бе спукала като балон.
	Процесът се възобновяваше, за да произнеса встъпителната си реч. След това щеше да продължи в понеделник сутринта, когато щях да призова първия си свидетел. Докато чакахме съдебните заседатели да заемат местата си, мислено се подготвях за това, което щях да кажа. Встъплението ми щеше да бъде съвсем кратко. Просто щях да обобщя показанията на свидетелите си.
	— Може да започвате, господин Добс — каза Прайст.
	Аз пристъпих към сектора на съдебните заседатели.
	— Дами и господа, сега ще направя кратък преглед на това, което защитата смята за важно да изтъкне, но първо искам да ви съобщя, че защитата не чувства необходимост да представя каквито и да е доказателства. Спокойно можем да се опрем на доказателствата, представени вече от обвинението. Защо, бихте се попитали?
	Замълчах, за да подчертая важността на онова, което се канех да кажа.
	— Защото обвиняемият се смята за невинен и това предположение остава в сила до момента, в който обвинението не докаже подложените на основателно съмнение елементи на престъплението. Може би някои от вас ще погледнат на тези основателни съмнения като на митична завеса, зад която всички адвокати се крият. Но това не е така. Те са в основата на нашата правна система, която сте се заклели да поддържате.
	Изправих се пред Браг; както винаги, той се правеше на незаинтересован, драскаше нещо в папката си, потънал дълбоко в стола, и по лицето му се четеше скука.
	— Не трябва да искате от адвоката да разсее вашите съмнения — повиших глас аз, като посочих към прокурора. — Защото това е негова работа. Ако във вас има и най-малкото съмнение, че престъплението не е извършено от моя клиент, това е всичко, от което имате нужда. Друго не ви трябва. Защо? Защото това означава, че прокурорът не е успял да се справи със задълженията си.
	Погледнах надолу към Браг и поклатих глава.
	— Господин обвинител, по всичко личи, че сте забравил какво представлява един процес. Казах забравил, защото знам, че тази материя се изучава във всички юридически факултети. Но изглежда част от знанията са закърнели във вас. — Наведох се към Браг. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. — Къде е вашето доказателство? Всички ние много търпеливо го чакахме. Или може би забавянето ви се дължи на факта, че така и не сте намерил доказателство? И моят клиент седи тук, просто защото сте имал нужда от изкупителна жертва? Вие арестувахте и обвинихте господин Джаред Рейнър, за да премахнете напрежението, което се бе създало около вашата служба. Толкова ли ви измъчи това напрежение, господин Браг? Та се наложи да обвините клиента ми въз основа на жалки доказателства, за които ние бяхме принудени да слушаме тук дни наред!
	Браг погледна към Прайст. Очаквах протеста му във всеки един миг. Бях излязъл от допустимите граници на встъплението. Борех се със зъби и нокти за своята победа. Реших, че съм изложил позицията си и вече е време да хвърля светлина върху свидетелите, които възнамерявах да призова.
	— Защитата ще призове двама, най-много трима свидетели. Единият ви е познат, за другите двама още не сте чували. Моят пръв свидетел ще бъде Каръл Сийли, продавачка в дрогерия. Тя ще обясни, че не само добре си спомня Дани Бъртън и неговата покупка на опаковката с дъвчащи гумени мечета през нощта, когато е бил нападнат, но също така си спомня и факта, че Дани Бъртън е бил с ръкавици на ръцете през цялото време на престоя си в магазина.
	Изведнъж главите на съдебните заседатели се обърнаха като по команда към дъното на съдебната зала. Един униформен полицай бързаше към заседателната маса. Той прошепна нещо на Макбийн, който незабавно го последва. Подобно на всички и аз нямах никаква идея какво се е случило.
	Спрях, за да дам възможност на съдебните заседатели да се успокоят.
	— Следващите ми свидетели ще бъдат майката на Дани Бъртън и евентуално самият Дани. — Изпитах леко колебание, когато забелязах как две съдебни заседателки се спогледаха. Те, разбира се, не одобряваха мисълта Дани Бъртън отново да бъде травмиран със спомена от онази нощ.
	— Ще призова единият от тях или и двамата, защото вие имате нужда от отговор на един много важен въпрос. Въпрос, повдигнат лично от лейтенант Макбийн. Ако си спомняте, лейтенант Макбийн ме попита… не се побоя да поиска да му обясня как биха могли да се появят отпечатъците от пръстите на Дани Бъртън върху опаковката с бонбоните, ако не става дума за една и съща опаковка, онази, която Дани бе изгубил. Спомняте ли си? — Няколко съдебни заседатели кимнаха и аз продължих нататък: — Моите свидетели ще отговорят на въпроса на Макбийн. И след като чуете техния отговор, ще се убедите, че единствената улика, която пряко свързва моя клиент с нападението, всъщност е била подхвърлена. — Посочих към празния в момента стол на Макбийн. — Двама или трима свидетели ще са ми достатъчни да ви убедя, че моят клиент, господин Джаред Рейнър, е задържан единствено по вина на лейтенант Макбийн.
	Точно както Прайст бе обещала, съдебните заседатели бяха разпуснати до понеделник. Аз и Джаред изчакахме залата да се опразни. Той искаше да ми каже нещо.
	— Ами мен? Няма ли да призовеш и мен като свидетел?
	— Няма причина да го направя. Обвиняемият може да свидетелства единствено, при положение че това е абсолютно наложително.
	Джаред погледна към Сара — явно разчиташе, че тя ще го подкрепи.
	— Но те искат да ме чуят.
	— Моментът не е толкова критичен — каза тя и го докосна по рамото. — Имай доверие на Хънтър.
	Джаред поклати глава.
	— За разлика от другите свидетели, ако макар само за миг си помислят, че ги лъжеш за нещо — допълних аз, — те ще гласуват задължително против теб, без значение колко е слабо обвинението.
	— Но те няма да си помислят, че ги лъжа — каза той и в този миг вратите на служебния изход на съдебната зала внезапно се отвориха. Макбийн и онзи полицай, който го беше извикал преди малко, ни видяха и се затичаха право към нас.
	— Той е мъртъв! — извика Макбийн, когато наближи.
	Първата ми мисъл беше, че става дума за бащата на Сара.
	— Айвъри? — изтърсих аз.
	— Айвъри ли? — смутено отвърна Макбийн. — Аз говоря за Майлс.
	— Боби Майлс! — възкликнах. — Как така?
	— Гърлото му е било прерязано от ухо до ухо.
	Аз подскочих.
	— Майната ти, нали те предупредих, че са по петите му.
	— Пазех го по най-добрия възможен начин.
	— Не ми звучи така!
	— Абе я се разкарай! — изкрещя ми той. — Затворът не е дискотека. Понякога стават такива работи.
	— И както гледам, нямаш и най-малка представа кой може да го е направил?
	— Не — отвърна с равен глас Макбийн. — Но който и да е бил, явно е трябвало да докаже на някой друг, че го е извършил.
	— За какво говориш?
	— Обецата на момчето е откъсната с месото. Ще намерим у кого е обецата и ще заловим убиеца.


	Глава трийсет и седма

	От половин час двамата със Сара се намирахме в спалнята на Дани. Майка му беше долу и приготвяше магазина за големия, според нейните очаквания, прилив на клиенти през уикенда. Бяхме накацали на ръба на леглото му и се опитвахме да отвлечем вниманието му от телевизора. Той гледаше повторението на „Тъпчовците“.
	Измъчваше ме мисълта, че трябваше да положа повече усилия за безопасността на Боби. Но какво можех толкова да направя? Чудех се дали не бях сбъркал, като потърсих специално помощта на Макбийн. Той трябваше да е наясно, че променяйки показанията си, Боби щеше да свали от мен всички обвинения. Нямаше да се изненадам, ако Макбийн нарочно бе поставил Боби в уязвима позиция, само и само за да ми направи кал.
	На светлинни години далеч от важността на проблема, заради който бяхме дошли тук, Дани зяпаше гонитбата между рисуван жълтурко и друг, къде-къде по-стар и по-дебел. Доколкото разбирах нещо, двамата бяха баща и син.
	— Барт е адски смешен — обади се Дани и ни погледна през рамо да види дали споделяме мнението му.
	Сара го дари с механична усмивка.
	— Наистина.
	Дани вече ни бе информирал, че изобщо не бе свалял ръкавиците си през онази нощ и изобщо не знае как може да има негови отпечатъци върху опаковката. Сега разисквахме разпита му в полицейското управление. Ако момчето потвърдеше на свой ред думите на майка си, свободата на Джаред бе вързана в кърпа.
	— Макбийн за пръв път ли те разпита тогава?
	— За втори — каза Дани. — Първият беше в нощта на нападението. Беше седнал точно там, където седите вие сега. Мама не му позволи да остане много дълго. Каза му, че не съм на себе си.
	Дани се обърна и пак впи очи в екрана на телевизора.
	— Макар че всъщност тя не беше на себе си. Аз си бях много добре.
	— Няма начин да е било иначе — намигна ми Сара. А после ми прошепна в ухото: — Хващам се на бас, че е бил изплашен до смърт.
	Бях принуден да задавам въпросите си към русия му тил.
	— По време на разпита в полицията лейтенант Макбийн изобщо показа ли ти опаковка с гумени мечета?
	— Да. Като онази, дето я загубих.
	— Какво ти каза?
	— Не беше нищо важно, наистина — вдигна рамене и се изхили, когато дебелият плешивец на екрана започна да души малкия рошльо.
	— Какво си говорихте? — попита Сара. Навярно вече разбираше, че съм на косъм от това да прасна тъпия телевизор в стената.
	— Ами той постави на масата една опаковка с гумени мечета и ме попита дали прилича на онази, която изгубих.
	— После какво стана?
	— Казах му, че мисля, че прилича, но това не му беше достатъчно — направи муцуна Боби. — Искаше му се още нещо.
	— Защо си помисли така?
	— Защото ме помоли да взема опаковката и да я разгледам, за да бъда сигурен. Изобщо нямаше нужда от това. Знаех, че е същата. — Изведнъж извика: — Иха! — На екрана мишката пъхна пръчка динамит в устата на черната котка. Той запляска с ръце, щом главата на котката се разлетя по цялата стена. — Краставия и Драскалото са ми любимците.
	Сара и аз със затаен дъх гледахме как кръвта и очните ябълки на котката бавно се стичат по стената.
	— Анимационните филмчета бая са се променили от мое време — отбелязах.
	— Какво ли е същото? — въздъхна тя и устата й увисна, когато мишката изрита очните ябълки на котката извън вратата.
	Сложих ръка върху рамото на Дани.
	— Това наистина е много важно. Дали не можеш да спреш за малко телевизора?
	— Мога — отвърна той и го изключи. — И без това съм ги гледал пет-шест пъти. — Погледна часовника с емблемата на „Четиридесет и деветките“ над гардероба. — Ама побързайте. Скоро започват „Брадатия и Дупеглавия“.
	— „Брадатия и Дупеглавия“ ли? — обърнах се към Сара.
	— Направо нямам търпение да ги видя — сви рамене тя.
	Дани скочи на леглото до Сара. Чантичката й се обърна и падна на пода до краката ни. Съдържанието й се изсипа почти цялото навън. Дани понечи да се пъхне под леглото, за да ни помогне, но Сара го спря. Най-сетне бяхме приковали вниманието му и тя нямаше да позволи на някаква проклета чантичка да развали цялата работа.
	— Не се притеснявай — каза Сара. — Кажи какво стана после.
	— Ами взех опаковката с гумените мечета и я разгледах, точно както поиска той.
	— И после?
	— Казах му, че изглежда съвсем същата и пак я оставих на масата.
	— След това какво се случи?
	— Станах да си ходя, защото се притеснявах за мама. Тя отдавна ме чакаше.
	Следващият ми въпрос беше особено важен.
	— Преди да излезеш, видя ли какво направи Макбийн с опаковката?
	— Пъхна я в някакъв пластмасов плик. — Дани шепнеше, сякаш ни доверяваше някаква голяма тайна. — Той си помагаше с… как се викаха?
	Поех дълбоко въздух. Исках да му помогна, но не можех да слагам свои думи в устата му.
	— Помъчи се да се сетиш.
	Той се загледа в пода, замислен, и очите му станаха големи като палачинки.
	— Ей такова нещо използва той. — Дани скочи на килима и вдигна нещо, което бе изпаднало от чантичката на Сара. — Как му викаха на това? — попита, вдигнал го в ръка.
	— Пинсети — отговорих аз.
	Исках да се уверя, че няма никакво недоразумение.
	— Значи Макбийн сложи опаковката с бонбоните в пластмасовия плик с помощта на пинсети, така ли?
	— Напълно съм сигурен — заяви той и ги подаде на Сара, която бе коленичила до него на килима да събира вещите си.
	Опитах се да укротя ентусиазма си и започнах да размишлявам дали да призова за свидетели и Дани, и майка му или само единия от тях. Ако трябваше да бъде един, щях да се спра на Дани. Той можеше да даде показания не само за случилото се в полицейското управление, но и дали е бил с ръкавици през цялото време. Не можех да измисля нищо по-добро от това жертвата да свидетелства в полза на защитата. Особено когато жертвата бе такова лъчезарно и симпатично момче.
	— Май трябваше да гледаш нещо… — казах, като си погледнах към часовника. — Как ги нарече? „Косматия и Дебелоглавия“?
	Дани поклати глава с такъв израз, сякаш не можеше да повярва, че има такива тъпаци като мен.
	— Не бе, „Брадатия и Дупеглавия“.
	Сара се огледа, за да се увери, че са събрали всичко.
	— Мисля, че отдолу има още нещо — каза Дани и набързо се пъхна под леглото. След секунда се измъкна, стиснал жълто флаконче с големината на туба червило.
	— Я — възкликна той, докато подаваше флакончето на Сара. — И мама използва същия парфюм.
	— Наистина ли? — отвърна тя, взе парфюма и внимателно го пъхна в чантичката си. Протегнах ръка, за да й помогна да стане, но Сара продължи да гледа през ръката ми, сякаш на нейно място имаше въздух. Все още коленичила на пода, тя отново отвори чантичката си и измъкна жълтото флаконче.
	— Дани? — повика го Сара, разглеждайки предмета в ръката си. — „Мания“ ли е любимият парфюм на майка ти?
	Дани погледна към флакончето и след това очите му се спряха върху безизразното лице на Сара. Той легна по очи и вдигна постелката на леглото.
	— Може да има още нещо отдолу — каза и пропълзя под леглото, като скри главата си и раменете.
	Сара го хвана за глезените, преди да се скрие съвсем.
	— Дани — стискаше го здраво тя, — „Мания“ ли беше парфюмът, който се канеше да купиш на майка си онази вечер?
	Момчето не отговори.
	Не разбирах какво цели Сара. Но по съмнителното поведение на Дани и по това, че сега мълчеше като пън, установих, че той май добре разбираше за какво става дума.
	— Дани — настоя Сара. — Знам всичко. По-добре да излезеш оттам.
	Аз я докоснах по рамото.
	— Какво става?
	Сара не ми отговори. Наместо това тя дръпна краката на Дани.
	— По-добре ми кажи — каза тя упорито. — Или и майка ти ще научи за това.
	Не бях на себе си. Дани беше на път да спаси кожата на Джаред, а Сара му се караше. Хванах я за ръката.
	— Какво правиш? — извиках, но вече бе късно. Тя бе успяла да го изтегли изпод леглото.
	Той лежеше по гръб и гледаше нагоре към нея.
	— Искаш ли да поприказваме? — попита го Сара.
	Момчето тежко въздъхна, докато сядаше на леглото с наведена глава.
	Сара постави пръста право в раната.
	— Ти излезе от магазина с още нещо в джоба, освен гумените мечета, нали?
	Лицето на Дани се сгърчи, сякаш всеки момент щеше да заплаче.
	— Съжалявам — разтрепери се той. — Никога друг път не съм правил такова нещо.
	— Какво стана с парфюма?
	Дани поклати глава и по бузката му се плъзна една сълза.
	— В началото мислех, че онзи е ченге, затова му го дадох.
	Сара нежно погали челото на момчето.
	— Искаше майка ти да има подарък, нали?
	Дани кимна.
	— И понеже нямаше достатъчно пари, реши да вземеш назаем един парфюм.
	— Щях да го платя веднага щом можех… Наистина.
	— Знам — каза тя и наклони глава, за да се взре по-добре в лицето му. — Видя ли повече този парфюм?
	— Не — поклати глава той и започна да плаче. — Няма да кажете на мама, нали?
	Бях се подпрял с коляно на пода, така че добре виждах лицето на Дани.
	— Значи си откраднал шишенце с парфюм „Мания“ и си го дал на мъжа, който те е нападнал?
	— Не го е откраднал — скастри ме Сара и ме прониза с поглед.
	Най-сетне разбрах за какво й говореше Дани. Споменатата дамска козметика, намерена в колата на Джаред, всъщност представляваше кутийка с парфюм „Мания“.
	Избутах Сара в ъгъла на стаята.
	— Знаеш ли какво означава това?
	Сара постави пръст на устните си, за да ми направи знак да мълча.
	— Но в колата на Джаред е намерен същият парфюм — изтъкнах, сякаш й казвах нещо ново.
	— Ако някой друг разбере, че Дани е взел парфюма… — погледна ме тя. — Не разбираш ли това пък какво значи?
	— Разбирам. Може да схващам малко бавно, но не съм тъпак… Ако става дума за един и същ парфюм, значи Дани наистина е бил в колата на Джаред.
	В очите на Сара се показаха сълзи.
	— Не си струва, ако плачеш за Джаред. Изглежда, че той ни е лъгал през цялото време.
	— А може и да не ни е лъгал — каза тя и погали Дани по главичката.
	Настъпи неловка тишина. Знаех какво я притеснява. Парфюмчето „Мания“ удостоверяваше единствено това, че Дани е бил в колата на Джаред. Но не и кой е бил шофьорът.
	По страните на Сара се стичаха сълзи.
	— Къде ли, по дяволите, е баща ми?


	Глава трийсет и осма

	Сара излезе от къщата на госпожа Бъртън, без да каже и дума. Мислех, че ще отиде направо в имението да провери дали баща й не се е прибрал, но когато пристигнах там, и от двамата нямаше никаква следа. През остатъка от нощта, а и на следващата сутрин, периодично звънях до апартамента й — ала дори и телефонният секретар не беше включен. Вече не можеше да се заобиколи факта, че баща й се бе превърнал в един от основните заподозрени. След като бях свидетел на поведението й в спалнята на Дани, можех да предположа, че и тя е стигнала до същото заключение. На всичкото отгоре Сара знаеше нещо, което аз не знаех — защо баща й е бил принуден преждевременно да се оттегли от съдийството.
	Целия следобед кръстосвах с колата между апартамента и офиса на Сара, надявайки се да я зърна. Наближаваше четири, когато най-сетне се отказах и се прибрах в имението. Спрях с колата пред пристройката и изведнъж се вцепених. Така се зарадвах на лексуса на Сара, че трябваше да минат минути, преди да забележа паркирания до него пред голямата къща блейзър на Айвъри.
	Известно време чуках ту на предната, ту на задната врата, а после си помислих, че Айвъри вероятно е сред боровите насаждения и разглежда пораженията от онази нощ. Не знаех как да постъпя, като го видя. Например, можех ли да му кажа: „Ей, знаеш ли, господин съдия, мога да освободя още на мига Джаред, като докажа, че ти си отмъкнал детето. Ще ми помогнеш ли?“.
	Преди да пресека алеята, вратата на пристройката се отвори. Оттам излезе Айвъри с голям найлонов чувал, преметнат през рамо, и се насочи към голямата къща.
	— Айвъри — извиках аз и той спря — като елен, заслепен от фаровете на кола. — Трябва да поговорим.
	Съдията се устреми към голямата къща.
	Хукнах след него. Той се опитваше неуспешно да отключи вратата, като крепеше неудобния чувал на рамото си.
	— Айвъри, чуваш ли?
	— Ей сега ще изляза — каза той и затвори след себе си вратата.
	Съмнителното му поведение само задълбочи подозренията ми. Трябваше да проверя какво носеше в чувала. Отворих вратата и изведнъж се спрях. Айвъри идваше към мен с празни ръце.
	— Нали ти казах, че ей сега ще дойда — изръмжа той и мина край мен, за да затвори вратата.
	— Помислих, че ми каза да вляза — излъгах аз.
	Айвъри се поколеба, сякаш търсеше вярната дума.
	— Изнесох част от багажа на Джаред да не ти се пречка в краката.
	— Какъв багаж?
	— Личните му вещи — каза той и се запъти към кухнята. Там спря пред хладилника и започна да рови вътре. — Искаш ли нещо студено?
	— Не сега.
	— Бира? Кола? Какво да бъде?
	Имах да му казвам такива неща, че не исках да създавам в него впечатлението, че просто ще си бъбрим.
	— Не, благодаря.
	— Къде е Сара?
	— Сигурно те търси. Доста й изкара ангелите.
	— Точно както и очаквах — каза той и млъкна. — … Наистина смятах, че няма да имаш нищо против.
	— За какво?
	Айвъри си отвори кутийка бира.
	— Че влязох в стаята ти без разрешение. — Той ми посочи бирата. — Сигурен ли си, че не искаш една?
	Махнах с ръка.
	— Така съм си добре.
	Съдията отиде до прозореца на кухнята.
	— Какво е ставало там, по дяволите? — измърмори, гледайки към боровите насаждения.
	Подобно на мен и той май си мислеше за нещо съвсем различно.
	— Ами това е дълга история — казах. — Искам да поговорим за нещо друго, преди да ти обясня.
	Той седна на кухненската маса и отпи една глътка.
	— Давай.
	Още не знаех как да започна.
	— Хънтър, знам какво си мислиш. Какво всеки би си помислил. — Айвъри отпи здраво от бирата си. — Просто се случиха твърде много съвпадения.
	— В началото се правех, че не забелязвам нищо. Но когато момчето те посочи, вече не можех да си затварям очите.
	Съдията допи остатъка от бирата и тресна тенекиената кутийка на масата.
	— Разбирам.
	— Съмненията падаха върху един от двамата — или върху Джаред, или върху теб.
	Той скръсти ръце на гърдите си.
	— Давай нататък… Слушам те.
	Като се разхождах напред-назад из кухнята, аз му разказах за откраднатата опаковка с парфюм, която момчето е дало на нападателя.
	С каменно лице, Айвъри се замисли върху казаното.
	— И Сара чу всичко?
	— Всъщност точно тя заподозря, че момчето крие нещо. Ако не беше Сара, аз нямаше да разбера нищо.
	— Къде е кутийката с парфюма?
	— При останалия багаж на Джаред, който Макбийн бе иззел от колата и после върна на Сара — обясних му. — Вероятно е в чувала, който току-що пренесе.
	Айвъри повдигна веждата си.
	— Няма я вътре.
	— Значи трябва да си я изхвърлил.
	Той поклати глава.
	— Защо напусна съдийството преждевременно? — попитах настъпателно.
	— Я по-добре кажи какво точно ти се върти в главата?
	— Просто ми разкажи какво се случи — настоях. — Защото има и други начини да разбера.
	Съдията помълча малко, рошейки брадата си.
	— Как може толкова да съм се заблуждавал в Джаред?
	— Джаред! — извиках. — Сега говорим за теб, не за Джаред.
	— Ти да, ама аз — не. — Столът под него изскърца, той го бутна назад и стана. — Ей сега се връщам.
	— Няма да ходиш никъде — казах и посегнах да го задържа. В този миг влезе Сара. Изобщо не бяхме чули стъпките й.
	— Ей, какво става тук? — Тя се вкопчи в мен, хвана ме за ръката и ме завъртя. — Какво искаш да направиш с баща ми? — Обърна се към него, но той вече беше излязъл.
	Изтръгнах ръката си от нея и Сара отиде до другия край на масата. Хвана облегалката на един стол и ме загледа с такъв израз, сякаш искаше да го тресне в главата ми.
	Лицето й стана безизразно.
	— Джаред е виновен.
	— Стига бе — казах и пристъпих към нея дотам, докъдето посмях. — Как може да кажеш подобно нещо. Не виждаш ли, че пропускаш напълно…
	Сара ме прекъсна.
	— Навсякъде върху кутийката с парфюма има отпечатъци от пръстите на Джаред.
	— Откъде знаеш?
	Тя се усмихна едва-едва.
	— Парфюмът беше в багажа, който ми върна Макбийн. — Сара посегна да ме хване за ръката. — Цял ден бях с Робърт Фолц.
	— Експертът по почерците?
	— Имаше и други отпечатъци, но успяхме да идентифицираме единствено тези на Джаред.
	— Както и тези на баща ти?
	Сара се засмя.
	— Негови изобщо нямаше… На Дани също нямаше.
	Главата ми се замая от мисълта какво можеше да означава всичко това. Ако думите й бяха верни, аз в крайна сметка защитавах един престъпник.
	Сара обви ръцете си около кръста ми и ме прегърна. Опитах се да я отблъсна, но тя се вкопчи още по-здраво в мен.
	— Толкова се притеснявах за баща си — каза тя. Сетне устните ни се докоснаха и аз потънах в бездънните й сини очи.
	Айвъри се върна изведнъж. В ръката си държеше плик от амбалажна хартия.
	— Време е да си кажем някои работи.
	Без повече приказки, той ни заведе в гостната, седна на дивана до мен, а Сара се настани по турски на пода пред нас двамата.
	— Май ще излезе, че Джаред през цялото време ни е заблуждавал — каза Айвъри.
	Навярно беше прав. Но преди да се настроя на такава вълна, исках да си изясня някои неща.
	— Има и друго обяснение откъде са дошли отпечатъците от пръстите на Джаред върху парфюма.
	Очите на Сара се превърнаха в две цепки.
	— Защо държиш толкова много да накиснеш баща ми?
	— Просто искам да кажа, че има вероятност Джаред да е пипал кутийката по-късно — когато вече е била оставена от някого в колата.
	Айвъри ни даде знак с ръка да млъкнем.
	— Искаш да ни кажеш нещо друго, нали, Хънтър?
	— Искам да кажа това, че досието на Джаред е чисто. Той няма никакви деяния, доближаващи се малко или много до това, в което е обвинен.
	— А баща ми има, така ли?
	— Господин съдия — казах, без да обръщам внимание на Сара. — Все още не си ми обяснил защо се оттегли?
	Гласът на Сара се изпълни с жлъч.
	— Какво общо има това с предмета на разговора?
	Аз не отмествах очи от лицето му.
	— Трябва да знам.
	Айвъри въздъхна.
	— Всичко беше едно голямо недоразумение.
	— Не беше така — каза Сара. — Ти просто нямаше друг избор.
	— Но защо? — попитах.
	— Защото тя беше курва! — извика Сара, но той я прекъсна.
	Със сълзи в очите, Айвъри започна да разказва. Преди близо осем години той преживял тежък развод. Донякъде разбирах за какво говори. Това, което не знаех, бе, че първата му жена — майката на Сара — бе умряла от рак на гърдата, когато Сара била едва седемгодишна; Айвъри сам бе отгледал щерката си. Тя тъкмо била постъпила в колежа, когато той се влюбил в някаква следователка. Следователката била два пъти по-млада от него. След броени седмици двамата се оженили.
	Месец след първата годишнина от брака им тя родила момченце, което се превърнало в център на света за Айвъри. Но след по-малко от година на всички станало известно, включително и на Айвъри, че жена му върти любов с един колега следовател. Айвъри подал молба за развод и за отнемане на родителските й права; тя на свой ред подхванала борба за детето.
	Две седмици преди бракоразводното им дело се обадили на Айвъри, за да му съобщят, че синът му се намира в спешното отделение на болницата с няколко счупени ребра. Айвъри хукнал натам. Посрещнали го двама полицаи, които го уведомили, че предполагат, че момчето не е пострадало само. След още няколко дена се обадила жена му; тя го заплашила, че ще съобщи на полицията как заварила Айвъри на няколко пъти да бие жестоко детето, а то чак се задушавало от плач. Ако престанел да се бори за родителските права обаче, тя нямало да се обажда на полицията.
	Когато се разбрало, че Айвъри няма да се поддаде на шантажа й, тя наистина постъпила точно така, както го била заплашила. Било започнато мащабно разследване, в което взели участие не само прокуратурата, но и Съдебният съвет.
	— Ти напусна по това време — каза Сара.
	— Какво друго можех да направя? Когато полицията ме оставеше за малко на мира, веднага насреща се появяваха онези от Съдебния съвет. Не издържах на това напрежение. А имаше и друго — добави той и гневът, изписан на лицето му, се замени от тъга. — След като ме изхвърлиха, съдебната процедура се изпълни с ново съдържание за мен. Видях в съвсем нова светлина какво означават всъщност думите „невинен до доказване на противното“. Разбрах, че всичко, в което вярвах и за което се бях борил през живота си, е само въздух под налягане. Загубих вярата си в този свят, от който се чувствах неотменима част. Един съдия трябва да вярва в системата. А аз вече не вярвах.
	— Смяташ ли, че тя нарочно е наранила момчето? — попитах аз.
	— Не, надали. Сигурно е паднал от пързалката или по стълбите, или от стола… кой знае… — Айвъри направи опит да се успокои. — Това, което знам, е, че тя веднага е съзряла новата възможност и успя да я използва до дъно. Без да се притеснява какво може да ми причини с това.
	— Повдигнаха ли изобщо обвинение срещу теб?
	— Нямаха нищо насреща, освен нейните мъгляви твърдения, които даже и на полицията не вършеха работа — каза той. — Не откриха никакви доказателства в подкрепа на версията й.
	— След като се оттегли, Съдебният съвет веднага загуби интерес към него — допълни Сара, хванала ръката на баща си между своите ръце.
	Аз се наместих на дивана. Изпитвах истинско съжаление към Айвъри. Даже и да спестяваше нещо от истината, това нямаше значение. Между побоя над деца и гаврата с деца съществуваше цяла пропаст. Случилото се с Дани нямаше нищо общо с повдигнатите към Айвъри обвинения.
	— Та това е — каза той и изтри очите си с ръка. — А сега нека да обсъдим какво открих аз.
	Чувствах вина, че изобщо го бях подозирал.
	— Ако са ти останали някакви сили след моя разпит.
	— Имам неоспоримо доказателство, че Джаред е шофирал блейзъра в деня, когато е било отвлечено момчето от Бонвил.
	— Джаред е бил в Бонвил?
	— И то само на няколко мили от мястото, където е било нападнато момчето. — Айвъри извади жълт лист хартия от плика, който държеше. Оказа се фактура от някаква компания на име „Най-зеленият разсад“.
	— Подписът най-отдолу е на Джаред.
	След като я разгледах, подадох я на Сара.
	— Изглежда е точно така, както казваш.
	— От „Най-зеленият разсад“ купувам всичко, което ми е необходимо, включително елхичките за засаждане — обясни Айвъри. — Както виждате, същия ден Джаред е купил над две хиляди корена.
	— Но как разбра, че е използвал блейзъра?
	— Цялата тази стока — обясни той, сочейки към фактурата, — изобщо не би се побрала в неговата кола. Затова му разрешавах да използва блейзъра.
	— Там ли беше ти през всичкото това време? — попита Сара. — В Бонвил?
	— Да не мислите, че не знаех какво си помислиха всички, когато онова момче ме посочи в съда. — Айвъри помълча малко. — Все така ми се случва. Да ме обвиняват в престъпление, което не съм извършил. Вече бях чул, че бедното момче е отвлечено с червен блейзър, подобен на моя. Така че трябваше да направя нещо.
	Сара го прегърна.
	— Толкова дълго те нямаше. Не знаех вече какво да си мисля.
	Прегръдката им продължи много дълго в пълна тишина.
	— Кутийката с парфюма доказва, че Дани е бил нападнат от Джаред — започнах да размишлявам на глас. — А фактурата — че е бил в Бонвил същия ден, когато е било отвлечено момчето. Не ща и да мисля какво може да се крие зад това.
	Айвъри тръгна да казва нещо, но аз го прекъснах.
	— Че момчето навярно е мъртво и виновен за това е Джаред.
	— Боя се, че си прав — кимна Айвъри.
	Отидох при барчето и си налях пълна чаша с уиски.
	— Джаред не е само побъркан преследвач на деца, той е май и убиец. — Отпих и се обърнах към Айвъри, посочвайки наполовина опразнената си чаша.
	— Сипи си — махна с ръка той. — Колкото искаш.
	Изпих и другата половина.
	— Боже Господи. Тръгнал съм да освобождавам един убиец.
	— Има още уиски — каза Айвъри и кимна към празната ми чаша. — Налей си… Като гледам, ще имаш нужда.
	Аз бързо си налях нова чаша.
	— Слушам те. По-лошо от това не може да стане.
	— Навярно момчето от Бонвил не е единствената жертва.
	Втресе ме. Направо не ми се слушаше това, което се канеше да ми каже.
	— Джаред е пребивавал във Фресно преди година. След като фактурата потвърди подозренията ми, заминах за там.
	— Само не ми казвай, че има и други жертви.
	Айвъри бавно поклати глава.
	— Много съжалявам, Хънтър. След по-малко от час ровене в библиотеката във Фресно, открих, че по същото време, когато той е бил там, са изчезнали две дечица.
	Олюлях се. Краката ми омекнаха. Изпих чашата и си сипах отново.
	Айвъри продължи да клати главата си.
	— Двете дечица са били момченца. Боя се, че Джаред е твърде болен човек.
	— Но той не може… Не вярвам да е бил той.
	Сара дойде до мен и прегърна раменете ми.
	— Не може да е бил Джаред — казах, като се обърнах към Айвъри. — Макбийн е подхвърлил уликата. Сигурен съм.
	— Вероятно Макбийн наистина го е направил. Но това не означава, че Джаред е невинен — възрази Сара. — Макбийн е попаднал на следа, но е знаел, че няма достатъчно доказателства. Искал е заподозреният да не може да се измъкне ей така.
	Не желаех да слушам повече. Изпих уискито си на един дъх. Алкохолът се понесе по жилите ми. Започнах да омеквам целия. Надявах се да припадна. Щеше ми се да вярвам, че утре, като се свестя, всичко ще е само един лош сън.
	— Предполагам — измърморих, — че тези момченца са били около десетгодишни?
	— Едното е било само на седем — отвърна Айвъри и аз хукнах към тоалетната. Сега, докато излизаше през устата ми, уискито не ми се струваше толкова вкусно, колкото преди.
	Почти загубих съзнание и се намерих на студения линолеум. Сара и Айвъри ме завариха така. Протегнах ръка. Когато се опитаха да ме изправят, всичко около мен се завъртя. Бързо се обърнах и отново се надвесих над тоалетната чиния.
	Сара постави намокрен с вода пешкир на врата ми и аз пак легнах на студения под със затворени очи.
	— Знам кой може да помогне — чух да казва Айвъри. — Ще опитам да се свържа.
	— Съжалявам, че те въвлякох във всичко това, Хънтър — погали нежно челото ми Сара. — Не извади късмет с това дело. В сравнение с Джаред, Боби Майлс е ангел.
	Заради това, което ни се струпа на главата, съвсем бяхме забравили, че Боби Майлс вече не е между живите.
	— Беше ангел — измърморих.


	Глава трийсет и девета

	Затворът на Сейнт Луис Обиспо е разположен в зелените поля край шосе 227 между Сейнт Луис Обиспо и Моро Бей. От пътя прилича повече на почивна станция, отколкото на място, където лежат някои от най-опасните престъпници на Калифорния, изтърпяващи доживотни присъди.
	Двамата с Айвъри влязохме в стая десет на десет, чиито три страни представляваха решетки. Беше късен следобед. През покритото с мрежа прозорче, намиращо се на единствената бетонна стена, едва се промъкваха последните слънчеви лъчи, които разграфяваха цялата стая на квадратчета. Във въздуха се носеше миризмата на говежда тор.
	„Колонията“, както е известно това място, е разделена на сектори, съобразени със сигурността на всеки затворник. Ние се намирахме в сектор Г. Той се обитаваше от избрана група затворници, отделени не защото заплашваха другите, а заради собствената им безопасност. Тук лежаха повечето от осъдените държавни, съдебни и полицейски служители, наред със серийните убийци, които веднага щяха да намерят смъртта си сред общата маса затворници.
	Вече от двайсет минути чакахме за разрешеното ни половинчасово интервю с един затворник на име Роджър Раби, който в продължение на десет години бе шеф на отдел „Серийни убийства“ към ФБР за Западния бряг. От пет години той ядеше, спеше и се къпеше буквално на няколко метра от хората, за чието залавяне бе посветил цялата си кариера.
	Според разказа на Айвъри, Раби и неговият отдел бе влязъл в дирите на серия от изнасилвания на студентки, последвани от жестоко умъртвяване и разчленяване на телата из крайбрежните градове на Северна Калифорния. За три години жертвите бяха стигнали числото двайсет и осем. Раби бе започнал да се побърква от факта, че не може да открие извършителя. След всяко ново убийство на студентка той изпитвал все по-голяма лична вина.
	През 1989 година била убита Синтия Елингтън — номер двайсет и девет в дългия списък. Този път убиецът — бял мъж, среден на ръст, наближаващ трийсетте — бил забелязан от минувачи, преди да може да разчлени тялото на Елингтън, но успял да избяга. На погребението на момичето, мигове преди да затворят капака на ковчега, погребалният чиновник установил, че липсва медальонът, който скърбящата майка била поставила на шията на мъртвата си дъщеря. Той изгледал видеозаписа на охранителните камери и забелязал кой отмъкнал медальона — някакъв млад мъж, отговарящ на описанието на убиеца. Отделът на Раби веднага бил уведомен и за по-малко от час те идентифицирали убиеца като Уилям Конърс. Хората от ФБР извадили заповед не само за неговия арест, но и за обиск на жилището му. В един фризер в гаража му открили повече от петдесет парчета от човешки тела — ръце, крака, женски гърди и една глава. В спалнята на Конърс Раби намерил кутия за обувки, пълна със сувенири, взети от жертвите. Тук бил и липсващият медальон на Елингтън. Когато Раби арестувал Конърс, онзи през цялото време не спрял да се хили и Раби превъртял. Извадил пистолета си и стрелял. Изстрелът се оказал смъртоносен.
	Въпреки усилията на ФБР, чийто личен състав застанал като един зад Раби, той бил обвинен в убийство. Съдия на триседмичния процес, завършил с присъда за непредумишлено убийство, бил Айвъри Харис.
	Двамата с Айвъри стояхме пред прозореца, когато тежката метална врата се отвори и в стаята влезе мъж около петдесетте.
	— Разполагате с трийсет минути — каза надзирателят и затръшна вратата.
	Мъжът стоеше и гледаше ту мен, ту Айвъри.
	Айвъри се запъти към него.
	— Здравей, Роджър.
	Мъжът се изпъна, взрян в протегнатата ръка на съдията. След това на лицето му се появи усмивка и двамата се разцелуваха като първи приятели.
	— Колко, от една година не си идвал — заговори Раби, след като се разделиха. — Защо така?
	— Извинявай — отвърна Айвъри. — Нали знаеш, стопанството…
	— Аз също бях доста зает — каза мъжът и двамата се разсмяха.
	Раби се обърна към мен.
	— А този кой е?
	— Хънтър Добс — представих се аз, но човекът мина край мен, сякаш бях невидим.
	— Той е адвокат — обясни Айвъри.
	Раби измърмори нещо нецензурно, докато зяпаше през прозореца.
	— Искам да обсъдя с вас едно дело, което водя.
	Ново изсумтяване.
	— Хънтър наистина има нужда от помощта ти — добави Айвъри.
	Раби разтърси глава и продължи да зяпа през прозореца.
	— Я вижте онзи човек там.
	Ние се залепихме за прозореца до Раби и се втренчихме в кокетните зелени постройки, заградени с триметрова мрежа. На върха на оградите имаше бодлива тел. Зад оградата на най-близката постройка се разхождаше брадат мъж на средна възраст, на ръст почти колкото Раби. Но за разлика от късата подстрижка на Раби, косата на мъжа беше дълга и къдрава. Някакво бивше хипи, най-вероятно.
	— Не е ли смешно? — попита Раби, докато наблюдавахме как мъжът нервно се разхожда насам-натам. — Кой си е мислил, че ще живея до подобни хора?
	— Кой е той? — поинтересувах се аз, тъй като нямах и най-малка представа.
	Айвъри ме погледна укорително.
	— Чарлз Менсън — отвърна с равен тон Раби.
	— Това е Менсън? — извиках подобно на тийнейджър по време на рокконцерт.
	Менсън обърна глава, за да види кой вика. Като не видя никого, той се запъти към другата страна на постройката и се скри от погледите ни.
	— Чарли до мен — ухили се Раби и намигна на Айвъри. — След всичко, сега вече сме и съседи. — Сетне той постави ръка на рамото на Айвъри. — Значи имаш нужда от помощта ми?
	Айвъри се ухили глуповато.
	— И аз имах нужда от твоята по едно време — каза Раби със сериозен глас. — Ако случайно си забравил.
	— Нищо не можех да направя.
	— Не се коркай — намигна той. — Ти направи всичко възможно. Просто го казах на майтап. Не ми се случва често да има с кой да се пошегувам.
	— Ще ни помогнете ли? — разбързах се аз, сетил се, че разполагаме само с още няколко минути.
	— Винаги, щом е за съдията — запъти се Раби към масата в центъра на помещението. — Вземете по един стол и казвайте за какво става дума.
	Двамата седнахме срещу Раби и Айвъри му разказа всичко, което знаехме за Джаред и за умъртвените или изчезнали деца.
	— Първото нещо, което искам да разбера, е следното — започна Раби, щом Айвъри приключи с разказа си. — Защо адвокатът се притеснява от цялата работа?
	Аз не отговорих веднага. Не бях още съвсем сигурен за собствените си основания.
	— Искам да знам какъв човек защитавам — казах. — А иначе, и аз не знам съвсем защо.
	Раби ме погледна озадачено.
	— Навярно — продължих аз, — ако знам, че е извършил нещата, за които го подозираме, ще успея да го навия да приеме някакво споразумение. Така не след дълго ще може да излезе на свобода. Или пък, за да му окажа някаква помощ.
	— Ако той е истински сериен убиец, няма да се навие на никакво споразумение. А колкото до помощта — засмя се Раби само при мисълта за това, — та това не ти е някакъв хъшлак, превишил скоростта, който се нуждае от лека подкрепа, за да престане с лошия си навик да натиска газта. Виж какво — наведе се той към мен през масата. — Не ти вярвам нито на една дума.
	Погледнах за помощ към Айвъри.
	— Просто му отговори на няколко въпроса, Роджър — кимна към мен Айвъри. — Той няма да използва информацията, за да помогне на клиента си да излезе на свобода.
	Раби потъна в стола си и се загледа в тавана. Явно се бореше с мисълта, че думите му могат да помогнат на някакъв адвокат да оневини още един маниак.
	— Добре — каза накрая и пак седна с изправен гръб. — Но не знам доколко думите ми ще ви бъдат от полза.
	— Оставете ние да преценим това.
	Той ми се усмихна за пръв път.
	— Да побързаме тогава. — Изражението му стана сериозно. — Единственото нещо, което със сигурност знаете за този човек, е, че издебва предварително набелязаната жертва.
	— А след това по някакъв начин ги принуждава да се качат на колата му.
	— И ти си бил с него във Виетнам? — обърна се Раби към Айвъри.
	— Изкарахме заедно шест месеца. Бях му взводен командир.
	— Знаеш ли нещо за семейството му?
	— Единствено дете в семейството. Баща му е бил или убит, или е изчезнал, когато е бил съвсем малък. Не съм сигурен дали Рейнър изобщо си го спомня.
	— Това дали означава нещо? — попитах аз. — Защото и за Дани Бъртън полага грижи само единият родител. А и при момчето от Бонвил е било така… Доскоро.
	Раби се замисли.
	— Не — каза той. — В днешно време половината деца живеят при единия родител. Това е само съвпадение. Но ми кажи нещо повече за детството на Джаред — училището, приятелите, роднините.
	Айвъри потърка брадата си, докато се мъчеше да си спомни нещо.
	— Имал е много проблеми с майка си. Тя е била прекалено покровителстваща — контролирала е всичко, което е вършел. Спомням си, че я мразеше, но нещо повече от това…
	— Обзалагам се, че е мъртва, а? — рече Раби.
	Айвъри се поколеба.
	— Казвал ми е, че не я е виждал повече от десет години. Била изчезнала една нощ и оттогава не знаел нищо за нея.
	— Още един липсващ човек — отбелязах аз. — Мисля си колко ли ще бъдат накрая?
	— Вероятно тя е била първата му жертва — допълни Айвъри.
	— Едва ли. Първо е убил други, преди да събере куража да се заеме с нея. Но не бих се изненадал, ако тя е била причината да започне изобщо черната серия.
	— Значи мислиш, че той е сериен убиец? — минах на ти аз.
	Раби изгледа замръзналите ни в очакване лица.
	— Трябва да разберете, че аз обикновено не знам кой е заподозреният. Трябва да го открия по уликите, с които разполагам. Почти винаги има труп, сцена на местопрестъплението и доста неща, говорещи за навиците на жертвата. След като внимателно и задълбочено се запозная с всичко, вече мога да направя сравнително точен портрет на убиеца. Но този процес отнема понякога седмици, месеци и даже години.
	— Не разполагаме с толкова време — въздъхнах и се облегнах на стола. — Процесът ще свърши след няколко дена.
	— Наистина искам да ви помогна. Но засега ми съобщавате само за някакво неуспешно нападение в гората и как едно момче след игра на топчета се е качило в някакъв червен блейзър. Нито по какъв начин е станало убийството, нито описание на трупа, нито оръдието, с което е извършено убийството, нито евентуални сувенири, взети от жертвата. Нищо.
	Даже да разполагахме с допълнително време за разговор, надали можех да му кажа нещо повече. Нямаше трупове; нито оръдия на убийството. Изведнъж нещо ми просветна.
	— Какво каза за сувенирите?
	Раби ме погледна неразбиращо.
	— Каза, че ако има някакви сувенири, това може да е от полза. Какво имаш предвид?
	— Единствено това, че за серийните убийци е обичайно да вземат по нещо от своите жертви.
	— Но защо?
	— За да имат с какво да си припомнят за вълнението, което са изпитали по време на убийството. Сувенирите им помагат да възстановят събитието безброй пъти и ги зареждат с енергия и сила да убият наново.
	Айвъри изглеждаше толкова ужасен, колкото навярно бях и аз.
	— Струва ми се, че пропуснахме да споменем нещо важно — казах. — Рейнър има гердан с нанизани на него неща, за които си мислех, че са просто негови лични дреболии. Разни боклучета, събирани от детинство.
	Интересът на Раби се възобнови.
	— Има голяма вероятност всяка дреболия от наниза да принадлежи на една от жертвите му.
	— Но те наброяват поне една дузина. Това може ли да означава, че е убил толкова много хора?
	— Обзалагам се, че е точно така.
	Зави ми се свят и едва продължих да говоря.
	— Но защо ще рискува да носи около врата си неща, които могат лесно да го свържат с която и да е от жертвите му? — попита Айвъри.
	Раби се засмя.
	— Аз зададох и този, и други подобни въпроси на един от най-зловещите убийци. — Той поклати глава. — Мога да кажа в отговор само това, че даже без един от сувенирите си тези хора биха умрели много бързо.
	— Даже без един?
	— Това за тях е като брънките на верига. Ако се махне едната, и другите не вършат работа.
	— Няма никакъв смисъл в това — отбелязах.
	Раби ме погледна с такъв поглед, сякаш искаше да ми каже, че тези работи той ги разбира повече.
	— Едно нещо добре трябва да проумеете — натърти той. — Всички те имат различни причини за поведението си и досега не съм открил причина, в която да има някакъв смисъл. Те са луди. И вие също ще полудеете, ако се опитате да търсите смисъл в постъпките им.


	Глава четиридесета

	От двайсет минути чаках Рейнър. Намирах се в една малка стаичка за разпити, която използваха адвокатите. Двете й части бяха разделени с бетон и стъкло. Не бях сигурен как ще реагираме и двамата, след като му разкриех онова, което знаех.
	Стомахът ми не бе престанал да се бунтува, откак двамата с Айвъри излязохме от сградата на затвора. Цялата нощ в събота и по-голямата част от днешната сутрин аз и Сара слепвахме парче по парче картата на ужасите, която бе начертал Рейнър по цялото Западно крайбрежие на Съединените щати. През последните осем години той бе живял последователно в четири града, в това число и Юка. През това време бяха изчезнали общо девет момчета от седем до единайсетгодишна възраст при обстоятелства, близки до случилото се с Дани и с момчето от Бонвил.
	Вратата се отвори и Рейнър влезе, влачейки крака.
	— Кой, по дяволите, те накара да избереш тази дупка? — попита той.
	И през ум не му минаваше какво бях научил за времето от последната ни среща. Знаех също така, че ми трябваше съвсем малко, за да му го съобщя.
	— Обмисли ли още веднъж предложението на Браг?
	Рейнър завъртя очите си.
	— Майтап ли си правиш? Заради това ли ме измъкна от топлото легло?
	— Ако бях на твое място, щях да се навия на такава сделка.
	— Чакай, нали се съгласи с решението ми?
	— Само защото си мислех, че си невинен.
	Рейнър мълчаливо впери поглед в мен. Имах чувството, че бе очаквал подобно развитие на нещата.
	Станах от мястото си и се наведох към стъклото. То веднага се изпоти от горещия ми дъх.
	— Губиш, Рейнър.
	Очите му станаха тесни като бръсначи и по гърба ми пробягаха студени тръпки. Безмилостният им блясък ме разтърси.
	— Хънтър — тихо каза той. — Седни.
	Аз заех отново мястото си.
	— Може да се намери съвсем невинно обяснение защо върху кутията с парфюма има мои отпечатъци.
	— Откъде знаеш това?
	— Бях сигурен, че сте направили анализ — вдигна рамене той. — Никога не съм очаквал друго от теб.
	Гледахме се право в очите. Исках да си отместя погледа, но не можех.
	— Значи признаваш, че си нападнал Дани Бъртън?
	Той се огледа, за да се увери, че никой не може да го чуе.
	— Изпитах истинска наслада.
	Навярно бях мръднал. Като влязох тук, бях готов да му откъсна главата, само защото го подозирах твърде силно. А сега, когато най-сетне си призна, изведнъж се почувствах много по-спокоен, отколкото в началото.
	— Няма да можеш да се измъкнеш след всичко това.
	— Айде бе — самодоволно се ухили той. — И двамата добре знаем, че момчето никога няма да спомене за кутийката с парфюма; ченгетата няма как да разберат за нея.
	— Те — да, но нали аз знам.
	— Не ти ли е известно, че и ти, и другите сте само пионки? Не можете с пръст да ме пипнете. Даже и онова мръсно ченге, дето подхвърля улики, и то не може да направи нищо. — Джаред се замисли за миг и после се засмя. — Приветствам твоите високи идеали, но те не чинят пукната пара в случая.
	— За мен означават много.
	— И така да е — вдигна рамене той. — Ти не си ми свещеник. Ти си ми адвокат. И няма да е зле да започнеш да се държиш като адвокат.
	— Като твой адвокат трябва да знам и за останалите жертви.
	— Какви останали?
	Бръкнах в плика от амбалажна хартия, който бях взел със себе си. Вътре бяха някои от вещите му, иззети в деня на ареста.
	— Спомняш ли си това? — казах, като измъкнах гердана и го завъртях около показалеца си.
	Рейнър остана безмълвен, с очи, впити в гердана.
	— Опищя орталъка за него, само защото не ти го даваха.
	Поставих гердана на плота и отделих някои от висулките, закачени на стария кожен ремък.
	— Това на кого е? — попитах, въртейки между пръстите си едно ахатово топче. — На коя от жертвите ти принадлежеше?
	Подобно на куче, което гледа в ръцете на господаря си, Рейнър не откъсваше поглед от топчето.
	— На кого е то? — изкрещях.
	На лицето му отново се появи смислено изражение.
	— На момчето от Бонвил — каза.
	Догади ми се. Копнеех да се махна, но от друга страна, не исках да му се размине така лесно.
	— А за това какво ще кажеш? — продължих да настъпвам, показвайки му едно заешко краче. — На кое бедно момче принадлежеше, преди да го убиеш?
	Без да отмества поглед от гердана, Рейнър попита:
	— Какво искаш?
	Аз бавно опипвах с пръсти висулките една по една.
	— Чудя се коя от тях е най-старата? Коя е първата?
	В очите на Рейнър се появи влага. Сякаш държах ръката си върху шалтера на електрическия стол. Изведнъж забелязах една сива къдрица, навита на кръгче.
	— Значи така — погладих косата, — само това остана от бедната ти майчица.
	Рейнър се разяри. Лицето му почервеня, очите му станаха огромни и той се залепи за стъклото.
	— Няма ли да престанеш да си играеш с мен?
	От този негов глас тилът ми настръхна. Пуснах гердана обратно в плика.
	— Добре, свърших.
	Рейнър постави ръката си на плота.
	— Изобщо не се и опитвай да кажеш това, което си мислиш, че знаеш, на някого.
	— Да си мисля?… Аз съм сигурен.
	— А аз пък съм сигурен, че си наясно с някои етични норми, които ти забраняват да приказваш.
	— Наясно съм със своите етични задължения.
	— И особено петият канон — каза той.
	— Петият канон? — подигравателно повторих аз. — Ти не си толкова умен, за колкото се мислиш. Ако беше, щеше да знаеш, че адвокатите вече не се подчиняват на каноните по етика.
	— А ако ти знаеше половината от това, което си мислиш, че знаеш, щеше да си наясно, че петият канон е в основата на всички федерални и щатски правила, определящи начина, по който адвокатът трябва да защитава клиента си. — Той млъкна и на лицето му се появи подобие на усмивка. — Даже и ако клиентът е виновен.
	Знаех, че е прав и това ме измъчваше. Но не възнамерявах да му го кажа.
	— Цялата информация, която имаш за мен, включително и за гердана, е строго лична. И една думичка не можеш да кажеш от нея в съда. Ако направиш това, присъдата много лесно може да бъде отхвърлена при обжалването.
	— Още не съм сигурен какво точно ще направя — казах. — Но съм убеден, че сега цяла нощ ще се въртиш в кревата и ще се чудиш.
	Рейнър се засмя.
	— Хайде, кажи им — рече той. — На всички кажи. Много искам да го направиш. След като веднъж присъдата бъде обжалвана и отхвърлена, те никога повече няма да могат да ме осъдят.
	За миг се замислих колко ли време Рейнър е прекарал в затворническата библиотека, за да изучи тази материя.
	— Така нареченият двоен риск — продължи той. — Те никога повече няма да могат да ме съдят, даже да призная пред целия свят, че аз съм убиецът.
	— Едно нещо обаче не вземаш предвид — казах и вдигнах плика. — Ако си отворя устата и започнат процесите за всички тези убийства, нанизани на гердана… — за момент замълчах. — По дяволите, всички тези процеси и обжалвания ще те разделят за години от гердана ти.
	Очите на Джаред се впиха в моите. Той наистина не бе предвидил тази възможност.
	— Колко дълго можеш да изкараш без него? — размахах плика пред него. — Та ти вече изглеждаш като смъртник. Отслабнал си, очите ти са пълни с мъка и всичко това за по-малко от шест седмици. Ако разкажа всичко, което знам, ти няма да доживееш и до първия процес, камо ли да издържиш всичките.
	Рейнър мълчеше. Бях докоснал най-болезнената му струна и изпитвах огромна радост от това, по дяволите.
	— Ще пукнеш, ако не вземеш отново в ръце своите малки сувенирчета, нали? За колко време ще пукнеш? За месеци, за седмици или само след няколко дена?
	Отново извадих гердана и хванах заешкото краче.
	— Винаги съм искал да имам нещо такова — казах. — Нали няма да се разсърдиш, ако го задържа? Това носи щастие, нали?
	Джаред разтърси глава и ме погледна сатанински. По средата на челото му пулсираше дебела вена.
	— А, забравих — засмях се, сякаш говорех на някое дете. — Ти ги искаш всичките, нали?
	Хванах крачето и направих такова движение, сякаш се канех да го откъсна от наниза.
	— Не! — изпищя той.
	Продължавах да стискам здраво крачето.
	Очите на Рейнър се свиха.
	— Знаеш на какво съм способен.
	— Само не ме плаши, тъпако. Не съм на осем години.
	— Не ме предизвиквай.
	— Виж какво — казах. — Стига си ме заплашвал. Няма да сбъркаш.
	Известно време седяхме и се гледахме мълчаливо. После, без видима причина, в очите на Рейнър нещо проблесна.
	— Помниш ли онова момче, което ми поръча да пазя?
	— Да, Боби Майлс.
	— Аха — кимна Рейнър и се ухили така, че се видяха предните му зъби. На два от тях беше нанизана златна жичка. Това бе обицата на Боби.
	— Побъркано долно лайно — понечих да разбия стъклото аз. Но се сетих как Сал Мартинес се бе опитал да стори същото. И печалбата му се състоеше единствено в няколкото шева.
	— Защо?… Защо? Какво, по дяволите, ти беше направил?
	— Убих го за кеф — заяви той, сякаш изпитваше гордост от стореното. — Той те бе обвинил в престъпление, което не си извършил, нали? Как можех да допусна да се случи такова нещо на моя адвокат?
	— Не мога да повярвам колко си побъркан.
	Рейнър пак се засмя. Знаеше, че ме е потресъл.
	Самочувствието му се възвърна.
	— Сега, след като се увери за сетен път на какво съм способен, даже тук, зад решетките… най-добре ще е да си държиш устата затворена.
	Станах да си вървя. Не исках да разбере, че наистина ме бе изплашил. Опитах се да пазя присъствие на духа, поне външно.
	— Това заплаха ли е?
	— Абсолютно — каза той заплашително. — Никога не експериментирай повече с мен.
	Когато отворих вратата, погледите ни се срещнаха за последен път. Сякаш някаква мъгла се бе разнесла пред очите ми и аз за пръв път го видях в истинската му светлина. Нямаше никакво чувство в тези тъмнозелени очи. Нито страх, нито гняв, нищо. Само смразяваща студенина. Бях надничал в очите на всякакви изчадия, но такива очи досега още не бях виждал. Това бяха очите на човек без душа.


	Глава четиридесет и първа

	Пъхнах се в бара на Снуки, едно заведение за коктейли срещу съда. Вътре беше задимено и тъмно и мина известно време, докато очите ми свикнаха със здрача. Сега, в неделния следобед, заведението бе препълнено. Трима шумни пияндури кряскаха и ръкомахаха от бара вдясно от мен, докато наблюдаваха играта на „Четиридесет и деветките“ по един от дузината телевизори. Реших да седна някъде в дъното, където бе по-тихичко.
	Тръгнах навътре в сумрака и изведнъж забелязах наведената над някаква маса сервитьорка. Късата й поличка съвсем се бе вирнала нагоре, докато вземаше поръчката на хората. Задничето й се бе оголило. Под поличката си тя носеше нещо, което само някой с много силно въображение би могъл да нарече бикини. Забавих крачка, за да я разгледам добре и сякаш мехлем ми капна на душата. Защо ставаше така, че когато изпаднех в най-голямата дупка, именно тогава се сещах за мадама? Може би защото винаги когато затънех, се пъхах в някое такова място. След като обърнех няколко питиета, започвах да изпитвам нужда от женско присъствие, което да облекчи болката ми и да ме разсее от мислите, които ме преследваха. Като гледах хубавото дупе на сервитьорката, изборът ми определено падаше този път върху нея.
	Момичето явно разбра, че го изпивам с очи. То бързо се изправи. Очите ни се срещнаха, аз измърморих: „Един двоен Чивас“ и се стоварих в сепарето.
	Броени минути бяха минали от сблъсъка ми с Рейнър. Знаех, че Сара и Айвъри се тревожат и ме чакат да се прибера, но исках за известно време да остана сам. Имах нужда да смеля цялата информация, която се бе изсипала в главата ми през последните четиридесет и осем часа. Чувствах се като пълен глупак. Глупак, задето бях така яко избудалкан от клиента си. Глупак, задето се бях поставил в положение показанията на Боби Майлс да прозвучат достоверно. Глупак, задето не бях настоял пред Макбийн Боби веднага да бъде върнат в Сан Франциско. Глупак, задето се бях захласнал като пръв пубер по някаква сервитьорка, която междувременно тъкмо пристигаше към масата ми с двойния „Чивас“. Но преди всичко глупак, задето си мислех, че уискито и сервитьорката могат да отдалечат болката ми.
	— Ето, заповядайте — каза момичето, постави една салфетка пред мен, а след това и чашата. — Да взема ли таблата?
	— Ами да. Имам чувството, че това няма да ми е последното.
	Тя сложи ръце на масата и се наведе към мен. Виждах как тримата пияндури от бара я зяпаха, както се бе навела, по същия начин, по който я бях зяпал и аз. Гледайки как точат лиги като пубертетчета, разбрах, че футболът по телевизията не е единствената причина за наплива в заведението.
	— Не съм те виждала наоколо.
	— По работа съм тук. След няколко дена си тръгвам.
	— Добре тогава — каза тя и седна до мен в сепарето. — Искаш ли остатъка от престоя ти да се превърне в най-незабравимото ти преживяване?
	Трябва да призная, че предложението звучеше примамливо. Но мисълта за състоянието ми утре сутринта и как ще призова Дани и продавачката на свидетелската банка с глава, надута като шиник, ме преследваше като сянка. Знаех, че ако това се случи, целият процес отиваше на кино. И Рейнър, благодарение на махмурлука ми, щеше да излезе на свобода, готов отново да убива.
	Отпих здраво от чашата. Момичето се притисна в мен.
	— Утре смяната ми започва чак в три.
	Оставих чашата на масата; вътре тъжно се поклащаха само три-четири кубчета лед. Не можех да повярвам, че от устата ми излязоха подобни думи, но аз наистина ги произнесох:
	— Боя се, че няма да мога — рекох, скърцайки със зъби.
	— Имаш работа, предполагам — каза подигравателно тя.
	— Наистина, много съжалявам.
	Тя докосна с устни ухото ми.
	— Добре, забрави за утре. До утре има още много време.
	— Ей, Нанси — извика едно старо кърканде през две сепарета от моето. — Я ми донеси още едно. Или днес не си на работа?
	Без да му обръща внимание, сервитьорката се залепи още по-силно за мен и гърдите й подпалиха ръката ми.
	— Е, какво ще кажеш? Ще ме изчакаш ли?
	Надникнах в големите й кафяви очи. И тъкмо се канех да й отвърна, че няма защо да ме уговаря повече, когато вратата на заведението се отвори и вътре нахлу сноп светлина. Всички глави се обърнаха към Сара, която застана на входа, облечена в бяла рокля и тялото й апетитно се очерта на фона на залеза.
	— По дяволите — измърморих, като разбрах, че ме търси. Не можех да се скрия. Вече сигурно бе видяла отпред колата ми. — Сара — извиках аз и тя тръгна по посока на гласа ми.
	Нанси се нацупи.
	— Коя е тази?
	— Моята адвокатка.
	— И аз така си помислих — тръсна момичето и изхвърча от сепарето, докато Сара се настаняваше срещу мен.
	След малко Нанси се върна, обърса масата и изтръска салфетката в скута на Сара.
	— Какво да бъде? — попита я тя.
	Сара се подразни не само от изтръскването на салфетката, но и от тона на гласа й.
	— Кола — поръча с каменно изражение и се взря в празната ми чаша. — Той също ще пие една кола.
	— Остави тази работа, газираното ми прави газове. — Подадох на Нанси чашата си. — Още едно от същото.
	Когато Нанси се отдалечи, съобразих, че може би лошото й настроение се дължеше колкото на запоя ми, толкова и на факта, че ме бе заварила с някакво момиче на коленете. А аз просто се бях изкефил, че едно бъбрече бе проявило интерес към стария козел. Но преди съвсем да ми пораснат ушите, видях как Нанси присяда в коленете на старото кърканде, което тъкмо крещеше, че иска още една бира. И така, балонът на самочувствието ми пак се спука.
	— Да не прекъснах нещо?
	— А, не — излъгах аз, наблюдавайки как Нанси шепне нещо в ухото на дъртака.
	— Мислех, че единствено пиенето те прави на парцал на другия ден.
	— Станах на парцал, откакто баща ти ми съобщи, че клиентът ми е сериен убиец. Пиенето няма нищо общо с това. И — допълних аз, — защо се държиш с мен като с отрепка?
	— Няма такова нещо — каза тя и нежно пъхна ръката си в моята. — Но ако продължиш по същия начин, утре няма да си във форма за процеса.
	Аз се засмях.
	— Мислиш ли, че мога да изложа на риск шансовете на този негодник да бъде признат за _невинен_?
	Сара въздъхна, но аз вече бях набрал инерция.
	— Няма ли да е срамно? — Ударих с ръка по масата. — Благодарение на махмурлука ми един сериен убиец да бъде признат за виновен в нападение и отвличане на дете. Не ти ли се пръска сърцето?
	Нанси донесе питиетата и за миг млъкнахме. Аз бързо гаврътнах моето.
	Сара вдигна поглед.
	— Разбирам как се чувстваш. Но не мислиш ли, че достатъчно си пил?
	— Не.
	— Аз пък мисля, че ти стига — каза тя твърдо и аз избухнах в смях.
	Сара търпеливо ме изчака да спра. Когато установих, че на нея не й е толкова смешно, аз също се опитах да се стегна, но ръката ми вече издайнически трепереше върху облегалката.
	— Навярно трябва да хапнеш нещо — предложи тя и посочи с глава зад нас, където двама самотника мятаха стрелички. Малко по-нататък имаше скара на самообслужване, където в момента цвъртеше нечия пържола.
	— Добре, ще хапна — обявих високо, тъй че всеки да чуе. Сетне вдигнах празната си чаша към Нанси. — Щом пийна още едно.
	— Ти се напи — констатира Сара. — Най-добре е да спреш.
	— Хич не съм се напил — казах, но ми се зави свят. — Не разбираш ли, Сара? Ей сега идвам от Рейнър. Той не само призна всичко, но и на това отгоре ме заплаши. Как може да ми правиш забележка, дето съм пийнал малко, за да укротя нервите си?
	— И друго май ти се въртеше в главата, освен укротяване на нервите. — Сара кимна към Нанси, която чакаше барманът да ми налее третото двойно уиски. — За какво говорехте с това младо момиче? Да ти направи масаж?
	Засмях се. Сара ревнуваше, но това ми харесваше. Преди всичко обаче трябваше да пристигне уискито ми. Едва тогава щях да бъда в състояние да се произнеса по въпроса.
	— Друго ще има ли?
	Вдигнах чашата си в едната ръка, а с другата посочих средата й.
	— Като стигне дотук течността — казах, усещайки, че езикът ми бая е набъбнал, — ще ми донесеш още едно.
	— Повтарям, това няма да ти помогне — каза Сара, докато гледахме как Нанси се отдалечава.
	— За какво говорим, за къркането или за младата дама?
	Сара кимна към Нанси, която сега бе седнала в скута на един от пияндурите на бара.
	— Тя определено не е никаква дама.
	По начина, по който трепнаха очите й разбрах, че чашата на търпението й е преляла. Колкото по-дълго я гледах, толкова по-добре разбирах защо всички в съдебната зала на Келог замръзнаха, когато тя влезе през онзи първи ден, ефектна като момичето на „Плейбой“ за месеца.
	Тримата пияндури на бара, барабар с Нанси, започнаха да цвилят. „Четиридесет и деветките“ бяха вкарали топката.
	— Изглеждаш много красива, когато си ядосана — чух някой да казва. Но кой знае защо, моите устни също се движеха. Седмици наред правех всичко възможно да не се увлека по Сара. А сега, пльоснал се в сепарето, изведнъж установих колко би било хубаво да я вкарам в леглото си. Едва сега разбрах, че съм се нафиркал яко; бях се превърнал в суперсваляч.
	— Не съм ядосана.
	— Както и да е — рекох и като се подпрях с лакти на масата, започнах да изучавам лицето й. — Казвал ли съм ти някога, че си много красива?
	— Два пъти — кимна Сара и се зае да прокарва пръста си по ръба на чашата. — Но в пияно състояние.
	— Не е заради това — натъртих.
	— Никога няма да кажеш такова нещо, ако си трезвен. Явно — каза тя, кимайки в посока на Нанси, — щом си пийнеш, всяка започва да ти се струва красива.
	Аз се наведох към Сара и посочих към Нанси.
	— Е, не можеш да отречеш, че тя също е хубавичка.
	— За това, което си намислил, става.
	— Брей — въздъхнах шумно. — За миг си помислих, че съм се напил.
	Това накара Сара да се засмее.
	— Невъзможен си.
	Опитах се да спра погледа си върху очите й, но главата ми се люлееше като глава на парцалена кукла. Полегнах на седалката. След това вниманието ми отново бе привлечено от Нанси. Тя отваряше дървените капаци на прозорците и поличката й отново се бе вдигнала. Две момченца на възрастта на Дани профучаха на скейтбордовете си отвън край предния прозорец.
	— Защо не ме оставиш да те закарам вкъщи?
	— Какво ще правя утре, по дяволите — казах, докато наблюдавах как момченцата изчезват на зигзаг по алеята. — На проклетия гердан има дванайсет висулки. Знаеш ли какво означава всяка от тях?
	— Татко ми каза за твоите подозрения.
	— Това вече не са подозрения. Той си призна.
	— Навярно можех да ти бъда полезна с нещо.
	— Не можех, а мога — отсякох и се опитах пак да се изправя. — Можеш да ми помогнеш да направя така, че той да бъде осъден.
	Сара нежно ме докосна по рамото.
	— С татко дълго говорихме за това…
	— … и не мога да направя нищо друго, освен да осигуря пълната защита, която законът разрешава, без да се съобразявам с личното си мнение за това дали е виновен, или невинен — завърших наместо нея.
	— Трябва да се придържаш към този принцип — потвърди тя.
	— Но ако излезе навън, той ще продължи да убива. Трябва да има някакъв начин, с помощта на който да направим така, че той да не бъде освободен. — Понижих глас. — Може би да подметна нещо на ченгетата… Например, да им кажа, че върху опаковката на парфюма има негови отпечатъци.
	Сара стисна ръката ми.
	— От етична гледна точка това е изключено.
	— Майната й на етиката. Ние трябва да го спрем да убива.
	— Нито ти, нито аз, нито баща ми — каза тя, като увереността й нарастваше с всяка дума, — или който и да е друг, който ни помага, може да направи нещо подобно на това, което ти предлагаш. Единственото, което можем да правим, е да се молим — че някога по някакъв начин той ще бъде заловен.
	— Кажи това на бъдещите му жертви — казах, но гласът заседна в гърлото ми.
	Сара мълчаливо наведе глава. Права беше. Аз просто хранех безумната надежда, че тя може да има някаква идея. Но и на двамата ни беше съвсем ясно, че няма начин да използвам това, което ми е известно за Дани или за другите жертви на Рейнър в негов ущърб. Ръцете ми бяха вързани. И никой друг не знаеше това по-добре от самия Рейнър.


	Глава четиридесет и втора

	Съдебната зала пращеше по шевовете. Навсякъде, където не седяха съдебни чиновници и журналисти, местата бяха заети от пазители на реда. Униформени или цивилни, всички те бяха затаили дъх в очакване дали устатият адвокат от Сан Франциско ще изпълни заканата си да докаже, че техният шеф е подхвърлил фалшиво веществено доказателство.
	Прайст удари с чукчето, за да въдвори тишина. Двама пристави задържаха вратите, докато през тях преминаваше Каръл Сийли с прясно тупирана коса. Облечена в розовата си работна дреха с избродирана на гърдите емблема на магазина, тя се насочи със свити рамене и смутена усмивка към средата на залата. Явно не се чувстваше уютно да бъде център на вниманието и сега би дала какво ли не, за да може още пет минути да седи в коридора отвън и да си подръпва от цигарката. Като мина край мен, усетих, че току-що е загасила последната, защото беше плътно обвита в познатата никотинова миризма.
	— Заклевате ли се тържествено да говорите истината, само истината и нищо друго, освен истината? — измуча съдебният служител, започвайки да чете клетвата на Сийли. Аз премигах, когато гласът му отекна чак вътре в черепа ми.
	Преди да си тръгнем от заведението на Снуки, Сара изля в гърлото ми поне четири чаши силно кафе. Бях твърде пиян, за да шофирам и оставих колата си пред бара. Беше чак след полунощ, когато най-сетне се стоварих в леглото. Но дали заради кофеина, стреса или комбинацията от двете, цяла нощ лежах буден и обмислях как да направя така, че Рейнър да бъде признат за виновен. Но нямах голям избор. Чакаха ме отнемане със сигурност на адвокатските ми права и почти стопроцентово отменяне на присъдата при обжалването. Оставаше ми единствено да задам въпросите си и да посея колкото се може повече съмнение в съзнанието на съдебните заседатели.
	Поведох Сийли през лабиринта на онази нощ. Тя веднага си припомни Дани и всеки път, когато споменаваше името му, се усмихваше. Като всички нас и тя бе спечелена от момчето.
	— Наблюдавах го от момента, в който влезе в магазина, до момента, в който си тръгна. — След това тя започна да обяснява, че той е носел ръкавиците си през цялото време, докато се е намирал вътре.
	Насочих вниманието й към срещата с Макбийн на следващия ден.
	— Той ми поиска една опаковка с дъвчащи гумени мечета — каза тя. — Същите, каквито си бе взело и момчето.
	— После какво се случи?
	— Каза ми да ги пъхна в найлонов плик.
	Запазих за миг мълчание. Напълно съзнавах, че следващият й отговор може да разруши до голяма степен доверието в Макбийн. А освен това щеше да послужи като основа за по-сетнешните показания на Дани.
	— Видяхте ли Макбийн да докосва опаковката с гумените мечета с голи ръце?
	Тя се поколеба. Като всеки друг, Сийли знаеше какво целя с въпросите си и въпреки че беше мой свидетел, и тя бе на страната на обвинението. Но за нейна чест, отговори по съвест.
	— Не мога да кажа, че видях лейтенанта изобщо да пипа с ръце опаковката с бонбоните.
	Знаех, че при задаването на следващия ми и последен въпрос Браг навярно ще протестира, но знаех също така, че много често въпросът е по-важен от отговора. Въпросът сам по себе можеше да се превърне в храна за размисъл на съдебните заседатели.
	— Защо лейтенант Макбийн не докосна с ръце опаковката с бонбоните?
	Сийли замълча за момент, за да осмисли въпроса. Чудех се защо Браг още не е скочил на крака с крясъка „протестирам“. Най-накрая колебанието на Сийли прикова вниманието на Браг. Той отметна глава, сякаш някой изведнъж бе светнал лампата.
	— Протестирам — извика той. — Свидетелката няма представа какво си е мислил лейтенант Макбийн или какво е щял да направи или да не направи.
	— Приема се — каза Прайст и ми кимна да продължа.
	— Нямам други въпроси — заявих и се обърнах към Браг. — Свидетелката е на ваше разположение.
	Браг проведе половинчасов разпит, преди да установи, че не може да се залови за нищо в разказа на Сийли. Когато най-сетне се отказа, Прайст обяви обедна почивка. Както обикновено, аз останах седнал до Джаред, докато не изведоха съдебните заседатели от залата.
	Огледах се дали Сара не се беше върнала. Още преди изгрев-слънце тя замина за Сан Франциско, за да провери дали сега, след смъртта на Боби Майлс, Патерсън няма да свали обвиненията срещу мен.
	— Научи ли нещо ново? — попитах Айвъри, който седеше отзад на старото си място.
	— Не още — прошепна той.
	Рейнър се наведе към мен, докато събирах книжата си, пръснати по масата.
	— Трябва да говоря с теб — каза той настойчиво. Това бяха първите думи между нас за цялата сутрин.
	Аз напъхах и последната папка в куфарчето си.
	— Зает съм.
	— Трябваше още да разпитваш старата вещица — каза той. — Защо не подчерта, че Макбийн не е искал да докосва опаковката, за да не остави отпечатъците си върху нея.
	— Не чу ли протеста на Браг?
	— Какво от това? Трябваше да я въртиш на шиш, докато не станеше ясно на всички тези дванайсет идиота какво искаш да докажеш.
	— Свърши ли?
	— Когато свърша, ще ти кажа.
	Аз загубих самообладание.
	— Дотук беше. Ако искаш сам да се защитаваш, заповядай.
	— Това е моят живот, дето се мъчиш да го излееш в кенефа.
	Станах от масата. Не исках никога повече да сядам до този маниак. Преди да се отдалеча, Рейнър ме хвана за крака и ме стисна толкова силно, сякаш наместо ръце имаше клещи.
	— Пусни ме — извиках.
	Приставът хукна към нас.
	— Какво става, по дяволите?
	Рейнър ме пусна, едва когато приставът стигна облегалката на стола му.
	— Тръгвай.
	Рейнър даже не трепна.
	— Говоря с адвоката си — каза той.
	— Но той май не иска да говори с теб.
	Рейнър ме погледна.
	— Става дума за Сара — заяви той с тържествуващ глас. — По-добре е да ме изслушаш.
	Още някакви заплахи, без съмнение. По-добре беше да ги чуя сега, когато зад гърба му седеше въоръжен полицай.
	Погледнах към пристава.
	— Може ли да ни оставите сами?
	— По никой начин.
	— Моля ви — каза Рейнър. — Няма да отнеме повече от минутка.
	Аз направих знак с глава, че всичко е наред.
	— Само няколко минути — съгласи се приставът. — И внимавай в картинката, Рейнър.
	Без да отмества погледа си от нас, приставът се отдалечи на достатъчно разстояние, за да говорим спокойно. Някой отзад здраво ме хвана за раменете. Беше Айвъри.
	— Имаш ли нужда от мен?
	Рейнър присви очи. Сега те бяха по-тъмни от всякога. Но може би това се дължеше на факта, че виждах Рейнър в нова светлина. Всичко около него бе тъмно. Той беше Смъртта, а аз — неговият помощник.
	— Дядка, разкарай се — изръмжа той. — Искам да говоря само с Добс.
	Аз уверих Айвъри, че всичко ще е наред и че скоро също ще изляза навън. Преди да си тръгне, Айвъри изгледа продължително стария си приятел.
	— Ти харесваш Сара, нали?
	Въпросът на Рейнър не само ме свари неподготвен, но ми даде и онзи повод, който търсех, за да изляза навън.
	— Ако искаш за това да говориш, аз си тръгвам. — Опрях ръце на масата, готов да се изправя.
	— Не мърдай — нареди той. — Още не съм свършил с теб.
	— Не си свършил с мен? — попитах подигравателно. — Аз пък свърших с теб.
	Рейнър се усмихна.
	— Ти знаеш, че никога няма да се ожениш за нея.
	Аз заекнах.
	— Какво беше това?… Какво каза току-що?
	Лицето му стана безизразно.
	— Боиш се, че ще я тормозиш по същия начин, по който баща ти тормозеше горката ти майчица.
	Нямах думи. По какъв начин този перко бе научил толкова много за мен?
	— Пиенето може да превърне човека в животно — добави той.
	— Вероятно си прав — казах. — Баща ми се извиняваше с пиенето. Ти с какво ще извиниш себе си?
	Рейнър тежко въздъхна.
	— И на мен ми е лесно — каза той. — Аз съм побъркан.
	— Подкрепям те напълно за думите ти.
	Той ми хвана ръката.
	— Положи повече старание.
	— Или какво ще стане? — измъкнах си ръката от неговата. — И мен ли ще ме убиеш?
	Рейнър не отговори. Беше зает с това да се усмихва на полицая.
	— Ако ми сториш нещо, ще ти трябва нов адвокат. А това знаеш ли какво значи? — Наведох се толкова близо до него, че усетих гадния му дъх. — Това значи, че съдията ще анулира процеса и всичко ще започне отначало. И раздялата ти със скъпия ти гердан ще се удължи извънредно много.
	Рейнър ме изгледа така, сякаш някой му бе наредил да ме очисти.
	— Кажи ми, когато свършиш с несвързаното си бръщолевене.
	— Престани със заплахите. Нищо не можеш да ми направиш и ти го знаеш.
	По лицето му се плъзна усмивка.
	— На теб може би не — каза той и се разсмя с глас. — Но виж, на Сара… Там е друго.


	Глава четиридесет и трета

	Прайст закъсня с десет минути. Спусна се към стола си и ми нареди да призова следващия свидетел. Приставите в дъното на залата въведоха Дани Бъртън, който досега бе чакал отвън в компанията на майка си. Браг направи всичко възможно да покаже на всички с помощта на мимики и движения на тялото си, че не одобрява появата на Дани и подлагането му на травмата от нов разпит.
	Но както и предишния път, Дани се държа чудесно. Той застана пред свидетелската банка и се обърна към съдебния служител с ръка във въздуха.
	Прайст се засмя.
	— Всичко е наред, чедо. Няма нужда пак да се заклеваш.
	— Не се шегувате, нали? — каза момчето, сякаш му отнемаха някаква играчка. Сетне Дани седна на стола.
	— Трябва да ти напомня обаче, че клетвата още е в сила — отбеляза майчински съдията.
	— Аз няма да лъжа — заяви Дани и започна да наглася микрофона. След това погледна към Браг, в очакване на въпросите му.
	Бавно се надигнах от стола си.
	— Този път аз съм пръв.
	Лицето на Дани почервеня, докато се обръщаше към мен.
	— Знам.
	Изчаках смехът да престане и погледнах към съдебните заседатели. Всеки от тях седеше изправен, по лицата им се забелязваше нетърпение, а очите им бяха впити в свидетеля. През цялото време от встъпителната ми реч досега те бяха чакали именно този миг.
	Почти не се занимавах с фаталната вечер. Само попитах Дани за ръкавиците и той отвърна, че не си спомня да ги е свалял от ръцете си. Интересът ми беше насочен към разпита на другия ден.
	Дани срещна известно затруднение, докато обясняваше как Макбийн го е помолил да разгледа внимателно опаковката с гумените мечета и как после лейтенантът е пуснал опаковката в найлоновия плик, използвайки пинсети. Така или иначе, началото бе поставено. Но по-трудната задача предстоеше — да накарам съдебните заседатели да разберат, че опаковката, за която Макбийн твърдеше, че била намерена в колата на Рейнър, можеше да се окаже същата опаковка, която момчето бе разглеждало на следващия ден в полицейското управление.
	Аз поставих веществено доказателство 1–5, найлонов плик, съдържащ опаковка с дъвчащи гумени мечета на плота пред момчето.
	— Виждал ли си такова нещо преди?
	Дани доближи глава до плика, за да се увери напълно.
	— Прилича на опаковка с гумени мечета, поставена в найлонов плик.
	Нямаше никаква възможност Дани да различи една опаковка с дъвчащи гумени мечета от друга. Но аз трябваше да задам този въпрос, за да подчертая вариантите, които възникваха след отговора на Дани.
	Разлюлях найлоновия плик на пръста си.
	— Прилича ли тази опаковка на опаковката, която ти даде да разгледаш лейтенант Макбийн?
	Дани наклони глава, като отново я разгледа внимателно.
	— Не мога да отговоря, защото ми пречи найлоновият плик.
	— Тогава да я извадим. — Отворих плика и извадих опаковката с бонбоните. — А сега ми кажи, това същата опаковка ли е, която лейтенант Макбийн те накара да разгледаш в деня след нападението?
	Дани много внимателно хвана малката опаковка между палеца и показалеца си и я разгледа.
	— Не си спомням да имаше такова сиво вещество по нея.
	— Това вероятно е прах, който използват при търсенето на отпечатъци от пръсти.
	— Аха — каза той, внимателно постави опаковката на плота и без повече подканяне каза: — Може да бъде същата опаковка, която ми показа лейтенант Макбийн.
	Вече се канех да приключа разпита, когато забелязах хитра усмивчица на лицето на Браг. Бързо се сетих на какво се дължи тя. Той възнамеряваше да обърне моя последен въпрос наопаки, като попита момчето дали това случайно не е опаковката, която е загубил през онази нощ. Но Браг изпускаше от вниманието си, че мен това не ме интересуваше. Моята цел бе да оставя съдебните заседатели да се чудят над различните възможности, надявайки се те да направят връзка с подозрителния начин, по който Макбийн бе прибрал опаковката в плика. Когато това станеше, вече им оставаше съвсем малко, за да заключат, че Макбийн е подхвърлил уликата.
	Преди да оповестя „свидетелят е на ваше разположение“, изведнъж ми хрумна да задам на Дани същия въпрос, който се канеше да му зададе Браг. По този начин нямаше да изглежда, че се боя от отговора.
	Приближих се към свидетелската банка.
	— Ще бъде ли честно да кажем, Дани, че не може по никакъв начин само с поглед — казах аз и кимнах към вещественото доказателство, което все още лежеше пред момчето, — да се установи дали става дума за същата опаковка, която си загубил през онази нощ?
	Дани взе опаковката и я вдигна пред лицето си. След това опипа ръбовете.
	— Не, не е същата — каза той убедено.
	Браг и Макбийн бяха толкова учудени от отговора, колкото и аз, макар да се помъчих да скрия това. В съдебната зала цареше абсолютна тишина. Всеки се напъваше да разбере какво може да означават тези думи. Браг постави ръцете си на масата и се направи, сякаш за малко не е протестирал, но в последния момент е размислил. Нямаше никаква причина и той го знаеше. Но това не му пречеше да ме обвинява. Със сигурност предполагаше, че внимателно съм планирал всичко това, заради силния драматичен ефект. Всъщност аз бях по-изненадан и от него самия. Единственото обяснение, което можех да дам, бе, че момчето не е разбрало добре въпроса ми.
	— Ти твърдиш, че тази опаковка пред теб не е същата опаковка, която си купил от дрогерията в нощта на нападението, така ли?
	— Сигурен съм — отговори Дани без никакво колебание. После изведнъж подскочи, когато без никакво предупреждение, Прайст удари с чукчето, за да овладее силния шум в залата. Аз млъкнах и напрегнато зачаках Прайст да ми даде сигнал да продължа.
	— Откъде си толкова сигурен?
	— Много е просто — обясни Дани. — Когато излязох от магазина, аз се опитах да отворя опаковката с бонбоните, но не успях. — Дани погледна към майка си и й се усмихна едва-едва. След това отново се обърна към мен. — Понеже бях с ръкавици, наложи се да използвам зъбите си.
	Дани нямаше представа колко важно нещо каза.
	— Сигурен ли си… Трябва да бъдеш сигурен.
	— Помня го добре — натърти той, — защото когато се блъснах в човека, някакво парченце от опаковката, което бях откъснал със зъбите си, се залепи за гърлото ми. И ме заболя.
	Този детайл потвърди достоверността на казаното.
	Макбийн гледаше остро. Бях сигурен, че той знае по-добре от всички отговора на моя следващ въпрос. Бях сигурен, защото виждах добре опаковката върху плота. Макбийн знаеше отговора, понеже сам бе подхвърлил уликата в колата на Рейнър.
	— Ако обичаш, погледни към веществено доказателство 1–5 и ни кажи дали виждаш някъде по опаковката място, което да си разкъсал със зъбите си?
	— Не, защото това не е същата опаковка, която купих през онази нощ.
	Залата просто избухна. Репортерите изтърчаха навън, за да съобщят първи новината. Съдебните заседатели говореха помежду си. И въпреки че Прайст удряше с чукчето по масата, тишината се възстанови донякъде едва след две минути.
	— Още един такъв изблик — закани се Прайст, — и тази зала ще бъде затворена за външни лица до края на процеса. Това се отнася и за журналистите — погледна към техните места Прайст. Но с изключение на двама ветерани, които бързо пишеха в бележниците си, всички столове, заети доскоро от представители на журналистическата гилдия, бяха празни. Хората бяха някъде навън и подготвяха вечерната топновина.
	Прайст ме погледна; аз стоях в далечния край на сектора на съдебните заседатели, облегнат на стената. Трябваше да се върна на мястото си, но последното нещо, което ми се искаше сега, бе да седна пак до Рейнър, който се бе ухилил до уши.
	— Нямам повече въпроси — казах.
	Браг бавно се изправи, клатейки глава, сякаш току-що бе чул най-голямата опашата лъжа.
	— Кажи ми, синко… — започна той, но момчето се смръзна. По тона на Браг и по погледа на Макбийн Дани разбра, че те двамата не са много весели. — Когато разглеждаше опаковката в полицейското управление, съобщи ли на лейтенанта, че това не е същата опаковка, която е била купена от теб през онази нощ?
	— Не, не мисля.
	— А защо не му съобщи?
	Дани се поколеба и намръщи лицето си.
	— Защото той ме попита само дали ми прилича на опаковката, която бях загубил.
	— Но ако лейтенантът случайно те бе попитал, дали това е същата опаковка, ти щеше да му отговориш, че не е, така ли?
	— Ако ме бе попитал, да, така щях да отговоря.
	— Защото изгубената от теб опаковка има следи от твоите зъби, така ли?
	Дани погледна към тавана. Май се бе уморил да повтаря все едно и също.
	— Да — отговори той. — Онази опаковка беше разкъсана.
	Браг пристъпи към момчето, разтривайки брадичката си с ръка.
	— Колко пъти си разговарял за случилото се през онази нощ, било с лейтенанта, било с мен?
	— Много пъти.
	— Но нито веднъж не си споменал факта, че опаковката е била разкъсана със зъби, нали?
	Дани го погледна усмихнато, но не каза нищо.
	— Защо се е получило така? — продължаваше да упорства Браг.
	Дани сви рамене.
	— Не знаех, че това е толкова важно. Освен това вие не ме попитахте.
	— Но господин Добс те попита, нали? По време на вашата малка беседа.
	Дани се взря в мен. Не знаеше дали съм съобщил на Браг какво сме си говорили. Освен това се притесняваше дали случайно не съм се изтървал за откраднатия парфюм.
	— Добре тогава — каза нетърпеливо Браг.
	Дани се обърна към него и се намръщи.
	— Да не искате да кажете, че господин Добс ми е казал да излъжа?
	— Не точно — сви рамене Браг, — но може и така да се каже.
	— Няма такъв филм — заяви категорично Дани. — Той никога не би направил такова нещо.
	Браг повдигна едната си вежда.
	— О, така ли?
	— А даже и ако беше направил това, аз пак нямаше да излъжа. — Лицето на Дани беше почервеняло от гняв. — Не чухте ли, когато обещах пред съдията да не лъжа?
	Въпрос подир въпрос Браг се опитваше да накара момчето да признае едно — че не е споделило с никого за разкъсаната опаковка, било защото това не се е случвало изобщо, било защото се е объркало с някой друг път. Но Дани нито веднъж не се обърка и колкото повече Браг се опитваше да го вкара в капан, толкова по-ясно ставаше на всички, че момчето казва самата истина.
	Преди Браг да приключи с опитите си да намери пролука в бронята на момчето, краката ми започнаха да омекват. Чувствах се като напълнен с олово. Може да се дължеше на нерви, на махмурлук или на комбинация от двете. Щеше ми се да седна, но беше свободно едно-единствено място — онова до Рейнър.
	Като дръпнах стола, за да седна, забелязах подозрително движение под масата от страната на Рейнър, някъде откъм горната част на бедрата му. Докато сядах, разбрах какво прави. Той методично лъскаше бастуна, без да се притеснява от ясно забележимата си през панталона ерекция.
	Клиентът ми мастурбираше в присъствието на тези хора, които скоро щяха да решат съдбата му. Направо откачих. Заниманието му не само бе отвратително, но и крайно рисковано.
	Наведох се надясно, за да му кажа да спре, но той ме изпревари.
	— Това момченце много ми харесва.
	Бях защитавал в практиката си много перверзници, но малцина бяха успявали да ме извадят от релси така, както успя да го направи в този момент Рейнър. Разбирайки, че той изобщо няма намерение да прекрати чекията си, изведнъж ми хрумна нещо.
	Разположени покрай стената вляво от мен, съдебните заседатели се падаха под прав ъгъл на заседателната маса. Половината имаха поглед към предната й част, а другата половина я гледаха в гръб. При положение че Браг още беше пред свидетелската банка, а Макбийн — почти захлупил се по очи на масата, се получаваше така, че ако и аз се отместех, някои от съдебните заседатели щяха да бъдат в състояние да забележат с какво се занимава Рейнър. Той щеше да бъде разкрит и да се разбере какво представлява всъщност. Може би тогава, даже и да бяха убедени, че опаковката е подхвърлена, съдебните заседатели щяха да признаят Рейнър за виновен.
	Равнодушно дръпнах стола си силно назад и сключих ръце зад тила, сякаш ми бе писнало да слушам еднаквите въпроси на Браг. Хвърлих поглед вляво, за да видя колко от съдебните заседатели гледат в нашата посока. Но, както можеше да се очаква, вниманието на всички продължаваше да е привлечено от свидетелските показания на момчето. Подобно на Рейнър, те го гледаха много внимателно.
	Хрумна ми да се опитам да им отвлека за малко вниманието насам по някакъв начин. Навярно тогава поне един-двама щяха да забележат идиотското занимание на Рейнър. Но, така или иначе, не можех да постъпя съвсем явно, защото Рейнър щеше да усети. Докато напразно си блъсках главата, опитвайки се да измисля нещо, Рейнър кръстоса и двете си ръце в скута, за да прикрие ерекцията си.
	След малко бавно се обърна към мен.
	— За опита, който направи — прошепна ми, — ти гарантирам, че ще съжаляваш.


	Глава четиридесет и четвърта

	Седях в същото сепаре на същия бар с обичайната доза пред себе си — двоен „Чивас“. Айвъри се бе разположил срещу мен и допиваше петата си бира. Той всъщност ме бе докарал, за да си взема колата. Но след като влязохме в заведението, решихме, че няма да има нищо лошо в това — ща ударим по едно, преди да потеглим към къщи. Тъкмо дотогава и Сара щеше да се е прибрала от Сан Франциско.
	Насоката на процеса беше претърпяла драматична промяна, след като бях призовал на свидетелската банка Дани. Във фокуса на вниманието вече не беше Рейнър, а Макбийн. И в други мои процеси се бях натъквал на подобни резки завои. Винаги ставаше така, когато се залагаше на карта доверието в пазителите на реда. Щом съдебните заседатели се убедяха, че някой полицай е излъгал относно съдбоносен пункт в тезата на обвинението, те обикновено вземаха страната на обвиняемия. И то не толкова защото непременно бяха сто процента убедени в неговата невинност, колкото заради това, че не бяха наясно още колко лъжи се съдържаха в обвинителния акт. Надявах се обаче делото на Джаред да представлява изключение от тази схема. Макар че добре знаех колко са напразни надеждите ми.
	С Айвъри гледахме през прозореца страшния дъжд, който се изливаше навън върху преминаващите коли. Точно пред нас отвън на улицата чакаше на светофара един джип чероки, шофиран от мъж след трийсетте. До него на седалката се бе разположил един единайсетгодишен хлапак, който подмяташе в тясното пространство баскетболна топка. Те двамата ми напомниха за Ото Косгроув и неговия син, последната жертва на Рейнър.
	— Представяш ли си колко ужасно се чувства Косгроув? Да не знае дали синът му е жив или мъртъв. — Бащата в джипа посегна към топката и я тупна към момчето. — Всеки път, когато иззвъни телефонът или се звънне на вратата, той ще си мисли, че някой носи вест за сина му. Без значение колко години са изминали от изчезването.
	Светофарът светна зелено и черокито се понесе надолу по улицата.
	— Чак до смъртта си той ще се пита дали синът му не е жив.
	Айвъри поклати глава, докато наблюдавахме как джипът се скрива от погледа ни.
	— Прав си — каза той и отпи от бирата си. — Аз никога не бих се успокоил, докато не се намери трупът на момчето.
	— А ние не можем нищо да направим, по дяволите — измърморих повече на себе си. — Толкова убити деца, а да не мога да кажа нищо.
	— Трябва да го приемеш — въздъхна Айвъри.
	— Но това не е правилно.
	— Каква е алтернативата? Как би могъл клиентът да се довери на адвоката си и да му съобщи поверителна информация, ако адвокатът веднага тичаше да я изпее на властите? Адвокатите са длъжни да защитават, а не да помагат на обвинението. И те не могат да се откажат, само защото си мислят, че клиентът им е виновен.
	— Но аз не си мисля — _аз знам_, че Рейнър е виновен.
	— Така ли? — погледна ме насмешливо Айвъри. — Да не си бил на местопрестъплението, когато е извършвал убийството? Когато е извършвал всички тези убийства? Видял ли си труповете?
	Имах странното усещане, че на Айвъри му харесва да играе ролята на адвокат на дявола. Навярно така съживяваше спомените си от съдебната зала.
	— Здравейте.
	Вдигнахме поглед и видяхме Сара. Тя на свой ред гледаше надолу към масата ни. Нанси тъкмо оставяше на масата следващата бира за Айвъри.
	— Една кола, нали? — попитах Сара и се дръпнах, за да й направя място до мен.
	— Нищо не искам — каза тя на Нанси и погледна пълната ми с уиски чаша. — Мислех, че процесът свършва утре, не днес.
	— Така е — кимнах и потупах с ръка седалката до мен. — Сядай и казвай какво рече Патерсън? Кога ще свали обвиненията?
	Сара кръстоса ръце на гърдите си. Изглеждаше като учителка в основното училище, която току-що е заловила една от своите ученички да плюе към нея.
	— Няма да обсъждам това тук — отсече тя, но се поколеба. — Или поне, докато се държиш по този начин. — Тя погледна баща си и го попита: — Колко е изпил той досега?
	Сара очевидно посрещаше на нож моето пиене. Проблемът ми беше, че аз не я винях за това. Предишната вечер се бе държала безупречно. Но явно чашата на търпението й вече преливаше. А нейният проблем се състоеше в това, че все избираше най-неподходящото време, за да ми мели сол на главата.
	— Той си има име — включих се в разговора аз преди Айвъри. — И той… сам ще реши колко… да си поръча.
	— Пък и кой те е молил да му бъдеш пазач? — подкрепи ме Айвъри, заваляйки думите. — Успокой топката.
	— Ако това се случваше само сега, изобщо не бих се притеснявала — каза тя. — Миналата нощ напълно го разбирах. Но, кажи, не е ли нелепо? Утре сутринта свършва един твърде важен за него процес.
	Докато аз се правех на ядосан от думите й, Айвъри се опитваше да скрие усмивката си, но не успя. Накрая той избухна в смях.
	— Какво е толкова смешно? — озъби се Сара.
	Вдигнах пълната си чаша.
	— Поръчах я преди повече от час.
	Сара ме погледна с вид, който казваше, че не бива да я пързалям така — сякаш е някакво дете или кръгъл идиот.
	— Наистина — повторих и вдигнах пак чашата. — Виж че няма лед вътре. Защото през това време той се разтопи.
	— Честна дума — прекъсна ме Айвъри. Той сложи ръка на гърдите си, сякаш полагаше клетва. — Откак сме тук, едва-едва близва.
	Сара ме дари с извинителна усмивка и се обърна към баща си.
	— Само че същото не може да се каже и за теб, нали?
	Айвъри направи нацупена физиономия. Знаехме, че вечер вкъщи може да обърне една-две бири, но трябваше да призная, че за пръв път го виждах на едно сядане да изпие повече. Ала на мен ми беше известно нещо, което Сара не осъзнаваше. Откритията ни за Рейнър го притесняваха повече, отколкото изглеждаше.
	— Аз съм добре — заяви той. — Няколко бирички веднъж месечно не е кой знае какъв грях.
	Сара потупа баща си по коляното.
	— Не го вземай навътре — каза тя и седна до мен.
	— Е, кажи какво стана? — попитах аз. — Ще се връщам ли на работа?
	Сара наведе очи, а пръстите на ръцете й издайнически потрепваха. Разбрах, че новините не са много добри.
	— Патерсън отказва да свали обвиненията.
	— Но защо? Нали Майлс промени показанията си?
	Айвъри тръгна да казва нещо, но Сара сложи ръка на рамото му, за да го прекъсне.
	— Те нямаха възможност да разговарят с Боби преди убийството му — обясни тя. — Само ти го казваш.
	— Но ние знаем, че е така — изръмжах. — При това положение какво ще прави Патерсън на процеса? Ще чете старите показания на момчето пред съдебните заседатели, така ли?
	— Боя се, че ще направи точно това.
	Ако преди само мразех Рейнър, сега вече го ненавиждах. Без присъствието на Боби, който да признае, че по време на предварителното изслушване е лъгал, имаше голяма вероятност да бъда осъден. Рейнър не само беше убиец, той беше и твърде отмъстителен убиец — и сега ставаше ясно, че аз съм влязъл в списъка му.
	Бях нетърпелив да изпия уискито си — със или без лед.
	— Хайде да се махаме оттук.
	— На блейзъра ли ще се качим, или на една от вашите коли? — попита Айвъри, докато очите му шареха между нас двамата. — Мен кой ще ме вози?
	Аз се засмях на Айвъри.
	— Искаш аз да те карам, така ли?
	— Не, аз — каза Сара. — Ще оставим блейзъра тук.
	— А, не — възразих аз. — За пръв път в живота си съм толкова примерен шофьор. Няма да изтърва този шанс. А колкото до колата, моята и без това свикна да си стои тук.
	— Заповядай при мен — настоя Сара и приятелски се усмихна на баща си. — Макар че щеше да е най-добре да повървиш пеш.


	Айвъри в крайна сметка седна при мен. В далечината виждах стоповете на колата на Сара, докато се носехме по шосето. Той беше достатъчно пиян, за да крещи на всеки завой. След като напуснахме натоварения градски трафик, съдията наклони глава и се втренчи в километража.
	— Тя кара много бързо в този дъжд.
	Не можех да му противореча.
	— Караме само с около шейсет — казах аз и се засмях. — Но след шест бири сигурно ти се струва, че хвърчим със сто и двайсет.
	— Много смешно, няма що — изсумтя Айвъри и се облегна назад. Но очите му останаха приковани в лексуса на Сара пред нас.
	— Във връзка със заключителната ти реч утре — измърмори той. — Какво възнамеряваш да направиш?
	— Самият Ал Пачино ще се изкефи. — Погледнах в огледалото да видя каква е реакцията му. — Красноречиво ще съобщя на съдебните заседатели, че Джаред е виновен.
	— Това не беше ли онзи филм, където Пачино защитава един съдия, обвинен в изнасилване?
	Взех един остър завой.
	— „Справедливост за всички“.
	— Май доста си пийнах — каза Айвъри. Забелязах, че лицето му е станало пепеляво на цвят. — И тези завои хич не ми понасят.
	Той покри устата си с ръка и аз се паникьосах.
	— Искаш ли да спра?
	Айвъри дълбоко си пое дъх и после шумно издиша.
	— Не, добре съм. — Отмести ръка от устата си и посочи към пътя пред нас. — След онзи завой пътят става прав.
	Когато хвърлих един поглед в огледалото, за да се уверя, че Айвъри е добре, той се бе навел напред и внимателно следеше пътя.
	Обърнах глава и видях стоповете на колата на Сара, потънали в дим. Лексусът се носеше с блокирани колела право към един остър завой.
	— Какво става, по дяволите! — извика Айвъри, когато стоповете на предната кола изчезнаха в тъмнината зад ръба на пътя.
	Натиснах спирачките, блейзърът се понесе с пищене по пътя и спря. Ние изтичахме до ръба на скалата и замръзнахме при вида на колата на Сара, която се удряше от дърво в дърво и падаше към коритото на реката сред взривове от счупени стъкла.


	Глава четиридесет и пета

	Беше след полунощ. Вече бяхме изминали за хиляден път разстоянието от едната до другата стена в стаята на Сара в Общинската болница на Мендосино. Острият звук от налчетата на Айвъри звучеше странно тук, където се чуваше само шепотът на меки чехли.
	Три спасителни екипа бяха работили цели три часа, за да освободят Сара от останките на колата, която се бе забила в последното дърво, преди да падне в дълбоката пропаст, на дъното на която течеше реката. Имаше късмет, че изобщо бе останала жива.
	Срещнахме се със снажния доктор Джонатан Слокъм веднага след операцията на Сара. Той ни уведоми, че тя още е в безсъзнание, но той не мисли, че раните й крият опасност за живота.
	— Седем счупени ребра, пробит бял дроб и счупена ръка — това са пораженията — каза Слокъм с такъв тон, сякаш тя си бе одраскала само коляното. — След няколко месеца ще бъде добре… при положение че излезе от комата.
	Аз седях на ръба на стола и държах ръката й, разтърсен от вида на всичките тези тръбички и жици, които излизаха от тялото й. В момента не можех да й помогна по никакъв начин. Чудех се обаче как бе могла да загуби контрол над колата на път, по който бе минавала хиляди пъти досега. Или просто това не бе обикновена катастрофа. Пак си спомних за заплахата, която Рейнър бе отправил по неин адрес. Той бе казал, че ще съжалявам за поведението си в съда само часове, преди тя да излети от пътя. Нищо чудно именно случилото се със Сара да бе неговото отмъщение.
	Питах се обаче как би могъл да организира всичко толкова бързо вътре от килията. Но отговорът на този въпрос не бе труден. Отдавна имах контакт с тези среди и знаех колко лесно един затворник може да контролира всичко, което става навън. Рейнър имаше нужда само от наскоро освободен затворник или просто приятел на някой от обитателите вътре, който да му свърши черната работа.
	От дъното на коридора се чуха налчетата на Айвъри. Той се притесняваше, че от операцията бяха изминали вече два часа, а тя още не бе дошла в съзнание. Преди десет минути бе хукнал да търси доктор Слокъм, за да получи обяснение.
	Сега мина покрай мен, без да каже дума, сграбчи страничния парапет на леглото и се наведе над щерка си, за да я целуне по бузата.
	— Докторът не изглежда притеснен — каза той.
	— Защо тогава тя не излиза от комата?
	Айвъри посегна към ръката на Сара и нежно я стисна в своята, докато сядаше на стола до мен.
	— Вероятно това се дължи на шока. — По лицето му мина сянка на загриженост. — Но би могло да се дължи и на повишаване на вътрешночерепното налягане.
	— Това какво означава?
	— Че вътре в черепа има някакъв кръвоизлив. Ако причината е тази, ще трябва да свалят налягането.
	— Как?
	Пенсионираният съдия се облегна на стола си и дълбоко въздъхна. Лицето му бе бледо, а очите — червени и подути. Цветът им бе същият, като на кръвта по ризата му отпред. Беше се изцапал, докато пренасяше Сара до линейката.
	— Ще трябва да изтеглят течността.
	Чаршафът върху гърдите на Сара се повдигаше и спускаше с всеки неин дъх.
	— Тя ще се оправи — заявих твърдо. — Толкова много неща имам да й казвам.
	— Ще се оправи… И ще има достатъчно време, за да й кажеш какво чувстваш.
	— Държах се като пълен глупак, но тя нито веднъж не вдигна ръце от мен.
	Айвъри стисна устни и отметна глава.
	— Понякога трябва да ни се случи такова нещо, за да видим истинската стойност на нещата.
	— Когато видях как полетя от скалата, помислих, че съм я загубил завинаги — казах и се поколебах. — Веднъж вече ми се е случвало подобно нещо.
	Айвъри ме погледна с интерес.
	— И с баща ми се случи същото… Той обаче не оцеля.
	И двамата погледнахме към Сара. Дишането й бе станало по-шумно.
	— Може би трябва да извикаме някого — хванах се за парапета на леглото, за да се изправя.
	Айвъри ме дръпна надолу.
	— Тя е добре — каза той, когато дишането й вече не беше толкова затруднено. — Нейното дишане, сърдечната й дейност, всичко се изписва върху екраните на монитори в сестринската стая. Ако има нещо, те ще разберат преди нас.
	Пак седнахме на столовете, наблюдавайки внимателно всяко нейно движение.
	— Колата му избухна на дъното на пропастта и аз се затичах към къщи, за да кажа на мама. — За миг млъкнах. Струваше ми се, че всичко се е случило само преди дни. — Но той я беше убил. Радвах се, че е мъртъв — изтърсих аз. — Винаги беше пиян и я пребиваше от бой. Най-сетне си получи заслуженото.
	Айвъри ме хвана за ръката, но аз се почувствах неудобно. Още повече че всячески се мъчех да не заплача. Защо му разказах всичко това? С никого досега не го бях споделял и носех тази болезнена истина толкова отдавна в душата си, че вътре в мен тя се чувстваше съвсем у дома си — като някаква част от тялото ми, някакъв рудиментирал орган, който нямаше никакви функции, но си живееше там. Ала внезапно бях усетил — докато гледах към Сара, толкова тиха в болничното легло — че ако не разкажа на Айвъри всичко това, ще се пръсна; органът ще се спука и ще ме остави завинаги безнадеждно отровен, мръсен, мъртъв. Може би така той щеше да разбере и държането ми през последните седмици — включително и към Сара. Или, изричайки всичко това, аз исках по-скоро да разбера сам себе си.
	— Влязох в къщата, а майка ми лежеше на пода. Ако не бяха дрехите й, нямаше да я позная. Лицето й бе… Беше го разбил с бейзболната ми бухалка.
	Айвъри поклати глава, докато аз се мъчех да се успокоя.
	— Виж само как пия. Съвсем като него. Сара заслужава нещо по-добро.
	— Зарежи това, Хънтър — каза Айвъри. — Не се сравнявай с баща си. Ти вече не си жертва. Станал си голям мъж. Сам можеш да избираш как да постъпваш. Можеш да избереш да не бъдеш като него. Даже вече си го направил.
	Усмихнах се за пръв път от часове. Това беше точно онзи Айвъри Харис, който си спомнях. Без съдийска тога и по-пълен от тогава, особено в областта на корема, но иначе същият стар стабиляга.
	— Тя наистина се гордее с теб — прошепна той, сякаш Сара можеше да го чуе. — Кажи й само как се чувстваш и гледай какво ще стане.
	— Страх ме е. Тя заслужава нещо много по-добро.
	— Стига си се съжалявал. Остави я сама да реши. Каквото си преживял е много ужасно и не те обвинявам, че си имал тежки мигове понякога. Но е дошло време да се изправиш очи в очи с проблема си. Може би именно Сара ще ти помогне да се отървеш от него.
	Разговорът по някакъв начин бе станал много задушевен.
	— Рейнър говореше по едно време за моето отношение към Сара… — споделих. — Изобщо не мога да проумея как е научил толкова много за мен и живота ми.
	Айвъри бавно въздъхна.
	— Съжалявам — изпъшка той и постави ръката си на коляното ми. — Аз нося вината за това.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Може би съм споменал нещичко за проблемите ти на Джаред — призна той засрамено.
	— Кога си го направил… и защо?
	Той се наведе към Сара и нежно постави ръката си върху нейните ръце.
	— Стана преди — каза той, имайки предвид ареста на Джаред. — Аз и Джаред работехме в стопанството. Беше доста скучно по цял ден само да кълцаш дръвчетата. Така че от време на време си приказвахме.
	Погледнах озадачено Айвъри.
	— Защо пък за мен? Или за това, което се е случило със семейството ми?
	— Бях научил вече за майка ти и баща ти — обясни той. — Спомних си кога се случи. Беше на първите страници на вестниците.
	— Така беше — отвърнах аз и на свой ред добре си припомних всичко. — Даваха ме и по телевизията. Седмици наред… Но защо Рейнър е проявявал интерес?
	— Беше с мен на полето, когато Сара ми съобщи какво се е случило с теб. Джаред навярно се е впечатлил от това колко развълнувана изглеждаше Сара.
	— И… — Исках да продължава.
	— Именно тогава разказах на Джаред всичко, което знаех за теб.
	— Но чак целия ми живот?… Боже Господи, Айвъри, май вие, освен първи дървари сте били и първи клюкари, а?
	— Откъде можех да зная, че ще се стигне дотук? Ние просто бяхме двама другари от армията, които се забавляваха.
	Погледнах го с хитра усмивка.
	— Значи Рейнър е само един добър слушател, а не някакъв зловещ перверзен психар в крайна сметка.
	— Че си е зловещ и перверзен не може да му се отрече. Но чак психар… — въздъхна той. — Не мисля.
	Все още ме притесняваше едно нещо.
	— Когато Рейнър говореше за майка ми и баща ми, не го правеше от съчувствие и добро възпитание. Имал е предвид нещо.
	— Каква може да е най-вероятната причина?
	— Да ме изплаши достатъчно, за да бъде сигурен, че заплахите по адрес на Сара ще хванат дикиш.
	Айвъри се изправи бързо на стола и ме хвана за ръката.
	— Какви заплахи?
	— Ами каза ми, че ако направя каквото и да е, за да поставя под въпрос освобождаването му, Сара ще пострада.
	— Разбирам — кимна съдията и се замисли.
	— Ето защо те моля да ми дадеш назаем един от пищовите си.
	— За какво ти е?
	— Ако това, което се случи със Сара, не е случаен инцидент, кой го знае какво още ще опита… Особено когато излезе навън.
	— Искаш да кажеш „ако“.
	— Не, имам предвид „когато“. И ти също.
	— Трябва да е било случаен инцидент — поклати глава Айвъри. — Бяхме точно зад нея, когато излетя от пътя. Никой не я блъсна.
	Той отново започна да обикаля напред-назад — по същия път, по който се разхождаше, когато доведоха Сара в стаята от хирургията.
	— Джаред просто те е наплашил. Развил си параноя.
	— Какво се разбрахме за пушкалото?
	Айвъри широко се ухили.
	— Чух вече какво е станало последния път, когато си се опитал да стреляш. Уцелил си някакви гарги, докато си се мерел в бандитите, които са ви преследвали с онова момче.
	— Изобщо не исках да целя никого — казах. — Исках само да ги изплаша.
	— Кого? Бандитите или гаргите? — После стана сериозен. — Утре ще ти дам един.
	— Преди заседанието на съда ли?
	— Ама ти как ще се явиш утре? Твърде си изморен.
	— Ще се оправя. Освен това не се чувствам добре тук. Искам всичко вече да свършва. Колкото по-бързо се разкара този от живота ни, толкова по-добре.
	— Но това означава също така — обади се след кратко колебание Айвъри, — че по-скоро ще има възможност да се заеме със същото.
	— Изключено — отсякох. — Ще направя всичко, което е по силите ми, това да не се случи.


	Глава четиридесет и шеста

	Имаше кратко съмнение дали съдебните заседатели да започнат разискванията късно следобед. Браг току-що бе свършил с Макбийн, неговия единствен и то вече опроверган свидетел. След заключителните речи на двете страни Прайст щеше да инструктира съдебните заседатели и те щяха да започнат да обсъждат решението си. Най-трудната им задача щеше да е изборът на председател. Присъдата можеше да се съобщи и по телефона — невинен.
	В интерес на истината трябваше да се каже, че Браг не се предаде до самия край. В продължение на цял час той направи всичко възможно да възстанови доверието в своя следовател. Но след цялата пара, която вдигна, успя само леко да замаже нещата — че уж аз съм примамил по някакъв начин, с нещо Дани да признае за скъсаната опаковка. В противен случай момчето би трябвало да спомене за нея доста по-рано. Да се атакува честността на едната или другата страна не бе изненада за никого. Нали и моята теза почиваше върху идеята за ченгето-мошеник.
	Но аз имах предимство. Разполагах и с други свидетели, поддържащи позицията ми, докато прокурорът имаше на своя страна само Макбийн; Макбийн да отрича, че е подхвърлил опаковката; Макбийн да отрича, че след разпита на Дани е хванал опаковката с пинсети; Макбийн да отрича, че Дани изобщо е споменавал за разкъсаната опаковка. Задачата ми по време на кръстосания разпит на лейтенанта се състоеше в това, да накарам съдебните заседатели да разберат, че обвинението няма никакви доказателства в полза на твърдението, че аз или Дани грешим. И още, че върху големия димен екран на Браг има огромна пукнатина. Първото твърдение беше изнесено по време на изтъкването на заключителните ми аргументи; второто изскочи по време на кръстосания разпит на Макбийн.
	— Лейтенант — попитах аз веднага щом Браг зае мястото си, — вие посочихте, че когато сте се срещнал с Дани Бъртън, сте го помолил да разгледа една опаковка с бонбони, така ли е?
	— Точно така — каза той и добави: — Същата опаковка, която по-рано бях взел от госпожа Сийли.
	— Когато му дадохте опаковката, какво точно му казахте?
	— Не съм напълно сигурен за точните си думи.
	Наклоних глава, сякаш не можех да схвана какво се опитва да пробута отново на публиката Макбийн.
	— Какво ви кара да мислите, че Дани Бъртън е трябвало да ви каже, че опаковката не е като опаковката, която е загубил, защото нямала по себе си следи от зъби?
	— Аз бих споменал подобен факт. А вие?
	— Но никой от нас двамата не е десетгодишен, нали?
	Макбийн въздъхна дълбоко и потъна в стола си, сякаш се разправяше с идиот. След това погледна към Прайст.
	— Трябва ли да отговарям на този въпрос?
	— Да, отговорете — нареди съдията и се намръщи на въпроса му.
	Макбийн погледна към тавана и ококори очи.
	— Разбира се, че не съм на десет години. — След това се обърна към мен. — Но никога не съм проверявал вашата рождена дата, защитник.
	Взрив от смях избухна в залата, но бързо утихна, когато Прайст се наклони към свидетеля. Всички, включително и аз, си помислихме, че Прайст ще скочи върху Макбийн заради тази лековата забележка.
	— Съдът ще осигури съдебна бележка, че господин Добс е поне на десет години — каза тя, но не думите, а лекото й подсмихване накара залата отново да избухне в смях — нещо, което не одобрявах.
	— Може ли да продължа? — казах аз на Прайст, когато шумът намаля. И без да дочакам отговора й, се обърнах към Макбийн. — Защо трябва десетгодишно момче или даже трийсет и шест годишен мъж да разбират от намеци и без думи да се досещат, че вие намирате разкъсаното място на опаковката, която момчето е изгубило, за особено важно?
	— Просто ми звучи разумно.
	Държах брадичката си с дясната ръка, сякаш обмислях отговора му.
	— Но когато вие сте разпитвал Дани, още не сте били претърсили колата на клиента ми. Откъде сте можели да предполагате, че опаковката ще се превърне в толкова важно нещо?
	Макбийн се замисли. Беше свидетелствал толкова много пъти, че добре разбираше накъде бия.
	— Ами… — опита се да измисли нещо той, но аз го прекъснах.
	— Колата на клиента ми още не беше претърсена, нали? — повторих, като гласът ми се усилваше с всяка дума.
	— Да.
	— В такъв случай не сте имали никаква причина даже да намеквате на момчето, че става дума за същата опаковка, нали?
	Макбийн сви рамене.
	— Вие сте попитал Дани дали опаковката е подобна и това е било всичко, нали така, лейтенант?
	— Вече ви казах, че не си спомням точните думи.
	— Вярно е, казахте ми. Поправете ме, ако нещо сбъркам — приближих се малко към него. — Имало е основание да попитате Дани Бъртън дали опаковката, която сте получил от госпожа Сийли, е същата, която той е изгубил, ако вече сте знаел, че това ще е същата опаковка, която ще намерите на другия ден в колата на клиента ми.
	Макбийн скочи на крака.
	— Продължавам да твърдя, че не съм подхвърлил тази опаковка. — Той се обърна към съдебните заседатели. — Няма никакво доказателство, че съм направил подобно нещо.
	Аз фиксирах Макбийн, който изглеждаше силно раздразнен, и кръстосах ръце на гърдите си, приготвяйки се за един последен изстрел.
	— Лейтенант — казах със силен, но овладян глас, — а вие имате ли доказателство, че не сте го направил?


	Двамата с Браг свършихме със заключителните обосновки за по-малко от два часа. Истински рекорд за едно толкова шумно дело. И двамата знаехме какъв ще е изходът на делото. Беше необходим само един бърз преглед на позициите. Аз поставих ударението върху това, че каквото и да прави, без опаковката с гумените мечета обвинението не разполага с нищо. Отне ми повече време, отколкото бях предвидил, но само защото трябваше да спирам от време на време, за да се успокоявам. Разкъсвах се при мисълта, че можех да се изправя пред Рейнър, да забия пръст в лицето му и да кажа на съдебните заседатели да не го освобождават, защото ще убие отново.
	После, страшно бавно, Прайст прочете дългата инструкция за съдебните заседатели. Минаваше четири следобед, когато най-сетне съдът бе разпуснат и съдебните заседатели, шест мъже и шест жени, започнаха обсъжданията.
	— Изненада ме, защитник — каза Рейнър.
	Без да му обръщам внимание, затворих куфарчето си и щракнах ключалките.
	— Благодарение на теб скоро ще бъда навън.
	— Благодарение на мен — смръщих се аз. — Ако зависеше от мен, вече щеше да гориш в ада.
	— Брей, брей, брей — взе да клати глава той. — Ако изглеждаш толкова скапано, когато печелиш делото, как ли изглеждаш, когато губиш?
	— Ще видиш, ако получа възможност да те защитавам за убийството на което и да е от тези дванайсет дечица, които си разфасовал.
	— Няма да стане — засмя се той. — Щом досега не ме свързаха с тях, никога няма да ме свържат. Но знаеш ли как ще мине с номер тринайсет? Може пък да сгафя нещо.
	Преди заседанието на съда, както ми бе обещал, Айвъри ми даде един патлак. Благодарях на Бога, че в този момент той не бе в ръцете ми, а в багажника на колата.
	— Добре, когато се появи номер тринайсет — допълни Джаред, като ми намигна с дясното око, — ти ще бъдеш първият човек, на когото ще съобщя.


	Глава четиридесет и седма

	Бързах да видя Сара, но знаех, че няма отърване от тях и затова не направих даже и опит. Щом като отворих вратите на съдебната зала, бях обкръжен отвсякъде от репортери с бележници и моливи; радио и телевизионни новинари с насочени микрофони; оператори с камери; техници, помъкнали кабели — и всеки, застанал срещу мен, напираше и бълваше въпроси. Накрая спрях на върха на стълбището пред съдебната зала.
	— Моля — казах толкова високо, колкото можех, но гласът ми се изгуби в адския шум. — Хора, моля ви — извиках още няколко пъти и размахах ръце над главата си, за да им дам знак, че имам нещо да им кажа.
	Бавно врявата спадна.
	— Съжалявам, но имам малко работа, тъй че не разполагам с много време. — Всички отново се разшумяха, задавайки абсолютно еднакви въпроси.
	Реших да опитам друг подход. Сложих ръце на кръста и се нацупих като петгодишно дете. Този път успях.
	— Не желая да правя прогнози колко време ще заседават съдебните заседатели и каква ще е присъдата.
	Млад мъж с обсипано с лунички лице и с молив в ръката стоеше точно срещу мен.
	— Клиентът ви ще съди ли общината за своя арест?
	Исках да му отвърна, че много ми се ще Рейнър да се покаже такъв тъпак, че да направи точно това. Когото и да ангажираше общината да представлява нейните интереси, той пак щеше да свърши много повече работа, докато разследва миналото на Рейнър, отколкото това направи Макбийн.
	— Не е ли твърде преждевременен този въпрос? — отвърнах аз.
	Тълпата ме отхвърли обратно нагоре по стълбите. Хората бяха излезли от контрол, но и на мен ми се бе струпало твърде много за един ден. Пробих си път надолу с лакти като булдозер, прескачайки по две, по три стъпала, докато постоянно виках добрия стар отговор: „Без коментар“.
	Когато наближавах вече към колата, чух нечии бързи стъпки зад гърба ми — човекът явно тичаше доста по-бързо от мен. Аз се уплаших и бързо се обърнах, за да отблъсна нападението. Луничавият репортер не можа да спре навреме и главите ни се блъснаха.
	След удара куфарчето ми се отвори и делото на Рейнър се разпиля наоколо. Изпепелих с поглед репортера, който хич не изглеждаше притеснен от сблъсъка.
	— Не ме ли чу, че нямам друго за казване?
	— Съжалявам — каза младежът и клекна, за да ми помогне да събера книжата. — Но всички ви търсят. — Той посочи с глава към съдебната зала. — Искат да отидете веднага. Съдебните заседатели са готови с присъдата.
	Вестта, че присъдата е готова, се разпространи като пожар. Докато Рейнър смени затворническите си дрехи с официален костюм, съдебната зала се препълни догоре. С крайчеца на окото си видях майката на Дани и Ото Косгроув, седнали един до друг на старите си места. Зад мен, на мястото, където обикновено сядаше Айвъри, сега имаше някакъв мъж на средна възраст със заешки зъби. Дрехите му бяха мръсни. Той се радваше на възможността да заеме такова хубаво място.
	Четенето на присъдата е един от най-тежките моменти по време на съдебния процес. Хвърляш дни, седмици, понякога и месеци, за да защитаваш определена позиция с всички сили, но в един момент винаги настъпва краят. Когато човешката свобода или ще бъде възстановена, или ще бъде отнета, а понякога и още по-лошо — едно човешко същество ще разбере дали ще живее, или ще умре.
	Усещах присъствието на Рейнър вдясно от мен, докато се мъчеше да разчете нещо в очите или по безизразните лица на съдебните заседатели, или по небрежните пози на телата им. Засмях се наум, защото добре знаех, че само си губи времето. След първия ми процес за убийство, който мислех, че съм спечелил много лесно, съдебните заседатели обсъждаха присъдата повече от седмица. Когато най-сетне заеха местата си, за да съобщят присъдата, всички те се усмихваха като вариететни артисти. Бях сто процента убеден, че съм спечелил. Направо изпаднах в екстаз. След това съдебният чиновник прочете присъдата: виновен по всички обвинения. В състояние на шок, аз седях безизразен, докато съдебните заседатели напускаха залата. Без изключение, всички се спираха и ме поздравяваха за добре свършената работа. Само моят клиент, току-що попълнил редицата на смъртниците, не мислеше така.
	— Господин Карбаджал? — заговори Прайст, докато закопчаваше тогата си и се изкачваше по стъпалата към мястото си. — Научих, че съдебните заседатели са готови с присъдата.
	— Да, Ваша светлост — каза възрастният собственик на бензиностанция, избран за председател от съдебните заседатели.
	— Моля предайте я на пристава.
	Настъпи мъртва тишина, докато председателят предаваше листовете с присъдата на пристава, а той на свой ред я подаде на съдията.
	Прайст прегледа всички листове, погледна Рейнър, след това ги подаде на Бил и Данкс да прочете присъдата.
	— Моля съдебният чиновник да прочете присъдата — високо обяви тя, сякаш Били стоеше в другия край на залата, а не само на няколко крачки от нея.
	— Ние, съдебните заседатели в гореупоменатия съд — започна да чете Данкс с грубия си дебел глас, — решихме, че обвиняемият, Джаред М. Рейнър, е невинен.
	С изключение на няколкото репортери, които се втурнаха навън да съобщят новината, в залата настъпи зловеща тишина. Подобно на случаите, когато смъртта най-сетне отнеме някой обичан близък, страдал от мъчителна и неизлечима болест, дори и през цялото време да е била чакана като избавление, щом настъпи, не си сигурен дали тя е била най-доброто разрешение на въпроса. Навярно публиката на свой ред подозираше онова, което аз знаех — че Рейнър е виновен. Но поради постъпката на Макбийн, никой не можеше да е сигурен в това. Ето защо бе споменато „основателното съмнение“. За мое най-голямо учудване, системата работеше.
	Единственият светъл лъч беше, че — независимо от всичко — делото бе свършило. Този процес не бе продължил толкова дълго, колкото някои други, но да седя до Рейнър беше истинско мъчение и затова ми се струваше, че се е точил с години. Всичко, в което вярвах и за което се бях борил досега, с изключение на постановката да защитаваш някого без значение дали е виновен или невинен, се бе оказало пълен фарс. Навярно бях избрал грешната страна, за да правя кариера. Може би наистина бе по-добре някой невинен да бъде осъден, отколкото виновният да бъде пуснат на свобода. Навярно това бе цената, която всички ние плащахме. По този начин шансът на бъдещите Дани Бъртън и Гари Косгроув ставаше нищожен. Целият мой свят се бе обърнал с главата надолу и за момента се сещах само за един начин, който би могъл да оправи положението.
	След като Прайст свали обвиненията от Рейнър, Браг и Макбийн спринтираха към служебния изход. Браг навярно щеше да посвети остатъка от деня си в подготовката на изявлението си пред медиите, докато Макбийн щеше да си продължи по стария начин, без да е спечелил нищо от новия си опит.
	— Не сме свършили още — казах на Рейнър.
	Той изчакваше приставът да опразни съдебната зала, за да може да го отведе до ареста. Там щеше да се преоблече, да се разпише на няколко места, щяха да му върнат личните вещи… и да го пуснат навън.
	Джаред гледаше безизразно право пред себе си още от мига на прочитането на присъдата.
	— Чу ли ме?
	С празен и студен израз очите му бавно срещнаха моите.
	— Всичко свърши и трябва да ти благодаря.
	Аз станах и твърдо сложих ръка върху рамото му.
	— Не, не е. Имаме още работа.


	Глава четиридесет и осма

	— Дойдох за вещите на Рейнър — казах на сержанта, който вдигна телефона, щом ме видя да влизам. Той се отпусна на въртящия се стол и се взря в мен. Очевидно вече бе чул за присъдата.
	Беше малко преди пет; както го бях изчислил, щяха да пуснат Рейнър най-рано към шест.
	— Не става — каза сержантът, докато дъвчеше края на мустака си, увиснал над горната му устна. — Стаята, където се държат личните вещи, затваря в пет. Ще трябва да изчакате до утре.
	Почуках с нокът по стъклото на часовника си.
	— Аз съм неговият адвокат и след като работите по централното време, мога да ви кажа, че до пет остават още десет минути.
	Той кимна към вратата зад него.
	— Съжалявам, защитник. Почти всичките ми колеги отидоха на процеса. Оттам ще се преместят право в „Снуки“. Отсреща, през улицата.
	Прекъснах го:
	— Знам къде се намира.
	— Полицаят, който отговаря за личните вещи, се нарича Картър, Джими Картър. Той е от онези, които ядат само фъстъци — пошегува се сержантът.
	Аз обаче не се засмях.
	— Разбира се, няма да е много мъдро да отидете направо там. — Лицето му стана безизразно. — Не сте сред най-популярните хора в града, ако разбирате какво искам да кажа.
	Търпението ми вече се изчерпваше. Майтапите на този укротител на бюра нещо бяха все за моя сметка.
	— Кой ти е началник?
	Сержантът се намръщи.
	— Ще направите най-добре, ако си тръгнете… — започна той, но бе прекъснат от сигнала на алармата на вратата — някой идваше насам.
	Макбийн.
	— Какво искаш, по дяволите?
	— Да взема вещите на клиента си.
	— Ще му ги връчим лично, когато го освободят.
	— Според него обаче това няма как да стане — казах аз, като кимнах към масивното ченге зад бюрото. — Той ме уведоми, че стаята за личните вещи вече е затворена.
	Макар да се гледахме един друг в очите, видях как Макбийн стяга ръката си и я свива в юмрук.
	— И него ли наричаш лъжец?
	Със сигурност нямаше да постигна нищо, ако се конфронтирах сега с лейтенанта. Отстъпих няколко крачки, за да спадне напрежението.
	— Защо просто не ми дадеш нещата и веднага ще си тръгна.
	— Утре.
	— Ако ми ги дадеш сега, той ще може да напусне града още преди полунощ и завинаги ще изчезне от погледа ти. — Млъкнах, за да му дам време да обмисли предложението ми. — Така никой няма да си има работа с него.
	Макбийн мълчеше и продължаваше да обмисля. След миг той се обърна към сержанта:
	— Отиди и ги донеси.
	— Но, лейтенант — каза ченгето с по-нисък чин, — Картър вече си тръгна.
	— Казах да ги донесеш! — извика той. — Веднага!
	Сержантът дълбоко си пое дъх, вдигна панталоните си и пое нанякъде.
	— Ами ти?
	Нямах представа за какво говори, но със сигурност искаше да ме захапе с нещо.
	— Какво аз?
	— Искам до полунощ също да си напуснал града.
	Засмях се. Нашият спор можеше да послужи за основа на диалога във второразреден уестърн.
	— Наистина ли?
	— Всичко е един голям майтап за теб, нали? — приближи по-близо до мен Макбийн. — Надявам се да гориш в ада, задето помогна на тази отрепка да излезе на свобода.
	— Може и да горя в ада, но това поне няма да бъде, защото не си гледам работата.
	— Работа — намръщи се той. — Вие, адвокатите сте големи мошеници. Все се позовавате на Конституцията, изкарвате се нейни големи защитници. Но аз знам, че единственото, което ви интересува, е победата. Без значение от конкретните обстоятелства.
	— За Конституцията си прав — върнах си го аз. — Майната й! Майната на съдиите! Майната на съдебните заседатели! Кой го е еня за тях. Хайде да оставим всичко единствено в ръцете на лъжливите ченгета като теб.
	Лицето на Макбийн почервеня. Той се огледа наоколо, за да се увери, че няма свидетели и след това сграбчи реверите на палтото ми и ме опря в стената.
	— Ти, боклук такъв — извика той, повдигайки ме на сантиметри от пода.
	Само върховете на обувките ми докосваха пода. Яката на ризата ми се впиваше във врата ми. Лицето ми се напълни с кръв и имах чувството, че всеки момент ще се пръсне.
	— Ти не разбираш нищо.
	— Това, което разбирам — каза той и ме повдигна още по-високо, — е, че не си тук заради вещите на Рейнър. Ти спечели и сега си дошъл да ми натриеш носа.
	Хванах Макбийн под мишниците. Дясната ми ръка напипа кобура му. Той се вкамени.
	— Само опитай — омекна лейтенантът и бавно ме пусна на пода.
	— Защо, по дяволите, подхвърли тази проклета опаковка?
	Макбийн ме държеше здраво и не помръдваше. Предполагах, че понеже ръката ми беше близо до револвера му, той изчакваше за по-сигурно връщането на сержанта.
	— Знаеш ли какво правиш, да те вземат дяволите? — Лицето му бе станало по-червено от вратовръзката на врата му.
	Гласът ми започна да се къса с всяка дума.
	— А ти не разбираш ли какво направи? — В очите ми изскочиха сълзи. — Сега толкова хора ще страдат.
	Макбийн ме пусна и посегна към белезниците, които висяха на кръста му. Знаех, че блъфира. Нямаше да ме арестува. Медиите бяха настръхнали срещу него и след боя, който отнесе, той искаше да се скрие за известно време.
	— Трябва да те арестувам за това. Ти току-що нападна висш полицай.
	— Прави каквото искаш — казах.
	Лейтенантът постави ръката си на рамото ми. Явно искаше да ми даде приятелски съвет.
	— Защитник… — започна той и аз бутнах ръката му от рамото си.
	— Всичко, което се случи, е нещо съвсем нормално за теб, нали? — изплюх аз. — И през ум не ти минава, че подхвърляйки уликата, ти осигури освобождаването на Рейнър.
	— Само не ме набеждавай за чужди грехове. Ти си този, който го освободи.
	— Кажи го на някой друг, който не е запознат със случая. — Сниших гласа си. — Следващата му жертва вече няма да е жива, за да разкаже всичко. Най-добре ще е да не го изпускаш от очи.
	Макбийн започна да гледа смутено, а аз се доближих още по-плътно до него. Носовете ни почти се допираха.
	— Той все още желае това момче.
	— Дани Бъртън?
	— Тази вечер отново ще го издебне.
	— Добс, какво говориш, по дяволите?
	— Не изпускай Рейнър от поглед, докато не изчезне толкова надалеч от областта, че да си сигурен, че момчето ще е в безопасност.
	Интересът му нарасна.
	— Какво точно ти каза той?
	Свих рамене.
	— Правото на тайна между клиент и адвокат.
	Макбийн се засмя, убеден, че вече съм му казал повече, отколкото съм искал.
	— Наистина ли мислиш, че ще опита подобно нещо веднага след като го освободят? Не намирам смисъл в това.
	— Нищо, свързано с Рейнър, няма смисъл. Той е болен човек. — Забодох пръст в гърдите на Макбийн. — Ако тази нощ на момчето му се случи нещо, а ти не си мръднеш пръста…
	Макбийн ме изгледа за миг, а след това грабна от масата плика с личните вещи на Рейнър, които сержантът най-после беше донесъл.
	— Само помисли как ще се отрази това на имиджа ти пред обществото. Хвани Рейнър на местопрестъплението и всички ще забравят случилото се днес. Какво толкова ще загубиш, освен малко време?
	Макбийн беше смутен.
	— Защо ми казваш всичко това? — попита повече себе си той.
	След няколко секунди очите му се разшириха, сякаш проглеждаше за пръв път.
	— Айде стига. — Лицето му отново стана кораво. — Не успя да ме преметнеш. Опитваш се да ме пратиш за зелен хайвер. — Макбийн се запъти към предната врата. — Получи това, за което бе дошъл. А сега си тръгвай.
	— Не и преди да ми обещаеш, че няма да изпускаш от поглед Рейнър.
	Макбийн се устреми към мен.
	— Казах, изчезвай оттук.
	— Добре, Макбийн — извиках. — Но ако ти не направиш нищо, ще го направя аз.


	Глава четиридесет и девета

	Айвъри седеше на същия стол, на който го бях оставил миналата нощ. Аз приятелски докоснах рамото му.
	— Как е тя? — попитах, но той не мръдна. Беше заспал — и то на студа.
	— Защо сам не я попиташ? — чух слаб глас зад мен. Беше Сара — с широко отворени очи, опитвайки се да наподоби с устните си нещо като усмивка. — Остави го да спи. — Тя бавно повдигна ръката си към мен. Нейната слабост ме потресе. — Какво стана с колата ми? — попита тихо и се задъха.
	Нежно поставих пръст на устните й, за да й кажа да мълчи.
	— Не говори, моля те.
	Сара се опита да ме погледне, но очите й се затвориха. Още бе твърде слаба.
	— Ударих ли го?
	— Кого да си ударила?
	— Еленчето — обясни тя. — Трябва да си го видял.
	— Разбира се, че го видях — излъгах аз. — Добре си е.
	Тя леко стисна ръката ми.
	— А какво стана с процеса?
	— Свърши. Невинен.
	Сара бавно поклати глава и очите й се затвориха. Когато ги отвори пак, по косата й се спусна една сълза, която изчезна зад ухото. Чуваше се единствено звукът на монитора, който следеше сърдечната й дейност и шумното дишане на Айвъри. Иначе навред цареше пълна тишина.
	Докато я наблюдавах, за сетен път се удивих как съм могъл да бъда такъв глупак. Трябваше да я сграбча още в първия момент, когато влезе в съдебната зала на Келог, и да не я изпускам изобщо.
	Наведох се и нежно я целунах по устните.
	— Обичам те.
	— И аз те обичам — каза тя, но едва я чух, защото устните ни още се докосваха.
	Бавно се плъзнах към ръба на леглото.
	— Стой при мен — прошепна тя.
	— Трябва да почиваш.
	— Моля те — настоя тя и очите й се разшириха. — Моля те, не си тръгвай.
	— Съжалявам — казах и я целунах за последно. — Но трябва да свърша още една работа.


	Глава петдесета

	Сврян в един тъмен ъгъл на пристройката, чаках Рейнър да дойде през предната врата. Сигурно нямаше да се забави. Когато му съобщяха, че герданът му е в мен, щеше да пристигне като светкавица.
	Патлакът на Айвъри се намираше в дясната ми ръка.
	Тялото ми се стегна, когато чух хрущенето на чакъла. По алеята право към мен се носеше кола. След секунди тя спря, някой слезе и чух стъпки, които се насочиха към вратата. После се почука. Запазих мълчание. Вратата се отвори със замах и Рейнър се появи на входа, оглеждайки се в мрака като прилеп.
	Затъкнах револвера в колана на панталоните си, излязох от тъмнината и застанах на светлото, за да можем да се разгледаме по-добре един друг. Очите му се впиха в гердана, който висеше на гърдите ми.
	— Дай ми го.
	— Не мисля, че ще мога… Висулките по него са крадени.
	— Откраднат е от мен — извика той. — И си го искам обратно.
	— Защо не го занесем в полицейското управление и не разкажеш на Макбийн всичко за него?
	Той ме изгледа, обмисляйки въпроса ми, преди да отговори.
	— Какво ще кажеш? — попитах с равен глас.
	Върху загрижената първоначално физиономия на Джаред цъфна усмивка.
	— Може да си супер адвокат, Добс, но като блъфьор си кръгла нула.
	— Блъфьор ли? — казах и млъкнах, за да оставя смисълът на думата да проникне в главата му. — Я опитай да провериш.
	Рейнър се пресегна към гардероба, дръпна завесата и погледна зад нея. Искаше да се убеди, че наоколо няма никой друг.
	След това пусна завесата.
	— Глупостите ти бяха дотук! — извика той и пристъпи вляво. — Оставих те толкова дълго да си разиграваш коня, просто защото малко или много съм ти задължен.
	— Нищо не ми дължиш. Исках да гниеш там до края на живота си.
	Рейнър отстъпи още една крачка, но замръзна, когато хванах с две ръце гердана му.
	— Ти каза каквото имаше да казваш и сега навярно съвестта ти е по-спокойна. Но защо просто не ми го дадеш и аз ще се махна веднага оттук.
	Прекъснах го с жест.
	— Върви в ада.
	Лицето му почервеня. Джаред вдигна дясната си ръка над главата и удари по тавана на гардероба.
	— Ти трябва да знаеш най-добре от всички на какво съм способен.
	— Добре съм запознат. Но съм и доста по-едър от двайсет-трийсет килограмовите момченца, с които се занимаваш.
	Рейнър се обърна наляво, отвори вратата на килерчето и измъкна оттам мачетето, с което беше кастрил елхичките.
	— Колкото е по-голям някой, толкова повече кърви — каза той и размаха огромното острие над главата си.
	— Вземи, ако наистина го искаш толкова много — поднесох към него гердана. — Само че първо остави мачетето на пода.
	С очи, впити в гердана, Рейнър свали мачетето и го подпря на стената, с острието надолу. Така бързо можеше да го вземе пак, ако си променях намерението.
	Тръгнах бавно към него, но след малко спрях.
	— Ето — казах и му хвърлих гердана. — За каквото и да ти е притрябвал.
	Рейнър затвори очи и дълбоко си пое въздух, докато нагласяше с две ръце гердана на врата си. Изглеждаше тъй, сякаш получаваше от него някаква сила. След миг очите му се отвориха.
	— Къде, по дяволите, е то? — извика той.
	Свих рамене.
	— Не знам за какво говориш.
	Джаред грабна мачетето и тръгна към мен.
	— Ти си един проклет лъжец!
	Извадих пистолета.
	— Хвърли го!
	Рейнър спря и очите му обиколиха стаята, сякаш не знаеше как да постъпи. Като пое шумно въздух, пусна мачетето на пода и то силно издрънча.
	— Ритни го под леглото.
	Очите му обикаляха из стаята.
	— Моля те, кажи ми къде е. Какво си направил с него?
	Посочих към мачетето с цевта на револвера.
	— Казах да го ритнеш под леглото.
	Рейнър бавно плъзна крака си и ритна мачетето. То се изпързаля по дървения под към леглото и се удари в стената отзад.
	— Знаеш, че никога няма да си тръгна без него.
	Аз наведох револвера и посочих към горния край на леглото.
	— За това ли говориш?
	Върху средата на една възглавница като чупливо яйце върху пух лежеше ахатовото топче, което бях измъкнал от гердана. Топчето на Гари Косгроув.
	Рейнър пристъпи към него и аз стиснах револвера по-здраво.
	— Не мърдай.
	Погледът му остана залепнал за топчето.
	— Няма да си тръгна без него.
	Вдигнах цевта и направих няколко крачки, тъй че сега револверът беше на не повече от трийсет сантиметра от лицето на Джаред.
	— Знам, че няма да си тръгнеш.
	— Моля те — каза той и падна на колене.
	Аз допрях револвера до челото му. Ръцете му започнаха да треперят. След няколко секунди се разтресе и цялото му тяло, толкова силно, сякаш имаше треска.
	— Тези деца молеха ли ти се? — изкрещях аз. Само при мисълта за това ми се догади. — Караше ли ги да се молят за живота си, така както ти се молиш сега?
	Притиснах дулото в челото му. Натискът наклони главата му назад. Сега можех да виждам очите му. Дръпнах петлето. То изщрака и Рейнър се сгърчи.
	— Ти трябва да си много щастлив с всички тези скъпоценности — подхвърлих и отстъпих към горния край на леглото. Насочих револвера към топчето.
	Ужасен, Рейнър изпищя:
	— Какво ще правиш?
	— Ще разруша нещо, чиято загуба те притеснява повече от загубата на собствения ти живот!
	Натиснах спусъка. Топчето се пръсна на фин прах. Едно парченце ме удари в ъгъла на окото. Инстинктивно посегнах към лицето си. Рейнър заби главата си в корема ми. Паднах по гръб на пода, където двамата се сборихме за револвера.
	Чу се силно изпукване и веднага усетих ужасна болка в левия си бицепс. Сякаш бях пъхнал горната част от ръката си в огън. Мускулите ми отслабнаха. Револверът падна на пода.
	Опитах да се надигна, но като се изправих на колене, видях над себе си Рейнър. Той бе насочил револвера към главата ми.
	— Изобщо нямаш представа какво направи преди малко — каза той и погледна към ахатовия прах, разпилян по цялото легло. — Нямаш изобщо представа.
	Изгарящата болка в ръката ми изведнъж намаля. Сега я чувствах така, сякаш на рамото ми бе закачена тежка тухла.
	Помъчих се да го ударя в корема с глава, точно както бе направил и той. Но краката ми бяха като гумени. Паднах на студения дървен под, с лице, потопено в собствената ми кръв. Когато най-сетне успях да седна, усетих как ръката на Рейнър — с блестящата цев в нея — ме удари отстрани по главата.


	Глава петдесет и първа

	Когато отворих очи, наоколо беше някаква чернилка. Бях напъхан в плътна зърнеста течност. Опитах да си поема дъх, но течността влезе в устата ми и след това проникна в дробовете ми. Цялото ми тяло започна да се люлее. Нямах представа къде се намирам, не можех да различа долу от горе. Започнах неистово да се мятам, опитвайки да си поема въздух. Внезапно главата ми олекна, а крайниците ми натежаха. Преди да изпадна в безсъзнание, една-единствена мисъл избълбука в главата ми: онзи маниак Рейнър успя да се измъкне, въпреки всичко.


	Лежах настрани и дишах като риба. Отгоре ми плющеше силен дъжд, който отмиваше калта от очите ми. Скоро видях над себе си Рейнър. Зад него — поставен на един голям плосък камък — револверът на Айвъри.
	— Обзалагам се, че това ти изкара ангелите — каза той и хвърли поглед към дупката, от която ме бе измъкнал. — Щях да те оставя вътре, ама ми беше на пътя.
	Объркан, без да знам за какво ми говори, аз се напрегнах да видя къде се намираме. Но освен фаровете на колата му, които светеха право в нас, навсякъде цареше абсолютна тъмнина.
	— Само да не ти хрумне пак нещо — предупреди Рейнър, като ме видя, че гледам към револвера. После хвана за дръжката една лопата, забита в калта, и скочи долу в дупката.
	Огледа водата, която стигаше малко под кръста му.
	— Сигурно се чувстваш голям глупак — каза той. — За малко да се удавиш в един метър вода.
	Рейнър ръчкаше из наводнената дупка с лопатата. Направих опит да го попитам къде се намираме, но в гърлото ми нещо избълбука и изхрачих някаква черна гадост. След още няколко тласъка той стъпи здраво на краката си и започна да копае — като внимаваше да изхвърля пръстта към мен.
	Трябваше да се помъча да избягам, но бях твърде слаб. Главата ме цепеше така, сякаш цяла нощ бях пил. Но не можех само да седя и да се търкалям в калта, която той изхвърляше върху мен.
	— Мястото не е толкова лошо, за да прекараш тук остатъка от вечността — отбеляза Рейнър и постави брадичката си върху дръжката на лопатата. — Жалко, че ще трябва да го делиш с някого.
	После продължи да копае.
	Сега или никога, помислих си.
	Лявата ми ръка беше неизползваема. С голяма мъка се изправих на крака. Когато опитах да направя една крачка, кракът, на който бях стъпил, се подхлъзна и се стоварих с лице в калта. Без да съм сигурен дали Рейнър не е забелязал, опитах отново. Тъкмо се бях изправил до половината, когато силен удар в слепоочието ме повали на земята.
	Почти ослепял, едва успях да различа лицето на Рейнър до моето. Беше замахнал толкова силно с лопатата, че бе загубил равновесие.
	— На твое място не бих опитал пак, защитник — каза той, като се изправяше и триеше калта от лицето си.
	— Или какво? Ще ме убиеш ли?
	— Атака, Добс — изсмя се той. — Дръж се като войник до края.
	Осъзнах, че откакто го познавах, за пръв път го виждах да се смее. Не му отиваше. Но иначе изглеждаше на върха на славата си. Беше свободен, а на врата му висеше неговият гердан, който му носеше късмет и който, боях се, възнамеряваше да обогати с нови ценности още тази нощ. Рейнър сега бе един щастлив психар.
	— Но защо ще ме убиваш тук? Защо не ме уби още в къщата?
	— За да не оставя доказателство. — Той отново скочи в дупката. — Нали знаеш, не трябва да има никакъв корпус делекти.
	Напълно разбирах за какво говори. Без труп — или друго пряко доказателство за нечия смърт — беше много трудно, да не кажа невъзможно да се арестува заподозрения. А какво остава да се осъди.
	— Как мислиш, че се измъквах през всичките тези години?
	— Късметът рано или късно ще ти изневери.
	Рейнър се изсмя сред калта.
	— Не става дума за късмет… Аз съм имунизиран.
	— Заради гердана ли?
	Лицето му стана безизразно.
	— Какво за гердана ми?
	— Само това, че без твоите сувенири ти си нищо — казах. — Обзалагам се, че вярваш, че ако се наложи да умреш без тях, ще се пържиш в ада.
	Рейнър се засмя.
	— Така или иначе ще отида в ада.
	Той бръкна няколко пъти с лопатата близо до мястото, където копаеше, а след това коленичи. Калта му стигаше до кръста. Явно търсеше нещо, риейки се като куче в калта.
	— Намерих те, малко бръмбарче — грейна той и бавно повдигна една отрязана човешка глава. Бях сигурен, че това е главата на Гари Косгроув.
	Рейнър се наведе и завъртя главата с лице към себе си. Както продължаваше да й се радва, косата и скалпът се плъзнаха от гниещия череп и паднаха в калната вода.
	— Кажи здрасти на своя съквартирант, Добс.
	— Ти си луд — казах, докато той продължаваше да благоговее пред своята награда.
	— Вече не е толкова мил, колкото беше — въздъхна Рейнър и метна главата обратно в дупката.
	После се пресегна и трескаво затърси панталоните на момчето, след като простря наоколо другите останки.
	— Мислеше си, че като унищожиш топчето, ще ме принудиш да го заменя с друго, нали?
	— А не правиш ли точно това?
	— Ето я. — Рейнър вдигна една малка торбичка и ми я показа. Сетне разхлаби ремъка, отвори я и извади оттам едно топче — подобно на това, което бях пръснал с револвера. Той го сложи в джоба си и щеше да пусне торбичката пак в дупката, когато изведнъж я хвана здраво. — Най-добре да не оставям никаква възможност — каза и сложи пълната с топчета торбичка в джоба на палтото си. — Не искам да ми се налага и друг път да правя това.
	После излезе от дупката и посегна за револвера.
	— А сега е твой ред — заяви той, въртейки на пръста си гердана. — Но първо ми кажи, какво ще ми дадеш за спомен?
	— Мислех, че вземаш сувенири само от малки деца.
	— Разбира се, че не — отвърна, сякаш аз трябваше да знам. — Аз съм отговорен за душата на всеки. И всеки е отговорен за моята.
	Дяволска усмивка се появи на лицето му.
	— Подобно на майка ми, няма значение възрастта.
	— И подобно на Боби Майлс?
	— Точно така — съгласи се той и потърка златната жичка от Боби, която бе преместил вече от зъбите си на кожения ремък. — Въпреки това, неговото убийство ме притесни.
	Беше ми трудно да повярвам, че убийството на някого може да го разклати — той беше толкова опасно, страшно, сияйно луд.
	— Защо убийството на младеж да те притеснява повече от убийството на дете?
	Рейнър се засмя.
	— Не, ти не ме разбра — поклати глава той и се запъти към колата си. — Притесни ме само това, че нямаше как да скрия тялото му.
	С гръб към мен, Рейнър се пъхна в колата и започна да търси нещо.
	— Убих го, защото ти измени, не помниш ли? Това беше моят подарък за теб.
	— Ти си чувал с лайна — извиках, докато той се връщаше, носейки нещо блестящо в ръката си. — Уби го, защото знаеше, че така никога няма да може да каже на никого, че е лъгал за мен през цялото време.
	— Няма значение — каза Рейнър и спря близо до мен. В ръката си държеше блестящия предмет, който току-що бе измъкнал от колата — един широк ловджийски нож. — Сигурен ли си, че нямаш нищо подходящо за моя гердан?
	Аз се потупах по джобовете.
	— Нищо.
	— Глупости! — извика той и с внезапна ярост се нахвърли върху мен. След като се стоварихме в калта, Рейнър хвана наранената ми ръка за показалеца. Опитах се да се отскубна, но той вдигна ножа над главата си. Усетих как въздухът край бузата ми изсвистя, той удари ръката ми с ножа… и веднага я почувствах свободна. Стискането беше изчезнало, заедно с моя пръст.
	Затъркалях се в калта, като се гърчех от болка. Ръката ми гореше, сякаш я бях потопил във вряща вода. Болката разпъваше същата ръка, която само секунди преди това бе напълно безчувствена.
	— Вече няма да ти трябва — заяви той и пусна пръста ми в торбичката си. След това ме сграбчи за косата, надвеси ме над ръба на дупката и задържа лицето ми пред неговото. Лудият му поглед причини тръпки на ужас по цялото ми тяло.
	— Някакви последни желания? — попита и ме принуди да коленича. Погледнах надолу към дупката, за да видя къде ми беше писано да свърша живота си. Долу във водата плуваше това, което бе останало от главата на момчето, кафявата кожа блещукаше от падащия дъжд, а до нея плуваше скалпа му.
	— Да се продъниш в ада! — извиках и Рейнър опря дулото на револвера в тила ми.
	— Един последен въпрос — каза той, след като наведе главата ми още по-надолу в дупката.
	Главата на момчето бе на сантиметри от лицето ми и бавно потъваше все по-дълбоко във водата. Сега над нея се показваше единствено челюстта му, сякаш то искаше да си поеме въздух.
	— Ако си знаел, че с унищожаването на топчето ще ме принудиш да се върна тук, какво си мислел, че ще спечелиш? Да не си възнамерявал да ме проследиш?
	— Нямах точно това предвид — признах. — Просто исках да го пръсна. Знаех, че ще се паникьосаш и ще дойдеш тук… Надявах се обаче някой друг да те проследи.
	Очите ми се затвориха, когато чух как петлето на револвера изщрака.
	— Кой мислеше, че ще ме проследи?
	— Полицията — чух един силен познат глас, последван от силен гърмящ звук — сякаш кокосов орех бе паднал върху цимент.
	Бързо се обърнах и видях Макбийн с насочен в главата на Рейнър пистолет. Лицето на психаря беше забито в калта. Петата на лейтенанта го натискаше отгоре по тила.
	Макбийн ми подаде една носна кърпа.
	— По дяволите — каза той, вторачен в кървящата ми ръка. — Обзалагам се, че ужасно те боли.
	Когато увих около чуканчето парчето плат, Рейнър се хвърли нагоре към Макбийн. Ченгето го удари по лицето и Рейнър се стовари до ръба на дупката.
	В далечината се чуха полицейски сирени и Макбийн отново натисна с пистолета главата на Рейнър надолу в чернилката. Отстрани край лицето му започнаха да се издуват мехури.
	— Не! — изкрещях.
	— Не се притеснявай. Няма да го довърша. С този скелет тук и всичко, което каза, той без друго вече е мъртъв.
	— Какво имаш предвид с това „всичко, което каза“? — Аз повдигнах моята четирипръста ръка, за да я види. — Да не би да си имал възможност да го спреш?
	— Той ме завари неподготвен — оправда се Макбийн. В този момент една дузина патрулни коли с надути сирени и пуснати светлини заподскачаха между дърветата и спряха на метри от нас. — Освен това гаднярът тъкмо си казваше и майчиното мляко. Не би искал да го прекъсна точно тогава, нали? Не и заради един проклет пръст?
	Макбийн бръкна в джоба на палтото на Рейнър и извади кесийката на момчето.
	— Ето — каза той и ми я подаде. — В днешно време тези неща ги пришиват непрекъснато.
	След секунди една дузина полицаи заградиха Рейнър и го изправиха на крака.
	— Чакайте — казах. — Искам да говоря с него.
	Полицаите се обърнаха въпросително към Макбийн, който ме наблюдаваше, а очите му бяха станали като цепки.
	Вдигнах ръката си с кървавата носна кърпа, увита около нея.
	— Смятам, че имам право.
	Макбийн ми помогна да се придвижа напред и двамата с Рейнър застанахме лице в лице. Само очите му се виждаха, всичко друго бе омазано с кал.
	Аз сграбчих тила му и го наведох по посока на дупката, където неколцина полицаи внимателно, парче по парче, вадеха останките от Гари Косгроув.
	— Играта свърши, Рейнър. Ченгетата вече имат труп. — Обърнах лицето му към моето. — Сега децата на този свят ще имат по-голям шанс.
	— Ще се разкайваш за тези думи, Добс.
	— Така ли?
	Посегнах към гердана и го дръпнах от врата му. Рейнър се хвърли към мен и отворената му уста се опита да се впие в гърлото ми. Но не можа да ме достигне, защото двамата полицаи бързо го дръпнаха назад. Докато гледах как Рейнър напразно се бори, подадох огърлицата на Макбийн.
	— Всички тези неща са твои — казах. — Направи така, че лудият ветеран и неговият гердан да останат заключени завинаги зад решетките.


	Глава петдесет и втора

	— Само Патерсън може да те кара да чакаш толкова собственото си обесване.
	Сара изглеждаше възхитително. Тя седеше до мен, облечена във вишнево велурено костюмче. Само по мъничкото белегче зад ухото можеше да се познае, че преди по-малко от месец е претърпяла жестока катастрофа.
	— Усещаш ли го вече? — попита тя. Бе забелязала как масажирам пръста си.
	Размърдах ръката си.
	— Сега и завинаги — казах, гледайки към него. Поне веднъж в живота си Макбийн се бе оказал прав. Те наистина „пришиваха тези неща“ без проблем и моят пръст не направи изключение. Според докторите след време, при една сполучлива терапия, чувствителността му щеше да се възстанови почти изцяло.
	Даже така, с превързаната ръка и с шината на пръста, успях да помогна на Айвъри да приготви коледните елхички за Коледната разпродажба. Веднъж като свикнах, започнах да обработвам дръвчетата не по-зле от стар градинар. За моя изненада, физическата работа много ми допадна. Или може би това се дължеше на хубавата компания, която имах в лицето на Сара и баща й. Аз и Айвъри станахме големи приятели. Сара си остана Сара. Вече не можех да си представя живота без нея.
	Намирахме се в Отдел D на Върховния съд на Сан Франциско и очаквахме началото на процеса ми. Айвъри бе седнал точно зад нас, издокаран с разтревожен поглед. Най-голямата ни грижа — аз бях единственият ни свидетел. Беше нещо повече от грижа — беше си истински проблем. Не можеше да се намери в щата нито един състав от съдебни заседатели, който да вярва, че адвокатската дума сама по себе си може да струва повече от разреден въздух. Единствената ми утеха — и Патерсън беше на почти същия хал. Всичко, с което разполагаше той, бе записът на признанията на едно осемнайсетгодишно, уплашено до смърт момче, направен по време на предварителното изслушване. Щеше да е голям купон, ако не беше заложен моят задник.
	Вратите се затвориха и двамата със Сара погледнахме през рамо, за да видим дали Патерсън най-сетне е решил да се появи. Но влезлият бе Стив Огдън, моят шеф. Той се запъти право към Айвъри и двамата крепко се здрависаха и започнаха да си разменят поздрави, сякаш се намираха на среща на класа и не се бяха виждали от завършването.
	Всички се превърнахме в слух, когато приставът оповести, че съдия Уилям Макконъл заема мястото си. Веднага след като се настани в огромното кожено кресло, съдията тревожно огледа залата и спря поглед на мястото, където обикновено заставаше прокурорът.
	— Къде е Патерсън? — изръмжа той на своя помощник.
	Младата жена сви рамене и съдията се намръщи. Тя явно знаеше какво означава този израз — бързо вдигна телефона и започна да набира номера на прокуратурата. Преди да свърши, рязко извърна глава към задната част на съдебната зала. След това постави слушалката в гнездото. Бе видяла как Патерсън се спуска по стълбите към центъра на залата.
	— Господин Патерсън — избоботи съдията, — щастлив съм да видя, че най-накрая решихте да ни удостоите със своето присъствие. Ако това е някакъв знак, че… — продължи Макконъл, когато Патерсън вдигна ръка, показвайки, че иска да каже нещо.
	Съдията се намръщи. Ако Патерсън бе стъпвал в съдебната зала през последните десет години, щеше да му е известно, че съдиите не обичат да бъдат прекъсвани.
	— Може ли, Ваша светлост — каза той сговорчиво. — Искам да се извиня, че закъснях, но разпитвах един свидетел, който току-що дойде с нова информация по случая. Неговите показания могат да имат решаващо въздействие за изхода на делото.
	Сара скочи на крака.
	— Аз не съм известена за каквато и да е нова информация — заяви тя, поставяйки ударението върху думата „нова“. — Процесът е насрочен за днес и клиентът ми няма да си губи времето, за да чака господин Патерсън да събира троха по троха неща, с които би трябвало да е готов още преди седмици.
	Макконъл отметна глава.
	— Съгласен съм с госпожица Харис — каза той на Патерсън. — Дотолкова, доколкото нямате сериозно извинение защо пристигате с нова информация навръх процеса, няма да разреша да я използвате.
	Прокурорът млъкна и хвърли поглед към вратите.
	— Боя се, че се получи някакво недоразумение.
	— Няма никакво недоразумение. Защитата е готова да започва — тросна се Сара. — Изследователската част на този процес вече е приключила.
	Патерсън се поколеба и пак погледна към задните врати. Той очевидно чакаше някого или нещо.
	— Добре, госпожице Харис — заговори покровителствено Макконъл. — Знаете, че това не е съвсем вярно. Колкото до мен, ако господин Патерсън не упорства…
	Сара не сядаше на мястото си.
	— Настоявам да се направи изслушване по тази точка. И мога да допълня… — продължи тя, но млъкна по средата на изречението, защото вратата изведнъж се отвори.
	Беше Макбийн.
	— Какво става тук? — прошепна Сара, докато Патерсън и Макбийн се запътваха един към друг. Те се срещнаха в центъра на залата и започнаха да си шепнат.
	Свих рамене. Присъствието на Макбийн и за мен не бе по-малка изненада, отколкото за нея. Но доколкото познавах Макбийн, той не бе дошъл с празни ръце.
	— Господин Патерсън — повика го съдията.
	Прокурорът за втори път вдигна ръка.
	— Един момент.
	Следващите няколко минути Патерсън и Макбийн прекараха потънали в разговор; и двамата често поглеждаха към мен. След като се разделиха, Макбийн седна в галерията зад прокурора, който вече бе готов да се обърне към съда.
	Очите на Макконъл се спряха на Макбийн, а след това и на Патерсън.
	— Той ли е новото доказателство? — попита съдията, като кимна към Макбийн.
	— Всъщност, да — каза Патерсън и съдията отново направи гримаса. Макконъл раздаваше правосъдие от трибуната на Върховния съд повече от двайсет години. Навярно му се беше случвало да влиза в контакт с Макбийн през това време и бе наясно с неговата репутация.
	— Господин Макбийн още ли служи в силите на реда?
	— Той е лейтенант-детектив в окръг Мендосино.
	Макконъл кимна; изражението му казваше, че именно това го плаши.
	— Лейтенант Макбийн ми поднесе нова информация, която преобръща целия случай — погледна към мен Патерсън хем подигравателно, хем с усмивка. Не можах да разбера кое преобладаваше. — Излиза — продължи той, — че лейтенант Макбийн е разпитвал Боби Майлс точно преди смъртта му.
	Сара отново скочи на крака.
	— Което може да се е случило най-малко преди месец — натърти тя. — Малко е късно да се идва в съда с това, което младият мъж може да е казал или да не е казал.
	— Защитник! — впи поглед в Сара Патерсън. — Защо не ме оставите просто да довърша?
	Аз погледнах към Макбийн. Не можех да допусна, че е бил всичкия този път, само за да ми забие нож в гърба. На предварителното изслушване на Рейнър прекарах два дена на свидетелската банка като главен свидетел на обвинението, давайки показания какво се бе случило през онази нощ, когато бях гледал Рейнър да разкопава гроба на Гари Косгроув. Той имаше нужда от моята помощ, за да постави Рейнър зад решетките за цял живот. Почти бях сигурен, че никога не е говорил с Боби за моя случай. Какво беше намислил?
	Макбийн ми отвърна на погледа със същото изражение, което по-рано бях видял на лицето на Патерсън. И аз пак се почувствах объркан. Може би, тъй като дълго време бях прекарал в борба с тези хора, вече не бях в състояние да различа подигравателната им гримаса от усмивката им.
	— Продължавайте — каза Макконъл и махна с ръка на прокурора.
	— Господин Боби Майлс информирал лейтенант Макбийн, че обвиненията, които бил повдигнал срещу господин Добс, включително показанията, направени по време на предварителното изслушване, са напълно лъжливи.
	Аз се вкамених, а Сара хвана ръката ми и заби нокти в кожата ми.
	— Господин Майлс е информирал лейтенанта, че е лъгал, защото бил заплашван със смърт от членове на бандата на Салвадор Мартинес. Който, ако мога да допълня — каза за мое удовлетворение Патерсън, — беше осъден миналата седмица за двойно убийство.
	Патерсън се обърна към мен и ме дари с усмивка; този път бях сигурен, че става дума за усмивка.
	— Затова има предложение да се свалят всички обвинения срещу господин Хънтър Добс.
	Макконъл даже не се поколеба.
	— Приема се — заяви той и удари с чукчето веднъж, за да подсили ефекта. — Делото е приключено. — Съдията ме погледна с усмивка на лицето. — Господин Добс, свободен сте да си вървите.
	Сара и аз се прегърнахме.
	— Можеш ли да повярваш? — възкликна тя, когато Айвъри също ме сграбчи за раменете.
	— Поздравления — каза той.
	Протегнах му ръката си, но Айвъри я бутна встрани. Приближавайки се още повече, той обгърна и двама ни със Сара с мечешката си прегръдка. Беше искрено щастлив.
	— Благодаря ти, Айвъри — рекох, след като се разделихме. — Просто не знам какво щях да правя без вас двамата.
	Потърсих с поглед Макбийн, но той си беше излязъл.
	Огдън, който седеше наблизо, се присъедини към нас със свенлива усмивка.
	— Изглежда ще трябва да преразпределям задачите в службата. За да направя място за моя адвокат номер едно.
	Сара и Айвъри ме погледнаха. Вдигането на обвиненията ми дойде като гръм от ясно небе и изобщо не бях мислил какво ще правя след края на процеса.
	— Между другото — допълни Огдън, — след няколко седмици започва един процес за убийство, който мисля, че ще ти пасне идеално.
	Настъпи неловка тишина. Всички ме гледаха, докато обмислях предложението на Огдън.
	Накрая прегърнах Сара през кръста.
	— Не мисля така.
	Устата на Огдън увисна.
	— Сега сме много заети — казах с усмивка към Айвъри. — Всеки момент ще започне жетвата на коледните дръвчета и ще ми дойде много да се оправям и с процес за убийство. — Обърнах се към Сара. — Или какъвто и да е процес от този сорт.
	Огдън кимна, замислен.
	— Ами добре — усмихна се накрая той. — Аз ще взема да тръгвам… Можеш да ми се обадиш от първи догодина.
	Сара и аз се спогледахме съзаклятнически.
	— Няма да се наложи — поклатих глава аз. — Има една юридическа фирма в окръг Мендосино, която не възнамерява да се занимава повече с наказателно съдопроизводство… Ще постъпя там.
	Айвъри застана между мен и Огдън.
	— А ако в тази фирма случайно не го вземат — допълни той и се усмихна на Сара, — знам едно стопанство за коледни дръвчета, където винаги ще му пазят едно работно място.
	— Но ти си адвокат на наказателни дела — възрази Огдън, като отмести Айвъри встрани. — Твоето място е в съдебната зала.
	— Беше — казах. — Докато един човек не ми припомни петия канон.
	Огдън за миг се замисли, но не можа да се сети.
	— „Независимо от своето лично мнение за степента на виновност на обвиняемия, адвокатът е задължен, използвайки всички позволени средства, да осигури пълната защита, разрешена от закона“ — изрецитирах аз.
	Огдън погледна тъпо Айвъри; той не му предложи помощ.
	Хванах ръката на Сара и кимнах, за да покажа, че е време да вървим.
	— Съжалявам, Оги — свих рамене. — Няма нищо, което да ме накара да върша тази работа пак.


	$id = 12015
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Автор: Майкъл Еберхарт
	Заглавие: Задължен да мълчи
	Преводач: Деян Енев
	Година на превод: 1997
	Език, от който е преведено: английски
	Издание: първо
	Издател: Издателство „Весела Люцканова“
	Град на издателя: София
	Година на издаване: 1997
	Тип: роман
	Националност: американска
	Редактор: Вихра Манова
	Художник: Росица Крамен
	Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15449

